Любен Дилов
Да избереш себе си (13)

13.

Когато затваряше вратата на лабораторията, зейнала, сякаш го очакваше, зърна зад нея да дебне в засада Борис Бьорнсон. С комично усърдие той веднага се хвърли да я заключва подире му. Киборгът Дан скокна на мястото си върху металическата маса с невинността на машина и едва оттам се обади:

— Бор, по-добре заключи отвън!

— Защо? — стресна се младият учен.

— Тука ще ми гръмнеш като балон от страх. Освен това искам да остана сам.

— Ше… ше… Дан…

— Махай се, ти казах! По-любезно не мога да ти го кажа. Изключи ме и се махай! Кажи и на другите! Ще ви повикам по радиото.

Да те изпъдят с такава мелодика в гласа е не по-малко комично за страничния слушател, но страничният наблюдател непременно би се засмял, ако видеше как младият учен пристъпва към лабораторната маса като сапьор в минно поле.

— Наистина ли ще кротуваш?

Дебнещите крачки на Бор бяха готови всеки миг да го понесат обратно въпреки безсмислието на такова начинание. Киборгът върху лабораторната маса притежаваше стократно по-бързи рефлекси.

— Изключи ме за свое успокоение и ме остави сам! Извинявай за одеве!

— Не искаш сега да разговаряме, така ли? — запита, задъхан от собствения си страх Бьорнсон.

— Бор, ако можех да те напсувам, щях да го направя…

Като да обезвреждаше непознато взривно устройство, Бьорнсон вдигна херметическата изолация от ключалката на двигателната система, не я улучи веднага с разтреперания ключ, после бързо го превъртя. Кибернетичното туловище върху лабораторната маса не трепна, но мозъкът в него възприе изключването на двигателната му система. Усети я като болезнена тръпка и още като тръпка на облекчение, но по всяка вероятност бе си я просто въобразил.

Бьорнсон побегна към вратата двойно по-изплашен от стореното.

— Дан, ще ни повикаш, нали? — Почака за отговор, не го дочака и добави обезпокоен: — Да не би нещо при изключването…

— Помолих те да излезеш, Бор…

Нежният и любезен глас сякаш мъчително се провираше през задръстена дихателна тръба. И действително той с неимоверно усилие провря този отговор в света на човеците през мрежата от милиарди и милиарди светлинни кванти, електрони, корпускулярни частици и температурни пояси, които бяха го вече омотали в своята гъсто изтъкана вселена. Бьорнсон бе престанал да съществува в нея. Тази вселена — дано най-после да е истинската! — очевидно не търпеше човека в себе си. И когато Димих се втурна в нея, бягайки от току-що преживяното, той мигом бе се превърнал в частица от нейното вечно движение, въпреки обездвижването, и радост като при завръщането в свиден дом запулсира в него този път, като вмъкване в надеждно укритие. Но сигурно и тя бе въображаема, защото миг след нея в мозъка Дан запулсираха неубиваемите човешки въпроси:

Защо, мила, приемаш мен с такава готовност? Само заради нечовешките ми сетива ли? Та те от човека са създадени! А за него аз никъде не съзирам място в теб. Не го ли искаш? Защо тогава си го родила?…

Ти знаеш, човекът засега не е способен да живее само в създадените от самия него вселени, в изгражданата от неговите, отгледани от планетата сетива и в паралелната, дето си я съчинява мозъкът му от своите сънища и потребности. Теб той не е в състояние да види, както те гледам сега аз. Ще рече ли, че си готова да го приемеш единствено в този вид, в който съм аз?

Корпускулярните частици, нахлули в лабораторията чак откъм слънцето и откъм звездите, сякаш само за да полудуват в морето от светлинни кванти и в потоците топлинни вълни, не му отвръщаха, залисани в своето неутолимо и всепосочно или безпосочно движение. Не, никой нямаше време за него и никъде в тази пулсираща каша от частици и вълни не се виждаше място за човека и неговото време. Колкото и той да си се биеше в гърдите, че бил готов да скъса с привичните си понятия за пространство, време и движение и с не по-малко стародавната си представа за празнота. В тази Вселена нямаше място и за Нищото!

Ученият Даниел Димих бе се занимавал с Теорията на вакуума и знаеше, че вакуумът също не е онова Нищо, което разбираше човекът под своето понятие. Това още Пол Дирак му го е казал! Светът извираше тъкмо от вакуума, от Нищото. Още в Библията е казано, че Бог бил създал света от нищото…

Глупости, това човекът си го е съчинил, за да избегне противоречието! Нали ако е създал света от нещо, ще рече, че то е най-малкото толкова старо и извечно, колкото е самият Бог! То затова всъщност човекът си е измислил и своя творец, я, след като ти, мила Вселено, отказваш да му кажеш кой и защо го е създал толкова различен от всичко живо по света. Не му се сърди затова, сама си си виновна! Как обаче обикновеният човек ще живее без Нищото, нали ако то не съществува, не би могъл да съществува и неговият бог?

Плашиш ме, мила Вселено! Човешкото в мен плашиш. Човекът е такова същество, че много се стряска, щом не открие някъде място за себе си. А страхът озлобява, така е при човеците! Затова и човекът е толкова жесток. Затова открай време е безогледен завоевател на всички пространства, където го няма. Нахално е това твое копеле, мила Вселено, и зло е, и няма да те остави на мира, докато не го припознаеш за свое! Сигурно затова все не може да събере достатъчно самочувствие, та да се откаже да иска да бъде част от нещо, да бъде създадено от по-велика от себе си сила. Затова… дай му някакъв знак, че го признаваш, че го забелязваш и той може би ще стане по-добър…

Но към кого всъщност се обръщаше? Та тя бе изчезнала и Дан като че ли пак само на себе си задаваше въпроси! Бе изчезнала, както бе се и появила — произволен резултат на още неконтролируемо мозъчно усилие, разперило за нея в паниката си нечовешките му сетива. Фасетното му зрение виждаше отново всяко нещо на мястото, определено от хората. Обездвижен като останалите вещи и уреди, лежеше и той върху дългата метална маса, под купола на допълнителния обезпрашител. Аройо и неврохирурзите нямаха доверие във филтрите на климатичната инсталация. Всичко си лежеше или стоеше, или висеше на своето място, всичко бе нужно на човека. Както и той, киборгът Дан, бе се пръкнал от някаква човешка потребност…

Но от каква нужда нахълта сега изведнъж в русолявата джунгла между краката на Рут?

Не виждаше нито себе си, нито своята ръка и не се питаше как го прави. Не изпитваше и сексуално влечение. Със същото механично любопитство, приличащо на унес, би могъл да ровичка в трева или в купа сено. Пръстите му пълзяха нагоре-надолу по венериния хълм, слизаха в подножието му към нещо като извор или рекичка. Връщаха се оттам мокри и като че ли разочаровани, бършеха се в къдравата и остра трева на джунглата, пак слизаха с боязън към изворчето. Докато изведнъж напипаха нещо! Нещо като топчица, нещо като крайчец на нещо друго. И предпазливо го задърпаха, а то се поддаваше меко, безшумно и с готовност заизлиза. И щеше навярно да се изхлузва така до безкрай, ако Димих изведнъж не бе видял в края, който държеше, своята безволево отпусната глава със смъкнатите над черепно празните очни кухини очила. Бузите му също бяха черепно хлътнали. А под тях се люлееше провисналото му тяло — тънко и меко като мокра връв…

Погнусата от слузестата влажност на тялото му разтърси безжизненото туловище на киборга. Мозъкът в него си рече: „Така ли се ражда животът?“ Но повече не смогна да си каже, защото фантомната болка го наниза на шиша си, накара го да онемее за няколко мига. След което Дан отпаднало си помисли, че се налага освен наблюденията си да продиктува за научните протоколи и своите съновидения. И че никак, никак няма да му е леко на човека да живее в три вселени, щом в своите си два свята трудно се оправя.