Любен Дилов
Да избереш себе си (18)

2.

Нищо интересно нямаше на хоризонта в този посивял край на нощта. Просто не му се разговаряше с хора, откакто откри, че да си нормален човек е страхотно губене на време. Яж, пий, сери, спи и така нататък! А сега той не само се намираше в друга вселена, самият бе станал вселена, в която никаква физиология не го принуждаваше да й робува. Вместо това обаче бе подложен на невъобразима атака от нова информация за света.

Ако нашата картина на действителността се оформяше предимно от зрителните ни, от осезателните и слухови сетива, а филтрите на мозъка ни пропускаха за използване само две-три от нахлуващите всяка секунда там над сто възприятия, то анализаторно-оценъчният блок на изкуствените интелекти го бомбардираха с десетократно повече сетивни сигнали, възприемани от изкуствените рецептори. При това те бяха с равна по стойност дразнителна сила, така че мозъкът Дан трябваше наистина да е гениален, щом не се взривяваше от толкова много информация.

Той би трябвало да се опияни от изобилието на формите и цветовете, които му предлагаше водната вселена. Да се зарадва и на „пренаселената самота“, както бе я нарекъл някой някога — изкуствените интелекти не можаха да му подскажат кой и кога го е изрекъл. Или поне да се оплаче от претоварване на съзнанието, което сигурно затова търсеше от време на време почивка в детинските фантасмагории на халюцинациите. А той констатираше с равнодушието на автомат, че му предстои отново да се учи на търпение, защото търпението е сред задължителните качества на добрия учен. Докато звездите над него сякаш му се подиграваха: Добре де, каниш се да дойдеш при нас, да влезеш в една четвърта вселена, но какво ще правиш тук, след като не си разбрал още другите три? Нали и тук ще вървиш подир създадените от теб сетива, значи пак себе си ще срещаш! Не се ли убеди колко си безпомощен, как мигом онемяват всичките ти сетива пред вечното и безпосочно движение?…

И преди Даниел Димих инстинктивно отбягваше въпроси, които се силеха да парализират търпението му. Затова побърза да им отвърне, че каквито и да ги дрънкат, той, киборгът, представлява една голяма победа за разума. Но звездите пресрещнаха възражението му с още по-коварен въпрос:

„Какво тогава представлява този твой разум, щом е способен да напусне обвивката на собственото си тяло, за да влезе в по-яка, не от природата създадена крепост?“

Мозъкът Дан не се остави да го разколебаят. По-нататък наистина щеше да се наложи да се потърсят нови определения за разума, но засега му стигаше усещането, че развързан от примките на биологията, разумът се превръщаше в свободен ловец на истините. И е нужно да се обучава да ги улучва, както всеки ловец по-напред се учи да стреля. Важното бе, че охолствата на цивилизацията не бяха простреляли прадревния му ловджийски инстинкт…

Температурата на водата и въздуха над нея бързо се променяше. Сензорите му я измерваха до стотни от градуса и Дан от тях научи, че слънцето се е наканило да изплува зад източния хоризонт на морето. Звездите в оня край сякаш бледнееха от страх пред надигащото се огнено клокочене на водата там, а на фона на бързо разгарящия се изгрев стадо делфини се запремята в ритуален танц. Приличаше на религиозна секта, посрещаща своя бог, слънцето.

Ловният инстинкт на разума го накара да пусне на най-голяма скорост двигателя си и ниско под вълните да се понесе натам, откъдето в забавна неразбория долитаха лъчевото бърборене и хашлашките подсвирквания на играещите делфини. Плуваше натам, уверявайки себе си, че би трябвало още да е способен да играе, защото нали игровото начало е първооснова на познавателните процеси.

Делфините отдалеч го усетиха. Скупчиха се, след което като при команда се разгърнаха за атака с великолепна едновременност. Така те атакуваха големите акули и хищните китове, но в това море, дето бяха се родили, нямаше нито акули, нито китове. Затова изчакваха да се приближи нещото, което много приличаше на акула.

Спомнил си, че те се съобщаваха на вълна двайсет и едно, Дан пренастрои предавателя си и се опита да им каже, че иде при тях с мир, та да не се плашат, въпреки че сигурно им прилича на опасните акули-чук и е два пъти по-дълъг от най-едрия делфин.

Те, естествено, не го разбраха, но строят им се размекна, разтвори се във водата. Непознатото същество им говореше на сходен език. Наобиколиха го любопитно, а той, спрял двигателя си, извади накъсо само два от своите крайници за равновесие и се остави да почукват с човките си гъвкавото му тяло, чиято повърхност от огнеупорна пластмаса бе моделирана по подобие на кожата на делфините, за да предотвратява завихрянията при високите скорости. Делфините бяха най-бързите същества в световния океан.

След няколко минути се престраши сам да погали единия от делфините по корема. Животното вдигна човка във въздуха, подсвирна уплашено или възторжено — не се разбра. Дихателното му отвърстие изстреля като сифон висока струя вода. Дан посегна към втори делфин, който също се остави да го погалят. Приеха го, след като бе погалил всичките, едва тогава възобновиха своите дружни скокове. А сигналите им може би го канеха да участва в тяхната игра.

Черните им гърбове лъсваха над заблещукалите вълни, обагрени в розово. И водата, която пръскаха, розовееше. Розовееше и мъглицата, оцветила въздуха над морето. Красотата на изгрева и прелестите на станиолено намачкания воден простор сигурно предизвикваше у делфините тия приличащи на възторжено лудуване скокове и свределни премятания. Нещо подобно би трябвало да изпитва и Дан. Вместо това се опитваше да научи дали и у тях това е същото, като у хората, или е някаква друга форма на отношение към природата.

Показа им, че умее да скача по-високо от тях, да се гмурка чак до дълбокото дъно, да се изстрелва като стрела право нагоре, да ги задминава във веселата гоненица. Те не се разсърдиха на превъзходството му. Само повторно го наобиколиха и запобутваха с човките си, сякаш да проверят от какво е направен. Сигурно се увериха, че не е от месо, че материята му повече приличаше на някои предмети, с които се возеха хората в морето и които често ги превъзхождаха. Сигурно за това не му отказаха своята благосклонност. А и той вече имитираше сполучливо някои техни по-прости сигнални връзки, налучкал смисъла им, с което допълнително ги забавляваше, защото човките им май непрекъснато се смееха.

Дан се възползва от тяхното благоразположение, за да прегръща телата им от всички страни с ехографа и рентгена, скрити в крайниците му. Въпреки че бяха добре изучени, той записа устройството и начина им на движение. Мозъците им бяха доста по-големи от човешките в съотношение към телата. Според класацията за интелигентност по съотношението мозък-тяло те би трябвало да са ако не по-умни, то най-малкото равни по разум на човека. Нима наистина беше така?

Връзката им с природата, нравът им, тяхната безконфликтна задружност, а и това, че квазарите в небето също излъчваха своя радиоезик на вълна двадесет и първа, което може и да не е чисто съвпадение, и прекъснатата или неосъществена връзка на човека със звездите, допускаха различен път на развитие на интелигентността. Вселената на океана им предлагаше храната, отоплението и осветлението, без да ги затруднява особено, докато сушата заставяше човека да развива своя мозък към противоприродна изобретателност, лишаваше го от веселото безгрижие на делфините.

Когато слънцето бе се вдигнало на десетина сантиметра над хоризонта, но все още бълваше оттам над вълните хлад, вместо топлина, най-старият от делфините, в когото Дан бе разпознал водача на стадото, неочаквано нададе особен сигнал и рязко отметна тяло в обратна посока. Стадото дружно се преметна подире му. Само най-малкият от делфините, бърборейки му нещо, се завъртя около него. Дан се досети, че го канеха да ги следва, и се гмурна към фланга на строилите се отново като за атака делфини. А те, сякаш изчаквали го да заеме мястото си, едновременно се устремиха нанякъде. Седемдесет километра в час, отчете спидометърът в него и Дан механично се нагоди към скоростта им, любопитен да види къде така целеустремено ги отвеждаше повелителят на стадото.

Носеха се бързо, и като състезателките по синхронно плуване ниско под вълните, така че тук и там лъсваше по някоя черна глава с белезникава гушка. След около петнайсетина минути водата пред тях изведнъж заблещука, сякаш бе пълна със станиолени късчета. Поблясваха коремите на еднакви, трийсетсантиметрови риби. Мерлузи — определи ги някой от компютърните му мозъци. Гърбовете им бяха почти черни във водата, но те бяха толкова много и така нагъсто, че всяка секунда поне няколко стотици предизвикваха едновременно сребристото поблясване на коремите им.

Рибният пасаж не се разтревожи от тяхното приближаване. Общият инстинкт го водеше нанякъде в невъзмутим строй и едва когато делфините с весела лакомия започнаха да лапат една подир друга рибите, в задния край на пасажа кипна паниката.

Вълните, още нараснали, премятаха търсещите спасение риби, докато предните части на пасажа продължаваха преспокойно да си плават на метри под тях. В далечината, където се чернееше още неразбудената линия на сушата, стърчаха два риболовни кораба, от най-големите, дето носеха в себе си цели фабрики за преработване на рибата далеч от хорските носове. Едва сега Дан разбра, че неговите нови приятели, хранейки се, насочваха пасажа към корабите.

Той съзря малкия безпилотен хеликоптер, който следеше рибния пасаж да влезе право в заложените мрежи, и нададе заучения вече делфийски сигнал за голяма опасност. Делфините изоставиха преследването на рибата и се скупчиха около него. Забърбориха разтревожено, сигурно го питаха какво му е, не се ли чувства добре, защото в това море единствено опасен за обитателите му е човекът, но нали човекът е техен приятел…

Положително така го питаха, макар Дан да не разбираше въпросите им, както и те не разбраха опитите му да им каже с радара си, че не натам трябва да гонят рибите. Но, видимо уважавайки неговата тревога, те изградиха с телата си около него подвижна стена, готови да го бранят или да му се притекат на помощ, ако нещо в него му пречи да плува. Над вълните обаче властно лягаше само настъпващият ден, а и той не предвещаваше никаква опасност.

Успокоен, рибният пасаж се отдалечи в определената му от делфините посока. Дан се гмурна под приятелите си, вдигна най-голямата си скорост и бързо достигна предния край на пасажа. Разпери всичките си крайници и като запръска всички възможни излъчвания от себе си с надеждата рибите да възприемат нещичко като сигнал за опасност, така се замята сред тях, че успя да разпилее предния им фронт. Очевидно подплашен, рибният пасаж отмести посоката си на движение към вътрешността на морето.

Когато и последната сребърна искра-риба угасна под вълните, Дан се вдигна над тях да се огледа за приятелите си. Те не бяха го последвали и никъде не се виждаха, въпреки че дишаха с бели дробове и все някъде би трябвало да си поемат дъх над вълните. Дали не бяха побегнали от непонятното за тях негово поведение?

От катера обаче не бяха го изоставили. Тревожните радиосигнали на обикновената, макар и кодирана, радиовръзка провираха своя зов между нарастващите вълни. Той ги прие, потвърди по установения начин, че ги възприема добре.

— Дан, веднага се махай оттам! Влязъл си в риборазвъдна зона. — Този път дежуреше океанологът, когото взеха със себе си, без да му обясняват за какво точно се касае, и той смяташе, че изпробват нов вид киборг. — Открили са те от наблюдаващия хеликоптер.

— Сприятелих се със стадо делфини и ги изследвам… — поиска той да успокои океанолога.

— Дан, прогонил си голям пасаж от развъдените…

— Отиваше право към корабите. Делфините без да искат…

Океанологът, следвайки правилата за отношение към киборгите, които се задействаха от имената им, нервно го прекъсна:

— Дан, делфините са научени да подкарват рибните пасажи към риболовните кораби.

— Ама тая паплач и делфините ли е заставила да им служи! — възкликна невероятно мелодично киборгът, с което предизвика паниката на океанолога.

— Професор Аройо, чуйте го само! Някаква повреда ли е? Как може киборг да застава против хората?

Аройо гневно надвика шума на вълните:

— Ако сме пропуснали да ти кажем, говедо такова, тая паплач, както нарече човечеството, лесно се озверява, щом й посегнат на кокала! Веднага се махай оттам!

Дан видя във въображението си комичния гняв на „Педя учен — лакът брада“, отбеляза, че шуреят му забрави да го назове по име, с което допълнително е засилил недоумението на океанолога, и побърза да прекъсне връзката, за да не каже още нещо язвително. Намери радиовълната на корабите, когато и двата зовяха за помощ:

— Пират е някакъв, морски разбойник или терорист. Пратете хеликоптери с лазерно насочване на бомбите…

— Три полицейски катера сигурно ще го хванат…

Той се гмурна силно надолу в чернозелените глъбини, но фасетното му зрение бързо се нагаждаше към тъмнината. Дъното се изпречи пред разперената му глава на сто петдесет и осем метра. Беше равно, покрито с милионолетен слой тиня. Дан се върна докъм петдесет метра, ориентира се за посоките и с най-висока скорост се понесе към скалистия бряг, където подводните пещери щяха да му предложат по-надеждно укритие.