Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (9)

IX

След като проучиха сградите, килерите, спалните помещения, таваните (там, зад слабо закованите врати, имаше също дюшеци), огледаха до последното храстче живия плет и намериха в него два тайни прохода, братята насочиха стръвното си внимание към реката, към близките овощни градини, и то се знае, към станицата Березовска, която се намираше на три километра от колонията.

Онези неща, които бяха сметнали за противотанкови заграждения, излязоха старинно гробище, никак не беше страшно, нямаше кръстове и пресни гробове. Върху сивите гранитни стълбове беше издълбано нещо на неизвестен език, а на някои бяха нарисувани по две джобчета с патрончета, братята бяха виждали такива във филма „Свинарка и пастир“, такива имаше един красив пастир. Той пасеше овцете и пееше с цяло гърло.

Братята пипнаха гладкия камък и изрисуваните джобчета и едновременно си помислиха, че из тукашните планини за разлика от любимия им филм, който те бяха гледали поне десет пъти, никой не пее весели песни и не пасе овце.

Братята на няколко пъти обиколиха станицата и стигнаха до извода, че все пак в нея живеят хора. Живеят някак скришом, плашливо, защото вечер нито излизат на улицата, нито седят пред къщите. Не се мотаят насам-натам, не изкарват добитък, не пеят песни. Един дявол ги знае как могат да живеят така, но живеят, това е важното.

Първия път братята дойдоха през полето, откъм овощните градини. На едно място гледат — картофи, разровиха за опит едно гнездо, установиха: готови са за вадене, трябва да дойдат някоя вечер.

Тихичко отидоха до един сеновал, постояха, поослушаха се. Но се чу кашлица, тежка кашлица, мъжка, някакво мърморене. Свърнаха обратно. Срещата с някой селски стопанин не обещаваше нищо добро. На томилинския пазар селяните биеха жестоко, до смърт. И гражданите биеха, но по-милосърдно.

За втори път дойдоха по тъмно, когато колонията се приготвяше за спане, изкопаха картофи, натъпкаха ги в пазвите и джобовете си, прокраднаха се по крайчеца на улицата.

И пак не видяха нищо, само някъде зад стоборите се чуваха сподавени гласове.

Ни куче пролайва, ни кокошка кудкудяка, ни прасе квичи като в тяхното Томилино, нито пък се чуват частушки и весела хармоника…

Ни-щич-ко.

А едно време томилинските хлапетии, и братята с тях, ходеха да надничат как едноокият хармонист — денем той продаваше сладолед на гарата — награбваше момите, без да му пука от малчуганите, някои слагаше на коленете си и им вдигаше полите. Хилеше се пиянски, единственото му око се опулваше и той през кикот бъбреше: „Ами кво ще кажеш за оная работа?“

Децата се смущаваха. Мълчаха. И тогава хармонистът разтягаше олющената си хармоника и с цяло гърло запяваше мръсни частушки.

В Краймосковието по къщите имаше живот. Това беше сигурно.

А тук животът сякаш само мъждукаше крадешком. Необичайно чувство притесняваше братята: как да се вмъкнеш в къща, като нямаш точна представа за нея, кои са стопаните, кога, по кое време са си у дома?

Но ето, че самата случайност им се притече на помощ.

Веднъж, както обикаляха около станицата, гледат — човек, събира съчки.

Братята понечиха да се шмугнат тихо край него, но познаха кондуктора от вагона. Мустакат, късокрак, но сега без униформа, по риза и с обикновени гащи, той изведнъж им се видя младолик мъж, почти като оня хармонист.

Кондукторът погледна децата, ухили се. Сигурно си спомни как във Воронеж двамата близнаци бягаха от спекулантката! На тях бе показвал и Казбек, и двуглавия Елбрус. А те такова… Задигнаха му ключовете. Задигнаха ги по-скоро по навик: нали са лъскави и дрънчащи, просто ти се тикат в ръцете. А за какво им са, един господ знае.

— Дойдохте, значи? — делово попита кондукторът и май се позасмя.

— Разхождаме се — каза Колка. А Сашка кимна.

— Амче тук вече много от вашите са се разхождали — каза кондукторът. — Половината от моите картофи са си спечелили от тия разходки! — И нареди: — Вземайте съчките и хайде с мен.

— Ние не сме вземали картофи — отсече Колка.

— Не сте де… Не сте… — съгласи се кондукторът. — Вие само ключовете ми задигнахте. Не е ли така? — после повтори: — Хайде с мен! Тури му пепел.

Съчките бяха навързани на огромни наръчи. На всеки се падна по наръч. Занесоха ги до пътя, натовариха ги в една талижка, дървена, с ръждясали колела, и ги подкараха към селото. Пред крайната къща, беличка, с цветна градинка отпред и зеленчукова отзад, разтовариха. Кондукторът влезе в къщата, а децата останаха да чакат на двора.

Едновременно си помислиха: колонистите са тършували в тази градина, защото е в края, най-близо до колонията. От края винаги е по-безопасно да влачиш.

Докато чакаха, с интерес огледаха дворчето с плътния висок стобор, покрай който от вътрешната страна бе направен навес, а под навеса имаше царевичак, съчки, някакви тенекии, сред които се търкаляше зеленясал от времето меден кърчаг с тясно гърло. Добре беше да запомнят този кърчаг, нищо че засега не знаеха защо. Братята за пръв път виждаха такова нещо: дворчето беше гладко, твърдо, измазано с жълта глина. Пред входа на къщата се търкаляше проскубана стара козя кожа.

Стопанинът подаде от вратата чорлавата си глава и извика:

— Ами влизайте де, какво спряхте?

Боязливо, един подир друг, та ако потрябва, да фъснат, братята минаха през полутъмния тесен пруст, където имаше кърчази и делви, и застанаха на прага на стаята. И тя беше варосана, дори и стените, и таваните, както в Русия варосват печките.

В къта, където обикновено се слагат икони, висеше портретът на другаря Калинин, „всесъюзния кмет“. По средата — маса, груба, без покривка, две столчета, легло. Пред леглото — черга: червени орнаменти на черен фон. В стаята нямаше нищо друго. Край входа бе закована една полица, а на нея бе наредено простичко имущество, веднага си личеше, че е ергенско: чугунена тенджера, две алуминиеви паници, войнишко котле, смачкано от едната страна канче.

— Ей така си живея — каза кондукторът и пак се засмя. — Дето има една приказка: живея добре, чакам по-добро! — И се обърна към децата, седнали на леглото, върху доста мръсното сиво одеяло, един до друг, рамо до рамо — не само защото беше тясно, но така им беше удобно и да си сигнализират с уж случайно движение: — Съседи сме, значи? Я виж ти!

Братята кимнаха.

— Вече забравих как ви казваха. Имената ви де?

Колка каза:

— Аз съм Сашка.

Сашка каза:

— Аз съм Колка.

Сякаш лъжите им имаха значение сега. Лъжеха по-скоро по навик.

— Аз пък съм… Иля. Така ми викайте.

Братята отново кимнаха.

— Спомних си как бягахте от оная глупачка! И аз съм бягал… Ох, какъв бяг съм му хвърлял, да знаехте само. Но — друг път ще ви разправям. Тук живея сам. Нямам жена. На, картофите ги варя навънка, направих си огнище. И чай си варя. Хем гледам да не ме изритат оттук на майната си!

Колка веднага попита, този въпрос ги интересуваше:

— Защо, не е ли ваша къщата?

Кондукторът се засмя някак пресилено, мустаците му замърдаха.

— Ха! То тука мое е… Ние и въшка нямаме тука! Знаете как се казва тая станица, нали?

— Да, Березовска — отвърна Сашка.

— Березовска! Че каква Березовска е тя, като се казваше Дей Чурт! — развика се кондукторът. — Тя сега е Березовска. Можеше да стане Осиновска или Сосновска^[1]… А инак си е Дей Чурт. Такива ми ти работи.

И кондукторът Иля огледа стаята, сметнал, че децата са го разбрали.

Но Колка искаше да знае всичко най-подробно. Защо тогава бяха дошли тук? И натрапчиво попита:

— Е, и какво е туй — дай чорт^[2] — нарочно го произнесе неправилно.

— Ха, точно тъй — чорт… Пъклено място… А дяволите са наоколо!

Кондукторът Иля поклати глава, учуден от тази несхватливост. Отговори, наведен и шепнешком, сякаш не бяха сами. И изобщо на децата им се стори, че той през цялото време се озърта.

— Ами вие за кво сте дошли тука, а? Тарикатчета такива. Бръмбъзъци градски.

— Докараха ни — каза Колка.

— Ама къде ви докараха? Къде?

— На Кавказ…

— Ха! Кавказ е голям! — пренебрежително рече Иля. — Докараха ви тука да заселите земята. Ясно ли е? Ей затова… Заплеси такива! Вие трябва да станете тукашно население… И аз, и аз трябва да стана население… И ей тия, щъкащите бръмбари… — Той посочи през прозорчето белеещата се зад зеления жив плет отсрещна къщичка.

— А там живеят ли хора? — веднага попита Колка.

— Живеят… Като мене… Нищо свое си нямат. Всичко е чуждо — и кой знае защо посочи с пръст шарената черга.

— Крадено ли е? — веднага попита схваналият нещо Сашка.

— Че как?!

Кондукторът кимна и някак троснато добави:

— Щом едно нещо не е твое, то е ясно — крадено е. Ами вие какво, не живеете ли от крадено? В техникума?

Колка сръга Сашка. И двамата си помислиха едно и също: „Тук нещо не е в ред. Или пък тоя Иля е хахо, макар че не му личи. Или подозира братята, че са му отмъкнали картофите. Я как се е сетил за ключовете. Впрочем нехванат крадец не е крадец!“

Колка предпазливо, поглеждайки към вратата, попита:

— Вие откъде знаете? Ама… Ние не сме такива…

Кондукторът Иля само изхъмка. И строго изгледа братята:

— Ха! Трябва да сте такива, инак живее ли се? Ей го, имате там склад с дрехи за зимата… Никой не го пази. В ръцете ви е! А аз си плащам, ясно ли е?

Братята колебливо кимнаха. Дали не е проверка? Чакай да ги поизпитам тия дребосъци, ако се съгласят, пипнал съм ги. Опитни бяха братята, милицията ги бе арестувала не само заради краставиците.

Но Иля си знаеше своето.

— Картофите ако ми барнете, ще пада пердах. Да си знаят и вашите. От другите може, мен не ме засяга… Но дрехи да донесете. Плащам си! И картофи ще ви дам… И други работи!

— Ще видим — неопределено каза Сашка, който вече всичко бе разбрал и дори може би бе намислил нещо за тези дрехи. — Е, ами ние да тръгваме? А, чичо Иля!

— Без чичо, просто Иля — каза оня. — Идвайте. Докато не пътувам, ще бъда тук. А за чуждото, такова…

На външното стълбище той вдигна пръст и дълго се ослушва. А когато в планините за пореден път отекна гръм, каза:

— Чувате ли? А?

— Взривяват мини — самоуверено отвърна Колка.

— Ха! Мини… — Без никаква усмивка изви устни Иля. — А ние, жалките преселнически псета, не палим огън, страх ни е… Страх ни е! Че то това живот ли е? — Той злобно ритна козята кожа, която му се случи в краката.

— От кого? — пак попита Колка.

— От дяволите! — кресна Иля и ги побутна към вратата.