Любен Дилов
Да избереш себе си (3)

3.

С двойно по-непохватни от бързането ръце той извади касетата от рекордера и я захвърли колкото се може по-навътре в чекмеджето под компютрите. После, задъхан от усилията, откара още неуталожения си гняв към почернелия от настъпилата вечер прозорец. Не запали лампата и мракът постепенно завладя обширния кабинет. Скоро обаче полека-лека отново изсветля от нахлуващото през прозорците улично осветление, което се отразяваше от екраните и лъскавите метални ръбове на уредите.

Сред почернелите върхари още се виждаше тук и там по някоя звездица, сякаш забодена върху синьо-черната риза на небето. Цялата улица бе подпухнала от бухналите къснопролетни страсти на дърветата и храстите. Листата и цветовете, примрели под ласката на вечерния ветрец, проблясваха със затаена нежност и Димих не успя да избяга от въпросите си при вида на този игрив флирт на въздуха с дърветата.

Моралът открай време се е грижил за оцеляване на индивида, като се е превъплъщавал в озъбени социални и правови закони. Затова и рефлективно е готов винаги да надава вой: „Убийство! Убийци!“ Но не се и запитва какво всъщност бива убито и бива ли изобщо убито нещо! Защото не му е изгодно! То го обърква и моралът предпочита да надвиква с глухо упорство подобните въпроси. Ако аз сега, примерно, си отрежа пръстите на крака, тия пискливи моралисти ще ли го отнесат към параграфа за самоосакатяване, след като пръстите ми са мъртви и не ми служат за нищо? И нямам ли право сам да определям кое точно съм аз? Онова ли съм аз, което от краката нагоре неотстъпно умира? Или съм онази чудата каша, затворена в черепа ми, която не иска, като тялото, само да яде и да пие и да се размножава, а е в състояние още да съзерцава света, да се измъчва заради тайните му, да се рови в тях? Нали живеем уж във време, когато се зачитат индивидуалните права, защо тогава посягат на свободата ми да избирам между вече негодното тяло и ненаситилия се на живота си мозък?

Безмълвно отправяни към потъналата в любовна залисия нощ, питанията му отскачаха сякаш от стъклото на прозореца и се превръщаха в други, не така ядовити, но доста по-тревожни въпроси. Изваждането на мозъка от тялото и вживяването му в супермогъщ киборг твърде много приличаше на старата лекомислена мечта за самоосвобождаване от биологията, от животинското, станала основа за всички религиозни вярвания. Но кой можеше да гарантира, че тогава човекът ще си остане човек, макар и в общи линии? Че ще е способен, и лишен от тялото си, да се радва на оплождащата игра на вятъра с растенията? Нали тъкмо със своите несъвършени сетива човекът си създава своя личен свят? Те са съзидателите на цялата чувствена вселена, а как би изглеждала тази вселена, ако всички нагони и рефлекси, които са се утвърдили в неговата еволюция от животно към духовно същество, бъдат заменени от някакво машинно тяло? Що за същество ще се пръкне на Земята? И каква картина за света ще има то, след като тя доказано се слепва от човешките страсти?…

Вярно, това странно за планетата същество, наречено човек, незнайно защо открай време се стреми да откъсне духа си от природата, но едва ли такова откъсване е имал предвид човекът, когато е отпращал своя дух към някакви измислени светове. Не за него настоява и той, Даниел Димих, а само за малко по-дълъг живот, защото природата сякаш се е уплашила от неговите способности, та му е пратила тази болест! Енергийният източник в Голема е почти неизчерпаем, способен е и сам да подменя изхабените си части, следователно продължителността на живота пак от природата ще зависи, от естествената устойчивост на мозъчните клетки. Е, вярно, по-дълга ще е от нормалното, защото ще е престанало да ги трови биологичното тяло със своите отпадъчни продукти…

Гневът му все не се уталожваше и по твърде детински начин се насочваше към „всичко онова, за което става дума“, както някога бе определил света философът учен Витгенщайн. За какъв дявол изобщо „онова, за което става дума“, е допуснало да се появи човекът на тази хубава планета? И защо му е вдъхнало този нагон все против природата да върви? Защото цялата човешка цивилизация на този нагон е плод на стремежа му да преодолява законите на природата. А да присадиш човешки мозък в машина, по-голям грях ли ще е спрямо цивилизацията от изобретяването на самолета, щом природата е отказала да даде криле на човека? Моралът, който никога не знае какво точно иска, защо не намира за противоестествено, че телата на милиони хора са пълни с изкуствени сърца, артерии, бъбреци и какви ли не протези? В края на краищата — това Даниел Димих изхриптя с пресъхнало гърло към нощта отвъд прозореца, но гласът му се размаза на стъклото, превърна хрипкавия вик в мъчителен стон — в края на краищата човечеството през цялото си съществуване със зъби и с нокти е воювало да удължи пребиваването си на земята, не под нея! И никой от никого не е упълномощаван да ми отнема правото да се боря за своето продължение, след като проклетата природа е решила да ме хвърли за храна на своите червеи…

Рут и брат й го завариха хлътнал зад високата облегалка на инвалидния стол. Бе заспал внезапно, насред своите наивни протести, изтощен от собствения си гняв. Разтърси глава да я проясни, усмихна се виновно, когато Рут започна неестествено високо да го гълчи, че не е вечерял и е могъл сам да си легне. Прекъсна я, усетил, че тя се опитваше по този начин да скрие удоволствието, което бе й доставило вечерното излизане.

— Хубаво беше, нали? Ще стане още по-хубаво, ще видиш! Знаеш ли, Вик, я ми прати онуй момче, да си побъбрим! Весело момче е. Бор ли беше?

Рут се връцна с пресилена деловитост и отиде в кухнята да приготви вечерята. Иронията доразкриви сухите устни на Димих подире й, но Виктор Аройо видя в нейната двусмисленост само решението на своя началник да търси съюзници сред младите в Института, да се опита да привлече към себе си най-непреклонния от тях. Нима го смяташе вече остарял за щури експерименти? Това го амбицира и той пристъпи към инвалидния стол, потупа хлътналото в него, изкривено надолу рамо.

— Слаба е надеждата, Дан, но ще се преборим, па каквото излезе!

Димих отклони утешението му, защото мислеше за друго:

— Ей, побързайте със стола, че нямам търпение!

И се засмя над мисълта си с едно сухо изкукуригване в засъхналото гърло.