Любен Дилов
Да избереш себе си (12)

12.

Докато отключваше, една нечовешка ръка се совна над рамото му и дръпна тежката бронирана врата с такава безогледност, че тя го удари в лицето. Бор се люшна назад ослепял, от носа му рукна кръв, но като че ли падна в метателния механизъм на катапулт, който го запрати обратно в лабораторията. Грамадният датчанин прелетя десетината метра до дългия стенен шкаф, удари се в него и се свлече на пода под оглушителното дрънчене на десетки уреди и инструменти. Когато отново прогледна — а замайването му едва ли бе траяло повече от няколко секунди, — акулата-киборг не беше вече в лабораторията.

Страхът го разтърси с такава мощ, че смачка болката от двойния удар. Бор размаза с длан кръвта по лицето си и хукна навън. Коридорът, естествено, бе празен, но би ли могъл изобщо някой да спре чудовището, което умееше да се движи с автомобилна скорост по всякакви терени?

Двамината общи работници на двора, обръгнали на техническите чудеса в Института, му разказаха, че „нещо профуча край нас…“ и „Нещо дълго около два-три метра, шоколадово на цвят… На крокодил мязаше или на делфин… Аха да се блъсне в нас, па току ни прескочи с някакви кокилести крака… Поне десет метра скочи и хайде над оградата…“

Бьорнсон усети своята безпомощност като повторен удар. Спря зашеметен и объркан насред двора, извади джобна кърпа и затисна с нея носа си, който продължаваше да изцежда капки кръв.

Не беше ли бившият му шеф един от най-трезвите умове на планетата? Защо тогава бе това внезапно бягство? Нима не осъзнаваше, че то наврежда единствено на техния замисъл? Полудяване ли беше, внезапно умопомрачение ли, какво бе станало в тоя мозък? Или Рут неволно бе го подтикнала към тази постъпка?

Мярнало се в съзнанието му, името на Рут го подсети къде да търси брат й, а може би и беглеца. Аройо тъкмо бе закарал сестра си у дома й. Най-напред бе длъжен да признае своята непредпазливост ли, непредвидливост ли — сам не знаеше в какво да се самообвини. Във всички случаи обаче трябваше заедно и бързо да върнат своето създание, преди белята да е станала непоправима.

А тя изглеждаше вече непоправима, защото Дан изобщо не се запитваше кое го накара да хукне навън, отстранявайки от своя път така неучтиво младия си колега. Определението „неучтива“ за постъпката му допълнително вля в него подобие на алкохолно развеселяване. Заслужаваше си го тоя Бор, щом бе си въобразил, че мозъкът, па бил той и на Даниел Димих, не ще смогне да се откъсне от човешката сантименталност! Наивността се заплаща. И човечеството винаги е плащало с кръв, не само с няколко цицини, своята наивност…

Не, кентавърът Дан още не се запитваше за нищо. Мълчеха и всичките изкуствени свръхинтелекти около него, сякаш онемели пред тази нито човешка, нито компютърна постъпка. Единствено опиянението му от невероятните пъргавина и повратливост на могъщото тяло приличаше на човешко. То го накара и да прескочи цялото платно на улицата, да се бухне с всичка сила в огромната витрина на отсрещния тротоар.

Десетината минувачи от двата тротоара, поспрели да погледат необичайното явление, се вкамениха пред гледката. Нещото, приличащо едновременно на акула-чук и на непознато влечуго, бе прескочило цялата улица, а тя, макар и в тихия краен квартал на студентския град, бе непосилно широка за всяко друго същество, освен за птиците. А и пръсналата се на хиляди остри парчета, трудно пробиваема иначе стъклена витрина остави напълно невредима кадифено меката на вид кожа на загадъчното същество. Само като че ли го доразлюти, защото то изведнъж измъкна от себе си няколко също невиждани крайници и се развъртя из дългата витрина, отрупана със стоки. За секунди, въпреки виковете на наизскачалите от магазина продавачи и купувачи, изложените предмети бяха сметени като тайфун, а съществото с видимо задоволство — в това свидетелите на необяснимото покушение се оказаха единодушни — изчезна зад ъгъла на близката пресечка. Хорските протести — впрочем благоразумно предпазливи — го оставиха да си отиде безнаказано, а и никой не направи опит да го спре. Разшаваха се едва след като то бе изчезнало от погледа им и вероятно се намираше вече на безопасно за тях разстояние. А уплахата и недоумението им забликаха в объркани твърдения. Едни бяха видели непознато животно, избягало от експерименталната зоологическа градина на известния университетски град, а възмущението им от безотговорността на зоолозите, отглеждащи всякакви мутанти и хибриди, нарасна до гръмогласие. Други — като се оглеждаха около себе си — изказваха предположения, че това било нова форма на тероризъм. Младежките банди, оставяли досега техния безобиден университетски град на мира, решили били тъкмо тук да изпробват находчивостта си. И никой не допусна да е полудял киборг, въпреки че само такъв бе в състояние немотивирано да нарушава човешкия ред. Сигурно защото това същество никак не приличаше на нормалните киборги. Дори на фантастичните приумици на тайнствения Институт за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии не приличаше, та не се и сетиха за този институт, чиято дейност иначе бе предмет на постоянни слухове.

Пристигнаха полицаи, заразпитваха свидетелите. Всеки от тях обаче бе видял нещо по-различно от другите и разпалено настояваше на своята правота. Бяха все възрастни хора, тези свидетели. Неколцината младежи, положително от студентите, тихомълком се измъкнаха от купчината им в посоката на изчезналия злосторник.

В съседната, значително по-широка и оживена улица, но още не разбунена от появата му, Дан подрипна край фасадата на една яркожълта сграда. Скокът му го отведе до втория етаж и го залепи за грапавата стена. Главата му, разперена като летищен пеленгатор, се вдигна над перваза на незавесения прозорец. Не би могъл да определи кое бе го вдигнало тук — желанието да надникне в чуждо жилище или да провери колко високо може да скача. Не изпитваше ни радост, ни някогашното юношеско любопитство към голотата, та не проумя веднага на какво ставаше свидетел.

Насред старомодно обзаведен хол двама души, плътно притиснати един към друг, влачеха крака в странни стъпки. Като да танцуваха. Музика обаче не се чуваше, а и всичко в тях бе съсредоточено другаде. Стара двойка бяха, шокиращо голи в своята старост и сякаш се мъчеха да налучкат отдавна забравен танц. Коремите им, големи и меки, бяха се сплескали един в друг, търсейки позната от някога близост. Бедрата им — нейните бяха въздебели, къси, нашарени с едри сини вени, неговите — жълтеникаво кльощави и обезкосмени — също се триеха един в други в загаснала привичка. Свободната ръка на мъжа, съсухрена и разтреперана, се опитваше да вдигне провисналата й гръд, докато кожата на изпъкналия му някога задник се полюшваше като полуизпразнена торба. После двамата спряха „танца“ си, отлепиха се на педя един от друг и притворили очи, започнаха пипнешком да си играят със своите проскубани различия.

Дан не улови ни видим, ни звуков резултат от техните опити да разбудят в себе сексуални желания, но въпреки това — като да бе пропуснал нещо — старицата се свлече с пъшкане на килима, отпускайки се изтежко ту на единия, ту на другия лакът и разтвори замрежените си от вени крака. Мъжът още по-предпазливо коленичи между тях, подпря се на едната си ръка, а другата с треперливо бързане напъха между себе си и нейния корем. Краката й запроритваха, сякаш тя издъхваше под тежестта му.

Жалкото и безсмислено със своята закъснялост човешко съешване не предизвикваше у него каквото и да било съпреживяване до момента, когато излъчванията му се завихриха и го блъснаха силно през стъклото. Двойно по-силна бе вонята, която бликна от усилията на двете тела, та неговият електронен „нос“, умеещ да различава над хиляда миризми, едва не зави от възмущение. Така ли смърдеше човешката любов?

От него самоволно изхвръкна един от многобройните му крайници и с отмъстителен гръм се стовари върху стъклото на прозореца. Едновременно с това обаче той съзря на тротоара под себе си купчинката проследили го младежи да се самоокуражава. Виковете „Ето го! Там е!“ го прогониха от прозореца, та нема време да възприеме комичната паника на двамата старци да излязат от своето сплитане, опитите им да скрият срама си пред внезапното нападение. Дан прелетя над главите на младежите, от които излитаха вълните на модната сред студентите ксенофобия, и кацна върху покрива на паркираното край отсрещния тротоар превозно средство. Някой от изкуствените интелекти в него бе съобразил как да опази младежите от тежкото му тяло, как да го отпрати върху празния автомобил.

Покривът на колата изкрещя от ламаринена болка под него, а прозорците на околните сгради се заотваряха тревожно, за да търсят източника на шумната катастрофа. Сплотени от своето храбро лекомислие, студентите се втурнаха безогледно през платното на улицата. Внезапното им пресичане задейства радарните спирачки на автомобилите и улицата мигом се задръсти от тях. Редките минувачи по тротоарите също замръзнаха по местата си в очакване на полицията. В този век на пренаселеност, ксенофобия и тероризъм полицията беше многобройна, добре обучена и безогледно жестока спрямо всеки нарушител на трудно поддържания ред. Но самоопияняващата се смелост на младежите, решили на всяка цена да заловят непознатото им същество, предизвика у него гъдела на палаво приобщаване. Дан ги изчака да наобиколят смачкания автомобил и повторно скочи нагоре. Този път стигна чак до третия етаж на най-близката сграда, привлечен от навелата се през прозореца любопитна моминска главица. Шамарчето, което единият от крайниците му нанесе на хубавкото женско личице, вместо гальовно, излезе обаче неотмерено силно. Момата се дръпна навътре, спъна се в нещо, падна по гръб на пода и се вцепени от ужаса си. А Дан се отблъсна от перваза на нейния прозорец и се спусна съвсем близо до скупчената за нови действия на тротоара хайка. Групата се пръсна по всички посоки като от внезапен взрив. Триметровата риба победоносно вирна чукообразната си глава на мястото на младежите.

Прозорците с трясък се затваряха. Клаксоните на отдалечените коли, чиито водачи не виждаха причината за спирането, заозвучаваха улицата. Радарните им спирачки бяха блокирали и техните колела, за да избегнат нежелани сблъсъци. От входовете на сградите тук и там боязливо занадничаха човешки глави. Дан позна в някои от тях преследвалите го младежи. Страхът им като че ли доразпали у него желанието да разбие скования ред на улицата, защото тъкмо той внезапно бе въплътил подчинеността на човека и неговото самоунижение.

Не, този човек не заслужаваше снизхождение! Той сам бе виновен за робството си! Осъзнал се някога като господар и владетел на природата, след това той сам бе се превърнал в безволева играчка за силите на техниката и властта. Уж божествената му същност нямаше вече никаква стойност за тези сили. Покорил им се, той дори не усещаше в историческата си самозаблуда своето робско обезценяване. Послушно бе превърнал цивилизацията си в цивилизация на пътните знаци и се разтреперваше, когато някой — като младите терористи, у които сляпо бе се разбунтувала природата — откажеше да ги спазва.

На тази ли робска техноеволюция бе рожба той или е зародиш на по-разумен вид човек?

Въпросът, който си зададе, продължи да го държи щръкнал край бордюра, плашещ хората с необичайния си вид и с мистичната си неподвижност. Насред замръзналата от страх улица, чиито клаксони замираха в далечината като стонове на примирението. Разработките му на самоорганизиращите се системи — нов синтез между покорния автоматизъм на машината и нелинейните двигатели на живите организми — определено водеха натам човекът отново да се осъзнае във Вселената като уникална, закономерно самосъздала се висша форма на организация, но то единствено е в състояние целенасочено да твори. Донесли му признателността и на Нобеловия комитет, тези разработки му се сториха сега наивни пред ирационалните сили, налагащи реда и дисциплината на тази улица. Наивни — и с недоумението си, например, за какво са му необходими на човечеството тези безкрайни потоци от коли! Нима най-великите открития в историята не са правени, когато човекът кротко си е подтичвал пеш из полето и свободно е вдигал любопитни очи към небето?

И сякаш прегладнели за действие, датчиците и сензорните устройства в него самопроизволно прогониха от сетивата му целия този свят. Изведнъж го хвърлиха в безначалието и безкрая на една вечно движеща се невидима за човека картина. Невъобразимо плътният и пъстър хаос от електрони, лъчения и частици го замая и кой знае колко време щеше да го държи подвластен на магията си, ако не бяха го разтърсили с гръмотевиците си ирационалните сили на човешкия ред.

Пред очите му се върна налудничаво зловещата в своето онемяване картина на скованите от страх лица. Светофарите по всички околни кръстовища бяха предизвикали обездвижването на целия квартал в очакване на стоящите над хора и коли сили. А те не бяха закъснели да се явят, приели вида на полицейски хеликоптери. Бяха три и един през друг и с гневно ръмжене сипеха над колите своите бомби-заповеди:

— Остани там или ще стрелям! Стой на мястото си или ще стрелям!

„Бомбардираха“ него, затова спасението му бе в гмуркането сред колите. Никой не би стрелял, когато съществува опасността да улучи други. Дан измъкна от себе си два допълнителни двигателни крайника, отблъсна се силно с тях, включи газоструйния двигател и се бухна в замръзналата река от коли. Макар и обезшумени с гумени и пластмасови смукала, крайниците му замачкаха тънкия метал на покривите. Улицата оглуша от истеричните писъци на жените в колите, от крясъците на водачите им, от полицейски свирки и клаксони. Звуковият хаос нарасна до всеобщо обезумяване. От висотата на контролните кули по околните кръстовища, десетократно усилени, го занадвикваха заповедите на регулировчиците. Светлинните сигнали навсякъде пламнаха в червено и в почти целия университетски градец, макар и със скърцащо нежелание, колите послушно загасиха моторите си. През прозорците им се запровираха изплашени и неразбиращи глави, които внезапен трясък над тях ги караше да хлътват като отсечени зад спирачните възглавници. Защото фантастичното същество продължаваше безцеремонно да мачка под себе си покривите на спрелите автомобили. И никой не забеляза — по-късно щяха да го установят, — че въпреки привидната си безогледност, то бе стъпвало само там, където на задните седалки не седяха хора. Единствени младежите, окуражени от ниския полет на полицейските хеликоптери, се втурнаха между колите. Безуспешно и като че ли повече на игра те се опитваха да заградят ту на тая кола, ту на оная разбеснялото се чудовище, а то все надскачаше протегнатите им ръце и все повече ги увличаше в нещо, което много приличаше на шумно забавление.

Полицейските хеликоптери се спускаха в не по-малко напразни опити да изкарат нарушителя от средата на улицата и отскачаха с разочарован рев, а високоговорителите им прегракваха в своето шаблонно:

— Спри или ще стрелям! Спри или ще стрелям…

Дан обаче продължаваше да се къпе в сладостните вълни на паниката и сигурно би подскочил, за да хване някой от пикиращите хеликоптери за ските и да го хвърли на земята, ако всичките изкуствени интелекти в него не се надвикваха безгласо в мозъка му, че колкото и да презира в този момент хората, той все още се числи към човечеството. Наистина го ненавиждаше и наистина не се боеше от това кресливо човечество, което единствен страхът обединяваше. Ако пуснеше датчиците си, сигурно би видял паниката му и в неговите радиовълни. Ето, студентите, които го преследваха, непрекъснато увеличаваха броя си, викаха по джобните си мобифони колеги и приятели, а те пристигаха с щанги и измъкнати от някъде колове, което рязко увеличаваше тяхната храброст и опиянението им от гонитбата. И добре че бяха все пак студенти в прославен университетски град, иначе неминуемо щяха да извадят някой и друг пистолет!

Дан лесно можеше да им избяга, но още не го желаеше Изглежда, му се играеше на преследван. Нима хомо луденсът, нима играещият човек се съдържаше само в мозъка, та бе пренесен заедно с него в едно могъщо и пъргаво тяло, годно да продължи победоносно играта с природата, зачената още от първия хомо сапиенс?

Танцът върху пращящите под него покриви на колите, задръстили улицата като добитък пред входа на кланица, го опияняваше и при всеки отскок от замахнатата към него щанга той пресметливо се прехвърляше върху друга кола. Собственикът й скачаше навън, възмутено размахал ръце, и гледката ставаше още по-смешна, но за беда той не можеше да се смее. И ако нещо действително го увличаше, то бе по-скоро някакво подобие на опиянение от силата и повратливостта на тялото, в което се намираше и което все по-уверено чувстваше като свое.

Насред гонитбата обаче, в която преследвачите лавинообразно нарастваха, подвикванията ставаха все по-силни, оглавилите я водачи все по-уверени, а полицейските коли бяха препречили двата края на улицата, откъм рупорите на хеликоптерите се стовари върху му гласът на Виктор Аройо:

— Върни се, Дан! Полицията ще те преследва до подходящо място и ще те унищожи с направлявани ракети. Вече нямам право да моля за снизхождение, прекалено много катастрофи си предизвикал. Върни се!

Спокойната логика на неговия заместник мигом го отрезви. Не, той наистина нямаше право да съобщава, че не е обикновен полудял автомат, та да не бъде унищожаван! Трябваше просто да се шмугне някъде, където хеликоптерите и полицейските коли ще изгубят следите му. Да се промъкне към края на града трябваше, без да предизвиква повече паника, да се загуби из крайградските гори или да се гмурне в язовира, откъдето градът черпеше водата си, та да провери и своята херметичност!

Прелетя от покрива на поредната кола върху тротоара, завъртя се там на място, сякаш заслушан в призоваващия го към връщане глас, сепна по този начин младите си преследвачи и докато те се организират за ново преследване, той се шмугна в дългия безистен на голям универсален магазин. Няколко купувачи, бездиханни от вцепенението си, останаха залепени по стените му, а Дан изскочи на съседната улица. Пресече някакъв двор, където две кучета, задавени от страх, клекнаха на опашките си, и се шмугна в гъсталака на някаква квартална градинка. Тя беше част от по-голяма гора, а температурната разлика и гъстотата на кислорода във въздуха му показаха посоката към нея.

Ръмженето на разлютените оси-хеликоптери потъна някъде из гънките на града. Воят на полицейските коли заприлича на воя на загубилите следата ловджийски кучета. Дан се спря зад първите дървета на горичката не да си поеме дъх, нито да се наслади на триумфа си над хората, а да се запита кой кому всъщност принадлежеше — той ли на това сякаш всемогъщо тяло или тялото на него? И когато се кажеше „той“, щеше ли да се разбира единството от мозък и тяло? Защото още не бе сигурен дали има вече правото на отговор на този въпрос, дали изобщо щеше някога да има това право. А докато потъваше наивно и глупаво в бездънното блато на внезапното си колебание, между дърветата долетя като пълен с копнеж, болезнено нежен зов, като далечна въздишка и стон:

— Дан, аз съм Рут. Дан, аз съм Рут. Където и да си, чуй ме! Обаждам ти се от болницата. Ако искаш да видиш момчето, което ще родя, прибери се! Утре или други ден ще го родя. Искам да ти го покажа, Дан, нали ще сте съименници. Прибери се, ти знаеш как да го направиш, без да те види някой…

Наистина знаеше как да го направи — колко години бе управлявал огромния институт! Щеше просто да прелети над високата му ограда, там, където никой не го охраняваше, защото дори и със стълба нормален човек не можеше да я премине. И въпреки машинното си равнодушие както към гласа на Рут, така и към опитите за хитрост на брат й, мозъкът на Димих мобилизира уредите в кибернетичната си глава, за да установят къде се намираше и откъде да минеше най-бързо и по възможност незабележимо за към секретната лаборатория.