Любен Дилов
Да избереш себе си (29)

5.

— Госпожо, аз съществувам — каза Дан със своя изключително мелодичен глас, който бе си синтезирал, а Вселената трябваше да му отговори също с думите на Крейн: „Възможно е, но това с нищо не ме задължава към теб.“ Вселената обаче не му отговори, тя изобщо не бе го чула.

Дан гледаше с всичките си очи към астероида, който неосъзнато бе кръстил „Девица“ по името на звездата, откъдето предполагаше да идва. Астероидът, заприличал му първоначално на необелен фъстък, сега му говореше с фигурата на Рут. Но нали и човешкото тяло бе оформено по закона на Златното сечение!

То като че ли му даде и куража да произнесе повторно думите на Крейн:

— Госпожо, аз съществувам…

Вселената пак не му отговори, но самочувствието, че не е сам сред нея и че притежава силите и умението да се вмества в нейния порядък, го изпълваше с нови желания за действие. Може би само бе си го въобразил, но дори в краткотрайния си сън видя астероида Девица като обвивка на мозък, като небесно тяло, в което е вграден мозък, тръгнал да търси из Галактиката себеподобни. Сигурно затова бе се и насочил към Слънчевата система, чиито излъчвания му говорят за съществуване там на цивилизация. А минаваше само по външната й граница, за да даде време на човечеството да дорасте за контакти с по-висш разум.

С усилията на лазерния резач киборгът все пак бе смогнал да откърти парченце от извънредно твърдата сплав, която ограждаше под хондрида онова, дето сигиз-тогиз се обаждаше с неразбираемия си говор. Химическият анализ в лабораторията на космолета обаче вдигна ръце пред сплавта от познати иначе метали и минерали, но в непознати връзки.

Зад тази сплав все така на равни времеви интервали бликваше онази лъчева мешавица, сред която покрай рентгеновите и другите твърди лъчения все по-определено се долавяше и онова, дето му се струваше да е мисловен импулс. Разбираем като че ли и неразбираем, подобно на мисъл, за която само си сигурен, че е мисъл, без обаче да я разбираш. Такъв бе и резултатът, когато се втурна с всичките си нови сетива там, където „Нищото не съществува“. Видя се частица като всички частици, еднакво необясними в своето съществуване и своя смисъл. Еднакво устремени неизвестно накъде в хаоса.

Зов за помощ ли беше или безнадеждно промълвяна от време на време надежда? Мисъл, кой знае кога и от кого пратена да се рее из Галактиката? Разум ли бе това, целенасочено търсещ себеподобни тъкмо в този край на Млечния път, или просто автоматичен фар, разнасящ из Галактиката вестта, че там някъде съществува и битува Разум? Или може би някаква причудлива игра на тая Вселена, родила покрай другото и без дори да забележи една самотна мисъл?

Дан не посмя да прави повече опити. Съзнаваше, че това не е по силите на един човешки мозък, па бил той и мозъкът на Даниел Димих, подпомаган от нечовешки суперсетива и компютри. Само цялото човечество, презряното от него човечество, имаше право да се среща с извънземния разум, защото той на целокупното човечество е пратен да говори. Затова, колкото и да не му се разделяше с тайнствената Девица, щом бордовите компютри изработиха новото й трасе, откачи космолета от нея, отдалечи го и дистанционно запали ракетите. А стрелналата се сякаш с възпламенено желание Девица озари големия екран с разкошна розова надежда.

Дан почака да се стопят окончателно огънчетата на ракетите в мътната чернота на междупланетните пространства и прати подробно съобщение на Земята. В него настояваше, освен всичко друго, да се съберат и телепати, та дружно да разгадаят посланието на Девица. Завършваше с уверението, че отново се заема с мрачното царство на Плутон, където ще очаква поредното съобщение от Земята.

Плутон всъщност беше двойна планета по подобие на двойката Земя-Луна. Напразно бе назовал най-близката до нея планета самостоятелна. Тя се въртеше около Плутон на почти същото разстояние, разликата в големината им не беше голяма, но луната-двойник се оказа с по-плътна маса от Плутон. Метеоритите, изглежда, твърде рядко я навестяваха, имаше спокойно метално ядро и Дан реши на своя глава там да построи наблюдателната станция. Преди това обаче прецизно измери онези параметри на двойката планети, които отдалеч бе невъзможно да се установят точно, като средната ефективна температура, средната им плътност, масата им, екваториалните радиуси и наклона към еклиптиката. Изобщо подложи всичко на уточнения, които да коригират планетните справочници и енциклопедии. След това отдели множество планетни часа, за да избере най-подходящото място за станция.

В Института за изучаване на външните планети неохотно приеха самоволното установяване на станцията на Плутоновата луна. И след като го разпитаха дали всичко при него е наред, няма ли някакви отклонения в работата на компютрите, наистина ли са верни новите данни за планетите, накрая зададоха въпроса защо изобщо им праща тоя астероид. Дори не бил установил дали съдържа полезни минерали и метали! Много се надяват да не си прави шега с тях, защото им се виждат съмнителни твърденията, че астероидът имал и телепатични излъчвания. Един киборг, колкото и да е съвършен, не може да бъде приемател на телепатични импулси, машина е все пак. Ще го приемат, разбира се, но им се струва твърде наивно твърдението, че в него бил скрит разум. Големи астероиди с твърди и меки лъчения имало в Слънчевата система колкото си щеш…

Завършваха със съобщението, че екипажът на станцията вече се комплектувал на състезателен принцип. Щял да отлети с неговия космолет, щом той се завърнел на Земята с подробни данни за новопостроената станция.

Дан сглоби двата робота, които бързо и сръчно разтовариха космолета. Накара ги да направят със земекопа огромен и дълбок изкоп в каменната твърд на още безименната луна. Покриха го с устойчив на малки метеори дебел, прозрачен купол. През него звездите свободно занадничаха в помещенията, оформени още при самото им изкопаване. След което се зае с вътрешното обзавеждане, както бяха го учили на Луната. Забравил презрението си към затъналото в охолство оглупяло човечество, Дан стана многократно по-грижлив, изпълнил се неочаквано с добри чувства към онези, които щяха да пребивават тук. Да, тук щяха да работят жители на Слънчевата система, не онези, които не си мърдаха задника от холовизора. Чак до тука, на четиридесет астрономически единици от Земята щеше да лежи вече границата на ноосферата, сферата на разума!

От гледна точка на безразличната Вселена, която с нищо не се чувстваше задължена към човека, това пак си беше една човешка измислица: ноосфера! След като човекът участвал в създаването на биосферата на своята планета, сега бил се заел да разширява и нейната ноосфера! Е, хубаво! Нали трябваше да си търси занимания, да си поставя цели, да си съчинява и някакъв смисъл за своето съществуване! Защото иначе около него трилиони звезди и планети прекрасно си поминуваха и без всякакви ноосфери…

Иронизираше, но не усещаше в себе си предишната злоба. В подобни разсъждения по-скоро го умиляваха тъкмо мравешките усилия на човечеството да намери оправдание за грандиозната безсмислица, наречена Вселена. Защото от тук още по-добре се виждаше колко лишен от всякакъв човешки смисъл е целият този хаос, който човешката ноосфера напразно се опитваше да слепи в нещо разбираемо. Мъчеше се човекът, като грешен дявол се мъчеше, да подреди някакъв красив и убедителен пъзел от нейните безмерно гигантски тела и образувания, и от нейните не по-малко неизброими кванти, потоци неутрино, кварки, рентгенови, алфа, бета и какви ли не лъчения, които се омешваха пред изкуствените му сетива в плътна, светлива каша.

На хората, решили да разширяват земната ноосфера, все пак трябваше да бъде приятно да пребивават на тази станция и Дан мобилизира всичкото си усърдие да я направи хубава, защото нали тук хората щяха да дочакат срещата си с онези, които бяха им изпратили своята чудесна Девица!