Любен Дилов
Да избереш себе си (11)

11.

С приближаването на стъпките по коридора електронната акула Брейн се отлепи от вратата, чиято сложна система за заключване бе изучавала, и легна на пода край лабораторната маса с опразненото метално корито. Със същата скорост прибра и всичките си крайници-инструменти, заприлича на заобленото, кадифено-кафяво туловище на неизвестно същество. Възприетият от сензорите й и през бронираната врата коктейл от познати излъчвания бе примесен с непознатия аромат на трети човек. Брейн превключи на фасетно зрение и зачака да види кой ще влезе.

Новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии професор Виктор Аройо пропусна пред себе си своята сестра, пропусна след нея и Бьорнсон, но му предостави той да заключи подире им. Рут се спря стъписана край вратата. Побояла се да пристъпи навътре, тя търсеше с очи вероятно нещо познато, докато ги закова в проснатия на пода Брейн.

— Брейн, какво ти е? Защо така ни посрещаш? — тревожно запита младият датчанин.

Аройо вече подърпваше обезпокоено рошавата си брада. Вероятно бе започнал да съобразява какво може да се е случило и какво да предпиеме, без да издаде тайната им. Рут тромаво се облегна на стената, уморена от недоумението си и от необикновено големия корем.

Брейн преброи луничките върху подпухналото й носле, обходи с невидим за другите поглед дъгата на пикантно бухналата й горна устна. Едновременно с това видя предпазливо стъпващия към него датчанин и реши, че той демонстрира сега храброст заради Рут и внезапна болка заби хилядите си остри нокти в него. Говорният му синтезатор понечи да изкрещи, макар да не умееше да излиза извън еднаквата емоция. Беше болката по онова младо някога тяло, което бе се прилепвало с нежност и страст към тази натежала сега и избистрена като презряващ плод жена. Едва смогна да произнесе:

— Виктор Аройо, защо водиш тук същество, което не бива да е тук?

Нито болката му обаче, нито усилието се усетиха в синтезирания глас. От противоречието между прогизналия от груб укор въпрос и интонацията на произнасянето обилно бликаше черен хумор, но никой не посмя да се засмее. Мъжете очакваха още някаква реакция на киборга или търсеха оправдателния отговор, а смайването направо облещи Рут пред неподвижната грамада на пода, която можеше да говори с толкова мелодичен гласец. Луничките по нослето й бяха угаснали в общото прибледняване и все пак тя, като винаги бързорека, първа успя да се съвземе:

— Не съм същество, а съм сътрудничка в Института и съм още сестра на неговия директор.

— Това не оправдава твоето присъствие в секретната лаборатория.

Рут безпомощно се извърна към брат си:

— Ама защо е такъв безцеремонен? Да не сте го направили пазач на секретния отдел?

Въпреки безпогрешния си иначе женски инстинкт тя още не усещаше, че не говори с киборг, колкото и да е съвършен. Брат й, по-нисък от нея, зарови пръсти в огромната си брада, сякаш да затисне бликналото оттам попресилено прихване.

— Сестра ми много настояваше да види новия ни киборг. Но и ти трябва да свикваш с непознатите хора, Дан!

— Дан? — Рут обхвана с две ръце щръкналия си корем като да го предпазваше от удар.

Аройо сконфузено пристъпи към дългия лабораторен шкаф, заразмества вещите по него, в себе си търсейки оправдание за неволната грешка, докато извисилият се почти на метър над него датчанин му се притече на помощ:

— Извинавяй, Рут, ако ти е неприятно! Временно сме го нарекли Брейн, но тъй като той е замисъл и рожба на Дан, мислехме, че би било справедливо… Изобщо оставихме ти да решиш. Затова те и доведохме.

Детекторът на лъжата в него се задави от хитруването и Брейн разбра, че макар и не заради името, нарочно бяха довели жена му. Прищя му се да завие от болка пред подлостта им да го подлагат на това изпитание — да го срещнат с позагрубялата, но все още болезнено хубава и в бременността си жена, без да е в състояние да я докосне.

Рут го разглеждаше сега с по-различен интерес, въпреки че боязънта й си беше същата.

— Не, Дан не бива! Защо е такъв? Неподвижен ли го държите? Всъщност, защо пък не? Щом казвате, че бил такъв съвършен… Нека бъде Дан! Подходящо е за киборг.

Мозъкът на име Дан долови спада на собственото си напрежение. Така внезапно, както бе се появила, изчезна и фантомната болка, оставяйки подире си изтръпване като у обезкървен крайник. Доказателство ли бе отговорът й, че Рут го е обичала до края му или това бе само култ към неговата памет? И какво изобщо го засягаше вече дали го е обичала или не? Срамно е да поглежда с такова подозрение и към младия датчанин. В края на краищата в този корем там живееше и той, истинският Даниел Димих!

Окуражена от ролята си на кръстница, Рут продължи с познатата му лекота. В това й сладостно бърборене май най-напред бе се влюбил някога:

— Значи ще се казваш „Дан“. Радвам се за теб! Велико име ще носиш, трябва да го оправдаеш. Пък аз се казвам Рут и съм вдовица на покойния Дан. Извинявай, че така нахлухме, но щях просто да се спукам от любопитство, щом усетих, че брат ми крие нещо важно. Дан никога нищо не криеше от мен. А съм ужасно любопитна, ще знаеш!

— Знам — изтърва се по-малко звънливо киборгът, подведен от очарователната й бъбривост, и побърза да замаже провинението си: — Любопитството в много случаи може да бъде опасно. Затова внимавай! Да си призная, предпочитах да се казвам Брейн, по-внушително е, но щом настояваш за Дан, така да бъде. Заради теб, Рут!

Луничките по нослето й за втори път загубиха слюдения си блясък, напусна я и веселата й дързост:

— Но той… той не говори като киборг! Кой ви беше психолингвистът?

Неподвижната акула на пода отново избълва с невидимата си мембрана низ от галещи ухото думи, които още по-силно плашеха:

— Рут, ако искаш да разговаряш с мен, не питай за такива неща. Не питай изобщо как и защо съм създаден! Покойният Дан не всичко ти казваше.

Въпреки предупреждението му бременната се възмути:

— Тоя киборг е повече от странен! И защо му е такъв видът?

— Твоят вид сега е също много странен с тоя корем — отвърна вместо тях киборгът от пода, а сякаш засилената нежност в гласа му заличи закачливата шега.

Рут тропна по кахления под с подутия си в глезена крак:

— Аз съм бременна с нов човек, затова, но ти… Ама не, това е… това е… И да се подиграва сте го научили! Един киборг да се подиграва на човека! Нарушили сте основните закони…

— Още е в експериментален стадий — промърмори Аройо в брадата си. — Ще има много корекции.

— Ако аз ви ги разреша — съобщи със своята любвеобилна безцеремонност Дан, вдигна се неочаквано от пода в немислимо за човешко или животинско тяло огъване и безшумно припълзя на невидими крака до жената. Тя се опита да побегне, но зад гърба й все още имаше само стена. — Позволи ми да те докосна, Рут! Не се страхувай от мен, само ще те докосна!

Аройо стисна сестра си за лакътя, лекичко я отблъсна от себе си.

— Не се бой, не е способен да ти навреди! Хайде, Дан, недей да плашиш сестра ми! Бременните не бива да бъдат стряскани!

Акулата-киборг изправи чуковидната си глава. От огънатото й като въпросителна туловище се изстреля навън гъвкав камшик, спря се във въздуха, врътна се и предпазливо се заумилква около корема на Рут, издул тънката й рокля. Невидимият синтезатор занарежда с доверителния шепот на гледачка-пророчица:

— Не се плаши, Рут, това е ехограф! Сигурно вече знаеш, носиш момче в себе си. Чудесно момченце е! Имаш ли вече име за него?

Устните на Рут се разтрепераха:

— Имам.

— Ако го кръстиш Даниел, ще направиш добре. На баща му. Па и на мен, нали Дан е съкращението.

Рут потърси убежище в широките гърди на брат си.

— Какво е това… какво… Вик?

Аройо се опита да обхване с късите си ръце разширената й талия, не успя и сам се опря за опора на стената, заглади със свободната си ръка косите й.

— Не се бой, казах ти! Той просто знае много за теб, нали е все с нас. От нас е попил всичките си знания…

— Не, не, не — почти в захлас се бранеше Рут. — Не киборг ме гледа от него! Същински човек! Дори не знам с какво ме гледа, но цялата го чувствам…

Бьорнсон криеше усмивката си, защото това за него не можеше да не е забавно зрелище. Не успя да я скрие само когато Дан, вирнал нагоре акулообразното си тяло, така импозантно се изпъна, че разперената му глава едва не подпря тавана и оттам изсипа своята кадифена любезност върху им:

— Не ме обиждай, Рут! Не съм човек. Никакво такова жалко и хилаво същество не съм, дето се хвали, че било венец на природата. А е само един досаден трън в челото й! Аз съм бъдещето, Рут, и цивилизацията ще бъде на такива като мен. Запомни го! Върви сега да съчиняваш нови приказки за момчето, което ще родиш!

Братът и сестрата бяха се втрещили към него под водопада от гръмогласното проповедничество, защото възприемаха подигравката му като заплаха. Рут дори си позволи един малък припадък, сгушвайки се прималяла под брадата на брат си. Аройо внимателно я повлече към вратата, а датчанинът, вече искрено разтревожен, се спусна да отключва трезорните ключалки.

В коридора на секретния отдел, вечно пуст, имаше една-единствена пейка и тя бе доста далеч. Рут обаче се довлече до нея, усетила, че тежестта й не е по мускулите на един професор. А докато той внимателно я спускаше на пейката, изохка в брадата му:

— Какво сте създали, брат ми? Вик, вие сте престъпници! Това не е киборг, това е чудовище някакво…

— Стига де, ще повредиш бебето! — смъмри я той. — Всичко е заради тоя идиотски глас, който не може да модулира! Ще трябва да го сменим…

Едновременно с него останалият в лабораторията Борис Бьорнсон си позволяваше да се кара пък на бившия си шеф:

— Ако си способен на това, би трябвало да се засрамиш, Дан! Защо не контролираш себе си? Вече говорихме за отговорността.

Киборгът бе се смъкнал от плашещо величавата си поза на пода и лежеше там като току-що обезглавен змей.

— А вие защо ми я водите тука?

— Длъжен си да свикваш на всякакви изненади. Решихме да проверим. Но ти… Защо се държа така? Защо я изплаши? Нали твърдеше, че хората ти били безразлични.

— Да не идва повече — отвърна кентавърът с името Дан, а четири от двигателните му крайници телескопично го повдигнаха, но го отнесоха към зарешетения прозорец на секретната лаборатория. — Разигравах комедия, Бор. А на бебето нищо няма да му стане, Рут не е от плашливите. Щом не се уплаши да се омъжи за мен…

— Никак не приличаше на комедия! И не се опитвай да ме баламосваш, Брейн!… Прощавай, оставаме на Дан, нали? Желанието ти да кръсти бебето на теб говори за друго.

Дан се питаше дали храбростта на младия датчанин бе се родила от призива да му бъде съюзник или от загриженост за Рут, но не настоя да си дава отговор, а рече, почти убеден в искреността си:

— Чисто умозрително беше, повярвай ми! Абсолютно ми е все едно как ще го кръсти, макар да имам рядката привилегия да знам, че детето наистина е от мен.

— Дан, разбра ли най-после разликата между изкуствения и естествения мозък? — с разлютено коварство в гласа го запита Борис Бьорнсон и явно му готвеше някаква клопка, но Дан не я предусещаше като опасност и реши да му достави удоволствието, защото усещаше превъзходството си:

— Те са много, но ти имаш предвид само една от тях, нали?

— Изкуственият разум не е способен да лъже. И е еднакво безразличен към всичко, това е!

Гневът на младия датчанин дори като че ли му се хареса. Надигна туловището си към зарешетения прозорец, фасетното му зрение видя обаче само късче сивосиньо небе, небе като стена. И му се прищя да превключи на другите си сетива, за да погледне и отвъд тази стена.

— Бор, ядосан си. Обърни една чаша коняк и заради мен! Не ми се тренира днес. Но си помисли и за другата разлика между изкуствения и естествения мозък! В естествения никога не можеш да влезеш, както в изкуствения. И в повечето случаи не си в състояние да го разбереш. Затова те и пращам да се напиеш. А защо човек се напива, мислил ли си? За да избяга от нещо. Хайде, бягай!

Борис Бьорнсон дълго го изгледа, но вътрешно бе вече го послушал, защото наистина му се искаше да избяга от тази лаборатория. При вратата обаче все пак се обърна разтревожен от собствената си съвест:

— Нали ще мируваш, Дан? Обещай ми! Иначе ще те изключа. Наистина ли изпитваш нарастващо чувство за превъзходство над човека?

— Бягай и се напий, ти казах! Къде ми е превъзходството, щом ти можеш да се напиеш, а аз не мога!

И отново не прозвуча нищо шеговито в този синтетично красив глас. Само в подредбата на думите нещо заприлича на горчивина и на подигравка, но датчанинът не направи опит да разбере към кого е насочена.