Любен Дилов
Да избереш себе си (15)

15.

Думите му звъннаха заедно със стъклариите в лабораторната зала като мелодичния стон на внезапна и нелепа камбана. Киборгът Дан не знаеше кое в него го изрече и защо го изрече, но не му оставиха време да се запита. Комисията веднага го заобстрелва с разтревожени гласове. Психологът пак изпревари колегите си:

— Мразиш ли човека, Дан? Докато вилнееше из града, май го мразеше, а?

— Никаква омраза не съм изпитвал, докторе! Пълно безразличие, казах ти! Макар, между нас казано, той да си заслужава и повече от омраза…

— Пакостите, дето извърши, говорят за това — присъедини се към колегата си психокибернетикът.

— Ако държите на всяка цена да ми припишете някакво чувство — рече мозъкът на Дан, — по-точно ще е нещо като студено презрение. Едно студено презрение към тия впаникьосани от внезапното безредие същества, които прекалено са свикнали с просташкото си самочувствие да са върхът на сътворението.

— Ама никакви ли други чувства не изпита? — обади се заради хората неврохирургът, а колегата му изглеждаше не по-малко обиден.

Проснатата върху металната маса акула-чук изглеждаше мъртва, докато някъде из разперената й глава не заизлизаха думите една по една, бавно, сякаш синтезаторът сега се учеше да ги подрежда.

— Приятели, един от основните митове на човека е вграждането на човешката душа във важен строеж, за да бъдел той устойчив. Не знам дали наистина са правени такива жертвоприношения или е само красив символ, но никъде не съм чел някой да е запитал вградената душа как се чувства там.

Макар от броеницата фасетни очи на киборга да не се отгатваше накъде и кого точно гледа, комисията разсеяно зазяпа към стените и прозорците. Само Виктор Аройо — вероятно заради роднинството си — реагира с усмивка. В нея обаче имаше силна доза ожесточение:

— Сигурно те измъчваме, Дан, но ти сам си избра тази съдба. Пък ние, като последни глупаци, се оставихме да ни кандардисаш да поемем отговорността. Съгласи се, че въпросът е от най-важните…

— Ако и ти ще ме питаш за емоциите, Вик, дай да приключим с тях! Има ли физика на твърдото тяло, има! На високите енергии — има. Е, аз навярно ще мога вече да напиша учебник по физика на човешкото страдание. Не, разбира се, не оная просташка физиологична болка, която преглъщаме с някое хапче, а на оголеното, озъбеното, осъзнато страдание! Страданието от раздялата завинаги.

Ожесточението сякаш също се озъби сред черната брада на Виктор Аройо и като че ли придаде повече достоверност на разбойническия му вид.

— Не знаех, че си бил толкова наивен да си въобразиш, че ще се отървеш от страданието! Да живееш, значи да страдаш. Да страдаш, значи да си намерил смисъл в страданието.

— Да де, да! Баналното утешение на психоаналитиците! Но от вас ми се ще да се отърва поне за днеска! Хайде, оставете ме сега да търся онова, дето му викате душа. Ако случайно я намеря, ще ви сигнализирам.

Наставаха нерешително от местата си, защото изпъждането беше толкова мелодично, че се колебаеха да му повярват. Дълго борил се в себе си с обидата, Бьорнсон рече примирително:

— Ти сам поиска да те изключа. От себе си ли се боиш?

— Искам вие да не се боите от мен, Бор. Нали трябва да ме изследвате!

Психологът веднага се заяде:

— Значи все пак изпитваш морална отговорност! Само към нас ли или…

— Ако не бях неподвижен, докторе — закани му се киборгът Дан с интонация, с каквато се поднасят комплименти, — е, простено да ти е. Някакво чувство все пак се обади в мен. То, кой ли го знае какво беше, но може и така да бъде наречено. И е по-досадно дори от теб, докторе! Доволен ли си най-после?

Позасмяха се дружно и с дружна засегнатост. Чудовището, в чието създаване бяха участвали, продължаваше да им се надсмива. И от неподвижността му се излъчваше превъзходство над тях. Повъртяха се неловко около металната маса, заприбираха по джобове и чанти разнокалибрените си записни апаратчета и компютърни бележници. Виктор Аройо обаче тръгна към стената с визофоните, сякаш знаеше, че тъкмо в този миг ще го позоват.

Десният визофон, настроен за извънинститутски връзки, зазвъня с пожарна тревога. Беше от модерните апарати, моделиращи своя призив според емоцията, с която зовящият бе набрал номера. Аройо притича два метра до него с късите си крака и голямата рошава брада. На екрана се появи непознато женско лице. Устните му, апетитно пълнички, изрекоха флиртуващо глезено като към желан кандидат за женитба:

— Професор Аройо, честито! Сестра ви ви поздравлява с едно чудесно момченце. Всичко мина благополучно…

— Ами що не го покажете? — намеси се отново усърдният доктор по психология, демонстрирайки и своя опит в тази област.

Опразненият екран запулсира като белтък, наканил се я да се дели, я да оформи нещо от себе си и в белотата му, като от утроба, заизлиза главица с червено, сбръчкано личице, силно стиснало клепачи. Миг след това то огласи и лабораторията с протестния си плач срещу чуждия за него свят, където го обричаха да живее. Невидимата зад него медицинска сестра заизрежда с дикторско равнодушие килограмите му, дължината на новороденото, състоянието на майката.

— Не прилича на мен — обади се зад гърбовете им кентавърът от лабораторната маса.

Не реагираха, защото и никой не разбра дали кентавърът се шегуваше и какво точно възнамеряваше да каже с това. Виктор Аройо се развика истински радостен:

— Благодаря, сестро, много благодаря! Рут, честито! Великолепно момченце е!

Екранът показваше отпуснатата в леглото си, все още потна и щастлива в своята изнемога родилка.

— И Дан те поздравлява. Тук е, до мен! Той също ти благодари.

Рут се протегна с вяло удовлетворение. Един свръхробот бе послушал нейния зов да се подчини на човешкия ред, един нов човек бе създала утробата й и тя щеше да го учи как да живее в този ред. Отвърна с попукани от усилията на раждането устни:

— Благодаря! Поздрави го и ти от мен.

И потъна в сивобялото, сякаш от родилка, мляко на екрана, потъна навярно и в първия си следродилен сън. Иначе младият учен Рут Димих сигурно би скокнала възмутено: „Как така ще ме поздравлявя? Че ще ми и благодари! Какво сте създали, брат ми? Що за чудовище е това?“

Вместо нея се възмути „чудовището“. То, разбира се, съвсем не прозвуча сърдито, въпреки усвоения от семейство Аройо израз.

— Защо дрънкаш глупости, Вик? Нищо не съм казвал! Аз не умея да лицемеря като хората и да наричам великолепна една отвратителна мръвка месо.

Думите му смутиха комисията повече от всичко досега. Тя знаеше, че детето е негово, но знаеше още, че той няма право да го признае за свое. Поне засега. Но нали пред тях можеше?… И недоумяваше защо техният нов директор бе си позволил толкова рискована с двусмислието си закана. От това напрежението в нея растеше и тя очакваше отговор на мълчаливите си въпроси от двете посоки — от бившия си и от сегашния директор.

Отговорът обаче не дойде. Ако беше киборг, акулата-чук с мълниеносна автоматичност би отрекла да е произнасяла такива думи. Дан обаче се задоволи с този кратък мелодичен упрек и сякаш се зарови в безгласието на по-друго напрежение, препълнило като огнедишаща лава лабораторията. То погълна всички лъчения и температурни пояси в нея, отдели го от хората с невидима, но непробиваема стена. Или по-скоро — него отдели от тях, затвори го в непрозирността на една самота, чиито измерения са непознати на нормалния човек. Беше самотата на топката мозъчно вещество, запечатана в бронираната кутия на киборг.

Комисията дишаше тежко с бълбукането на огнедишащата лава. Стоеше и чакаше нерешително.

— Всички сме били такива отвратителни мръвки месо — нравоучително, като смешен пророк заради ниския си ръст, вирна брада Виктор Аройо.

С роботска едновременност комисията обърна глави към лабораторната маса. Оттам обаче не дойде очакваното.

— Денят приключи добре за нас, господа — долетя оттам. — Можем да си кажем довиждане. Молбата ми е следващите дни да идвате един по един, заседанията си ги правете другаде. Направете си график, според специалностите. Десет дена ви давам, на единайсетия ме принесете в морето! Иначе ще ида сам.

Младият Бьорнсон използва сгодата за малко отмъщение:

— Не можеш! Ключът е у мен.

— Ти ще ми го дадеш, Бор — произнесе с пееща увереност акулата-чук и Борис Бьорнсон осъзна, че не ще й откаже ключа, защото на сушата май не съществуваше място за такова чудовище.

— Пак ли ще бягаш от хората? — подхвърли заядливият психолог.

— От хората, не! Но от вас мога да избягам и на другия край на Галактиката.

Този път го приеха за шега. По-изгодно им беше. Единствен Виктор Аройо, заровил се сякаш целият в черната си брада, продължи да гадае защо зет му се отнесе така към своето дете и към съпругата си, съзнателно ли се отблъскваше от човешкото, или нещо друго го отчуждаваше от него. Кокетничене ли беше това, самоотбрана ли или озвученият протест на техниката?…