Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (10)

X

Със своето обичайно възклицание „Вече не знам какво става!“ директорът замина за Гудермес — какъв беше този Гудермес, къде се намираше, братята не знаеха — и колонията полека-лека взе да се разкапва. Хлапетата повлякоха към станицата дюшеци, възглавници, останки от мебели, разменяха ги срещу картофи, срещу ланшна царевица.

Домъкнаха един плосък камък, тръшнаха го насред спалното помещение — Сашка го измисли! — и трима се хванаха на работа. Един слагаше зърна върху камъка, вторият ги удряше с друг, по-малък, трети събираше с длан груханите зърна в консервена кутия. После в същата кутия варяха каша от тях.

Не твърде спокойно, но упорито ошушкваха нивите километър след километър, като разширяваха зоната около колонията, макар че нямаше нищо особено за бране. Царевицата още не беше узряла, а картофи бяха садили само заселниците в станицата. Но те започнаха да си ги пазят!

Веднъж едни стопани гониха със сопа колонистите чак до вратата, по чудо не ги претрепаха! Но заканително им креснаха, та всички да чуят: „Ако крадете пак картофи, ще ви запалим къщите, разбойници дрипави! Без покрив ще ви оставим!“

Колонистите отвърнаха:

— Гадни селяндури! Чупка оттука! По-напред ние ще ви подпалим селото!

— Березовска въшко, къде ми закръшка! Под леглото… При лайното!

— А бе вие си го имайте за обеца! Ще пламнете, хубаво да знаете!

— И ние ще помогнем! — развика се цял хор колонисти. — Хич не ни е изтрябвал тоя Кавказ! Дано ви изядат молците тук! С ками да ви намушкат! Кулаци недоклани!

Закрещяха колкото им сили държат:

 

Мой другарю, мой другарю, остър нож!

Моя сабя, ох, зло-дей-ка!

Ще пропаднеш не за грош, не за грош!

Ти, живот — ко-пей-ка!

 

Децата споменаха за камите ей така, между другото. Но заселниците се умълчаха и подплашено си тръгнаха. Повече не се веснаха.

Сега около техникума всяка вечер грейваше цяло зарево от огньове. Всеки колонист, обединил усилията си с няколко други, разпалваше огънче от съчки и сено и джуркаше някакво вариво, най-често в консервена кутия.

И братята пуснаха в експлоатация своите картофи и няколко кочана царевица, които кондукторът Иля им беше дал срещу два дюшека.

Иля поклати глава, огледа дюшеците и се покатери някъде под покрива, смъкна няколко кочана жълта, по-корава от камък царевица и поучително, сериозно им напомни: „Дрехи трябва да носите. Разправят, там било тъпкано!… Влачете дрехи!“ С тези думи ги отпрати.

Веднъж братята седяха край огъня. В тенекиена кутия с дръжка от тел, вреше някакъв буламач от камъшови корени, защото край тукашната река растеше предостатъчно камъш: царевицата им стигна за кратко време.

Сашка се почеса по мръсната глава и каза:

— Време е да си плюем на петите. А?

Колка не попита: „Накъде?“

Единствен път имаше от колонията, към гарата. По един, по двама колонистите тръгваха нататък и вече не се връщаха.

— Няма ли да чакаме?

— Че какво да чакаме?

— Директора… Да се върне от Гудермес…

— Знам ли, може да няма никакъв Гудермес! Спомни си Вик Виктрич! Той щеше ли да тръгне? За продукти?

— Заради кучетата си щеше да тръгне!

— Видя ли… И тоя… Разбрал е, че ни е спукана работата, грабна си чантата и да го няма! Много сме му изтрябвали!

Помълчаха. Тревата в огъня шумолеше, тя изгаряше бързо, затова братята бяха надонесли цяла грамада. Наоколо, тук и там, пламтяха огньове, но този път близо до Кузминчетата нямаше никого.

Колка опита чорбата със саморъчно издялканата дървена лъжица, смръщи се и не щеш ли, рече: „Ами складът?“

Сашка лежеше на земята и гледаше в небето.

— Какво складът? Да не мислиш, че там е останало нещо?

— Останало е. Иля знае!

— Знае той… Как друг да му върши работата! Колка попита:

— Я, че какво ни струва? Ще строшим катинара и…

Сашка гледаше угасващото, забулено в синя залезна мъглица небе и мълчеше.

— Един камък му трябва и е готов! — добави Колка.

— Камък ли? Никакъв камък не му трябва — спокойно произнесе Сашка. — Там има резе, нали?

— Има, та какво? — потвърди Колка.

— А скобата на катинара е продълговата. Ако извъртим катинара настрана…

— Разбрах! — възкликна Колка. — Разбрах, Ходът на резето ще стане по-голям…

— Че това кой не го разбира… — отпуснато, без да помръдне, каза Сашка, съзерцавайки небето. — А нашите чакали, и те като тебе, са го блъскали с камък… изпомачкали са го… Със сила не става…

Братята нищо повече не си казаха. Приказките не хранят! Днес, щом се стъмни, ще отидат в склада… А сега трябва да си сърбат буламача и да следят някой чакал да не ги изпревари.

Стара истина е, че идеите се носят из въздуха, затова читавостта на склада до днес не е причина за успокоение. Ще идеш ей сега и току-виж — десетина хлапаци едновременно се сетили за резето, В природата стават и такива чудеса!

Братята изгълтаха набързо чорбата, скриха на сигурно място кутията и после до здрач клечаха в храстите да пазят вратата на склада.

Но този път никой не посегна. Може пък само нашите братя в цялата колония да бяха толкова глупави — да се надяват, че там още има нещо. Може всичко да е опразнено, й то по законен път, Пьотър Анисимович не току-така замина за Гудермес с огромен чувал на гръб. С чантата си и с този чувал. Да не е отишъл да продава собствените си дрипи, я?

Всичко стана, както го замисляха.

Предпазливо подтичвайки, Кузминчетата стигнаха до склада, Колка извъртя катинара хоризонтално, дръпна резето наляво и — чудо, чудо, а то бе станало първо в гениалната глава на Сашка, — резето изщрака, вратата се отвори.

Един миг братята слисано гледаха черния отвор, не бяха очаквали, че ще излезе толкова просто. „Сезам, отвори се!“

И ето на, готово!

— Тараш! — възбудено и затова твърде високо прошепна Колка и се гмурна през вратата на склада. Към неговите тайни, примамливи дълбини.

А Сашка бързо изщрака с резето и постави катинара на място. Отскочи назад, огледа се дали не го следи някой и се шмугна в храстите да пази.

Разбира се, страшно му се искаше да погледне поне с едно око какво има в склада. За миг да се почувствува собственик на цял вагон стока! Не, не да сметне, че всичко, ама всичко с негово. За какво му са на него — хайде, на двамата — толкова парцали?

Да се почувствува човек — ей това му се искаше. Нищичко си нямаш, че и в тумбака ти само някакви камъшови корени. И изведнъж — всичко е твое! Обхождаш като господар царството си, опипваш, само дето в уста не слагаш, и знаеш: ако искам, ще взема това, ако искам — друго. А може и нищо да не взема, само да ми напълни очите, па ще го оставя.

На това място Сашка сам се възпря: не може хич нищо да не вземат. Трябва да вземат. С мярка. Колка те реши каква да е тази мярка. Само някой да не им попречи.

Знаеше си Сашка, има поличба: не мисли, не призовавай в мислите си никого, на, помисли си го — и идват. Момичета, вървят и колкото им глас държи дърдорят женските си клики. За директора, за Гудермес, закъдето той бе заминал. Смахнаха се с тоя Гудермес, с тая обетована земя, дето хлябовете растат по дърветата. А хлябовете растат тук, в ей тоя склад. Това си помисли Сашка.

Тъкмо момичетата се отдалечиха, довтаса тяхната любима Регина Петровна с Марат и Жорес. Приседна на стъпалата на склада и се загледа в играта на малките си мъже. А те се врат из храсталака, аха да настъпят Сашка по главата. Недай си боже да го зърнат… Леле че шум ще се вдигне! Или Колка да започне да тропа отвътре. Щото нали не вижда, че Регина Петровна е седнала на стъпалата, замислила се е, пуши си цигарата и се взира някъде надалече.

Но Регина Петровна хвърли половината цигара, извика своите малки мъже и си отиде. А на Сашка му стана непоносимо мъчно за нея.

Изключителна жена, пък ето, и тя виси в тая глупашка колония, живее в лишения. Бива ли такива красиви жени да живеят в колония, сред гамени, и да се лишават от всичко? Какво ли я е довело тук? Колонистите както и да е, те са като трън ветрогон, накъдето ги отвее вятърът, натам се търкалят… Веднъж някой каза точно така за брат му Колка: „Ти си, вика. Коля Ветрогона.“

Ех, да знаеше Колка там, вътре, колко са тъжни очите на Регина Петровна, щеше да чопне нещо и за нея!

Както се беше замислил, Сашка се сепна: момичетата се връщаха. Спореха нещо, гласовете им се чуваха отдалеч. Вдигаха врява, че днес била изпратена каруца за директора на гарата, трябвало вече да се върне. Колонистът пък, нали не е вчерашен, се метнал на първия минаваш влак и дим да го няма. А конят сам си върнал каруцата вкъщи… Без колониста, но и без директора.

Момичетата си отидоха — отнякъде изникнаха три момчета от голямата група. Виж ти, Сашка не беше подозирал, че толкова народ се навърта насам. И то, изглежда, не безкористно!

Колонистите предпазливо приближиха до склада, подръпнаха катинара, извадиха пирон и го зачовъркаха.

На Сашка косите му се изправиха. Ръцете и краката му изтръпнаха. Ами ако Колка помисли, че Сашка нещо човърка катинара, и се обади отвътре?

За късмет наблизо се чуха някакви гласове. Колонистите се дръпнаха. Уж че се разхождат, си заподсвиркваха и се махнаха.

Сашка облекчено въздъхна. Вярно, беше поуплашен, но пак злорадо си помисли: „Глупаци такива! Пък уж големи! Ръцете им я какви са, ама пипето ти трябва да сече! Мозъка си трябва да напънеш, а не катинара!“

Щом наоколо поутихна. Колка почука отвътре.

Три пъти: тихичко, но на Сашка се стори, че цялата колония чу.

Втурна се към вратата. Започна да извърта катинарчето, обаче то не ще. Май с пирона си колонистите бяха повредили катинара!

— Отваряй! — шепне оттатък Колка. — Хайде, по-бързо!

— Сега! Сега! — притеснява се Сашка, не може и не може да извърти катинара. А току съвсем наблизо някой говори.

Дръпна се от вратата. Но веднага се върна. Как тъй ще остави Колка заключен в склада.

А гой вече не шепне: здравата съска, ядосва се.

— Хайде отваряй, де! Кво се туткаш! Ще ни пипнат!

Дръпна Сашка катинара, освободи го. Замалко да падне. От бързане си прищипа пръста, одра си кожата до кръв.

Колка изскочи през вратата, Сашка едва го позна: ситна буболечка с палто до петите, с калпак до очите и с огромни обуща. Малкият Мук, а не Колка. Ако не го познава, човек може да се уплаши.

Затвориха вратата. Още преди да направят три крачки, — ето ти я Регина Петровна. И то не сама, а с момичета, възпитава ги.

Като видя Кузминчетата, изненада се. И момичетата се спряха и ги заоглеждаха.

— Ето ги моите приятелчета! — каза възпитателката. — Имаме си радост! Директорът се върна! Вие защо не ми идвате на гости?

Братята запристъпваха от крак на крак, без да поглеждат Регина Петровна.

Момичетата се закискаха. Тогава и възпитателката обърна внимание на премяната на Колка. Прихна да се смее. При друг случай сигурно и братята щяха да се разсмеят, но сега хич не им беше до смях.

— Какви са тези дрехи? Кой те облече така? — енергично попита Регина Петровна, оглеждайки Колка. — И между другото, кой си? Сашка или Колка?

— Сашка — измуча Колка.

Не искаше да я лъже, но нямаше как.

И Сашка, осмуквайки кръвта от прищипания си пръст, добави:

— А аз съм Колка — каза така за случай, че се наложи в бъдеще да прикрива брат си.

— Ето, момичета, запомнете ги… Ако можете — весело каза Регина Петровна. Но веднага стана сериозна. Дори строга.

Наведе се към Колка и каза:

— О, извинявай, не схванах веднага, че си облякъл ново палто. И палто, и калпак… Но откъде ги взе?

— От склада — неочаквано нахално отговори Колка. Сашка чак се задави със собствената си слюнка. Закашля се. Сега би трябвало да си плюят на петите, дорде не се е усетила.

Но възпитателката беше наивна жена. Нищо не разбра за склада. Добродушно възкликна:

— Много добре. Време е да ви пооблечем.

И веднага каза на момичетата:

— Вървете, аз ще ви настигна.

Момичетата си тръгнаха.

Е. големичко ти е — каза Регина Петровна, оглеждайки Сашка, който всъщност беше Колка. Оправи му яката, нагласи му калпака. — Да има да го израстваш… — добави замислено.

Вече се канеше да си тръгне, но нещо я спря.

— Поне не ги обличайте, преди да застудее — посъветва ги. — Сега е топло… Горещо ти е, нали? Другите ще си помислят, че е някакъв маскарад…

— Горещо е — каза Колка, като да си признаваше нещо. Регина Петровна хвърли по един последен бегъл поглед към него, към Сашка и бързо си тръгна.

А братята веднага хукнаха към дупката в живия плет. Права беше Регина Петровна, е тоя маскарад не е безопасно да минат през двора. А след още десет минути, стегнали на вързоп палтото, обущата и калпака, вече бързаха към Березовска и в движение споделяха преживяното.

Колка викаше:

— Влизам там… Леле-мале! Наоколо дрехи колкото щеш! Слисах се: с какво да започна… И — чувам гласове…

— Момичетата бяха…

— Да де, ама аз направо се бухнах в купчините! Поседях така, утихна. Започнах да ровя, чувам, катинарът дрънчи…

— Това пък бяха чакалите!…

— На теб ти е лесно, виждал си ги! А мен направо треска ме затресе!… Намъквам палтото, а то се влачи… Нахлупвам калпака… И обущата ми пречат… Викам си, трябва да побързам! Нека се влачи, чудо голямо… А ти не отваряш! Жега!

— Ами катинарът заяде!

— Заяде… А на мене мартинките ми треперят… Регина Петровна пита нещо, а от мене пот се лее, гърбът ми мокър… Викам си: сега като духна, право в храстите! Направо нямах сили да чакам! И тъй и тъй ни пипнаха!

— Ама защо й каза за склада?

— Че какво друго да й кажа?

— Да беше измислил нещо!

— Ами на, измислих. Тя да не е толкова глупава, знае, ни, че сме голи като пушки… Въшкарска работа!

— Добре де, все едно… А Иля дали ни чака?

— Може и да не ни чака. Той винаги си е в къщи. По тъмно не излиза.

— Страх го е май?

— Страх го е…

— И мене ме е страх… — каза внезапно Сашка.

Колка подсвирна, вгледа се в брат си.

— Тебе пък защо те е страх?

— Не знам.

— Е, как може да се страхуваш от нещо, пък да не знаеш от какво?

— Може. Пък и… Когато всички наоколо се страхуват… Дори повече те е страх.

— Я стига — отсече Колка. — Сега ще шитнем дрехите и ще се налапаме! И край на страха!