Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (20)

XX

Същата нощ Кузминчетата решиха да избягат.

Паниката, обзела цялата колония, от директора Пьотър Анисимович до последния чакал от началното училище, връхлетя и нашите братя.

Кой знае защо ги порази не самият взрив насред селото снощи, не пламтящият като клада студебейкър, макар че не им беше ясно как може желязо да гори, а унищожената от пламъците къща на Иля Зверчето.

Хем Зверчето пръв ги бе предупредил за опасността!

Предупреди ги, ама той самият загази! Значи не можеш измами съдбата си. Хитрува, хитрува и на — изгоря. И въпреки че си помислиха така, дожаля им за Иля. Спомняха си не мошеничествата му, а как ръчкаше с флагчетата по муцуната оня юначага там, във Воронеж, когато търгашите с викове гонеха братята. Пък и тук, на село, на тази непозната земя, не някой друг, а тъкмо Иля ги пусна в дома си… А когато ги изпращаше, предупреди: бягайте оттук, лошо ви чака!

То е лесно да се каже, ама къде можеха да избягат. Сега е друго, сега имат запаси от буркани с мармалад!

Сега всяка кондукторка срещу един буркан ще ги приеме на платформата, дори във вагона! Не на колелото, не в кучкарник, а ще се возят в купе, като богаташи!

Макар и да не се гледаха, братята знаеха, чувствуваха едно и също: всичко наоколо гори и глух, и сляп е онзи, който не чувствува, че огънят вече е близо до колонистите… Напича!

Тази нощ никой не спа. И братята не спаха.

Големите се събраха в своето спално помещение с разкъртения под. Мрачно се взираха в дълбокото подземие, което бяха изкопали сами, отвътре ги лъхаше хлад и миризма на плъхове.

Тягостно чувство обземаше сърцето при тази гледка, всичко у теб замираше. Така сигурно замира полска мишка, чието гнездо и хранителни запаси са унищожени късно есента, преди наближаващата гладна зима.

Кузминчетата не знаеха, но се досещаха за съществуването на това подземие. Разбираха, че за такъв мощен поток от буркани трябва да се осигури и голям склад. Но не одобряваха този начин на складиране.

Ето, и нелегалните в тила на врага са разделени по тройки. За да не могат да ги хващат лесно.

А чакалите, както крадяха заедно, така си и складираха краденото на едно място, а като ги пипнаха, пипнаха всички — изгубиха наведнъж цялото си богатство.

Но тази нощ братята се тревожеха не за чуждите, а за своите запаси.

Бе решено: щом данданията утихне, да натоварят богатството си в два чувала — на гръб, и пеша до гарата… На влака! И — да бягат, да бягат, да бягат! Пламъците на пожара тази нощ им осветлиха всичко особено ясно. За тях. За тяхното спасение.

В полунощ, когато колонията най-сетне потъна в тежкия си неспокоен сън, а може би безсъние, братята се шмугнаха зад оградата, промъкнаха се през бодливата дупка на живия плет — днес тя беше някак особено неудобна за минаване, и отърчаха до брега на реката.

Още с приближаването видяха иззад храстите светлина от проблясващи фарове, чуха мъжки гласове.

Сърцата и на двамата забиха тревожно, треска ги затресе от глава до пети! Помислиха, че са открили тяхното складче, че тършуват в него! Щом са намерили подземието под спалното помещение, защо да не намерят и тяхното, на брега?!

Но след като приближиха още малко, разбраха: няма такова нещо.

Дето се вика, гузен негонен бяга!

Просто бяха пристигнали войници с мотоциклети, спрели бяха да си починат на брега. Не палеха огньове, а си светеха с фаровете и псуваха, докато поправяха нещо по моторите си. Дори от разстояние се усещаше острата миризма на бензин.

Високо разговаряха за някаква клисура, където бандитите ги причакали и като затрупали пътя с камъни, ги обстрелвали от една височинка.

Бойците се измъкнали от клисурата, но един мотоциклет с кош бил унищожен и един от тях бил контузен в главата и в рамото.

Сега Кузминчетата зърнаха и ранения боец. Оказваха му първа помощ, а той пъшкаше, ругаеше, после пронизително закрещя и братята просто изтръпнаха:

— Басмачи, гадини! За разстрел плачат! Както от сто години са били разбойници, такива главорези са си останали! Друг език не разбират, мамка им… Всички, всички да се разстрелват! Другарят Сталин правилно ги прати на гъза на географията! Целият Кавказ трябва да се прочисти! Предатели! На Хитлер са се продали!

Превързаха ранения и той млъкна, а другите бойци се пръснаха по нужда из храстите — говореха си разни работи за войната, чийто край вече се вижда, макар планините да пречат! Че не извадили добър късмет, — другите обсаждат Европа, а те за смях на кокошките щурмуват някакви паянтови кавказки колиби из клисурите… Водят война с бабички и бебета!

Бойците се наприказваха, заприготвяха се за сън. Братята разбраха: няма да си идат. Днес със сигурност. А това означава, че тяхното бягство се отлага до утре. Да бягат без бурканите е умряла работа. Където и да идат, без запасите ги очакват глад и просия, кражби… И в крайна сметка — милицията!

Пък и има ли човек, дето доброволно ще зареже такова богатство?

Колка заяви точно това: лягам, умирам, но не мръдвам от запасите! По-добре ей тук, на брега, да си намеря умирачката, отколкото да зарежа бурканите!

С една дума, решиха да чакат сутринта, която, ако вярваме на приказките, е много по-мъдра от вечерта.

А сутринта наближаваше, мракът се смъкваше от все още невидимите планини заедно с леката прохлада и поривистия, шумолящ в царевицата ветрец.

На сутринта, на закуска, се разбра, че възпитателката Регина Петровна се е върнала от болницата.

Кузминчетата чуха новината в стола, спогледаха се. И двамата помислиха: късмет. Както се казва, всяко зло за добро!

Отърчаха до скривалището, на брега на реката. Бойците вече ги нямаше, по тревата се търкаляше окървавен памук, парчета бинт, фасове.

Колка пъхна ръка в дупката: невредима! Читав им е запасът! Всички буркани, до един, са си на мястото! Прохладни, гладички, тежки дори на опип.

Ех, ако знаеха тези бойци до какво богатство лежат, капнали от умора!

Сега непременно трябваше да видят своята Регина Петровна, преди да настъпи следващата нощ, когато бяха решили да избягат. Макар да се била върнала и момичетата да твърдяха, че са я видели, тя никъде не се показа. Нямаше я и в стаичката зад кухнята, колкото и да надничаха през прозорчето.

Измъчиха се, докато се разтакаваха цял ден, и то напразно.

И когато вечерта Колка каза, че е време да бягат, че няма сили да чака повече, Сашка изведнъж решително заяви, че без Регина Петровна, без да я зърне, той няма да се мръдне оттук. Колка може да умре, ако му гепят запасите, а той, Сашка, няма да тръгне, докато не види възпитателката! И хич не му пука за мармалада! За всичките единайсет буркана и за двата чувала! За нищо не му пука! Не може да замине без Регина Петровна и нейните малки мъже! Защото ще излезе, че братята са хукнали себе си да спасяват, а оставят тук да погине човек като Регина Петровна!

Трябва да избягат заедно, ето какво разбрал той!

И още една нощ бе изгубена за бягството.

Но вече се бе притъпило и чувството от първата тревога, от душевната паника, която преживяха всички колонисти, а страхът, лепкавият, умопомрачаващ страх, започна да се уталожва и да се стапя. Дори погребението на шофьорката Вера на третия ден не стресна братята.

Сутринта от завода пристигна едно „зисче“, охлузено и раздрънкано като талига, за да вземе по-големите колонисти.

Пейките не падаха от капаците, а си бяха готови по средата на каросерията и се клатушкаха, защото не бяха добре закрепени.

И изобщо всичко беше необичайно за колонистите. И тези неудобни пейки, и мрачният мълчалив дядка, шофьорът, и дори шофирането му — предпазливо, като че кара стъкло. — а не както ги возеше лудетината Вера!

На децата им беше мъчно за шофьорката Вера: тя беше почти техен човек. Или поне не им беше чужда, разбираше колонистите и нито веднъж не ги предаде! И камион караше! Беше красива! И весела! И такава навита! Като че цял век бе живяла в колония!

Но едно беше странно: никое от децата не пожела да иде на погребението, а и не искаха да обяснят защо.

Чак когато им съобщиха, че ги очаква гощавка в заводския стол и дори ще има месо, децата се съгласиха. Трябва да кажем, че дотогава нито веднъж не им бяха давали месо. Отидоха и Кузминчетата.

Имаха си и друга причина освен обеда: да отскочат, ако успеят, до задния двор — друг път няма да им се удаде такъв случай — и да погледнат налице ли са няколко буркана, скрити под касетките преди цялата тази история.

Че и ако успеят да ги вземат! Точно преди бягството!

Както се очакваше, траурният митинг се проведе на заводския двор.

До ковчега, който не се виждаше от навалицата, се бяха скупчили жените с бели забрадки, някои плачеха.

Видяха колонистите, когато влизаха през портала, заизвръщаха се, разстъпиха се, сториха им път да минат напред.

Макар че никак не им се искаше, Кузминчетата се озоваха точно пред ковчега — плосък, скован от груби, небоядисани дъски. Тези дъски им идваха точно до очите.

В ковчега, в който те, повдигнали се на пръсти, се втренчиха с любопитство и с някакъв неочакван страх, лежеше и сякаш спеше красива жена със свити устни; косите й, червеникави, сякаш златисти, обрамчваха едно спокойно чуждо лице.

Тази жена никак не приличаше на веселата шофьорка с каскетчето и мъжките дрехи.

Тази беше друга, не тяхната Вера, братята веднага го разбраха. И извърнаха очи. Сведоха ги надолу, към краката на масата, върху която лежеше покойната.

Масата, обкована с ламарина, а сега покрита с чаршаф, им беше позната от цеха. На нея обикновено стояха стъклените буркани с мармалад, който те задигаха зад гърба на затварача.

Двамата братя си помислиха: дано тая скучна работа свърши по-скоро, та тихичко да се промъкнат в задния двор. Където са техните буркани.

От сълзите, от вайкането, от въздишките и подсмърчанията, от цялата тази навалица ги заболяха главите, както ги бяха заболели в милицията, след като ги хванаха на пазара.

Най-сетне излезе старият технолог, беше по престилка, и започна да разказва на всички за Вера, но погледът му беше спрял върху покойната. Разказа, че Вера била съвсем младо момиче, наскоро навършила деветнайсет години, но в своя кратък живот изживяла много премеждия, а най-важното — тя преминала и през фашистката окупация. Фашистите откарвали населението в робство, но с Вера не успели да се справят… Три пъти бягала от сред път и три пъти се връщала вкъщи. Последния път се скрила в гардероба и враговете я измъкнали оттам…

Изведнъж братята ги досмеша — представиха си гардероба, в който се е крила шофьорката Вера. Но всички гледаха технолога и сериозно слушаха.

В завода Вера била стахановка, макар че била принудена да върши тежката мъжка работа на шофьор: да кара на гарата продукцията и да превозва до завода децата… При това технологът посочи Кузминчетата и те се смутиха. Но си помислиха: да се возиш на камион изобщо не е тежко, а приятно, тоя да не прекалява.

— Спи спокойно, дъще, ние няма да те забравим — каза накрая старецът и сведе глава. Късо подстриганата му бяла коса засребря на слънцето. Жените захлипаха, а тънкогласата леля Зина и сега занарежда, гласът й се изви над целия двор. От нейните поплаци излизаше, че двете са били от едно село, заедно ги докарали и ги прикрепили към този колхоз…

Към ковчега си проправиха път хамалите евреи. С непроницаеми физиономии, леко като перце вдигнаха Вера и я пренесоха в камиона, с който бяха пристигнали колонистите.

Засвири оркестър: барабан и две тръби, и от екливите удари на чинелите и барабана нещо се преобърна в гърдите на братята: заболя, загриза ги.

Около ковчега настаниха няколко жени и нареждащата леля Зина и камионът потегли.

Всички заизлизаха от портала.

Старият технолог стоеше насред двора и бъбреше, загледан в колонистите:

— Вървете… Вървете! Днес не работим!

Не им дадоха никакво месо. Дето се вика, останаха с пръст и устата! И братята тръгнаха.

Крачеха по пътя и обсъждаха видяното. Бяха единодушни, че Вера не приличаше на себе си и че изобщо не е млада. Деветнайсет, че това е почти старост, сметнаха Кузминчетата. Ето, и те не са малки, а като им събереш годините, ще бъдат малко по-възрастни от Вера.

Освен това Колка разказа какво чул да си шепнат хората зад гърба му: че Вера седяла в камиона и чакала да свърши концертът, за да закара колонистите на вечеря… И не забелязала как се появили конниците. Те сигурно изобщо не видели Вера, гледали само камиона. Но когато хвърлили гранатата, Вера успяла да изскочи от горящия камион и да претича няколко метра, после паднала. А по-късно се разбрало, че едно парче я улучило право в сърцето… Но как е могла да тича с пробито сърце?

Сашка се замисли и не отговори. Каза само: „Не вярвам.“ Само това промърмори и млъкна.

— Ама какво не вярваш? — попита Колка. — Че сърцето й е било пробито? Не вярваш ли? А?

Сашка не отговори.

— Мислиш, че разправят врели-некипели… За сърцето?

Сашка мълчеше.

— Или… За тези… За бандитите?

През полето, скъсявайки пътя си, те стигнаха до брега на Сунжа и седнаха на тревата.

В белезникавата синева проблясваха размитите, напомнящи мираж планини. Уж съществуваха, но съществуваха така, сякаш бе съвсем невъзможно да усетиш тяхната реалност.

— На нищо не вярвам — каза изведнъж Сашка. Помълча и добави: — Ами някак не мога да разбера. Имаше я тази Вера. Возеше ни, подвикваше нещо… А после хоп — и я няма. Къде се дяна, а?

Колка се учуди и възрази:

— Къде… Заровили са я!

— За друго говоря.

Сашка присви очи и се взря в далечината. По камъчетата ромолеше кафеникавата вода, над нея се виеше пеперуда.

— Ей тия… — и Сашка посочи планините. — И те изчезват и се появяват, но винаги са на мястото си. Нали?

— Ами… — попита Колка.

— Ето тая река… И тя винаги…

— Е, и?

— Ами защо хората?… Те с какво са по-различни?

— За Вера ли говориш?

Сашка се намръщи.

— За всички говоря. И за нас с тебе. Страх ли те беше да стоиш до ковчега?

— Не — каза Колка. — Не ме беше страх. Но… беше някак неудобно.

Не можа да намери друга дума. Само потрепери.

— Ами тогава — през нощта? Когато вървяхме през полето? Страх ли те беше?

— Там ме беше страх — призна Колка.

— И мене ме беше страх. Само че не знам от какво. Просто се страхувах и това е.

— Ами от тези… страх ли те беше?

— Не — каза Сашка. И въздъхна. — От тях не ме беше страх… От всичко ме беше страх. И от взривовете, и от пламъците, и от царевицата… Дори от тебе.

— От мене ли?

— Аха.

— От мене?! — още веднъж изненадано попита Колка.

— Не от тебе, а от всички… И от тебе. Изобщо ме беше страх. Стори ми се, че съм останал съвсем сам. Разбираш ли?

Колка не разбра и не отговори. А вечерта отидоха при Регина Петровна.