Любен Дилов
Да избереш себе си (2)

2.

Не беше медицинската сестра, а брат й, професор Виктор Аройо. Той измърмори в гъстата си староеврейска брада своето незаинтересувано „Как сме“ и познавайки разположението на жилището, се отправи към вратата на кабинета. Рут едва смогна да се отмести от пътя му.

— В спалнята е още. Чакаме сестрата за инжекциите.

Аройо не й обърна внимание, като че ли не я и чу. По същия безогледен начин се носеше из коридорите на Института. Властната осанка — като повечето твърде ниски мъже Аройо доста се и пъчеше — сякаш го извисяваше над ръстово нормалните хора. Преди да седне в инвалидната количка и приведен вече над бастуна, Димих пак надвишаваше с цяла глава своя заместник на директорския пост. Беше професор по медицинска физика, имаше и куп изобретения в биокибернетиката. Едроглав, с гъста, къдрава коса, която направо преливаше в староеврейската брада, той повече приличаше на банализиран от научната фантастика отрицателен тип учен, та целият персонал и сътрудниците на Института най-много от него се плашеха. Отмъщаваха си, наричайки го помежду си ту „отровното джудже“, ту „Педя учен — лакът брада“. Съзнаваха обаче своята несправедливост — проф. Виктор Аройо притежаваше неоспорими качества на учен и администратор.

Димих все пак бе успял да се премести в количката си зад своето огромно бюро, отрупано с компютри, принтери и факсове, да посрещне и с усмивка своя заместник, който дори не благоволи да отвърне на поздрава му, а направо раздуха брадата си:

— Очаквах от теб повече капризи! Важното е, че си го харесал, идвам да взема чертежа. — Огледа се крадешком, видя, че сестра му е излязла от кабинета, и хвърли на бюрото малка аудиокасета. — Записът не е добър, правих го тайно. А ти чуй какво мислят хората, на които разчиташ, и престани да ме тормозиш!

Димих извади дискетата с чертежа от най-близкия до ръцете му компютър, изговаряйки малко натъртено гласните звуци:

— Вик, ако си свободен, заведи някъде Рут тази вечер! На театър, на концерт… Не мога да я изкарам от къщи, ще се поболее.

Аройо кимна, разбрал, че не му е толкова за здравето на Рут, колкото да остане сам с донесената аудиокасета.

— Вероятно ще се оженим, щом столът ви бъде готов — додаде внезапно Димих и несъзнателно отдалечи количката си от своя бъдещ зет. — Хубав е, но ще го приема само като сватбен подарък.

Виктор Аройо духна нервно космите от устните си.

— Предполагам, че и тя го иска…

— Знам, че ти е неприятно сестра ти да се обвързва с един полутруп…

— Нищо не съм казал.

— То се вижда. Ще бъда и аз откровен, Вик. Обичахме се със сестра ти и още се обичаме, макар то сигурно да е вече самопринуда или обич към спомена, или каквото там може да бъде. Но за Рут ще е по-добре да бъде моя законна вдовица.

Аройо бе отишъл до прозореца, зад който скоро щеше да се мръкне. В стъклото се отразяваше само черният облак на брадата му.

— Столът, който ти конструираме, не е катафалка.

Димих щеше да му възрази, но Рут влезе, разперила голите си лакти от двете страни на таблата с двете бири и чинийките със златистожълта майонезена салата.

— Вик ме молеше да те пусна с него тази вечер на театър — внимателно издекламира насреща й Даниел Димих, като се стараеше да не размаже гласните с езика си.

— Какво ще гледаме — издрънча радостната готовност на Рут в бирените чаши и тя добави позасрамено: — А ти няма ли…

— Имам работа тази вечер — рече Димих с цялата властност, на която беше способен. — Върви се облечи, докато си изпием бирата!

Рут хукна към спалнята с плахия възторг на момиче, поканено за първия си бал. Димих повторно извъртя количката към заместника си.

— Не ме съди жестоко, Вик! Няма да е задълго и тя ще е свободна да изживее младостта си. А ако искаш това да стане по-скоро, да спестиш и на нея някои доста неприятни моменти…

Аройо бе навел брадата си над бутилките, които отваряше:

— Чуй касетата и ще се убедиш, че не зависи от мен!

— Отлично знам колко зависи от теб. А обидата и в двата случая ще остане, братко. У мен заради Голема, у теб загдето съсипвам живота на сестра ти. Наздраве!

И той заклещи в пръстите на закривената си ръка високата чаша с преливащата над ръба й шуплеста пяна.

Рут му се видя толкова чужда в рядко обличаната от нея официална рокля, че Димих двойно по-остро усети неспособността си да я притежава — нищо в него не я пожелаваше. Болестта ли бе направила мозъка му импотентен или навикът? Все едно, погине ли въображението, май че угасва и потентността! А Рут? Обичаше ли го наистина, или просто си е преценила, че щом е свързана с един от прославените мъже на своето време, длъжна е да остане докрай с него? Па и за собствената й кариера ще е от полза.

Но защо тогава по-неотстъпно от него самия се бореше с болестта му, след като добре знаеше, че е невъзможен добрият изход? Непрекъснато му внушаваше, че лекарите твърде малко знаят за нея, че само се упражняват в теоретични умопостроения, а неговият необикновен силен в съпротивата си към света мозък не ще позволи на болестта да го надвие. И като че ли успяваше. Отначало болестта се развиваше удивително по-бавно, отколкото допускаха лекарите и учебниците им. Сякаш без сериозни намерения тя отхапваше ту тук, ту там парче от краката или бедрата, връщаше отхапаното за по-слаб, но все пак осезаем живот, педантично заобикаляше разните по-важни нервни центрове и великодушно им предостави няколко години пълни с повече любов и радостен труд, отколкото с тревоги. Докато неочаквано като че ли се ядоса и бързичко запълзя по четирите му крайника, започна методично да ги умъртвява. А следиш ли властните стъпки на собствената си смърт, невъзможно е да се опазваш от периодичните депресии. Тук Рут единствена можеше да му помогне. Най-малкото с това, че той усещаше необходимост от нея! Твърде слабо го утешаваше увереността, че медицината ще му бъде благодарна за професионалните наблюдения, каквито едва ли би получила от хиляди анамнези, за касетите, в които педантично ги диктуваше всяка седмица, щом отпратеше за нещо Рут извън дома им.

Институтът за изучаване на външните планети бе щедро финансирал поръчката си за самопрограмираща се машина, която да работи на далечните планети с техните невъзможни за човешко пребиваване условия. Машината отдавна бе готова, но все още експериментираха с нея, защото тя неочаквано се самонадаряваше с изненадващи способности. Натъпкана с всевъзможни сензорни устройства, изкуствени интелекти и автомати за работа дори на Юпитер и Сатурн, тя бе развила почти равните интелектуални възможности на учени от висока класа, заедно с модерното им лабораторно оборудване, но без уязвимата крехкост на човешкото тяло.

Шеговито бяха я нарекли Голем по името на средновековния митичен изкуствен човек, макар тя с външния си вид изобщо да не приличаше на човека. Канеха се вече и да я предадат, горди със своята работа, когато им връчиха телеграма веднага да си получат трупа на някакъв идиот, който бил го завещал на техния институт и сега щял да се самоубива. Хукнаха да предвардят самоубийството, да обяснят, че макар да имат раздел за биотехнологии, техният институт не работи с човешки органи, но самоубиецът, завещал се нотариално, бе така пресметнал времето, та да го получат още топъл. Само дето не се съобразил, че мозъкът му ще умре прекалено бързо, за да бъде използван за каквото и да е. Тогава, уреждайки формалностите по отказа от странното „дарение“ в полза на някоя болница, на Даниел Димих хрумна идеята да конструират втора, по-голяма глава за Голема, на която да упражнят вграждането на човешки мозък.

Предложението му, естествено, бе посрещнато с насмешка — да похарчиш толкова средства и време, за да вградиш в Голема мъртвия мозък на някакъв глупак! Щом дори масовият човешки мозък отдавна не постигаше и една стотна от възможностите на новите фотонни интелекти! И все пак забавният експеримент постепенно ги увлече! Па и защо Големът им да си нямаше резервна глава!

В онези дни Даниел Димих едва забележимо позамяташе крак, та в Института още не знаеха за болестта му. Само по „роднинска“ линия единствен Виктор Аройо бе научил за трагедията. Той веднага се досети за какво е необходим необикновеният експеримент на неофициалния му зет, затова побърза да излезе за нещо си от съвещанието, без да реагира на идеята. Така тя си остана още тогава неизричана тайна между двамата, докато Димих не реши, че е настъпило времето й.

Под масата ли бе държал Аройо апаратчето си, под някой от столовете ли бе крил микрофончето му, но записът непрекъснато биваше смущаван от всички шумове, предизвиквани от неподозиращото, че е подслушвано човешко тяло. Беше обидно лош запис и от него би трябвало да се срамуват хора, боравещи с най-съвършените средства на планетата, ако тъкмо това не беше и причината. Аройо сигурно изобщо не владееше техниката на обикновения магнетофонен запис, чието начало направо се и губеше, после усилвателят на рекордера внезапно изригна дрезгаво младежко прихване:

…Ясно, ясно! Предлагат ни да се позанимаем с проблема за човешкото безсмъртие… — Димих разпозна маниера на онова нахакано приятелче на Рут, което назначи по нейно настояване, а то се оказа толкова кадърно, че го и включи в най-елитния актив на Института. — Аз обаче, господа, отказвам да участвам дори в разговори за подобни идиотщини. Първия експеримент, как да е, запазихме в тайна, но втори такъв няма как да не се разчуе. И цели пълчища склерозирали старци, дето не им се умира, но си имат достатъчно пари, ще ни затрупат с поръчки за своето машинно продължение. А ние ще си зарежем сериозната работа, за да богатеем за тяхна сметка. Нали така стана с оня институт, дето замразяваше мъртъвци за бъдещето! И какво? Ще обслужваме не човечеството, а онези, дето и без това са си проживели живота много приятно на неговия гръб…

Прекъсна го не само трополенето на обувки, а и гласът на Аройо. Бе необичайно умолителен, вместо по привичка началнически властен:

— Не бързай с проповедите си, Бор! Никой няма намерение да буди мерака на еснафа за безсмъртие. То си е вечното търсене на начини да разширяваме възможностите на човешкото съзнание да прониква в тайните на материята. А моралните, социални и юридически препятствия неизбежно ще станат надеждна бариера против онези, за които говориш.

— Ти само им покажи, че е осъществимо, па ела гледай какво ще направят! — запращя магнетофонната струна от страстите на буйния младеж. — Твоето познание пак ще драпа подир алчността на изкуствено удължен живот! Както стана с толкова открития.

„На твоите години е лесно човек да се отказва на думи от продължаването на живота“, каза му на ум Даниел Димих и се усмихна над явните усилия на своя заместник да не му провалят още в началото странното обсъждане.

— Колеги, разговорът ни е само теоретичен. Доколко сме склонни да поемем такъв риск…

Сега пък него прекъсна магнетофонната врява, а над нея изплува глас, който Димих не разпозна. Вероятно принадлежеше на някого от медицинските консултанти на Института:

— Помните какъв скандал се развихри, когато започна клонираното отглеждане на човешка биомаса! А ставаше дума само да се вземат генни зародиши от индустриално произвеждана биомаса, вместо да се търсят донори за готови органи. Всички се разкрякаха, нали? До кой момент в биомасата имало само годен зачатък на търсения орган и кога в него се пръквало онова, дето му викат живот ли, душа ли? Осъдително било ембрионът да е цялостно оформен! А нали тъкмо тогава е най-подходящо за присаждане на части от него… Религиите и до днес са против, но методът все пак се наложи, защото прекрати доказано престъпни деяния като покупко-продажбата на органи или убийствата за снабдяване с тях…

— Науката винаги е поставяла човечеството пред свършени факти — изхриптя друг непознат глас насред стърженето и пукането, уловено в магнитната струна.

— …съвсем различно е, колеги, твърде абстрактно е като цел и едва ли ще обслужва медицинската практика, където можеш и да си позатвориш очите заради спасението на човека. Не е като да вземеш гени от човешка биомаса, вместо органи от трупове или живи донори. Колкото и някои да твърдят, че животът на индивида се съдържал още в гените му! Все пак е недоказано. Докато за Голема ще е нужен мозък от жив, здрав и млад човек. Склеротик не ни върши работа. И колегата одеве беше прав. Къде ще намериш мозък, който да си струва не само парите, ами и усилията, и риска…

— Има! — сякаш скъса струната Аройо с невъздържаното си вмешателство и Димих го видя във въображението си като разярено клише на отрицателен демон-учен от научнофантастичен роман. Сигурно бе скочил и от мястото си, за да изглежда заплашително едър, бе свирепо разрошил брада.

Близо минута струната се въртя безгласово и само пукотът й приличаше на учудено цъкане с език. После из глъбините на мълчанието изплуваха плахи възклицания на фона на боязлив шепот, изненадващо смачкан от тежък и властен бас, който сякаш прочисти записа от паразитни шумове:

— Поканен съм като юридически съветник, но проблемът ви съвсем не е от обикновените правни проблеми, с които се сблъскваме при всяко ново поколение роботи. — Притежателят на баса очевидно се чувстваше навсякъде в среда, над която бе свикнал да доминира. — Знаете, че дори евтаназията вече цял век чака за разрешение, а тук се касае за много повече. Убийството е задължително, защото, както казахте, самоубийство без квалифицирана помощ ще умъртви мозъка, ще го направи негоден за присаждане. Изваждането обаче на мозък от живо тяло няма да бъде прието от сегашните закони като умъртвяване на донора с негово съгласие. Защото… Нека приемем, че той все пак остане жив! Тогава пък ще се усети с цялата й сила липсата на закон, който недвусмислено да постановява, че мозъкът е човекът и притежава всички права да представлява човека, в каквато и обвивка да се намира… — Самоувереният бас се позагуби в словесната законодателна джунгла, измляска няколко пъти и преглътна още няколко пъти, като да гълташе алинеи и параграфи. — А с такъв закон всеки парламент ще се затрудни. Ами ако мозъкът умре при присаждането? Нормално за първите опити, нали? Тогава присаждането автоматично се потвърждава като убийство, защото сте му обещавали живот. Дори след година-две да умре, законът пак ще го смята за убийство чрез измама. Нали никой не ще е в състояние да докаже колко би живял този мозък в собственото си тяло…

Басът май се поумори от внушителната си пледоария, та леко предрезгавя:

— Да се позоваваме на първите присаждания на сърце също ще бъде законово лесно оборимо. Тогава се е подменяло доказано болно сърце с доказано здраво и само имунната система не е била още овладяна от медицината. Разберете, господа, никъде не ще намерите закон, който да третира такова деяние като жизнено необходимо или поне като доброволен отказ от живота! Все едно колко нотариално заверени съгласия на донора ще представите! Всеки съдия с право ще съзре тук престъпление, ако не му представите обширен протокол от държавна медицинска комисия, доказваща скорошната и неизбежна смърт от мозъчно заболяване. А такъв мозък не ви трябва, следователно подобен протокол може да бъде само фалшификат, който ви излага на постоянна опасност да бъдете изобличени. — С последните думи басът си възвърна своята властност, извиси се до катедрен патос със звънливи нотки на злорадство. — Следователно не ви мърда присъдата за организирано предумишлено убийство, нищо че било с научна цел!

— Точно така — усърдно го подкрепи гласът на медицината. — В интерес на науката отдавна би трябвало да се проведе всенароден референдум, който да ни даде най-после ясни пълномощия…

Бор изръмжа презрението си:

— Част от населението може и да ви гласува доверие, но поне две трети от света ще се възбунтуват заради суеверията си или заради свои си хуманитарни разбирания.

Някой, който досега, изглежда, бе само слушал, въздъхна с горчиво примирение:

— Е, да! Религиите и моралът винаги са били пречка за познанието.

— Значи пак ще се наложи да си послужим с изненадата на прецедента — отново се провикна с несвойствена му шеговитост Виктор Аройо. — Истинският учен, колеги, винаги е намирал смелост да се опълчи срещу консерватизма на масите…

— Нали уж само теоретично?… Ти да не искаш да кажеш… — пресякоха се два гласа едновременно и собствениците им сигурно бяха наставали от местата си, защото шумът от разместването на столовете заскрибуца в магнитната струна.

Аройо премина към заповедническите обобщения, заради които Димих честичко го караше да ръководи по-трудните административни заседания в Института:

— Отлично знаете кого имам предвид! Знаете още, че така или иначе скоро ще го загубим. Второ заседание по този въпрос няма да има и аз не искам от вас друго, освен пълна секретност! Нека всеки за себе си реши дали е готов да се опълчи срещу закона, за да спаси за науката един необикновен ум! Моля да ме извините, че натоварвам вашата съвест с толкова тежка дилема, но нашият колега и все още наш директор специално ви моли…

Димих ядосано изключи рекордера. Никога не бе молил заместника си за такова съвещание!