Любен Дилов
Да избереш себе си (16)

16.

Поискаше ли да отиде там, където Нищото не съществуваше, оказа се достатъчно и простото пожелаване, не винаги усещано като волево усилие. Стократно по-глъбинно проникващите и всеобхватни изкуствени сетива сякаш сами го пренасяха в този плашещ и очароващ свят, в който не само за нищо живо нямаше място, а и времето като че ли не съществуваше. Но всъщност действително ли го разкриваха за него или му го създаваха? Съществуваше ли изобщо или и тези, все пак от човека изобретени, сетива умееха да халюцинират както всички човешки сетива?

Мозъкът Дан беше мозък на съвременен учен, отдавна преобърнал за себе си позитивизма така, че в територията на познанието да включва и самия субект на познанието, тоест, изследващия човек. Да отчита и несъвършенствата на уредите, с които работи. Ето защо той не можеше да не се запита защо повече се очароваше от новоразкритата за него вселена, отколкото да й се плаши. И защо човекът е склонен да приема съществуването на множество реалности за по-малко опасни. Дали защото, пак инстинктивно, знаеше, че е невъзможна единствената реалност или, ако съществува, тя е невидима и непостижима? Затова ли у всички народи религиите и вярванията спират все при непостижимото, наречено бог или божие царство?

Цялото мислене до него, стигнало своя връх в математиката, боравеше с някаква единосъщна материя още от времето на Демокрит с неговите атоми, а новите му сетива никъде не срещаха такава материя. Бог ли бе истинското име на тази непостижима материя, той ли се криеше зад основния й Принцип на неопределеността?

Дан се боеше да не би многогодишното му и още загадъчно за науката заболяване да го е направило отстъпчив пред окултното. Но пък, казваше си той в дебрите на третата вселена, в която едва що бе надникнал, ако човекът напълно заключи съзнанието си за всичко, наричано от науката „окултно“, няма ли да се обрече на вечен затвор зад решетките на биологичните си ограничения? Не се ли дължеха всички завоевания на науката тъкмо на дискусията й с „окултното“ като втори метод за досег с непознаваемото?

Сигурно не е случайно, че в периоди на голямо напрежение сред човешките маси познанието като че ли се обръщаше против себе си, ставаше едва ли не способно и да се самоотрича. А западнеше ли науката, веднага избуяваше окултизмът. И всичко това имаше като че ли една и съща причина — разочарованието в опитите на разума да се самоопредели.

Къде ли беше тази дяволска душа, накарала хората да си съчинят за нея хиляди приказки? Защо не я откриваше в хипотетичния център на съзнанието, който би трябвало да е пренесен в доказуемо по-чист вид заедно с неговия мозък в това много по-всестранно тяло? Не я видя и на неопределимия праг между съзнанието и подсъзнанието, където пулсираше същото безспирно движение, каквото наблюдаваше в тази трета вселена. А нейната науловимост или просто несъществуването й, както вероятно не съществува и непостижимото, го изпълваха със „студено презрение“ спрямо онези, чиито просташки подреден живот бе смутил с лудориите си из града. Защо всички тези страхливи същества, иззидали като крепостни стени около себе си своите обществени структури, не осъзнаеха най-после, че единствено вярата в познанието е способна да направи живота им плодотворен? Само тя, а не вярата в мистичните сили, които уж управлявали човешкия живот, би омиротворила планетата им, би укротила вечно воюващите помежду си различни цивилизации, би потиснала груповия и индивидуален тероризъм, който непрестанно ги подстрекава една срещу друга. Защо при всеки сгоден случай се оставяха да бъдат подгонени от страха пред собствената си необясненост и хукваха да бягат от познанието?

Унищожете вашите идоли или унищожете себе си — подхвърляше му като тема една мисъл на древния философ Фридрих Ницше енциклопедичният компютър, конструиран да подпомага неговите разсъждения. Даниел Димих и преди бе се запитвал защо прославеният институт, който оглавяваше, защо всички научни институти по Земята не успяваха да унищожат идолите на човечеството. А вместо да се заемат с унищожаването им, бяха се самоподчинили на неговото оцеляване, не дори и на оцеляването му, колкото на ненаситна нечовешка лакомия за удоволствия и удобства. Но само бе се запитвал, бързайки да се скрие в радостите на откривателството. Може би затова сега бе му трудно да разграничи „студеното презрение“ от равнодушието. Побоя се обаче да се насилва, защото неизбежно щеше да опре до същия извечен въпрос за самоопределението.

Кой беше той и кому щеше да служи в този си вид — на оцеляването на хората или на техния ненаситен търбух?