Любен Дилов
Да избереш себе си (23)

7.

Спорът му — а той беше спор със себе си — продължи и докато въжетата на хеликоптера го люлееха, продължи по време на полета, не спря и в Института, където Дан зае обичайното си място върху металната маса в секретната лаборатория.

Може да не е цел на човешкото развитие, бе склонен той да се примири, може да е само преход към онзи галактически човек, който не ще има нужда и от тяло като неговото, за да се рее безопасно из космоса, но там е истинското величие на човека, че винаги е преход, не цел. И в този смисъл той, бившият Даниел Димих, е по-висш тип човек. Защо тогава да се подчинява на онези, които не спират да го преследват? Историята го е доказала: тъкмо послушанието е кръстът, върху който хората бързат да приковат онзи, който им се покорява.

Не бе съвсем уверен в това си твърдение, колкото и под кръст да не разбираше Христовия кръст, а оная конструкция, която управляваше мирното съжителство на масите. Но то отново го изправяше пред избора да презира ли човечеството от висотата на своето могъщество или, макар и лицемерно, да склони глава пред неговото превъзходство, покорно да му служи.

Не, рече си Даниел Димих, или онова, което бе останало от него, уморих се от своята доброта! Искам да бъда зъл и разрушителен, щом не ми е дадено да се надсмея на онова, което безспир робува на своята алчна глупост и на животинските си страсти.

И се запита за кой ли път дали има душа там, където имаше само една плуваща в лигава течност набраздена топка от сиво и бяло мозъчно вещество. И пак не усети нейното присъствие, може би защото знаеше само думата за нея, без да знае какво точно тя назовава. Практичният човек нямаше как да го узнае, нужни са му същности, не абстракции. Но при всяко нейно споменаване изведнъж зейваше някаква безмерна пустота, едно разширило се до безкрайност вътрешно пространство, в което той не виждаше себе си, но чуваше своите въпроси да кънтят с нечовешка гръмкост.

Толкова наивен ли беше, та да забрави, че пренасяйки мозъка му в кибернетичното тяло, ще пренесат и въпросите в него, укоряваше се той за кой ли път. А ги крещеше извечната раздвоеност на човека между интелекта и лепкавото притегляне на стадото, усещано от всяка мозъчна клетка на индивида ту като дълг, ту като вина. И е незаличимо това раздвоение. То те натиква в пълна безизходица. С нея или ще трябва да се примиряваш, или да застанеш пред някаква съдебна инстанция, за да те осъди, без да ти казва с какво и пред кого си е провинил.

Той ли носеше това безкрайно пространство, душата му ли е вградена в него, за да го крепи? Като ония издебнати души от митологичните приказки, вградени в някакъв строеж, за да бъдел той по-здрав, без да знаят защо са длъжни да го крепят, след като най-малко на тях е нужно неговото дълголетие.

И Дан се усещаше в този безкраен простор не свободен, а също така безкрайно самотен. Беше вградена някъде душа, където друга душа не можеше да влезе, за да споделя самотата му…

А усетеше ли се така, бързаше да избяга в своите съновидения, макар излизането от тях да представляваше непредотвратимо хлътване в геената на фантомната болка. В съновиденията му обаче имаше хора, имаше жени, които го измъчваха или той измъчваше, веднъж дори близначките на сестра му се появиха. Едната бе застанала от лявата страна на количката, другата от дясната й страна и двете с детско опиянение щипеха безчувствените му крака, а той се смееше, както се смее младо и здраво гърло. После пак се събуди с нечовешката болка-мъка — сигурно по ампутирания смях, защото да тъгуваш по чифт мъртви крака бе повече от смешно…

Денят отдавна бе нахлул и в лабораторията с всичките си топлинни, звукови, светлинни и космически лъчения, когато Дан „видя в себе си“, че отвън отключваше сложната секретна ключалка Виктор Аройо. Посрещна го с опит да имитира изненада:

— А, ти ли си? Очаквах Бор.

— Младите имат нужда от повече сън. След като цяла нощ сме се пренасяли… Как си, Дан?

— Аз съм добре, но ти не си.

Излъчванията на новия директор на Института идеха към него болнави и объркани. Ако разрешеше да го опипа с ехографа и рентгена, сигурно щеше да открие и какво точно му е. Староверската му брада като че ли бе се прошарила в тази неочаквана за всички нощ.

— Не съм си доспал, уморен съм…

— Голяма умора съм ти — прекъсна го мелодично изкуственият глас на някогашния му зет. — Време е да си починете вече от мен.

— Как така? — изненада се Брадата.

— Като ме продадете на Института за външните планети. Те нали искат още един киборг!

Отговорът бе толкова подмазвачески сладникав, че не би трябвало да му се вярва, но Даниел Димих никога не бе изричал непремислени думи.

— Дан, ти май откачаш! Първо, прекъсваш опитите в морето, сега пък искаш изобщо да ги прекъснеш…

— Вярваш ли, че някога психолози и психиатри ще завършат своите наблюдения над човешкия мозък? Не искам да съм повече на Земята, това е!

Аройо потърси стол да седне. Изглеждаше стреснат и безпомощен.

— И за Земята ще е по-добре да ме няма известно време. А и на вас ще олекне.

— Дан, не говориш сериозно. — Гласът на Аройо се измъкна из брадата му обезсилен.

Въпреки това не пропусна да започне изречението си с името му, както бяха се наговорили, за да не би да се изпуснат пред външни хора. Киборгите и роботите се задействаха чрез произнасяне на имената им.

— Искайте на Външните планети двойно повече, отколкото за прототипа, дето толкова харесаха!

Дан чу предварително в себе си какво щеше да каже шуреят му, но се застави да го изслуша.

— Дан, не ти ли стига славата? Рут много грижливо събира всичко, каквото се пише за теб. Ще ти го донеса да го видиш.

— Напразно мислиш, че е суета! Ако беше така, нямаше да искам да се махна от Земята, и то при пълна анонимност.

— Дан, забравяш, че Институтът за външните планети ще иска да се похвали с теб и журналистите ще вдигнат такава дандания… Да разбуниш света ли искаш? Преди да си решил какво ще предприемеш?

— Няма да им казваме, че съм вътре.

— Няма, разбира се. Нали след журналистите първа ще довтаса полицията. Но ти можеш да го огласиш и от космоса!

— Нямаш ми доверие, така ли?

— Дан, не е в доверието работата. Макар… някои твои постъпки…

— Давам ви още месец. През това време ще се и готвя за изпита, набави ми материалите! Но ако не ме продадете до един месец, ще намеря начин да съобщя на света, че насила сте ме вградили в киборга. Ще ви линчуват, ей!

Аройо видимо отстъпваше по-бързо, отколкото му се щеше. Навярно беше от хроническата умора или наистина бе му дошло до гуша да се занимава с нещо безперспективно за бързата човешка практика.

— Рут за сина ти ги събира. Искаш ли да ги видиш?

Въпросът му сигурно нарочно бе двусмислен. Отнасяше се и за печатните материали, посветени на него, и за двете същества, които би трябвало да го задържат на Земята. Киборгът обаче си остана нечовешки непреклонен.

— Няма смисъл, Вик! Ти ми обеща поне още сто години, значи ще имам достатъчно време да се погрижа и за бъдещата си слава, и за семейството. Повярвай ми, сега просто ми е необходимо да се махна от хората. Вие не можете да ме изстреляте толкова далеч, затова вземете поне парите за мен! Ще ви свършат добра работа, ако умно се пазарите.

Брадата направи опит да се засмее, но смехът му прикриваше гузност.

— Те такъв киборг не са и сънували! Така ще ги оскубя…

— Не забравяй, че се налага да се правя и малко на глупак — прекъсна го Дан. — Иначе полицията… Поискай от Външните планети материалите, по които да се готвя! Ще им спестя и времето за специалното обучение. Още днес, Вик, моля те! Нетърпението е мозъчна работа, не на тялото и не успяхте да ми го ампутирате.

Освободен от каквито и да било грижи за тялото си, мозъкът Дан бе станал бездънен да поема нови знания. Складираше ги в себе си със скоростта и точността на биоелектронните чипове в паметта на изкуствените интелекти. А Институтът за външния планетен пояс, след като бегло се запозна с още по-усъвършенствания от прототипа киборг, въодушевено му заизпраща материалите за неговата подготовка. Възнамеряваше да го прати на Плутон за самостоятелна работа и започна широка рекламна кампания, за да събере чрез дотации и помощи поисканата му неимоверна сума. Киборгът явно си струваше парите, с него щяха да надминат всички институти за изучаване на планетите.

За да им помогне, а и да не се издаде, Дан автоматично се съгласи на скъпо платено участие пред телевизионните камери в най-гледаното време. Вече знаеше почти всичко за пребиваването си в космоса, но му струваше не малки усилия да се представи по роботски механичен в разговора с журналистите. Предпочиташе да говори по-малко и повече да забавлява телевизионните зрители със сензационни акробатически номера, с възможностите си да работи неограничено време в условия, каквито бяха невъзможни за стотици други роботи, които отдавна се опитваха да заместят човека в прекалено рискованите за него места.

След първоначалния шок от сякаш неограничените му способности неколцината журналисти от водещи всекидневници — от научните издания никой не бе допуснат, за да се избегне конкуренцията — изпаднаха в луд възторг, въпреки че като редактори на научнопопулярни страници бяха доста обръгнали на технически чудеса. За такъв киборг и те смятаха, че човечеството ще мечтае още десетилетия.

— Да — отвръщаше им Дан, стремейки се да подражава интонационно на другите киборги. — Рожба съм на покойния Даниел Димих. По негова идея и негови чертежи съм създаден. Той лично синтезира и гласа ми, за да не бъде обиден за хората.

Или:

— Да, подчинен съм на законите на роботизацията. Да служа на човека, да пазя човека и всичко, което служи за добро на човека. На последно място е да браня себе си, ако това не противоречи на другите заповеди в полза на човека.

Или:

— Да, въоръжен съм. Не знам с какво. Средствата ми се командват от друга програма.

Въпросите, доста професионално формулирани, заваляха един през друг:

— Дан, при експериментите не те ли заплашваха с нещо? Не изпробваха ли твоите рефлекси за самозащита? Не ти ли възлагаха да браниш човека?

Отвръщаше им много предпазливо, защото предварително чуваше в себе си техните клопки и неизричани замисли:

— Да, многократно. Правеха го с механични уреди, с автомати, с природни заплахи от всякакъв вид като свличания на пръст и лавини, удавяния в морето. Унищожавах всичко, което заплашваше човека или мен след човека. Ефикасно и бързо.

Естествено бе веднага да го посипят със своето „Как?“ и „Не регистрира ли начина?“, решили да изтръгнат нещо повече от него. Дан предвидливо отстъпи отговора на представящия го инженер от Института за външните планети.

— Съгласете се, господа, че киборг от такава класа не бива да издава всичките си възможности, особено своите защитни средства! Уверявам ви обаче, че никога не ще застраши нещо живо. Индикаторите за организми работят безотказно. Можете да проверите.

Те не пропуснаха да направят проверката по класическия начин за изпитване на киборги, а Дан използва сгодата, за да смае зрителите с нова серия от циркаджилъци, да им демонстрира бързина, ловкост и преданост на човека, каквито никоя разумна машина дотогава не бе притежавала. Едновременно с това декламираше знанията си за Вселената, за миналото и бъдещето на човечеството. А накрая, на въпроса дали има вече определена задача, твърде неприятно изненада новите си собственици, отвръщайки в не киборгски стил:

— Да, ще се пошляя за проба из астероидния пояс, после ще видим.

След предаването ръководството на Института за външни планети предпазливо се нахвърли върху му:

— Дан, нямаш правото да предрешаваш какво да правят с теб хората…

— Дан, това противоречи на законите на роботехниката…

— Дан, ние имаме други намерения…

— Астероидният пояс е територия на институтите за малките планети…

Дан ги прекъсна с механично спокойната любезност на своя синтезиран глас:

— Трябваше ли да им кажа, че ще ме пращате на Плутон? Нали държите на служебната тайна? Освен това аз наистина искам да ида по-напред в астероидния пояс. Там е по-интересно, отколкото на вашия Плутон, па не е и толкова далече. Ще ме пратите на Веста като основна база. Оттам ще предприемам експедиции до другите астероиди…

— Дан, в астероидния пояс има достатъчно хора. Разчистват трасето между Марс и Юпитер, препращат към Луната астероиди с ценни суровини…

— Никой от тях не притежава нито моите качества, нито възможностите ми. Казах ви, после ще отида на Плутон, но засега ме влекат малките планети!

Мистични тръпки разтърсиха институтското ръководство, въпреки синтезирания глас. Такива съждения не можеше да произнесе изкуствен интелект. А със следващите си думи новият киборг направо се самопровъзгласяваше за техен господар, вместо за техен слуга:

— Ще ви представя и списък какво допълнително ще ми е нужно за работа в космоса и по астероидите. Ако не сте съгласни, ще отида в някой от институтите за малките планети. Не забравяйте, че и вие не знаете с какви оръжия разполагам. А доколкото знам, още не сте ме изплатили на Института за авангардни компютърни технологии.