Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (25)

XXV

На другата сутрин, в ранни зори, когато слънцето едва подаваше лъчи иззад планината, Демян се застяга да си върви. Сложи в каруцата две големи жълти тикви, настла камъш.

Щом го зърна през прозорчето, Регина Петровна излезе, в движение припряно закопчаваше ризата на гърдите си.

— Ще вземете ли моите Кузминчета? — попита тя, Трябва да си докараме продукти.

Не гледаше Демян в очите, държеше се малко отчуждено.

Държеше се така заради снощи: Демян бе настоял да преспи на пода в къщичката, уж че навън му било студено, а после понечи да се пъхне в леглото, уж на пияна глава бил сбъркал, а тя го прогони. Изобщо от къщичката. И той си намери място на камъша до дълбоко заспалите момчета. Цяла нощ пуши цигари и чака да се разсъмне.

Припомни си как в лазарета край Бийск беше тръгнал да се дави в реката: получи писмо, че фашистите изгорили жена му и двете му деца заедно с къщата, пък и той беше вече сакат, на кого ли щеше да изтрябва… Още не беше съвсем изписан, помагаше в домакинството на лазарета.

И тъй, отиде на реката уж с въдица за риба, а водата там беше бърза, не като в равнинната Русия — водовъртежи, вълни. И рев, да те проглуши.

Наведе се, зави му се свят. Ах, майко мила, то живот ли е, когато всичко и отвътре, и отвън ти е изгоряло!

Гледа, иде лекарката, същата, дето му ряза крака, той здравата се дра тогава… Как се бе озовала на този бряг, кой знае, може да се бе разхождала. Видя го и му рече… Искате ли, вика, спирт, Демян Иванич? Елате, имам малко скътан. Съгласи се. Гаврътна една водна чаша, поолекна му. Запали цигара. А тя му налива още. „Пийте, не бойте се. Закъде ще заминете оттук?“ Удари още половин чаша. Промърмори: не знам. И същевременно си помисли: „Замалко да замина… Презглава в дълбокото.“

А тя, не щеш ли, му разправи, че на Кавказ имало изоставени богати земи. Чакали мъжка ръка. Защо не опита? Трийсет години са нищо, за мъж то е все едно юношество, всичко бързо му зараства…

— Всичко — повтори тя. — Тепърва имате време да народите и деца, че и да ги изгледате, ако щете, цяла дузина.

Тази лекарка беше еврейка. Не много стара, омъжена. Мъжът й беше заточен тук, близо до нея, а може пък тя да бе дошла при него — блъскаше като секач. И техният живот не е цвете, като си помислиш. Пък той, Демян, е човек свободен, може и да издаяни. Рече си, по-лошо от това няма да стане. Тъй де, какво ще загуби! И замина, дойде тук, при тези чудновати планини, на тая тлъста, черна земя — клонка да бучнеш, тя вече напира да цъфти!

Постегна някаква чужда къща, кой знае чия е била, изкопа мазе, настла с плочи пътечката до къщата и от двете й страни посади тополи…

Ремонтира бараката, почисти кладенеца като в своето си село, свари дамаджана ракия. Поогледа се — уж всичко има, ама нещо не достига! Ха, на него ли? Че на него шепа царевица и коричка хляб му стигат. Нищо друго не му трябва. Щеше да трябва повече, ако тук живееше и друг човек, ако из двора тичаха дечурлига, ако мучеше и кукуригаше живинка наоколо, ако на прага го посрещаха с кана и му поливаха, и го гледаха как, пръхтейки, измива от лицето си потта след работния ден.

Взе да попийва. И все сам. И пак му се привидя онзи вир. Затвори очи — няма нищо. Като нищо да не е било. Ей това е. То е само илюзия, дето му се бе сторило, че е жив… Че е оживял… Тая лекарка, макар да е мъдра жена, ама не можа да види всичко отвътре в него. До тези мисли стигна. Когато за пръв път отиваше до помощното стопанство, все поглеждаше коловозите — колко често минават влакове. Тук няма реки с вирове, ама релси колкото щеш. Лягаш, и толкоз. А и влакът хвърчи, само ехото му се блъсва в планините и се връща обратно.

И току на помощното гледа — възпитателка с деца.

 

 

— Та ще ги вземете ли, Демян Иванич? — попита тя, примижала от слънцето отсреща.

Красива жена, снажна, и всичкото й е наред: и гърдите, и ръцете, и краката, а косата й като на вещица, можеш да я овържеш около нея на възел. Пък и лицето й без червила, жалко че пуши, глупачката. Е, от това може да я отучи. С камшика ли, другояче ли.

— Ами ти кво? — грубо запита той. — Подплаших ли те, че не щеш да дойдеш? Мислиш, Демян е хаймана! Развратник и никаквец? А?

— Е, ама защо така… Вярвам ви, Демян Иванич. Но изглежда, аз съм си такава, че… На, глупава съм! — каза тя, само присвиваше очи от слънцето и не го поглеждаше в очите. — Едното дете ми се разболя… Преяде ли, не знам, но цяла нощ става от диария; Инак, разбира се, че щях да дойда и аз. Тъкмо братчетата не ми се пускат сами! Един страх ме е заял!

Стоеше пред него като виновна. Дожаля му.

— Ще ви донеса дупе — каза. — Още баба ми ме е учила: изсушава се ципата от кокошия стомах и се смила, та този прах се казва дупе: лекува от всякакви диарии и разстройства…

— Благодаря ви — тихо каза Регина Петровна.

И остана така в очакване на решението му.

— Пък и момчетата що да не ги взема? Талигата ми е голяма. Ами връщането как ще стане?

— Не можете ли да ги върнете?

Той пресметна:

— Нататък и обратно е цял ден път. Няма да ме пуснат.

— Поне до гарата! — замоли го Регина Петровна. — Поне до гарата ги докарайте, а аз ще ги посрещна с магаренцето… А?

Той изпъшка, потърка плешивото си теме. Обърна се и тръгна към талигата. Без да се обръща, подхвърли в движение:

— Ами будете ги! Времето си върви!

Регина Петровна се разбърза. Но те, уморени от снощи, нищо не разбираха, сънени. Пораздруса ги тя, поля им да се умият, заръча им да хапнат нещо, Но те отказаха да ядат.

Пъхна им в една чанта две платнени торбички за булгур, а чантата — за хляб. Сложи им вътре сандвичи, шише с мляко. В това шише, ако може, там да им налеят олио.

— Запомнихте ли? Да не забравите? — попита братята. Те кимаха и се прозяваха, докато вървяха към талигата.

Не можеха и не можеха да се събудят. Всеки носеше под мишница по един пакет: снощния подарък.

— Ами тях защо сте ги взели? — учуди се Регина Петровна. — Искате да ги оставите в колонията ли?

Братята врътнаха глави. Не, не са толкова глупави да носят в колонията такова богатство!

— В скривалището ли ще ги носите? — сети се тя.

Братята нищо не отговориха. То се знае, в скривалището.

— По-добре ги оставете — посъветва ги Регина Петровна. — Никой няма да ви пипне дрехите. Обещавам ви. Е?

Братята се спогледаха, дадоха й пакетите.

— Тръгвайте… — И ти погали по главите, единия с лявата, другия с дясната ръка. — Ако ви попита директорът, кажете, че тук живеем нормално, имаме всичко. Могат да пращат колонисти за прибиране на…

— А, не, няма нужда от тях! — каза Сашка и се извърна. И Колка кимна.

Регина Петровна изпрати братята до талигата и ги настани отзад.

— Погрижете се за тях, Демян Иванич. Все пак… Там е неспокойно… А пък, както се уговорихме, аз ще ги посрещна утре.

Демян порови в сламата, извади протритото си каскетче, нахлупи го чак до очите. Изпод козирката погледна втренчено възпитателката. На утринната светлина очите му бяха небесносини, детински.

— Кво да се грижа, сега там всичко е нормално. Когато идвах насам, оцених всичко като на фронт. Наши бойци камион след камион се изкачваха нагоре. Толкова много, гаче правеха ново обкръжение на Сталинград. А пък надолу такивата… черните де… Откарваха ги…

— Откарваха ли ги? Тоест как ги откарваха? — попита Регина Петровна, внезапно пребледняла. — Надявам се, живи?

— Всякакви! — дръпна се Демян. — Снощи не щях да ви разправям, за какво ви е да знаете. Та си викам, свършиха вече с тях — животът ще стане по-спокоен…

Регина Петровна се намръщи.

— Извинете, но вие говорите така, сякаш се радвате…

— Че кво, да плача ли! — неочаквано кресна той. — По-добре ние тях, отколкото те нас! Или ти, ще прощаваш, искаш да е другояче? Малко ли страх набра от тях?

Регина Петровна поклати глава, погледна децата.

— Аз нищо не искам. Но защо ще ги убиват?

— Види се, не може другояче. Продали са се на Хитлер! Сложил е довоенния им прокурор за генерал на своите! На тях им е национална болест — да колят руснаците?

— Ами ако вас рекат да ви изселят от къщата ви? — тихо попита Регина Петровна.

— Амче мене са ме изселвали — някак неочаквано лекомислено се позасмя Демян. Но едва ли му беше смешно. — Заради един кон, на шеснайсе бях. Писаха ме кулак. Е, нищо. Дадох го. Хем благодаря казах. Без него ми олекна. На, возя се на колхозен… Ама пък съм жив!

— Не знам… Аз друго исках да кажа — въздъхна Регина Петровна. — А вие просто сте ожесточен от войната. Всички са станали жестоки. Затова ме е страх… Та наглеждайте ги, моля ви… Чувате ли?

Демян се извърна, подвикна на коня.

Братята седяха прегърнати, провесили крака от талигата, и гледаха Регина Петровна.

— Утре към обед ще дойдаа! — извика тя подире им и помаха с ръка.

Братята отвърнаха нестройно: „До-рее!“

А Демян не отговори и не се обърна. Сякаш това вече не го засягаше. Подръпваше юздите, поглеждаше пътя под козирката си и мълчеше.

Мълча през целия път.

Братята веднага се сетиха защо мълчи: „Ядец! Останал е с пръст в устата. Нищо че пее световно, не е кандидат като за нас! Ясно?“

И когато братята се отбиха в една царевична нива по нужда, Колка каза:

— Шитнала го е тоя… Плешивия!

— На мен пък ми дожаля — отговори Сашка. — Световно пее!

— А нас директорът няма ли да ни шитне днес? — измести разговора Колка. — Нали писмото е у него?

— Сигурно е забравил… Само ние ли сме му на главата…

— Най-важното е да вземем бурканите — каза Колка. — Мисля, че трябва вече да си плюем на петите.

— Ами Регина Петровна?

— Че какво Регина Петровна? Нали обеща да дойде с нас след рождения ден!

— Ами ако каже, че не иска?

— Е, какво от това?

— Ще ми е мъчно за нея…

— Хич да не ти пука! Сега тука вече има кой да я мисли!

Сашка започна да си закопчава гащите, ядоса се, та чак си скъса копчето. Излезе на пътя и каза:

— Ти както искаш, аз няма да я оставя.

— Никога ли?

— Как никога?

— Ами никога — смазан повтори Колка. — Няма ли да дойдеш с мене?

Сашка кимна.

Ама че разговор. За пръв път в живота им излизаше, че могат да се разделят по собствена воля.

Колка не повярва на ушите си. Да му го бе казал някой, нямаше да повярва! Те не могат да се делят, прости числа са, има такова понятие в аритметиката… Тъкмо за тях е измислено!

Колка разбра, че Сашка е откачил. Пак добре, ако е за кратко, ами ако… Но той отхвърли мрачните мисли, а на Сашка каза:

— Когато стигнем, тогава ще решим. Искаш ли? — И му даде сребърното си коланче вместо копчето. Дето му го бе подарила Регина Петровна.

— Добре — съгласи се Сашка. Може би си мислеше, че не той, а Колка ще промени решението си. Но се препаса с коланчето.

После полегнаха в талигата, прегърнаха се и заспаха.

 

 

Събудиха се по здрач и не можаха да разберат отведнъж къде се намират.

Талигата беше разпрегната, а конят пасеше наблизо, сред царевиците. Самият Демян пък кой знае защо седеше на земята и се озърташе. Лицето му беше смутено, дори бледо.

Братята вдигнаха глави, почесаха се, огледаха се наоколо.

— Ей! — тихо им подвикна Демян и ги повика с ръка. — Елате тук… Само че тихо, тихо!

Братята неохотно скочиха, от талигата, приближиха се.

— А къде е колонията?

Но Демян някак странно размаха ръце, тоест да се приближат още и да седнат.

— Да не си болен? — попита учуден от поведението му Сашка.

А Колка добави:

— И аз вчера преядох! В корема ми свири цяла музика! Оркестър със струя!

Децата се разкикотиха, а Демян се озърна, зашътка им:

— Ти-хо! Тихо, казвам ви… Отсреща е вашата колония! — И посочи с ръка. — Само че там… такова… празно е!

— Как така е празно? — попитаха момчетата, вторачени в Демян. — Кое е празно?

— Празно е, и толкоз! — шепнешком отсече той. — Вървете, ако искате. Ама не по пътя… Ясно ли е?

— Не… Защо?

— Казвам да си отваряте очите! Погледнете и се връщайте. Ще ви почакам тук.

Братята постояха така, тъпо се умислиха.

Нищо не измислиха. Без да си кажат нищо, се обърнаха и тръгнаха. Вървяха свободно, като че се разхождаха, тия места им бяха познати, техни места бяха. Вярно, присърбяваше ги първо да отскочат до скривалището: читаво ли е, миличкото? Здраво ли е?

 

 

След петдесет метра царевицата се поразреди и се видя колонията: голямо двуетажно здание. Учуди ги тишината. Не се чуваше никакъв глас, а инак тук вечно се крещеше, врещеше, пищеше, та ехтеше всичко на километри.

— Ще влезеш ли? — попита Сашка и посочи тяхната дупка в живия плет.

— Ами ти?

Вече си говореха шепнешком, макар че все още не виждаха причини да се страхуват от нещо. Просто в тази тишина не вървеше да си говорят високо. Колкото до Демян, на децата в последния момент, когато той седеше в странната си поза на земята, им се стори, че от снощи насам пак си е сръбнал и още не се е съвзел. Може да му се е привидяла не само празна колония, ами и зелени човечета в тревата?!

Братята, пъшкайки, се промушиха през своя проход и се озоваха до задната стена на двуетажната сграда.

Беше тихо, никой не зяпаше през прозорците. Може би са на обед? Или на полето, да берат нещо?

Повървяха покрай стената на сградата, завиха и останаха като гръмнати.

Колка, който вървеше отзад, се спъна в Сашка. Двамата смаяно заоглеждаха своя двор. Странно изглеждаше този двор. Беше отрупан с багаж, като за евакуация. Сякаш тук се бяха стягали за бягство: изнесли са, натрупали са на купчина и легла, и дюшеци, и маси, и столове, а после са зарязали всичко и са избягали.

И — тишина. Някак си нежива тишина. Само нейде отгоре, сякаш от небето, долиташе ритмичен камбанен звън: дан, дан…

Братята потрепериха. Също като на погребение!

Бавно, предпазливо запристъпваха по двора, под краката им скърцаше стъкло. Прозорците на сградата бяха изпочупени. И рамките. Вратите, откъснати от пантите, се търкаляха тук, по земята.

От един прозорец на втория етаж се подаваше креват с небесносинята табла навън. Празното крило, блъскано от вятъра, се удряше в таблата, оттам идеше този печален звън.

Сашка се наведе, вдигна една тенекиена паничка, направена от американска консервена кутия. Повъртя я и я захвърли. Тя се гьрколи по стъклата, по земята и дълго не спря, търкаля се, търкаля с желязно дрънчене, сякаш беше навита с пружина. А на мястото, където спря, на десетина крачки от Сашка, нещо се тъмнееше.

— Я виж — каза Колка, той вече въртеше в ръце находката си. — Ами че това е закопчалка… Закопчалка от…

Искаше да каже: „Закопчалка от чантата.“ Но не успя, защото черният предмет на земята беше самата чанта.

Онази прочута, известна на всеки колонист чанта, издута и с избеляла кожа, с две лъскави закопчалки отпред — сега едната беше откъсната, — която Пьотър Анисимович носеше навсякъде със себе си. Винаги я носеше, никъде не я оставяше, никога и за нищо на света!

 

 

Братята загледаха тази чанта и вече и без това смаяни от внезапната картина на разрухата, започваха да схващат нещо.

Щом чантата е тук, а самия директор го няма, значи се е случила катастрофа, най-малкото.

Може би бомбардировка? Може би отнякъде са се стоварили германците? Може би… Може би…

В тях започна да се загнездва страхът, още безпричинен, неосъзнат, а абсолютната неяснота го задълбочаваше.

Сашка приклекна, внимателно докосна чантата с ръце, сякаш беше не чанта, а живо същество.

Но изведнъж наблизо нещо изтрещя. Колка диво извика: „Тревога! Бягай!“

И хукнаха.

По стъклата, по шперплатовите врати, по дюшеците с проточили се сламени, щръкнали от вътрешностите им опашки… Зад ъгъла и през дупката в плета, без да се закачат, о, чудо, за нито един трън. Нахлуха в царевицата, мачкайки по пътя си пукащите стъбла.

Какво уплаши толкова Колка, че и двамата, не биха могли да обяснят. Изглежда, вятърът бе блъснал някакво желязо, та то ги клъцна по нервите!

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силна паника ги обземаше, толкова по-страшно им ставаше.

Вече им се струваше, че са сами тук и че няма никакъв Демян. Какво ще правят тогава?

Но за щастие Демян седеше там, където го бяха оставили. Само дето се извърна рязко, уплашено, когато те приближиха.

Без да става и да променя положението си, той ги погледна втренчено изпод козирката.

— Е? Видяхте ли? — попита ги и започна да си свива цигара. Ръцете му трепереха, махорката се ронеше по дрехите му и по тревата.

Братята се вторачиха в ръцете му. От страх или от бягането се бяха запъхтели. Сега гледаха тези припрени непослушни ръце и дишаха тежко.

Най-сетне Демян припали. На няколко пъти с все сила смукна от цигарата, загледан в една точка, нейде зад гърбовете на момчетата. Хвърли цигарата надалече и стана веднага, без да поиска помощ.

— Трябва да си вървим — произнесе дрезгаво.

Не се разбра към кого се обръща, към себе си или към братята. Без повече да продума, навлезе в храстите; почти не му личеше, че куца.

Момчетата се спуснаха след него, но изведнъж объркано спряха, извърнаха се към талигата, там беше чантата, а конят, разпрегнат, си пасеше.

Демян се обърна, махна с ръка.

— Зарежи ги — промърмори, май и сега не го каза на братята. — Само те ни липсват! Трябва да спасяваме кожата!

— Да спасяваме… Кво? — попита Сашка.

Но Демян им направи знак да мълчат, сложи пръст до устните си. И пое към най-гъстата царевица, гледаше да заобикаля но-откритите места, всяка полянка. С озъртане, предпазливо, както сигурно се движат разузнавачите по време на война.

Веднага разбраха, че се е насочил към Березовска. Значи към къщи.

Повече не се обърна към братята, не си спомни за тях.

Само веднъж, когато Сашка непохватно стъпи на клон и той изпука, рязко се обърна и му се закани с юмрук:

— Тихо, бе! Нито звук!

В същия момент се препъна и Колка, едно сухо стъбло изпращя.

Демян се върна, повика момчетата и болезнено приведе главите им до земята. Изсъска злобно, право в ушите им:

— Глупаци такива! Животът ли ви омръзна? Тогава на, вървете по пътя… Веднага ще ви извият вратовете!

— Кой? — облещи се Сашка.

Никога не беше виждал толкова ядосан, а по-скоро уплашен мъж. Винаги бе смятал, че големите, и то бившите войници, от нищо не се страхуват.

— Кой! Кой! — пак тъй злобно прошепна Демян. — Ама вие не разбрахте ли? Те са тук! Наблизо са. — И се озърна.

Пусна братята и закуцука, но вече по-бавно, сигурно се бе уморил, пък и всички се бяха уморили.

А Колка го мъчеше и диария. В колонията биха казали: от шубе е! Напълни гащите!

Час по час спираше, клякаше и пухтеше, жално загледан през сгъстяващия се мрак в Сашка, който бързо се отдалечаваше. А Сашка, макар да знаеше, че няма да изостави Колка, бързаше подир Демян, гледаше да не изтърве и него, затова въртеше глава ту напред, ту назад.

А самият Демян сякаш не забелязваше мъките на Колка, пък и изобщо не забелязваше децата, прокрадваше се през царевицата, приклякаше и се озърташе като някой крадец.

В тоя момент се случи всичко.

Демян беше напред, изведнъж отскочи някъде встрани и изчезна. Колка, който за пореден път бе клекнал и се напъваше, макар че от него вече не излизаше дори капчица, видя, че Сашка се спусна подир Демян, сребърно просветна подареното коланче и повече не се видя.

После отново се появи Демян. Той бързо куцукаше, тропайки с дървения си крак, без да се крие повече. Извика назад, сигурно на Сашка:

— Не бягайте на тумба! Пръснете се… По-трудно ще ви хванат!

Той шумно нахълта в най-гъстата царевица и се изгуби. Сашка изчезна, не се появи повече. Колка остана да клечи сам.

Всичко това се случи за миг. Не успя да схване нищо. Не успя да си вдигне дори гащите. Отстрани, точно над царевицата, се показа конска муцуна. Той остана, както си беше, загледа конската муцуна, а тя впери недоверчиви очи право в него. И изведнъж там, над коня — не бе забелязал веднага ездача, неговата тъмна сянка — се чу остър, гърлен лай: гхе-ей! Гхе-ей! Гхе-ей!

И той едва тогава разбра!.

Простря се на земята и затвори очи.

Чу как конят пристъпи към него, шумно разсичайки царевицата. Пръхтеше, дишаше право във врата му и той поотвори едното си око, видя досами лицето си нервния му, пристъпващ крак, копитото, което разтроиш едно крехко стъбло. Това стъбло се отплесна, болезнено шибна Колка по бузата, а по косата, по гърба му се сипна пръст.

Трябваше да скочи и да бяга. Разбра, че са го открили, сега ще го хванат. Но щом помръдна, за да стане, конят изведнъж се подплаши, процвили и рязко препусна настрани.

Със сковани, безчувствени като патерици нозе, цял разтреперан, Колка се затича през царевичака, като стискаше панталона си с ръце. А някъде съвсем наблизо, зад гърба му, се разнесе гърлен вик и лаещото: „Гхе-ей! Гхе-ей! Гхе-ей!“

А после — пращене, шум, тропот, грохот… Потеря.

Той смешно подскачаше и крепеше панталона си. Не знаеше дали го преследват, защото вече не чуваше нищо освен собственото си дишане и пращенето на царевичните стъбла, които поваляше по пътя си. После дишането спря. И силите свършиха. Падна в някаква суха вада и повече не можа да помръдне. Неподвижността го порази. Пък и самия Колка вече го нямаше.

Не чу как, кършейки стъблата, наблизо мина кон и продължи нататък, докато се изгуби напълно.

Когато се съвзе, беше тъмно. Наоколо всичко беше черно. Сякаш очите и ушите му се бяха слепнали.

Опипа трапчето наоколо, но пак не можа да стане. Тогава започна с ръце и крака да рови пръстта. Загребваше с пръсти назад тежката, миришеща на загнил листак пръст и като зверче я отхвърляше, избутваше я с крака.

Колко време прави така и защо, не знаеше. Пък и вече нищо не знаеше за себе си. Когато капна, се сгуши, долепи се до земята, до своето ново трапче, и пак изчезна от този свят. Потъна в небитието.