Любен Дилов
Да избереш себе си (25)

1.

От Института за изучаване на външния планетен пояс по няколко пъти в месеца го изстрелваха с различни планетолети в околоземна орбита. Пускаха го сам да се провира сред гъмжилото от орбитални станции, извънземни заводи и недоприбран боклук от предишни изследвания и производства. Встрани от оживените междупланетни пътища Дан послушно изучаваше различни летателни средства, ориентацията в Космоса, колонизиране на пустинна планета, което упражняваше на обратната страна на Луната, изобщо тренираше дълготрайно пребиваване далеч от Земята.

Гледана от неколкостотин или няколко хиляди километра височина тя би могла да умили всяка своя рожба с розовите си, сини и бели воали, с блещукащите нощем очи на големите поселища, със зелените масиви на горите денем и менящите цвета си в зависимост от сезоните и часа водни площи. Обаче цялата тази неповторима за Слънчевата система красота не предизвикваше в мозъка Дан дори научно любопитство, защото едновременно с нея я обвиваше едно денонощно радио– и телевизионно дърдорене, самовлюбено нарекло се „ноосфера“, сфера на Разума, докато в нея преобладаваше липсата на всякакъв разум.

Ту тук, ту там по планетата избухваха бомбите на терористите, най-често групички с неясни цели и нелепи искания, но във всички случаи с може би неосъзната радост от фойерверките, въпреки че в тях загиваха хора. Не пламваха от някаква принуда. През последните десетилетия планетата, общо взето, бе се позаситила, националните различия също се поприглушиха, но младите продължаваха да отглеждат в себе си ксенофобията, да гонят непостижими идеали, които биха обездвижили развитието на човечеството. Социолози и психолози подозираха, че постъпките им всъщност представляваха сляп бунт на природата против цивилизацията. Намери се и група да изпрати писма до двата института със заплахата да взриви новия киборг, да взриви и самите институти, ако те не престанат да си служат с машини, изместващи отвсякъде човека.

Дан не би бил против такива като него да изместят лекомислените хлапаци, обявили се за защитници на човешкото, които най-малко човешкото уважаваха. Но дори не те го отблъсваха от планетата, колкото неугасващата алчност на планетата. Почти напълно задоволено, то продължаваше да краде, да лъже, да мами себеподобните си, за да им отнема парите.

Особено го потресе една случка, също донесена от радиовълните на неговата орбита. Някакъв, след като кумувал на двойка млади хора, заклал младоженците, за да им открадне парите, спестени за сватбеното пътешествие и съвместния живот.

Оцелявай! Да, такава е всеобщата повеля за всичко живо и то рефлективно се стреми на всяка цена да оцелее. Но какво заплашваше сега човешкия индивид? Нима оня кум-убиец е имал съдбоносна нужда от парите на младоженците? Та щом са го поканили за кум, значи е имал добро обществено положение. Нито от глад е щял да умре, нито от студ, най-малкото защото хиляди и хиляди пансиони по Земята държат вратите си отворени за изпаднали в беда.

А казват, главната задача на разума била да направлява организмите, видовете и техните симбиоти, та да оцеляват. Значи разумът е подтикнал кума към ужасяващата постъпка? Значи има нещо сбъркано в самото му устройство, щом се е заел покрай другото да измисля и морала, и законодателството, та да осигурява мирното съжителство на човешките маси. Впряга дори науката в служба на оцеляването им, та да им осигурява здраве, безпрепятствено движение, подслон, изобилие от храна и… бомби и пистолети да се забавляват с убийства…

Въображението му понякога настояваше за отмъстително действие, но го възпираше нещо в същия този мозък, който бе способен и на най-грозното, и най-аморалното. За сметка на противодействието у Дан нарастваше желанието да се махне недосегаемо далеч от тази престъпна паплач, да престане да й служи, както досега, затворен в гетото на сравнително спокойните и чисти нравствено среди на учените. Така навярно се е раждало и религиозното отшелничество като форма на бягство от злото в човешката биомаса.

Някой от изкуствените интелекти се опита да го примири с древна индуска мъдрост: „От наслаждението се раждат всички, чрез наслаждението живеят и пак в наслаждението се връщат.“ Не успя, колкото и да му напомняше основният механизъм за поддържане на живота „удоволствие-неудоволствие“, защото сякаш и на далечна орбита чуваше шума от модерното чесане на човечеството. В този век, в който хората, общо взето, бяха се справили с вирусите, те бяха нападнати от хиляди видове гъбички, предизвикваше освен разни екземи и мъчно лечими вътрешни заболявания.

Разбира се, Дан можеше да се види и като изключително облагодетелствано същество, намерило в тялото на киборга спасение от болестите, защита от масовите страдания, от баналните несгоди на живота. А и най-мечтаното от хората — дълголетието! Но какво щеше да прави с това проклето дълголетие? Пак ли на това сбъркано човечество трябваше да го посвети?…

— Дан, защо мълчиш? — веднага се обаждаха от космическия център на Института за външните планети, щом той пропуснеше часа за връзка. Безпокойството им бе станало двойно, откакто получиха заплашителните писма, въпреки двойно нарасналата охрана.

— Прощавайте — пазеше се Дан да не издаде обзелата го враждебност към шарената топка под него, около която се носеше като заблуден куршум. — Хубава е Земята, момчета, заслужава да й се помага да живее…

И веднага се сепваше от долетялата до него нова уплаха на онези, които бе се изтървал да нарече „момчета“. Киборгът нямаше право да се отнася нито снизходително, нито приятелски към своите господари, киборгът трябваше да бъде безропотна и послушна машина. Но това жалко човечество, въпреки че умееше вече да си произвежда суперкиборги, които да се отнасят към него като роби, пак се надяваше за помощ на някакви незнайни висши сили. И Дан лесно можеше да възседне тази заредена с гнусотии и ниско самочувствие планета, да й стане бог, но нямаше да й стане. Те искаха бог, защото не бяха способни сами да се обичат. Трябваше им сила, която хем да ги обича, хем те да се боят от нея. А отказваха да осъзнаят, че няма за тях друга опора във Вселената и друго упование освен собствения им разум. Само от него можеха да очакват обич и великодушие и беше крайно време да се научат да си ги произвеждат, както си произвеждаха месото и хляба, вместо да използват разума си, за да си пакостят!

Когато Дан потегли най-после — пак внезапно и в потайна доба, за да не го надушат терористите, — той изживя своето откъсване от Земята като същинско бягство от една нежелана реалност.

Космолетът, понесъл го към Плутон, представляваше ново изобретение, от което се очакваха необикновени резултати. Десетина пъти по-бърз от най-бързите досегашни планетолети, цялото пространство в него, освен складовите помещения, бе превърнато в космическа лаборатория за самостоятелно изучаване на Космоса. Естествено, конструкторите му не знаеха, че обитателят на техния кораб ще бъде човешки мозък, носещ в себе си болката от самотата, та не бяха предвидили никакви средства за развлечение. А Дан за пореден път озадачи новите си собственици, като пожела да се сбогува със създателите си. И то насаме!

— А Рут, а детето, а майка ти, а близначките на сестра ти, дето толкова обичаше?

Виктор Аройо, объркан от изненадата, зарови пръсти в голямата си брада.

Неловкостта от внезапното сбогуване сякаш издуваше стените на лабораторното хале. Само грамадният Бор направи опит да бъде весел:

— Разбираме те, Дан. Ти трябва да узнаеш кой си, какво си. Докато ние сме избавени от тая дилема. Всички ни смятат за хора, а не ни стига куража да ги опровергаем.

Той направи комично плаха крачка към него като да го прегърне, но прегръщаше ли се една машина? А и мозъкът, вграден в нея, не я раздвижи за някакъв жест на сбогуването. Дори думите, които им каза за последно, прозвучаха с познатата им безстрастна любезност на синтетичния глас:

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да отида на края на Слънчевата система! Надявам се там да е по-интересно.