Любен Дилов
Да избереш себе си (20)

4.

Вселената му пееше своята песен за еднообразието и за безкрайното разнообразие. И за това, че да съществуваш, вече означава да воюваш за многообразието на Вселената, като браниш някоя от формите в нея. За миг той се видя в инвалидната количка, сгърчен от болестта. Тежките многодиоптрови очила бяха почти разрязали носа му на две… Това също бе една от формите. Видението й обаче затуптя болезнено в чукообразната глава на акулоподобния киборг. А още след миг запулсира и като копнеж по свободата да напусне заедно с парализираното тяло и човешкия свят с неговите ограничения. Защото човекът навсякъде и за всички поставяше пътни знаци. Той не можеше без своите пътни знаци. А сигурно защото не представляваше чиста форма на киборг, Дан си присъждаше правото да заема страната и на другите същества против човека.

Разбира се, едно бе да заставаш от време на време на нечия страна, съвсем друго — да се отчуждаваш от човечеството! Защото той и него усещаше, без да е сигурен още дали не се дължеше на това, че хората го преследваха. И му се щеше да го разбере логически, защото очевидно множество от страстите бяха го напуснали заедно с тялото. Особено го смущаваше това, че като че ли в крематориума бе изгоряло и естетическото му чувство, та с нищо не го вълнуваше красотата на подводния свят. Само усетът за ред и хармония ли бе останал в този мозък? Без способността да съзерцава с наслада? Но нали този усет се е създавал и променял заедно с еволюцията на мозъка и не представлява друго, освен усет тъкмо и само за човешкия ред и човешката хармония?

Как тогава естетическото чувство ще е сетиво на познанието? Защо повечето хипотези ставаха теории, годни да служат успешно на практическата човешка дейност, едва след като учените ги хармонизираха и формулите им добиеха математическа уравновесеност и хармонична красота? Нали Максуел просто бе си измислил променливия електрически ток, защото формулата му за електричеството си оставала незавършена, а от този измислен заради хармонията ток тръгва нова техническа революция на човечеството! Пак ли се изправяше пред някоя от хитростите на човешкия мозък в неговата находчива битка с природата?

Сякаш за проверка и без осезаемо негово волево усилие подводната пещера с мидите по стените изчезна. Изчезна водорасловата гора, люлееща се пред нейния вход, гъмжилото от животинки се превърна в невъобразимо и непрозирно гъмжило от частици и лъчения. Всичко, всичко — и той самият! — се превърна в частици сред частиците, омотани от свирепи вихри. Не вихри, а мистично безшумни урагани, които ги блъскаха една в друга, а те отскачаха и сякаш преобразени в сблъсъка, рукваха в противоположна посока, където ги пресрещаха обратно понесени порои от частици, та отново да ги променят. И всяка частица поотделно произвеждаше при сблъсъка си с другите миниатюрна светкавица. Синкави бяха тези светкавици и слънчево оранжеви, и непрекъснато обагряха с мигновения си студен огън по-ярко или по-бледо непрозирния в своето безначалие и своя безкрай хаос…

Подводният свят бе се превърнал в неузнаваемо друга вселена, разложила на частици и него, заедно с нечовешките му сетива. Така усещаше — разложен на частици, а май продължаваше да вижда и да чува, но не разбираше нищо от това, което сетивата му осезаваха. Те бяха ослепели и оглушали от несъзирането на какъвто и да е порядък в хаоса от частици и светлинни вълни, като че ли също разчленени на видими кванти…

Не, всичко това определено приличаше на халюцинация! С какво виждаше отделните частици и кванти, щом самият бе съставен от частици и кванти? Нали бе се превърнал в неразличима част от тая вселена? Как тогава е способен да си задава такива въпроси? И кое в него се плашеше, кое се усещаше застрашено и напираше да избяга от хаоса?

Да избяга…

Успя! Пак без осезаемо усилие! Джунглата отново се залюля пред него, мрачна и страховита с пълната си с тайни глъбина. Бе станала обаче стократно по-висока и гъста, а иззад черните й дънери просветваха очите на незнайни зверове. Не го гледаха заплашително, по-скоро с любопитно очакване да се случи нещо. И ето че то се случи!

Иззад единия от дебелите дънери, чиито очертания бяха размити от водата, тромаво се измъкна гигантска акула. Тя се обърна по гръб и зина да захапе нещо с огромната си паст, в която обаче се засмя венец от остри триъгълни зъби. Дан не се изплаши. Вярно, акулите така се обръщат, когато атакуват плячката си, но тази щеше да се разочарова, щом се увереше, че той не става за ядене, а за поглъщане е прекалено голям.

Обаче акулата очевидно знаеше, че той е неразкъсваем за нейните зъби или пък го смяташе за свое подобие. Не го нападна, а огромните й челюсти май наистина се смееха.

— Здрасти — изтракаха внезапно те съвсем близо под чукоглавата разпереност на киборга Дан. — Криеш се тука, а? А за какво си се скрил, да те пита човек? Пардон, човек ли казах? Грешка на езика! Ама виж само какъв език имам…

Акулата изплези един невероятен език. Той излизаше, излизаше, излизаше и нямаше край това негово проточване, сякаш се готвеше да препречи цялото море с огненочервен мост. Краят му изчезна от обсега на неговото зрение, а той не спираше да излиза. Както и акулата не преставаше да говори въпреки чудовищното изплезване:

— Съгласи се, любезни, че такъв голям език не може да не прави и големи грешки…

Дан не успя да си спомни имаха ли акулите изобщо езици, а и компютрите не му подсказаха нищо, та се питаше отгде се взе сега пък тази акула, след като в тукашното море не се въдеха от техния вид, докато тя не спираше да бърбори с овално ухилените си челюсти:

— От ония хаплювци, делфините, ли си се скрил? Те са бабаити само когато са много и са заедно. Като човеците! Дават си взаимно кураж. Иначе никакви ги няма! А ние с теб сме силни, защото сме сами. Самотата е велико нещо! Прави те горд властелин над цялата тая паплач от подъл ситнеж…

— Акулите също се събират на групи — възрази й Дан.

— Те, ония, са други. И те са като хиените, дай им да разкъсат само някоя мърша…

Как така ще познава хиените? Те са сухоземни животни — рече си Дан, а гигантският хищник се засмя с гигантската си паст, сякаш е чул удивлението му.

— Ние всичко знаем, любезни! Ние сме най-старите същества на тази планета и не случайно сме оцелели, защото всичко знаем за нея.

Акулата разпери плавници и белият й корем заприлича на сластно протягащо се женско тяло. Неусетно бе прибрала и гигантския си език. Сега тя измърка гальовно, а опашката й се зараздвоява, превръщайки се в чифт мускулести женски бедра.

— Що не вземеш да ми се качиш, а?

— Как да ти се кача?

— Не си ли мъжкар?

— Ама ти нали си риба? Рибите не се качват една на друга.

— Зависи от рибите. Хайде! Ние, самотниците, също трябва да се размножаваме, защото ако не сме ние, тоя стаден ситнеж ще загине от само себе си.

Дан потрепера под взискателно втренчения, порцеланово лъскав поглед на мъничките хищнически очички.

— Аз не мога да се размножавам.

Двата триона в рибешката паст засияха слънчево жълти с триъгълните си зъбци, а иззад тях изригна ураганен смях. Той го блъсна назад със силата на вихрушка и Дан се видя напъхан в плитката пещера, а разлюляната пред нея от засилилото се вълнение на водата водораслова джунгла бе мистично потъмняла. Нямаше вече никаква акула и никога не бе я имало, но смехът й продължаваше да го разтърсва. Преобрази се в нетърпимо силна болка, която заподхвърля над дъното цялото му уж нечувствително за болки тяло.

Той бързо изплува на повърхността, бягайки от болката, в каквато бе се превърнала цялата пареща около него вода, и тя наистина изчезна. Еднометровите вълни я отмиха от тялото му. Едва тогава той като че ли истински се събуди. Да, болката си беше болка! Мозъкът Даниел Димих още дълго щеше да проплаква за тялото си. Но защо хлътваше в нея след всяко събуждане?

Акулата не се появи на вътрешния му контролен екран. Не беше записана, следователно представляваше чисто съновидение, докато записът на неговото пребиваване в другата, може би действителната, вселена приличаше на фотографска плака, запечатала движението на потоците частици в ядрен ускорител, около който сияеше синхротронното светене на старите реактори.

Още не го теглеше програмираната потребност да изпрати към катера балираната информация, повече от час имаше до нея. Но не му се и прибираше обратно в пещерата. Есенното слънце бе залязло, вълните, с цвят на потъмнял метал, се носеха напористо към почернелия бряг, където се събуждаха първите светлини — като далечни, още сънливи очи. Дан не изпитваше любопитство към човешкия бряг и все пак пусна приемателя си да снове между радиовълните. Болка и музика, музика и болка, и задъхано бърборене, което се силеше да ги сподави — с това бе пълен човешкият ефир. И само сегиз-тогиз сред тях се промъкваше нещо прилично на смях, но той звучеше неестествено. Изглежда, някой го пускаше ей тъй, за разнообразие на радиовълните. Морската полиция не бе престанала да го търси. Из потъмнелия въздух се стрелкаха като прилепи нейните кодирани радиосигнали.

Дан се заслуша в отговорите, които му даваше единият от изкуствените интелекти. Бе го запитал за значението на съня си. Архетип на самотника в подсъзнанието… — обясняваше му електронният мозък с назидателното наизустяване на посредствен психоаналитик. Още в своите правремена човекът е заболял от раздвоението да бъде послушно стадно същество, а същевременно да е извисен над стадото интелект, който търси силата си в отделността. Прастарата болка от раздвоението и новата болка от осъзнаването да си осъден на вечна самота…

Рекох, че нещо ново ще ми кажеш! — презрително му се озъби Дан и, престанал да го слуша, внезапно, като порив на паника пред самотата, зацепи ниско под вълните, ставащи все по-високи в близост до брега. След час и вече при пълна тъмнина щеше да е при катера. Там обаче никой не го очакваше, а и той, изключил дори пеленгатора си заради морската полиция, не им се обаждаше. Още не можеше да реши за себе си какво означаваше неудържимото, а и твърде лекомислено напускане на подводното укритие. Озадачаваше го тази изненадваща потребност да бъде близо до хората.