Любен Дилов
Да избереш себе си (21)

5.

На катера сега се намираха единствените му близки хора, а Дан като че ли се разкайваше, че бе дошъл при тях. Контактът му и с тези хора бе станал невъзможен. Те не бяха вече дори колеги, а объркани изследователи на едно чудовище, каквото за пръв път се създаваше.

Как бе ги нарекла акулата в съня му? Стаден ситнеж! Да, той сега можеше да бъде господар и на стадния ситнеж, ако не го презираше. А го презираше, защото бе първият човек на Земята, избрал свободно и независимо от стадото съдбата си. Бе избрал нещо друго.

Би трябвало да изпитва подобие на гордост от това, но не я изпитваше. Оставаше си и като чист мозък по човешки раздвоен. Дали защото все пак не бе направил избора си съвсем свободно — нали го притискаше болестта, а зад нея и неумолимата смърт!

Институтският катер не беше голям, но бе натъпкан с всички уреди за изучаване на роботите и автоматите в подводна среда. Илюминаторите му светеха закачливо, сякаш се присмиваха на високите вълни, които го вдигаха на гребените си, за да го друснат следващия миг в някое дълбоко междувълние. На носа му грееше силна червена светлина, подобен фенер обливаше палубата и връхлитащите към нея вълни от не особено високата мачта, служеща за антена.

Дан знаеше, че катерът е непотопяем, почти бе невъзможно и да го обърнат вълните и все пак му се стори комично жалък със своята напереност пред високите нощни вълни, които по-скоро си играеха с него, отколкото да го застрашават. Той го обиколи няколко пъти, без да се реши да изненада колегите си, сигурно разтревожени, че морската полиция продължаваше усърдно да търси „пирата“. Нима тоя презрян „стаден ситнеж“ заслужаваше и половината от мислите и болките на учените, щом така се озверяваше заради пасаж евтина риба?

Изведнъж, заедно с поредния воден гребен, го плесна в разперената глава предусещането, че някой се канеше да излезе на палубата. И този някой беше младият Борис Бьорнсон. Дан се дръпна на десетина метра от катера, за да не бъде забелязан. Луната, току-що изскочила иззад хоризонта, строеше своя накъдрен от вълните сребрист мост чак до катера.

Водонепропускливата врата към задната палуба се отвори. За няколко секунди бликналата от нея светлина заподскача върху лунния мост, след което Бор побърза да я затвори подире си. Дан отново не се зарадва на новопридобитата си способност да запомня и улавя от разстояние познати излъчвания. Може би защото появата тъкмо на младия датчанин в този момент му се стори нежелателна.

Високият младеж извървя разстоянието до релинга на асансьорно вдигащия се и слизащ хек с наследствената увереност на потомствен мореплавател. Дедите му бяха май моряци. Той подпря колене на релинга и изстреля струя враждебност право към своя някогашен директор. Тази струя засвети по младежки силна, луната я огъна и й придаде саблен блясък.

Дали Бор не се съгласи така лесно на прехвърлянето му в тялото на киборг, за да освободи за себе си Рут? — запита се не за първи път и със същата нелепост Димих, усетил се разсечен на две от водната сабя. Е, детето бе му объркало плановете! Или може би само бе ги отложило?…

После Дан щеше да се учудва, откъде у него, загубилия уж страстите си киборг, бе се появила тая, колкото внезапна, толкова и неоправдана ненавист към младежа, комуто дължеше единствено признателност. Щеше да се рови в записите си и в паметта на компютрите, без да разбере нещо. Дори не помнеше какво точно бе направил. Тоест, помнеше го, разбира се, но само като действие, не и като мотиви за действие.

Най-напред доплува няколко метра по-близо до пикаещия с видимо удоволствие върху високите, но не особено гневни, вълни Бьорнсон. Оттам се опита да изстреля към него ласото от пяна, за да го дръпне в морето, апаратът обаче не се задейства. Тогава Дан бързо заобиколи катера и щом хекът му се вдигна над вълните, скочи с всичка сила върху левия му борд. Ударът на триметровото тяло, тежащо близо четвърт тон, наклони целия катер на отвъдната страна. Бор, осветен като паметник от луната, като паметник се катурна над ниския заден релинг. Викът му обаче, по-скоро изненадан, отколкото зовящ за помощ и неестественото разклащане на катера избълваха на палубата останалите четирима пасажери. Те панически се завзираха в морето. Някой изтича за ръчен прожектор, капитанът на катера се готвеше да хвърля спасителния пояс. Дан знаеше, че той не е посветен в експеримента и си помисли, че от него ще трябва да се пази.

Бьорнсон едва ли щеше да се удави, въпреки вълнението — добър плувец беше като повечето скандинавци, но внезапното падане все пак бе го зашеметило. Преди обаче от катера да го открият, едно ласо от пяна изхвръкна от вълните зад хека, лъсна като рибешки корем на лунните лъчи и се пльосна около главата и раменете на все още нецеленасочено цапащия около себе си с ръце млад учен. Втвърди се, стегна раменете му и го вдигна над вълните. След което сякаш невидим воден дух повлече дългия, провиснал в примката датчанин към спуснатата от палубата стълбица.

Апаратът, който Дан бе наругал заради неговата ненадеждност, изведнъж бе се задействал сам и против заричането му да се крие от капитана. Засякъл ли бе наистина или просто се подчиняваше не на него, а на законите на робостроенето? Киборгът не бе в състояние да удави човека, но киборгът бе длъжен да го спаси. А в тая работа не можеше да няма пръст и тайнствената „защита от глупака“.

— Дан, благодарим ти! — подвикна му откъм релинга мократа от водните пръски брада на Виктор Аройо. — Ако не беше ти… Ще се качиш ли при нас? Полицията вече ни проверява.

Димих не знаеше трябва ли да е доволен, че киборгът го надхитри, или да се примири с ролята на глупака. Все пак приятелите му не бяха забелязали неговата постъпка и това го окуражи.

— Киборгът ли удари така катера? Не усетихте ли, беше удар? — не бе се успокоил единствено капитанът. — Дай ми фенера да видя дали няма повреда.

Дан знаеше, че няма повреда, но вместо да отговори, викна мелодично:

— Пазете се, скачам!

Издигна се заедно с поредната висока вълна, отблъсна се от гребена й, прелетя като мистично същество над релинга и се пльосна върху задната палуба.

— Влизай, докато не те е видял някой от брега! — пошушна му океанологът, когото по принуда бяха посветили в експеримента след случката с рибния пасаж и който още не можеше да смели възторга си.

В каюткомпанията, задръстена от уреди, Дан побърза да заеме ложето, с което бе го спуснал на катера и хеликоптерът. Трябваше да изпревари връщането на капитана. Легна и се престори на неподвижен.

Бор, вече преоблечен в сухи дрехи, топлеше длани на канчето с горещ чай и предпазливо го поглеждаше откъм дългото канапе. Подозираше ли го? Досещаше ли се, че не киборгът бе го спасил против волята на човешкия мозък.

Смайващата сърдечност на синтезирания му глас, дълго не чуван от тях, ги стресна:

— Бор, момчето ми, обездвижи ме, изключи и сетивата ми!

Сигурно му прозвуча и като подмазване след покушението, но Бьорнсон не успя веднага да реагира, защото откъм рубката надникна капитанът с неизгасен ръчен прожектор. Само погледът му стана по-остро подозрителен, а шепите му стиснаха гневно чашата.

— Странно — рече капитанът. — Ясно усетих как нещо силно ни удари, а нищо не се вижда. — Угаси ръчния прожектор, пронизал каюткомпанията, превърната в лаборатория, и добави: — На разсъмване морето ще се укроти. Ще спусна лодката да видя. За всеки случай ще остана при уредите.

И, срещнал враждебно пъдещите го погледи на учените, смутено затвори подире си малката врата към командната кабина.

— Защо да те изключваме — попита Аройо, сушейки брадата си с голям пешкир. — Аз мисля пак да се върнеш в морето.

— Не виждам смисъл. Там безброят на живите същества и простите закони на неговото устройство непрекъснато те убеждават, че планетата с нищо не би станала по-бедна или по-грозна без човечеството. Следователно или то е дошло на планетата с някаква специална мисия, или ако появата му е случайна рожба на еволюцията, то е длъжно да намери оправдание за съществуването си.

— Ако тия прозрения са ти дошли на морското дъно — изръмжа сърдито над канчето си Бьорнсон, — не е било нужно да слизаш чак там.

— Не твърдя, че са оригинални, но там твърде силно усещаш колко си излишен — оправда се подмилкващо синтезаторът в акулоподобния киборг. — Бор, аз те помолих за нещо.

Усмивката на Бьорнсон излезе злорадо усмихната.

— Страх ли те е?

Изкуственият глас му възрази, без да промени своята ласкателна любезност:

— Вас ви е страх от мен. А теб най-много!

Океанологът стърчеше още прав край изходната врата на каюткомпанията и го гледаше оттам с разширени от боязън и възхита очи. Дан добави:

— Искам да не се боите от мен, когато разговаряме. Вик, направи го ти! Колегата ти Бьорнсон така се е вцепенил от страх, че не смее да пусне дори чашата си с чай.

— Мога да те обездвижа — рече професор Аройо, захвърляйки пешкира. — Но защо и сетивата?

— Искам да остана малко насаме със себе си. В древността един философ си извадил очите, за да не му пречат да види истините.

Бор прихна над чашата си с чая и се извъртя към киберпсихолога, който в момента отвинтваше грамадния термос, но не за да му долеят, а да я остави на края на масата. Стана и рече отмъстително:

— Надявам се, не се смяташ за философ, Дан. Друго очакваме от теб. — Той измъкна от джоба си вързания на дълъг синджир ключ, но пристъпваше към киборга като към неизбухнала мина. — Сетивата не може. Трябва в институтски условия да те разглобяваме.

С приближаването към ложето лицето на младия учен все повече заприличваше на лице на самоубиец.

— Не се бой, нищо няма да ти направя! — увери го киборгът, но датчанинът се спря, избухвайки:

— Дан, за теб е точно толкова лесно да ни се подиграваш, колкото за нас да се страхуваме. Само ни доказваш, че не знаем какво сме създали. Франкенщайн или…

Той потърси думата за второто определение, но киборгът го изпревари:

— Кентавър, братко, обикновен кентавър! Прастарата мечта на човека! Само че и кентаврите са различни. Някои са като Хирон мъдреца, учител и възпитател на богове и герои, други отвличат сабинянките и се влачат пияни подир Дионисий.

Намекът му за отвличането на сабинянките бе доста прозрачен, но Бьорнсон още веднъж доказваше своята невинност, като не го разбра.

— Кентаврите са литература. Племената са имали животински тотеми според животните, от които са смятали, че произхождат.

Той все пак се престраши да застане край ложето на киборга и да насочи ключа към скритото отверстие.

— Измрели са, защото не са могли да намерят оправдание за себе си. Така ще измре и човечеството.

Аройо укоризнено издуха космите на брадата от устата си:

— Дан, ние от теб очакваме да намериш това оправдание, а ти май все повече ни намразваш.

Бор вече извършваше не сложната операция, сякаш обезвреждаше неизбухнала бомба. Акулоподобното туловище потрепера зиморничаво, синтетичният глас мелодично проплака:

— Ама защо сте го направили така болезнено? — и добави с нов напразен опит за насмешливост: — Не бягай така, Бор! Не аз командвам оръжията си, забрави ли?

Бьорнсон бе застанал вече отвъд дългата каютна маса като зад барикада. Киберпсихологът побърза да му долее горещ чай от термоса и завинтвайки старателно запушалката му, подхвана с лекторски тон:

— Не опростачвайте нещата, колеги! В цялото си съществуване човечеството все в тая дилема се е блъскало — доброто и злото. И всичките му религии не случайно все около нея се въртят. Спомнете си дървото на познанието! Едва след като са изяли ябълката, Адам и Ева се научават да разпознават добро и зло…

Бьорнсон духаше парата от канчето си.

— Те, да, ама отгде да намерим сега тая райска ябълка?

— Стига сте се упражнявали в остроумие! — избухна Виктор Аройо и наслука напъха своето канче в брадата си. Сигурно щеше да каже нещо, след като отпиеше, но психологът побърза с продължението на лекцията си:

— Естествено е проблемът да възникне сега пред нас с особена сила. При киборгите и роботите лесно се отърваваме от него, подчиняваме ги на законите на роботизацията. Добро е, което служи на човека, зло е, което му вреди. А което застрашава самия робот, е оставено на последно място. Тук нещата обаче са силно усложнени. Добро е, което служи на кибернетичното тяло, но го преценява самото тяло, в разрез с вградения в него човешки мозък с неговия природен егоизъм. Така става неизбежно големият разум да вижда в себе си корените на добро и зло отсечени. Той нито за миг не усеща физиологически нужди, защото всичко му се дава на готово и моралният проблем за него престава да съществува. Оголеният разум е аморален, господа, това можехте преди да го съобразите, а не сега да се зверите!

Той извиси укоризнено тон, сякаш не бе участвал в конструирането на киборга, забравяйки сам собственото си нравоучение.

— Да вземем да го утрепем, а?

Презрителната подигравка на младия датчанин бе повече от очебийна, но новият директор на Института за евристични и авангардни компютърни технологии не я разбра. Гневът повторно раздуха космите на брадата му.

— Не дрънкай глупости, ти казах! Докторе, нямаме време за философии и разкаяния. Трябва да решим, ще го връщаме ли в морето или в института, преди да е съмнало. Какво предлагаш?

— Е, това едва ли е разумно да решавате без мен — любезно им напомни синтезаторът на киборга.

Океанологът се обади, без пресилената бодрост да заглуши страха му от плашещото същество:

— И това, което ни прати досега, е велико. Ще има с години да го изучаваме!

— На вашата наука е интересно само онова, което служи на човешкия търбух! — възрази му с убийствена мелодичност чукоглавата акула, въпреки че океанологът подкрепяше нейното желание.

Прекъснат в лекцията си така безцеремонно, психологът рече колебливо:

— Нека още го понаблюдаваме в институтски условия! Видяхме какво направи във водата! Докато не решим и ние, и той как при него ще изглеждат стойностите за добро и зло във взаимоотношенията му с другите същества на планетата, не би трябвало да го пускаме на свобода.

— А как ще ме спреш, бе, докторе? Ще ме вържеш ли? Какво ще разбереш, когато съм обездвижен?

— Дан, да оставим празните приказки настрана! — сговорчиво се намеси Виктор Аройо. — Знаем, че си всесилен, но знаем и че никога няма да приложиш насилие.

— Не бъди толкова сигурен! — любезно възрази и нему онзи, който, ако имаше човешки вид, би могъл да се назовава негов зет. — Нали чу. Аз съм вече над доброто и злото. Значи от мен всичко може да се очаква.

— Напразно се опитваш да ни плашиш. В този киборг си ти вътре, Дан, не някой друг!

— Друг е, Викторе, не го познаваш! И ние трябва да разберем какво сме затворили вътре. Затова карай още сега към института!