Любен Дилов
Да избереш себе си (14)

14.

Комисията излъчваше почти същия мистичен ужас, с който бе го посрещнал Борис Бьорнсон. Дан би могъл да изпита задоволство от страха й, чиито вълни го заляха с горещина, но изпита само подобие на търпелива досада. Всеки киборг, създаван в техния институт, биваше дълго изучаван, преди да бъде предаден за експлоатация, защото всеки киборг при тях носеше нещо действително ново, а то се изразяваше най-вече в изненади, произтичащи от постоянно разширяваните граници на самообучението му. А Дан не беше киборг дори от най-висока класа. Той беше великият Даниел Димих, снабден с велико нечовешко тяло.

Така ли трябваше да гледа на себе си?

Димих си спомни, че в онази, може би истинската, Вселена не би видял никъде място за човешкото в нея. Съвсем случайна, външна и като че ли противоестествена подробност изглеждаше спрямо нея това самомнително човечество, въобразило си, че е създадено, за да властва над всичко. И, лишен от способността да се смее, той едва сега се усети напълно обезоръжен. Нима смехът бе единственото оръжие на човека срещу безразличието на Вселената? Хей, ама тя дали затова не го приемаше, защото той не бе в състояние да се смее над необяснимото и над абсурдите, които са скелетът на самото битие? И поради това е по-слаб от другите?

Да им го кажеше ли? Каза им, напразно опитвайки се да прозвучи шеговито:

— Момчета, досаждате ми! Не е възможно да се задържи някакво тяло в затворен обем, при условие че то притежава достатъчно енергия да се движи, след като премине през стената.

Комисията затаи дъх, търсейки смисъл в казаното, и само младият Бор се провикна възмутено:

— Що за глупости? Това е от квантовата теория. Тя не важи за големите тела.

— Браво, Бор, знаеш я! — похвали го киборгът Дан и пак отново никой не чу насмешката в любезността на синтезатора му.

Виктор Аройо зарови и двете си ръце в голямата и като че ли не особено чиста своя брада, зачеса я.

— Станали са деветдесет и осем катастрофи. Градът още не може да се опомни.

— Нали няма загинали? — Автоматично вежливата незаинтересованост на киборга действаше потресаващо.

— Слава богу, не — отвърна Аройо, измъквайки пръсти от брадата си. — Разбира се, мълвата раздува всичко до неимоверност. И жаждата за сензация! Екраните кой знае колко още дни ще показват как те гонят полицейските коли и хеликоптери. И хайките на студентите, за които беше добре дошъл, да си поначешат терористичната краста. Намеква се за същества от друга планета. За хората е трудно да си представят, че човекът може да извърши подобно нещо, дори във века на индивидуалния тероризъм. Няма ли все пак да ни дадеш някакво обяснение?

— Не съм ли от друга цивилизация?

Заради проклетата неизменност в мелодиката на гласа си сам не разбра дали се шегуваше или търсеше потвърждение.

— Така ли се усещаш? — веднага запита психологът в групата, която го изучаваше, търсейки да подхване своя нишка.

— Гледайте следващият киборг, който ще създадете, да може да се смее, иначе е загубен…

— Такава ли нужда изпита? — повторно изпревари всички психологът, но Виктор Аройо се обади с директорска назидателност:

— Дан, сам знаеш, че в човешкото лице мускулите за смеха и за плача са общи, а създание, което няма човешко лице, би изглеждало още по-чудовищно, ако можеше и да се смее.

— Изрече го най-после, Вик. Дори за вас съм чудовище, нали така? — Чудовищният синтезатор на гласа му не изрази нито триумф, нито огорчение. — Момчета, бях и там, където човекът не може да проникне със сетивата си. Оказа се, че аз мога. Никъде, никъде не видях място за него. Истинската Вселена настоява той да престане да бъде човек. Едва тогава ще е годен да се слива със създателя си, да стане „образ и подобие“, както твърди религията. Иначе човешкото присъствие ще продължи да изглежда като нелепо вмешателство във вселенския ред. Подобно на моята разходка из града…

Усърдният психолог се зарадва:

— Нека това да е темата на днешния ни разговор!

Неврохирургът обаче бе настроен по-практично:

— За да успокоим обществото, трябва да излезем със съобщение.

Както обикновено, младият Бьорнсон се оказа на друго мнение и го изрече, разбира се, с нетърпяща възражение убеденост:

— Обществото е така разбунено, че ще му дойде много, ако го гръмнем сега и с истината.

— Бор, затова те и обичам! Ти винаги знаеш истината — възрази му в своя неизразително любезен маниер Дан и този път подигравката му бе очевидна за всички.

— Надявам се да ни я кажеш, Дан — измърмори своята обида в брадата си Виктор Аройо. — Ти сам ни определи за комисия да те изучаваме, така че имаме право да я узнаем най-после, нали? Иначе, след тая ти постъпка, няма как да не бъдем нащрек заради теб.

— Вече сте — констатира невидимият репродуктор в чукообразната глава на киборга. — Ще се опитам да не полудявам пак. Така съобщете и на обществото! Полудял киборг и толкоз!

— Като полудяване ли го усети? Така ли го възприемаш спрямо човешкото? — изстреля въпросите си психокибернетикът, сякаш бе чакал с тях в засада.

— Глупости! Прииска ми се просто да се поразходя навън, да проверя възможностите на тялото си, да се видя свободен…

— Лъжеш — избухна най-сетне дълго сдържалият се Виктор Аройо. — Съвсем определено приличаше на гавра с хората. Но не си въобразявай, че си по-силен от тях! Съюзят ли се, те стават непобедими! Освен това полицията е отлично подготвена за всякакви терористични действия, аз я разкандърдисвах през цялото време.

Вторият неврохирург избърза да предотврати кавгата:

— Дан, някакви нередности в двигателните връзки? Или по информационните кабели? Имай предвид, четиридесет и четири двойки нерви сме свързали само от тия, дето излизат от гръбначния ти стълб. Отделно аксонните и денедритни връзки с уредите.

Въпросите му се умилкваха за похвала и киборгът им я даде:

— Братко, ако някой тук заслужава истинско възхищение, това сте вие, неврохирурзите.

— Нека все пак се спрем на въпроса за свободата! — опита психологът отново да придърпа разговора към своята област, а този път психокибернетикът енергично го подкрепи, преди да бяха се обадили другите от комисията:

— Дан, каза, че си проверявал възможностите на тялото си. Но то ще рече да провериш и границите на своята свобода. Така проблемът неизбежно става морален, философски, социален. Като човек ти си живял с узаконените граници на свободата в обществото, сега други граници ли усети? Имаш ли морална оценка за това, което направи?

— Ама не го давай така сложно — напразно потърси хашлашките интонации киборгът Дан. — Десетилетия съм се занимавал само с абстрактни проблеми. Видях се сега в могъщо тяло и ми се прищя да полудувам. А вие… свободата, та свободата!… Добре де, не изпитах никакво удоволствие! Това е разликата. При всяко разширяване на границите на своята свобода човекът неизбежно изпитва удоволствие, защото го усеща като победа на интелекта над масата. Пък аз не изпитах! Питате ме за моралната ми оценка. Изборът пред човека е един, още щом се роди. Или да нарушава създадения преди него обществен ред, или да му се подчини. В първия случай той става престъпник или революционер, което от морална гледна точка често е едно и също. Пред мен обаче се отвори трети вариант. Пълна незаинтересованост! И не заради някакви граници на свободата се прибрах, а защото осъзнах безсмислието на поведението си. Този ред сред хората, колкото и идиотски да изглежда в моите очи, си е техен. Той просто не ме засяга.

Дан млъкна внезапно, оставайки комисията още известно време да очаква продължение на казаното, заприличало на мелодична драматична поема. Накрая новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии като че ли се опита да изрази общото в мнението на комисията, но го направи много колебливо и с много чувство за вина:

— Дан, нямаме право да те пуснем в живота, преди да установим точните граници между теб и киборгите. Преди да сме изучили още редица основни неща, които…

Киборгът Дан го прекъсна с мелодичен вик:

— Приятели, не е ли човешко да не искаш да бъдеш човек?