Любен Дилов
Да избереш себе си (27)

3.

Веднъж той се видя, разперил черна тога над цялата Слънчева система, да спуска отгоре й истинските истини за света. Бе обзет от бащинска милост към обърканото човечество и непрекъснато от него се изливаше като всемирен потоп насладата на една божествена щедрост.

Миг след като съновидението свърши и преди да осъзнае просташката му самонадеяност, Дан вече не помнеше нито една от „божествените истини“, удавили се във фантомната болка. И тази болка го накара този път да изсипе към Земята всичко, което бе познал с новите си сетива.

Отговориха му след двайсет часа, когато той бе вече съжалил за посланието си, защото нали точно това бе искал: да избяга от човечеството, да се изгуби!

— Дан, какви са тия налудничави сведения насред картините от Космоса, които ни пращаш? Обясни веднага!

Не им отговори, а за да залъже с нещо изкушението си, насочи бордовия телескоп към една мъглявина с особено екзотична форма. Бе я открил преди часове от единното време в Слънчевата система. Мъглявината приличаше на причудливо изригване на вулкан, с тъмни и светлочервени реки от лава, с жълти езици по края. На около три хиляди светлинни години от Слънцето, тя представляваше разпокъсано кълбо от нажежени водород, хелий, въглерод, азот, кислород, въртящо се бавно в центъра на много по-голям молекулярен облак от същите вещества, които създаваха достъпните за наблюдение звезди. Пълна беше със звезди, предимно млади, и Дан установи, че е един от най-гъсто населените звездни купове, спрели вниманието му, заради наличния си първичен материал и видимото зараждане на планетни системи. Почти нямаше по-стара звезда от един милион години, а трябваше да минат милиарди, докато се създаде планетна система, подобна на Слънчевата, може би и с някакъв живот в нея. Дан ставаше все по-любопитен, откривайки на хиляди места из Космоса зародиши на звезди и планети, а любопитството му приличаше на надежда, която той не искаше да си признае, за да не признае и усещането си за самота.

Ту тук, ту там избухваха звезди, чиито живот бе завършил, за да започне отново жизненият им цикъл под друга форма. А в глъбините на Космоса, там, на около петнайсет-двайсет милиарда светлинни години, галактиките очевидно криеха десет пъти повече енергия в себе си, отколкото показваха „навън“. Невидимото, но установимо от уредите вещество се състоеше от екзотични частици, което говореше, че по-голямата част от материята във Всемира беше различна от тази в Млечния път. Дали Млечният път не представляваше някакъв уникален резерват на природата, където единствено бе възможен белтъчният живот?

И Дан почваше отново да търси този живот из по-близките райони, убеден, че жалкото човечество, от което искаше да се разграничи, не е единственото в тази част на Космоса, че трябва да има някъде и по-добро от него. Белтъкът, не повече от две-три шепи, сред стотината килограма метали, керамика и пластмаси на киборговото му тяло, го тласкаше да търси свое подобие из безбрежието.

Гигантската планета в съзвездието Голямата мечка, която отначало събуждаше неговите надежди, се оказа газово кълбо, подобно на Юпитер, макар и по-студено, а всичките луни около него бяха безжизнени…

Сега на Земята нощите трябва да са особено красиви, помисли си тогава Дан и никак не искаше това да прилича на тъга. Навлязла в най-плътната част на кометата Суифт-Тутл, идеща откъм Персей, върху нея се изсипваха стотици метеорити на час и предизвикваха празнична илюминация за романтичните вечерни разходки. Красиво и… опасно за такива като него, ако не изпреварят с излитането си звездния дъжд на Персеидите.

Той излетя от Луната, другата романтична спътница на земната любов. И през супертелескопа на борда сега тя изглеждаше не по-голяма от пъстрокрила пеперуда, кръжаща около Земята. Селена, бяха я кръстили древните хора, обявявайки я за сестра на бога на слънцето и дъщеря на титанката Тея. Тя била влюбена в красивия син на Зевс Ендимион, но пред нейната любов, глупакът му с глупак, предпочел да поиска от боговете вечна младост, въпреки че цената й била безумно висока. Ендимион трябвало да потъне в непробуден, вечен сън. И ето, всяка нощ Селена обикаля спящия младеж, тъжно му се любува, милва го и му нашепва любовни слова, но спящият красавец не усеща никакви ласки…

Не предпочете ли и той, като Ендимион, вечната младост на киборга пред всичко човешко?

— Дан, какви са тия стари приказки, дето ни ги разправяш? Защо си решил, че си Ендимион? Проверихме за него в компютъра, но ние чакаме от теб работа, не да спиш, красавецо наш!

В Института за изследване на далечните планети продължаваха да бъдат предпазливи със скъпия си киборг. Налудничавите му съобщения говореха за опасност от навлизане на бъркотия в биочиповете, която за по-кратко наричаха полудяване. Дан обаче им отговори с неизменното желание да дразни ненаситната им алчност за знания:

— Вие отказвате да приемете картината на междузвездния вакуум каквато я виждам аз. Значи все още имате нужда, като Птоломей, от една геоцентрична, да я наречем по-съвременно, хомоцентрична система, за да крепи самочувствието ви, че сте потребни с нещо на Вселената. Всичко да се върти около вас, вие да сте мерило за всичко, както го е рекъл Протагор. А небето е пълно с хубави приказки, там са най-хубавите, само че отдавна нямате уши за тях…

В Института станаха двойно по-деликатни; любезно му напомниха, че сеансите за радиовръзка не били точно предназначени да си разказват приказки, и учтиво го помолиха да не си прави повече шеги с тях, а да се заеме най-после с Плутон.

Плутон затуляше вече голяма част от кръгозора му, леден, мрачен, сърдит, че Слънцето някога бе изсмукало силите му, за да стане макар и малка звезда. Дан щеше, разбира се, да му посвети много от времето си, но сега предпочете да насочи бордовия телескоп към галактиките М-81 и М-82. В тях почти едновременно бяха избухнали две свръхнови. Мощни космически взривове, безумни като всичко ставащо в Космоса, където липсата на въздух сковаваше всички в ледена тишина. Чудовищен блясък и… ето ти смъртта на една звезда! От нея се ражда нова мъглявина, в центъра й зейва ненаситната черна дупка…

А от смъртта на човека какво се ражда? Нито излъчва светлина неговата смърт, победоносно приветстваща новия си живот, нито остава нещо видимо подире си! Един затрупан гроб или шепичка крематорен прах и мъглявина на спомена, умираща с неколцината човеци, в чиито глави се е размила. Тъжно е да си човек, щом незабележимата ти смърт не поставя друго начало. Защото какво ново начало е детето, от което бе се отрекъл? Беше просто продължение! А тази проклета Вселена сигурно нямаше дори да усети, ако цялото човечество изведнъж изчезнеше, камо ли да ознаменува гибелта му с блясъка на свръхновите.

Веднага изпрати снимките от М-81 и М-82, макар на Земята вече да бяха регистрирали избухванията. Неговите снимки показваха явлението стократно по-детайлно, разкриваха непозната картина на нещо, което можеше да се тълкува и като смърт, и като раждане. Как ли щеше да ги възприеме Земята? Нали компютърът твърдеше, че някога, много отдавна, човеците се радвали, когато някой умирал, и плачели, когато друг се раждал…

Гравитацията на Слънцето тук вече едва-едва се долавяше от свръхчувствителните гравитомери, докато притеглянето на Плутон и луните му ставаше все по-осезаемо. Най-близката до Плутон луна, макар да не бе по-голяма от Меркурий, въртеше около себе си доста астероиден камънак. Дали тия луни не представляваха все пак самостоятелни планети, а цялата система на Плутон наистина да е отдавна загасналата миниатюрна слънчева система, онова митично слънце-двойник на нашето. Повечето звезди във всички галактики представляваха двойни и тройни системи, защо точно нашето Слънце трябваше да е самотно? Или и това бележеше неговата „богоизбраност“, а истинското творчество се осъществяваше само в самотата?

На Земята ставаха все по-нетърпеливи. Възнамеряваха да установят колкото се може по-бързо наблюдателница на Плутон, вероятно и с хора в нея, и все пак Плутон още можеше да почака. Възможно бе да се окаже, че неговите луни-планети са по-устойчиви и предлагат по-добри условия за наблюдателница, следователно трябваше по-напред тях да изучи.

Сигнализира на Земята, че няма да ги послуша. Разбира се, не им каза, че това е по-скоро несъзнателен бунт против човешките нареждания, защото все едно след Плутон щяха да поискат да изследва и луните му. Вместо това си позволи напълно несвойствени за един киборг изрази. Още древните философи открили, каза им, тъждественост на усещанията, възприятията и представите с познаваемия обект. Да, но аз, киборгът Дан, притежавам съвършено различни от вашите сетива, следователно е закономерна и разликата в моята тъждественост с неща, които вие дори не сте в състояние да схванете. Отивам на първата луна на Плутон, а на вас предоставям през това време да й измислите име.

Радиовълните от Земята, предпазливи и любезни, но заредени със скрита язвителност, го застигнаха, когато бе така залисан, че нито имаше време, нито желание да им възразява. „Хубаво е, приятелю, че развиваш чувство за хумор — записваше автоматът, — макар хуморът да не е най-полезното качество за един киборг! Добре, върви на първата, но много ще се радваме, ако намериш време да ни обясниш подробно какво толкова различно възприемаш с тия твои сетива, с които вече няколко пъти се опитваш да ни стреснеш…“

Радарите на космолета от доста време така трещяха в звуковите и светлинни сигнални системи, че и спящ да събудят. Нещо в тъмното се приближаваше към него необикновено бавно за нормално космическо тяло. Откъде бе изскочило? Къде бе минавало? В Слънчевата система ли се готвеше да влезе?

Компютърът на сигналната система бе изчислил, че тялото щеше да пресече пътя му към първата луна в точка, където бе възможно опасно сближение, и вече бе извършил необходимата корекция на автопилота.

Киборгът Дан не умееше да се радва на разнообразието, каквото представляваше непредвидената поява на космическо тяло, но научното любопитство сякаш неизкоренимо бе посадено от гените в мозъка му. И той побърза да вземе управлението на кораба в свои ръце, да го отклони към очевидно дребничкото тяло, което радарите още опипваха с връхчетата на невидимите си пръсти. Искаше да го пресрещне или да го застигне откъм гърба, да го огледа отблизо, да полети известно време с него. Засега като че ли се носеше откъм съзвездието Дева, което, разбира се, оттук приличаше на всичко друго, само не и на младо момиче. В него обаче се намираше една звезда, назована Девица-70, отдавна интригуваща земните астрофизици с необичайността си.

Тя се намираше на четиридесет светлинни години от Слънцето, а я обикаляше една девет пъти по-едра от Юпитер планета за сто и шестнадесет земни дни. Въпреки големината си обаче и тя не бе успяла да стане звезда в двойна система. Температурата й — Дан си позволи сега отново да я измери — беше осемдесет градуса и на нея имаше много вода, гореща вода, което би могло да представлява и онзи хипотетичен океан-бульон, в който, разправят, бил се родил животът на Земята. Около самата планета обаче, на твърде близки разстояния от нея, кръжеха още четири луни. В неговия телескоп условията за живот на тях изглеждаха многократно по-благоприятни.

Щеше ли мозъкът Дан да издържи дотам? Дори с всичката мощ на космолета и с всичките ранични двигатели Дан не би могъл да иде на тях за по-малко от век и половина. А ако не завареше там нищо интересно? Щеше да се превърне в един от многото замлъкнали поради изчерпване на енергийните ресурси апарати в Космоса, единствени свидетели на човешките напъни да научат нещо повече за себе си и за своето място в този безсмислен безкрай. Или в подвижен жалон, очертаващ в Галактиката границата, докъдето е стигала човешката алчност за завоевания. Алчност, която може би отдавна ще да е изчезнала, заедно със своите носители.

Но ето че тази Девица като че ли бе започнала и сама да се закача, да флиртува с тяхната Слънчева система, да й праща хабер! Омръзнало ли й бе да ги чака, та е решила първа да им се обясни в любов? Не, Дан си оставаше неспособен да се засмее, нито да изпита удоволствие от шеговито конструирана мисъл! И сънищата му, които най-вече носеха всичко земно в себе си, нито веднъж не му предложиха нещо, над което той да се засмее, макар и на сън. И в съня си ли бе изгубил това единствено и най-човешко свойство?

Обикновено го тормозеше фенилетиламинът, хормонът на любовта, да му напомня земния произход. Но сякаш се гавреше с него, защото все някой влизаше в стаята, все нещо падаше с трясък от лавиците, все някой компютър ще експлодира точно в сюблимния момент и краят, към който хормонът бе го устремил, преминаваше без преход в гърчовете на фантомната болка, заприличала на закономерен завършек на невъзможен край.

Напоследък обаче апаратът, който с вълновите си импулси боцваше съответния център в мозъка, за да му поднесе поредния сън за отмора, като че ли бе изместил с милиметри действието си и понякога, не винаги, но явно свързано с неговото състояние, улучваше друг център, предизвиквайки вместо сън краткотрайна, но доста бурна ярост, способна и да го погуби, тласкайки го към неконтролируеми действия. Слава богу, че съществуваше тая неведома и за него „защита от глупака“, иначе кой знае какво би направил със себе си в такива минути. Вместо това, в тия минути той пряко волята си насочваше телескопа на космолета към съзвездието Лебед. То, естествено, също отдавна не приличаше на лебед, но в неговата опашка заблестяваха два разкошни нажежени свята — гледаната от Земята двойна звезда Албирео. Светлината им не идеше чак толкова отдалеч дори за галактическите мащаби — някъде около 540 години, нямаше и кой знае какво необикновено в тях, освен загадката с какво древните араби са я видели като двойна звезда, за да я кръстят Албирео. Защото то тъкмо това и означава: красива двойна перла. Но тези две перли успяваха по някакъв чудодеен начин да укротят яростта му, сигурно преизпълвайки го с уважение към странните древни араби. Освен това го залисваше с необяснимостта си и онзи източник в „Лебед“, който никак не приличаше на звезда, а бълваше милиарди пъти повече енергийни кванти от всяка обикновена светлина.

Дан бе решил да си почине преди срещата с непознатото тяло, да смени след това и кръвта си, защото предчувстваше, че го очакват неприятности, но апаратът пак възбуди — сигурно поради собствената му възбуденост — вместо центъра на съня центъра на яростта и докато той успее да я обуздае, космолетът бе вече наближил тялото.