Любен Дилов
Да избереш себе си (4)

4.

Младият учен влизаше за пръв път в дома на прославения директор на Института за евристика и авангардни компютърни технологии и верен на нрава си, прикри своето смущение зад пресилена младежка непочтителност.

— Викал си ме, шефе?

Димих го посрещна в своя инвалиден стол, където сякаш навеки бе го изсипала амиотрофичната латерална склероза. Хлътнал в домашния си халат, станал му прекалено широк, той седеше, завит в карирано одеяло, кръстосал над него своите вдървяващи се вече в китките ръце. Насили се да прогони от лицето си неприязънта, която го връхлетя при влизането на снажния, руменокож скандинавец, но тя си остана върху вкоравените му и сухи черти въпреки подобието на приветлива усмивка.

— Добре дошъл! Защо всъщност ти викат Бор? Ти беше… беше…

Обезпокои се, че болестта е допълзяла до мозъка му и като че ли се отпусна още по-безпомощно в стола-количка.

— Борис — подсказа му младият учен, демонстрирайки, че не може да бъде засегнат от някакъв си склерозирал старец. А Даниел Димих беше всъщност на четиридесет и шест години.

— Да де! Борис Бьорнсон! Датчанин, нали? — младежът сигурно щеше да му подскаже другата половина от своя произход, но Димих неочаквано и за себе си продължи ухилен: — С Нилс Бор обаче май нямаш друго общо.

Не възнамеряваше да го подиграва, канеше се дори да му се подмазва, а ето че проклетата закачка се вмъкна извънпланово в устата му. Датчанинът се тръшна непоканен в насрещното кресло и с дразнеща пубертетна разпасаност, та не се усети дали е бил засегнат.

— Страшно се гордея, че не приличам на Бор.

— Защо? Какво ти е направил? — запита го Димих с наново покълнала неприязън.

Баналната скандинавска хубост на момъка и самохвалното излъчване на здраве от едрото му тяло обезценяваха всичко в този знаменит кабинет, където бяха се родили велики открития в математическото моделиране на биокибернетиката.

— На мен — нищо, но на човечеството! Кой дявол го е подкокоросал да му разкрива строежа на атома!

Отгоре на всичко се пише и остроумен, констатира в себе си Димих, ядосан, че този Борис Бьорнсон е по-снажен от него, преди болестта да го изсуши и да го превърне в торба жълти кокали, пльосната в инвалидната количка. На глас обаче каза:

— Рут много ми е говорила за вас.

— Само добро, нали?

— Сипи си нещо за пиене — не отвърна Димих, защото бе излъгал в неволното си желание да изтъкне някакво свое предимство пред тази младежка сила. Съзнателно или не, Рут отбягваше да споменава своя състудент, когото в началото така горещо бе препоръчвала. — В оня шкаф е барчето. Па и на мен сипи от същото, което си избереш! Няма никой вкъщи.

— Чудесно! Значи ще си пийнем на спокойствие! — с двусмислена веселост рипна Бор от креслото.

— Пиеш ли? Аз вече не нося. От тази проклета болест една глава ми е останала, пък алкохолът все там засяда!

— Да вземем водка, а? Гледам, имаш от финландската. Разправят, че била най-добрата.

— Един колега ми я донесе.

Институтът за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии беше общоевропейски. В който и край на континента да се пръкнеше дързък, нестандартно мислещ ум, той се устремяваше към него било за допълнителна квалификация, било за проверка на някоя своя идея, а и докторатът, защитен в този институт, се ценеше особено високо по света.

Бьорнсон бе се навел над чашите така, че широчкото му, червендалесто и луничаво лице не се виждаше.

— Аз, шефе, също разчитам само на мозъка си, та също си го пазя. Но с гениите е така, не са приспособени за тоя живот.

Дори не погледна за ефекта на шегата си! Сипа повечко водка в двете чаши, опровергавайки изявлението си, отвори шише газирана вода и пренесе всичко на масичката до прозореца. Димих вече бе придвижил количката си от другата й страна. Прищя му се да го провокира, заради шегата му:

— И ти ли вярваш на вестниците?

— На вестниците не вярвам, но ние си го знаем, нали? Ама чакай, нямам предвид само теб! И аз се смятам за гений! А един гений, който не знае, че е гений, не е никакъв гений. Това май съм го чел някъде. Да си кажем наздраве, а?

Хашлашкото му дърдорене като че ли прикриваше нещо и на Димих се искаше то да не е обикновеното смущение пред неговия авторитет. Той изви клещите на ръцете си около чашата и докато полагаше усилие да я обхване, прецени, че поведението му досега е било погрешно.

— Наздраве, Бор! Всъщност, въпреки това не е лошо да си Нилс Бор, па макар и само заради духовитостта му.

Повторната закачка, изглежда, все пак засегна младежа, защото той демонстративно отмести посоката на разговора:

— Къде е Рут? Отдавна не съм я виждал!

— Добре е. Ние ще се женим — поколеба се Димих дали да го покани за сватбата, но против волята си вече бе се напрегнал да улови реакцията му.

— Ама чак сега ли?

Не усети нещо повече от простодушната му изненада, че щяло да се извърши нещо, смятано от него за отдавна сторено.

— Вие май сте били близки по време на следването.

Момъкът звънко чукна чашата си в неговата:

— Както се пее в песента „ала ти ми я отне…“. Шегувам се. Бяхме само приятели. Ами… тогава… всички добри пожелания!

А Димих, гледайки как чашата на Бор се доближава към неговата, отново изненадващо за себе си произнесе нещо недопустимо:

— Бор, аз няма да живея дълго. Ако в отвъдния свят човек може да изпитва нещо, сигурно ще бъда спокоен да знам, че ти се грижиш за Рут, както тя, когато…

Червенината от скулите на Бьорнсон се отдръпна нанякъде, останаха да жълтеят по-ярко луничките по тях. Той бавно отлепи чашата от устните си, издума сърдито, загледан в полировката на масата:

— Шефе, не вярвам да си ме извикал за това!

— Не, разбира се! — Димих бе готов на всякакви унижения, за да изкупи тръснатата глупост. — Прощавай, и аз не знам защо го казах! Рут е достатъчно самостоятелна, ще бъде и достатъчно обезпечена, за да има нужда от нечии грижи. Пък и брат й…

— Нямам предвид само Рут — безжалостно го прекъсна Бор.

Димих се усети по-жалък откогато и да било. Възнамеряваше да спечели авторитетния в Института младеж за каузата си, а още от вратата го отблъсна. Измънка:

— Е, за другото… За другото ти знаеш. Ще ми е нужна твоята помощ.

— Не може да не си узнал моето мнение — надменно изрече Бьорнсон, сякаш единствено на света то бе меродавното.

— Именно — потърси някаква опора Даниел Димих. — Затова и не повярвах, че един толкова независим ум ще робува на най-евтиния студентски популизъм. Площадното левичарство, дето го проповядваш, може да бъде само неосъзнато защитно средство. Или подличко бягство от отговорността на учения. А на него ти не си способен.

— С прекалено силни думи ме замеряш, шефе! — ухили се момъкът и явно поласкаването бе му подействало повече, отколкото критиката.

Димих размърда предупредително безчувствения си задник в количката, за да покаже, че ще продължи, остави и чашата с водка на масичката.

— Бор, ако не си съгласен, че човекът отдавна не се развива физически, а само като колективно съзнание, в което водещата част сме ние, учените… Исках да кажа, ако не си съгласен, че това колективно съзнание е навлязло в дълбока еволюционна криза и човечеството ще загине, остане ли си още дълго в този вид… — В гърдите на Димих нещо шумно изхърка и той се усмихна със затрогваща обърканост, усетил, че хлътва в кризата на някакво безкрайно изречение. — Я да оставим тия хипотези! Но нямам ли право, кажи ми, нямам ли право да настоявам за продължение на своето лично съзнание, което още доста време би могло да бъде полезно на това твое човечество?

— Що да е мое — избоботи в сърдита самозащита младежът и тя върна червенината на скулите му. — Не е ли и твое?

Димих чак сега осъзна, че всъщност и двамата през цялото време са се дебнели един друг. Би го признал и за естествено, ако се отнасяше само до замисъла му, ако сегиз-тогиз не запулсирваше като гноясваща рана в него болката за Рут, мяркаща се пред очите му в тия силни, бялорозови скандинавски прегръдки.

— Ти го каза одеве, Бор! Никой не работи с мисъл за човечеството. Нито ти, нито аз! Макар в крайна сметка все на просташкия му търбух да служим! Колкото и да се утешаваме, че смисълът на живота бил нещо повече от самия живот…

Младият учен отклони враждебно опита му за сдобряване:

— Мразиш го това човечество, а, шефе? Как тогава да повярвам, че ми предлагаш изход от някаква си там еволюционна криза, дето си я съчиняваш за свое оправдание? Как да повярвам, че не е само озлобление и проста завист?

Мъжественото му и сякаш току-що наплискано със студена вода лице поомекна в разкаянието от произнесените с прекалена острота думи. Той се накани да добави още нещо, но Димих връцна количката в неовладян гняв, показвайки му, че приключва разговора:

— Дори да е завист на болния към здравия! Дори да е само така! Всичко в човешката история е започнало с подобни емоции. И всяко откритие от някакво страдание е направено! Съжалявам, Борис Бьорнсон, общият език между нас изглежда невъзможен.

Бор избухна заедно със ставането си:

— Няма и да го намерим, щом ми подхвърляш Рут за примамка!

— Ама така ли го разбра? — смаяно пошушна Димих.

— И разни глупости, дето нямат нищо общо с човешкия морал — настоя да довърши избухването си Бьорнсон. Щръкна победоносно над своя началник, видя олисялата му глава да се полюшва разкаяно и сигурно го съжали, защото отстъпи: — А как иначе да го разбирам?

Даниел Димих хлътна още повече в количката си.

— Прощавай! Веднъж вече ти се извиних…

Младият учен се отправи към вратата измърморвайки своята непреклонност:

— Няма за какво! Ти прощавай!

Димих го видя сега още по-едър и силен, с пружиниращата походка на спортист и доизхвърли подире му новия си изблик на гняв:

— Това за морала обаче го премисли! Моралът обслужва само тълпата. И никакво развитие нямаше да има, ако човечеството все на морала й робуваше!

— Ще го премисля — обеща, без да се обръща младият учен с такова презрение, сякаш завинаги тръшваше вратата между себе си и своя именит колега.

А външната врата на апартамента и действително затръшна, та Димих рефлективно дръпна глава като от плесница. Каза си с онова трагично чувство, което зейва внезапно в нас с чернотата на бездна, че младежът сигурно е поне петнайсет години по-млад от него. И само изследователският рефлекс се насили да го утешава, карайки го да разсъждава върху разговора им.

Вярно, неосъзнатата завист към здравия е допустима, но телесното здраве не винаги означава и плодоносно духовно здраве. Най-добрите му научни постижения дойдоха, когато бе вече в инвалидната количка. И гениалността може би наистина е своеобразна болест, която прави носителя й непригоден за нормалния човешки свят. Нали може да се разглежда и като трудно обясним порив към несъществуващо битие! В този смисъл той може би си е съчинил тази еволюционна криза, както го подигра Бьорнсон. Разбира се, че не са за вярване подобни полуокултни хипотези! Но пък не звучеше никак лошо като начин за самооправдание! И като мотивация за действие си я биваше! Какво тогава пречи подобни полумистични още за медицината болести да бъдат обявени за средство на еволюцията да разбужда назрялата потребност от прераждане на човека…

Наистина добре звучеше! Тогава ставаше и по-лесно да се твърди, че човекът ще стане несрещан в историята гений, щом мозъкът му бъде избавен от спъващия баласт на биологичното тяло, щом бъде отвързан от робските вериги на примитивните страсти!…

Страстта е нещо повече от битието, смисълът на живота е нещо повече от самия живот — май така гласяха думите на Ницше, но той очевидно не е имал предвид просташките крясъци — страсти на материалното за оцеляване. Той говори за онази единствена страст, която кара човешкото съзнание да търси смисъла на своя живот, колкото и неудобен за битието му да е този смисъл. Страстта към познанието — необяснима и нелепа за повечето хора, но не по-малко заробваща! Подчиниш ли й се всецяло, очаква те само пълният разрив с този свят, защото тялото е, което най-пряко и най-здраво те свързва с него. Готов ли си ти, Даниел Димих, за такъв разрив?

Той се вслуша в остатъците от своето тяло и се чу твърде разколебан в отговора си след поражението, нанесено му от младия учен. Извъртя рязко количката към масата, където с кристални отблясъци блещукаше недоизпитата водка, и видя обезсилена и другата мисъл за изход — самоубийството. В остатъците от тялото му като дръпната неумело струна трептеше най-примитивната от всички примитивни страсти — надеждата.

А на другия ден вече и водката отказваше да го спаси от отговора. Борис Бьорнсон бе отишъл от дома му направо при професор Аройо да заяви, че приема безрезервно идеята и предоставя всичките си способности, най-вече организаторските, за нейното осъществяване. Димих предпочете да си го обясни с младежкото бързомислие и с това, че той все пак е повярвал в революционното значение на експеримента, пък младите все за революции жадуват. Така по-леко отблъсна подозрението, че Бор е видял тук начин да го махне по-бързо от пътя си към Рут.