Любен Дилов
Да избереш себе си (10)

10.

Докато Борис Бьорнсон навличаше зелената лабораторна манта, Аройо предпазливо изнесе брадата си навън, поповдигайки се на пръсти, навярно да изглежда по-висок или от страх и респект. Не забрави обаче да заключи подире си. Не само тази лаборатория бе засекретена, Брейн вярваше, че сътрудниците му не са забравили да засекретят по същия начин цялото крило на Института. Пред вътрешния му взор обаче още се точеше траурната процесия. Някъде в края на редицата й зърна и датчанина, на когото всъщност дължеше специална признателност, защото той извърши с младежки ентусиазъм цялата организаторска работа по тайното прехвърляне на неговия мозък в преустроения втори прототипен модел на суперкиборга.

— Не искам да те дразня, шефе…

— Брейн! — поправи го онова нещо, което искаше да не бъде повече човек, а с болка осъзнаваше, че не бе се отървал от най-примитивните човешки страсти.

— Прощавай! Брейн! Исках да кажа, жалко е, че вече няма да можеш да изпиеш заедно с мен едно хубаво кафе.

Кафето трябва да бе наистина от най-добрите сортове, защото докато Бьорнсон си наливаше в чашката на термоса, ароматът му взривообразно изпълни лабораторията. Брейн би трябвало да бъде доволен — изкуственият му нос, по-мощен в улавянето и разпознаването на миризми дори от носа на обучените кучета, действаше безукорно. Вместо това се насили да бъде строг и пак не успя:

— С това ли ще започнем упражненията? И докога ще ме държите неподвижен?

— Извинявай за кафето! Рекох да видя ще ти липсват ли малките човешки радости.

— И големите няма да ми липсват. Може само да ми се завижда. Щом пожелая, потопявам се в съвършено друга вселена, стократно по-богата и разнообразна, а най-вече по-истинска от просташкия модел, който човешкият род си е измислил, за да изпитва тялото му измамни удобства и удоволствия.

— Има, значи, с какво да се утешаваш — измърмори младият учен и премести опразнения от Аройо стол по-близо до шкафа, където димеше чашата с кафето край първия от разтворените пакети със сандвичи. Седна, изпъна дългите си нозе, кръстоса ги и едва тогава продължи, осъзнал, че думите му бяха издали неговото неверие. — Ако е така, Брейн, наистина ти завиждам. Но може да ти се завижда, дори да не е така. За сетивата, за количеството нова информация, каквато никой човек никога не е получавал направо в мозъка си. За освободеността от веригите на просташката плът…

Последното не биваше да казва или поне не в този момент. Заковал го някъде по дъгата на фасетното си зрение, Брейн си отбеляза с горчивина, че тая едра и силна мъжка плът сигурно му дрънчи с приятни вериги. Както бе дрънчала на него самия, когато в живота му влезе Рут, за да разгори там почти неугасима любовна радост. Тя обаче за доста дълго време отклоняваше мозъка му от онова, което философи са обявили за най-висше човешко предназначение. Наистина ли то бе най-висшето? И щеше ли да го потвърди новото му битие, след като за човешкото непрекъснато ще му напомнят проклетите сънища, предизвикващи после фантомни болки?

— …може пък това да е наистина началото на онова прераждане, дето ме убеждаваше в него. Не знам, Брейн, караш ме да вярвам в някаква предопределеност, а тя ми е чужда… Макар живото същество, все едно растение или човек, да съществува до някое време, когато видът му забележимо почва да презрява в еволюцията си. И като че ли трябва просто да загине или да премине на някакъв друг етап, в друг вид, но пък чак такава мутация… Да си призная, затова все пак кандисах на този щур експеримент…

Брейн използва объркаността му и паузата, в която Бор търсеше ново начало на думите си, за да вметне с напразен опит да бъде заядлив.

— А казваше: откъде ще вземем мозък, който да оправдае стойността на присаждането. Впрочем, намерихте ли кой да плати работата?

Датчанинът отпи глътка кафе, отхапа от сандвича си, издъвка:

— Половината даде Институтът за далечните планети. Надяват се накрая да им те предоставим. Другата половина даде на доверие постоянният ни спонсор. — Той преглътна залъка си. — Вярно е, отказах ти в началото. По убеждения съм против елитарността. Но можех ли да не участвам в едно занимание с онова най-неназовимо нещо в човека, дето му викаме ту разум, ту съзнание или душа. Само в мозъка ли е то, какво би правило без тялото? Питал съм се, ше…, тю, ще го тръсна някъде, дето най не трябва! Исках да кажа, питал съм се, Брейн, щом сперматозоидът оплоди яйцеклетката и тя почне да расте, да расте в топлата и уютна влажна утроба, туй неназовимо нещо с нея ли се ражда? Знам, от социална гледна точка звучи наивно. Нали законът прие, че ембрионът още не е човекът, но го направи от чист прагматизъм, за да можем да вземаме за присаждане гени от човешка биоплазма… А въпросът си остава, Брейн. Още там ли в ембриона се развива, или се появява у детето, чак когато то бива изхвърлено от майчината утроба в съвършено новата за него реалност? Където влагата е заменена със значително по-хладен въздух, тъмнината със светлина, пъпната връв — със сетивата като съвършено различни пъпни вървища, които постепенно го свързват с планетните условия. Тази ли нова утроба ражда разума? Гея ли го ражда? Защото той очевидно се развива заедно с растежа на новопоявилото се тяло. Но заедно с него ли умира, щом се създава отделно, или Гея го прехвърля в друго някакво състояние?

— Бор, тая заран си склонен да философстваш. Изглежда все пак не си си доспал. Дано кафето ти помогне.

Младият учен разбра подигравката въпреки милата благозвучност на синтезирания глас. Позасмя се сконфузено:

— Така или иначе, не може да не признаеш, че човечеството прави чрез теб опит да задържи за по-дълго онова, дето го наричаме разум и дух, да му създаде стократно по-богата и силна връзка с Вселената чрез могъщите сетива-датчици, чрез сонорите, радарите и така нататък. Имаш ли вече някакви наблюдения?

Заедно с въпросите си датчанинът престана изведнъж да дъвче и се втренчи в очакване към неподвижното акулоподобно тяло, проснато на лабораторната маса. Не получи обаче отговор и като захвърли сандвича си на шкафа, решително се изправи:

— Прощавай, Брейн! Имам чувството, че ти дължа не само обяснение за моето поведение. Прощавай! Може човечеството да е поизбързало с този свой опит, но то по природа си е нетърпеливо. И ако действително съществува някакво прераждане на духа, кой знае в какво щеше да се преродиш! А ето сега аз… — Той извади от джоба си мъничък инструмент, приличен на секретен ключ, и пристъпи към лабораторната маса. — Сега ще те освободя и духът ти ще се озове в най-могъщото и най-сръчно тяло, съществуващо на тази планета.

Той пъхна с показно тържествен жест ключа някъде извън зрителното поле на Брейн, превъртя го все с тая комична парадност, очевидно целяща да омаловажи иначе безспорния исторически миг… Не, може би само си го въобрази, но Брейн почувства как по цялото му тяло рукнаха буйни потоци кръв. Всъщност за пръв път почувства и тялото си. Тази кръв съживи всяка клетка… Глупости, всеки застинал в своята неподвижност възел на вълшебната машина, в която се намираше, съживи. И дори цялото това вътрешно движение да бе самоизмама на въображението му, то го изпълни с неизпитвано досега чувство за неограничена сила, превъзходство над всичко наоколо.

След ритуалния жест Борис Бьорнсон, сякаш осъзнал някаква пакост, побегна от лабораторната маса, спря се чак на отвъдния край на лабораторията. Залисаният в новото си самочувствие Брейн не видя дали той измъкна вълшебното ключе от него, или го остави там.

— Как се чувстваш сега, Брейн? — запита го позасраменият от бягството си Бьорнсон и с крадливи крачки потърси спасение при шарения термос.

— Великолепно! Сега вече действително съм в тази нечувана утроба, за която ми философстваше одеве.

— Тогава да започнем с упражненията по програмата, а? Не слизай от масата, да не направим някоя беля! Аз ще си допия кафето, а ти се опитай волево да подмениш кръвта си. Ако не помниш как, изкуствените интелекти ще ти кажат, но трябва да го отработиш до пълен автоматизъм…

Датчанинът се върна на стола си заедно с пластмасовата чаша в ръка и с изкуствено нехайство я поднесе към устните си. Очите му останаха заковани в малкия монитор на контролния изпитателен стенд.

Да, разбира се! Онова, дето го усети като рукване на кръв, бе съвсем друго. Бяха задвижващите токове-импулси, тръгнали от ядрените батерии. Иначе самият той, мозъкът, си плуваше постоянно в течност, подобна на кръв. От нея се хранеше, благодарение на нея съществуваше изобщо. Тя се намираше в два големи резервоара в коремната област на киборга, там в непрекъснат електролизен цикъл се обогатяваше с нужните хранителни вещества, а кислородът за нея се раждаше в добре изолирани катодно-анодни кутии. Този мозък, макар да се намираше в тяло, предназначено за работа в лишени от въздух, не планетарни условия, си оставаше навеки свързан с родилата го утроба на Гея.

За частици от секундата Брейн се стъписа пред обслужващите го шест изкуствени интелекта. Помнеше само, че бяха разделили функциите между двете полукълба с оглед на специфичните им нужди, но към кой от компютрите трябваше да се обърне… Не успя да си спомни. Едно усилващо се напрежение го заизпъва, както когато някога в главата му нахлуваше кръв от рязко повишилото се кръвно налягане. Да, новата „кръв“ осезателно вече изтласкваше старата обратно в другия резервоар, още преди да разбере кой компютър бе го направил. А той някак изведнъж и без усилие се видя да взема допълнителни външни резервоари, защото потегли на дълъг път из космоса, изведнъж знаеше и как да ги включи към тялото си. Така е! Ако мозъчните му клетки не се изхабяха скоро… Не би трябвало, нали нямаше да обслужват и някакво болнаво тяло… Никой смъртен обаче не знаеше все пак колко дълго ще живеят мозъчните му клетки!… Да, можеше и цял век да изкара далеч от Земята в самотния си и неумъртвим гроб на тялото-киборг… Щрак!

Изщрака ли нещо в него, което чу само той, или бе тръпка някаква.

— Отлично — кимна Бор към монитора на стенда. — Трябва обаче да го правиш всеки ден тая седмица. Така да го автоматизираш, че да го правиш и в условия, когато компютърът откаже и ще си принуден да минеш на собствено управление.

Прищя му се да вметне: „Миличък, та аз не усетих нищо, стана просто от само себе си.“ Не го каза, за да не издаде объркването си. Нали така бе и конструиран — единият от компютрите да приема волевото усилие и да включва подмяната на кръвта извън определените интервали. Имаше ли значение, че още не знаеше кой?

— Готов съм! — насили се Брейн към бодрост, макар да не усещаше промени в себе си. Източената кръв още не бе изхабена. — Давай следващото упражнение!

— Нека проверим ръчния ехограф! — предложи със спотаена плахост Борис Бьорнсон, нарушавайки реда в предварително изготвената програма за упражненията.

Сякаш очаквал тъкмо това нарушение на програмата, Брей се върна със светкавична лекота от масата, а нещо като крака се изстреляха от долната част на тялото му и поеха триметровата изправеност на киборга. Подобие на тънък и жилав накрайник със странно приспособление на върха изхвръкна като камшиче от една отворила се някъде на гърдите му клапа. Удължи се, сякаш беше гумен, а някой невидимо го разтягаше и единият от „пръстите“ му улови зелената манта на Бор. Прибледнял, той храбро се стараеше да не помръдне. Приспособлението се зарови под мантата, напъха се в ризата, зашари по гърдите и корема му.

— Момче — бликна пак невидимо откъде мистично любезният глас на синтезатора. — Имаш две камъчета в жлъчката. Друго всичко е наред, но камъчетата трябва да махнеш, докато не са станали повече.

Цялата кожа на Бьорнсон вече неудържимо трепереше.

— Видя ли ги?

— И страха ти видях.

— Страх ли? Че защо страх? Как така страх?

— А сега улових и лъжата ти, Бор! Разбра се, че те е страх от мен. Няма нищо срамно в това. На твое място аз също бих се боял от такова непроучено чудовище. Но да си дойдем на думата. Ехографът работи отлично, рентгенът — също. Измервах и температурата на всеки твой орган до стотни от градуса.

— Добре — промълви все още зачервеният от срам Борис Бьорнсон. — После ще си поговорим и за страха. Сега би ли се опитал да откачиш от себе си тези уреди и да ги подмениш и поправиш. Помниш ли къде са резервните части?

Изпитвайки злорадото усещане, че се къпе в страховите излъчвания на младия датчанин, Брейн откри нещо, което го смути. Ако беше машина, щеше моментално да пристъпи към задълженията си, но проклетият човешки мозък си позволяваше едновременно стотици други мисли и усещания. Разрешаваше си дори да преценява дали да извърши нещо или не и съвсем определено удължаваше едно усещане за сметка на друго, наслаждаваше се на своеобразен порив на сладостен мързел, бликнал из глъбините на сивобялата кашеста материя.

— Хайде, Брейн — боязливо го подкани младият учен. — После ще те помоля да подмениш и записните касети…

Брейн не помръдна. Странното тяло, в което се намираше, стърчеше като гладък, меко кафяв монумент с разширен чукообразен капител на върха. Бе леко наклонен, сякаш се готвеше да падне, а Бьорнсон очакваше да тръгне към шкафовете и недоумяващо поглеждаше към необяснимата му неподвижност. Защото и контролният стенд не можеше да му подскаже какво в момента се извършваше в това тяло. А Брейн стоеше омагьосан от божествената увереност, че знаеше къде се намира всичко, как се действа с него, как се подменя или поправя. Нали Нобеловата награда, която му бе присъдена, но която той не пожела да „доживее“, а я завеща на Института си, бе тъкмо за откривателските му заслуги в теорията на самоорганизиращата се материя. Тъкмо на тия биокибернетични мозъци, изтъкани от предимствата на кибернетиката и приспособимостта на живата клетка, които сега кротко чакаха да го обслужват. Опиянен от увереността си, че е способен на всичко, той продължи да не извършва нищо от нареденото му, защото го извършваше във въображението си: отваряше в гърдите си бронираната в миниатюрен сейф „черна кутия“, вадеше от нея свръхминиатюрната касета-кристал, сега още празна, но способна да побере билиони байта информация и предпочиташе да слуша не „говор“ на изкуствените интелекти, а „гласовете-тръпки“ на мистичния страх, излитащи от едрото, мускулесто тяло на датчанина.

— Брейн… — започна с нарастваща тревога Бьорнсон, но кибортът го прекъсна от висотата на своята триметрова извисеност:

— Не знаеш, Бор, и никой от вас не се догажда колко и какви точно комбинации на способностите има в мен. Аз също тепърва ще трябва да ги установявам. Но изглежда комбинацията от всичките тия радари, сонори, датчици е създала в мен нещо като детектор на лъжата. Така че, драги ми Бор, не се опитвай да ме лъжеш! И не казвай никому за това, дори на Аройо, ясно ли е? Иначе ще си изпатиш!

Заплахата бе толкова сладостно любезна, че не можеше да не предизвика нов прилив на мистичен страх у младия учен. Чак и гласът му потрепера:

— Упованието ни, Брейн, е, че ти си, така да се каже, създател на себе си. Моралното ти чувство ще определя способността ти да поемаш отговорност за своите постъпки.

— Чудесно го каза, Бор! Но от него най-много ви е страх, нали? От моралното чувство. Така е! И най-съвършеният киборг се нуждае от точно формулирани задачи. Ако му възложиш, примерно, да колонизира някоя планета, а не му кажеш какво да прави с тамошната природа и с новите същества, ако има такива на нея, той може всичко да изтреби, за да дойде човекът на чисто, нали така? Но ето че аз не съм такъв киборг. В мен има човешки мозък с всичката му безотговорност към света. Същата с каквато досега човечеството се е отнасяло към природата. И ние стоим като чирачето на магьосника от стихотворението на Гьоте, дето извикало духа да му донесе вода, но забравило заклинанието как да го спре и той започнал да пълни цялата къща…

— Брейн, да оставим упражненията за утре, а?

Датчанинът се изправи, готов веднага да прекъсне заниманието и да избяга, а страховите му излъчвания сякаш се готвеха да пръснат зелената му лабораторна манта.

— Ти не си киборг, Брейн, не се нуждаеш нито от точни нареждания, нито от заклинанията на чирака-магьосник. Ти си човек, а човешкият мозък не се нуждае от формули, за да определя кое е добро и кое зло. Но драмата ти, разбира се, е тежка. Трябва да свикваш с един живот, в който те очакват непознати унижения. Поне докато крием кой си. Тръгнеш ли сред хората, те, дори и да знаят, по навик ще искат от теб каквото им хрумне. Ще им обясняваш ли, че не си машина, а човешко същество? И как ще го доказваш, без да ги изплашиш до смърт? Признавам си, не бих желал да съм на твое място, Брейн.

Кадифено-кафявият монумент още повече се наклони към младия учен, безшумно изстреля от гърдите си нещо, приличащо на ръка, улови с нея зелената престилка на младия учен, завъртя реверите й около себе си, докато благият му глас любезно го питаше:

— А моето могъщество не те ли съблазнява, Бор? Не ти ли се иска да бъдеш поне силен като мен? Или се смяташ за достатъчно силен?

Ръката, източила се като стрела на кран от гърдите на акулата-киборг, вдигна младия учен за усуканите ревери нависоко и продължи бавно да го издига, докато главата му не се удари в тавана.

Бьорнсон бе размятал в безпомощен ужас ръце и крака.

— Шефе, моля те! Какво правиш? Брейн, пусни ме, какво си намислил?

— От високото ли да те пусна, или да те хвърля към отсрещната стена? И в двата случая ще се изпотрошиш. Особено ако те ударя.

— Сигурно, Брейн. Но защо? Защо го правиш, та ти си разумен.

Ръката-кран внимателно заспуска младия учен обратно към пода, сякаш демонстрираше способността си да борави и с чупливи вещи.

— Бор, исках само да ти покажа, че не е чак толкова лошо да си на моето място. И че нарежданията ще си ги давам аз, а не глупаците, решили, че съм им послушна машина.

Датчанинът заоправя престилката си, събирайки остатъците от своята храброст.

— Шефе… Прощавай! Брейн, ти не си Франкенщайн, нали? Ти си един велик мозък, който носи в себе си любознателността и морала на съвременния учен…

— Стига си дрънкал за това, Бор! Ще го обсъдим, когато аз реша. Засега съм само мозък, който прекалено дълго е битувал в едно безпомощно тяло, та му е нужно да се нарадва на новопридобитата си жизненост. Затова усещам сега в себе си всичко друго, само не и готовност за покорство. Разбра ли? Ще разчитам на твоето съучастничество, Бор. И на твоето мълчание. Поне докато разберем какво точно сме създали. Бъди ми съюзник, Бор, и няма да съжаляваш! И не забравяй, че имам в себе си детектор на лъжата.

Който не реагира, когато младият учен с подплашен рефлекс бързо закима в знак на съгласие.