Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (12)

XII

Има една приказка: с какъвто се събереш, такъв ставаш.

Иля расна без родители, още през трийсета година ги разкулачиха и ги откараха от село. Оттогава — ни вест, ни кост. Види се, по пътя за далечния Сибир са намерили смъртта си. Остана при баба си, не живот, ами сиромашия до шия.

От дете блъскаше в колхоза — бедно колхозче, не можеше да живне, откак разпердушиниха селяните.

Докато Иля да възмъжее на обществената нива — избухна войната. За фронта беше малък, инак тъкмо ставаше за трудовак, макар че не му стигаше живо тегло. Хилав и дребничък беше, че и всички зъби не му бяха поникнали.

Събраха ги с призовки от цялата околност, натовариха ги в конски вагони и — през цяла Русия, по пътя на родителите му, към далечния Сибир. Из пътя ги мореше глад, ядяха сеното, с което бяха постлани вагоните.

За пръв път ги нахраниха в Омск, в мръсната гарова гостилница. По-опитните — Иля гледаше и запомняше — ядяха малко. Повече се запасяваха. Коричките — в чорапа, кашата — в носна кърпичка.

Като да си бе знаел отнапред! Закараха ги до Новосибирск и там ги зарязаха. Цял месец мързелуваха. Нямаше нито началство, нито работа. Нито храна. Удариха го на разбойничество, нападаха каруците с продукти, с хляб, с картофи. Награбваха се и хукваха. Сега Иля видя колонистите — същата работа. Голяма е Русия, много красиви места има в нея, ама като помислиш, навсякъде е един и същи бардак…

Иля реши — аверите му викаха Зверчето, от фамилното му име Зверев — да поеме с още трима към къщи. Такава трудовашка армия не им беше по вкуса.

Качиха се на попътен товарен влак и заминаха. Но пътуваха глупаво, почти не се криеха и някъде преди Урал ги прибраха.

Затвориха ги в някаква празна къщичка на стрелочник, заключиха ги, отвън пазеше часови. Видяха през прозорчето композиция с въглища, поискаха уж да идат по нужда. Часовият беше млад, пусна ги. Избиколиха къщата и право на влака. Дим да ги няма!

Станаха по-предпазливи. Щом наближаваха железопътен възел, слизаха. Избикаляха пеша и чакаха влака край семафора. Така прекосиха Урал.

То се знае, почти през цялото време гладуваха. Тук ще изпросят нещо, там ще задигнат. Веднъж успяха да задигнат куфара на един пътник. Вътре нямаше нищо за ядене, но пък имаше офицерско долно бельо, гимнастьорка, сукнен панталон. Опитаха да ги навлекат: всичко беше огромно, и за маскарад не ставаше.

Днес Иля отново си спомни този епизод, понеже разглеждаше палтото.

С това облекло пратиха Зверчето в близкото село, ама той не беше заплес като тези братя. Взе продукти — замразено мляко на късове, яйца, извара, а срещу гимнастьорката поиска риза за себе си.

Край Тутаево, бившето Романово, замаяни от преяждане, пак ги пипнаха. До пълното изясняване на техния случай ги хвърлиха в една колония за малолетни. А там имаше яка охрана и бодлива тел.

„Към Тутаево сме, гледам три подслона в братски низ: болница, пункт сборен редом с проклетия пандиз…“ Така пееха момчетата от тяхната колония. А този изглед, естествено, се откриваше откъм майчицата Волга.

По времето, когато хванаха Иля, в колонията се бяха събрали близо две хиляди души. Гладория. Докато отсеят тия от ония, докато се изясни кой си, може да опънеш петалата.

Веднъж се наговориха да избягат. Всеки ден идваше каруца с продукти и за нея отваряха портала. Решиха така: щом кончето поеме навън, цяла тълпа да се втурнат през отворения портал… И — в различни посоки. На когото провърви, ще се озове на свобода.

Дочакаха, дойде мършавата кранта, докара вмирисана риба. От нея варяха една помия, викаха й рибена чорба. Разтовариха, отвориха портата и — колонистите се юрнаха с викове… С викове, та да не ги е страх толкова!

Вой, крясъци, тупурдия, стрелба!

Зверчето веднага прещрака — дечурлигата хукнаха вкупом в една посока, а той в обратната, към Волга.

Беше май, водата ледена, но както беше засилен, хич не усети студа! Чак после разбра, че не може да стигне другия бряг, взе да се дави…

Когато се свести, гледа — лежи на някаква печка, завит с кожух.

Подаде глава, гледа: селска къща. Двама старци, мъж и жена, седят на масата, приказват си нещо. Бабата вика: „Я, дядо, да го върнем обратно. Разправят, в колонията държали какви ли не убийци, може и тоя да е такъв?“ А дядката й отговаря: „Глупава жено! Пише ли на челото му, че е убиец? Ами ако не е? Ами ако и нашето момче се мъчи някъде, а добрите хора не му помогнат?“

Иля се съвзе бързо. Старецът му разказа, че работел на реката, пазач на шамандурите. Току видял: някой в средата на реката блъска с ръце, ама отдалеч личи, че се дави… Какъв ще да е тоя, дето се къпе пролетно време, учудил се, загребал натам, а той… Иля, вече бил в несвяст…

Облякоха Иля в дрешките на сина си, дадоха му парче сланина и хляб. Дядото го прекръсти на сбогуване и по тъмно го изведе навън.

— Ярославъл не е далече от тука — каза му. — И до Рибинск е близо, само дето не знам как да минеш през моста. При моста има охрана, ще те хванат.

Но Зверчето вече имаше опит, събран по пътищата. Качи се при един машинист, цани се за огняр до Рибинск, така прескочи охраната.

Стигна до родното си село. Къщата им закована с дъски, баба му я няма. Умряла. Почука у съседката леля Оля посред нощ, хем целият черен от въглищата. Съседката видя през прозорчето черната му муцуна и помисли, че е дяволът, така се разпищя, че събра селото.

Иля поживя при нея ден-два, всички го съветваха да си остане тук, да се ожени. „Плава параход по Волга, дим се стеле покрай мен… Ох, не ми е нужна булка, ще поскитам аз ерген!“

Не му се щеше на Иля да остава: ще го вземат на военен отчет и току-виж, пак го вдишали! Отново пое из Русията да задига куфари, да „кърти мангизи“. Вече имаше опит. В блъсканицата при качването или пък от покрива на вагона с кука от горната полица за багажа. Дребосък беше, ама чевръст! И късметлия!

Но веднъж го пипнаха и пак го натикаха в колония.

Сега обаче Зверчето, като всяко зверче, се бе сдобило с вълчи опит. Знаеше, както се казва, две и двеста, умееше да избудалка всекиго.

Счука стъкло и вдиша по-яко. Можеше да стане и със захар, по тогава захар нямаше. Белите му дробове се задръстиха със стъкло и от гърлото му бликна кръв. Сложиха го в лечебницата. А от лечебницата пътят към свободата винаги е по-къс. Ама, види се, едро беше го счукал, защото още дълго плю съсиреци кръв. Близо половин година.

В Калининска област, край Осташков, се цани на едно сечище. Работа за глупаци: с триона — ха насам, ха натам… А докато режеш, си нареждаш като песенчица: „За мене, за тебе, да ни е топличко… За мене, за тебе, да ни е топ-лич-ко…“

Веднъж отиваха с един авер на работа и видяха пленени фрицове, сечаха наблизо. Живееха си почти като свободни — в една землянка на края на селото.

Та тъй, седят тия фрицове, лапат сланинка. Видяха ги, извикаха им: „Рус, шнел.“ Елате, значи, при нас, ще ви почерпим!

Момчетата отказаха, но запомниха: фашистките гадове лапат нашата сланинка, хем искат и нас да черпят!

На връщане не се стърпяха, решиха да се отбият. Влязоха в землянката, няма никого: ония хукнали по къщите, по жени. Момчетата съвсем се разбесняха. Каква излиза тя? Ние живеем в бараки, тъпчем се с помии, а те на топличко, и то с нашите женоря!

Задигнаха всичко, каквото имаше в землянката, на първо място, лапачката, тоест месото, сланината, консервите… Взеха и брашно, петнайсетина кила, ама не можаха да го мъкнат, окачиха го на един бор край пътя, за запас. Рекоха си, после ще го вземат.

Отидоха в една къща, при позната бабичка. Пържи, бабо, месото, вари, печи и вади водчица! Правим си празник на победата! Днес обкръжихме и разгромихме германофашистките поробители, а това е военният ни трофей!

Бабата нищо не разбра, но приготви вечерята.

Наядоха се, напиха се и се тръшнаха да спят.

През нощта Зверчето се събуди от странното чувство, че някой лекичко го хапе по босия крак… Дръпна си крака, че като изръмжа нещо! Той рипна: леле-мале, в къщата — куче вълча порода, а до него военни и участъковият милиционер!

Разпитаха ги, разпитаха и бабата. Направиха й тараш. Бабата извади всичките трофеи, дето не успяха да ги излапат, само брашното не даде. Нямам, вика, брашно… Не съм имала и нямам. Дори не съм чувала за някакви тринайсет килограма.

Натовариха Иля и авера му в една шейна, подкараха ги към града. Прекараха ги през същата гора, през която двамата бяха минали снощи. По едно време Иля викна: „Стой, гражданино началник! Май за брашно питаше? Щом ти трябва, ей го, виси на клона!“

Вбеси се началникът, помисли си, че го премятат. После гледа — вярно, и се развика на Иля: „Хайде, катери се! Както си го вдигнал дотам, така ще го свалиш!“ А Зверчето му отговаря: „Не… началство… Показах ти го, и за туй трябва да ми благодариш. А на мене тепърва то няма да ми трябва. Заради тебе ще сърбам «рибена чорба»! Тъй че, щом ти трябва, качвай се на бора!“

Началникът се качи. Нищо не му стана! Хем и за Иля беше развлечение!

Осъдиха Зверчето на една година. Още първия месец си сипа настърган химически молив в окото. Половин година беше сляп. Пратиха го в лечебницата, пак му намери цаката. И — на свобода…

Пусна си мустаци, дори наглед стана по-възрастен. Реши да започне нов живот.

Още там, в лагера, един тип: — беше затворен за джебчийство — му разправи, че на Кавказ имало изоставени земи. Там да идел, давали къща с все покъщнината и с градината, без пари. Само, вика, внимавай да не кажеш, че си беглец…

А Зверчето какъв е? Нали открай време бяга! Какъв ще е, ако не беглец.

Хвана се кондуктор по южната линия, превозваше колонисти. Настани се без много формалности. Точно както му разправяха: и къщата, и градината… И картофи раснат в градината, кой знае от кого посадени, и слънчогледец, и царевичка…

Не можа отведнъж да схване, че са го вкарали в капан, както си е редно за зверче. Този път нюхът не му помогна. Искаше да заживее честно, обаче не, пак се накисна в авантюра. И то каква!

Що ли не избяга! Ама беше се уморил да бяга. И пари му трябваха. И Кузминчетата му паднаха подръка тъкмо навреме.

 

 

Братята се събудиха късно. Слънцето беше превалило пладне. В сеното стана задушно.

Едва-едва, преодолявайки слабостта, стигнаха до къщата, а Иля вече беше приготвил закуската: чай и чуреки, и пак водка.

Кузминчетата завъртяха глави: не да пият, ами не можеха и да я гледат. Само от бутилката пред тях им се гадеше.

Бавно посръбваха чай от алуминиевото канче и крадешком поглеждаха Иля, който днес беше особено мазен и речовит. Попита ги:

— Вие гаче не се умихте, а?… Точно така. Дори е вредно да се миеш често. Четох го в някаква книжка. А може и след закуска. Знаете ли приказката за котката? Не я знаете? Ха! Ще ви я разкажа, щом е тъй. Една котка хванала птичка. Тъкмо се наканила да си я хапне, птичката, а тя била хитра, й рекла: „Как тъй, котано, ще ме ядеш, без да си се умила? Нечистоплътно ми се вижда.“ Разтворила лапите си котката, а птичката фър — и отлетяла. Та оттогава котката се мие само след ядене…

И отново енергичният домакин току понечваше да им ливне водка, сякаш снощи нищо не бе се случило.

Може пък наистина нищо да не се е случило? Братята си спомняха само началото, останалото тънеше в някаква мътилка. Някой се фукаше, крещеше нещо; някой ги викаше нанякъде…

А може би никой не бе крещял, никой не бе ги викал, защото и двамата сънуваха нещо такова… юначно, с коне… Препускаха нанякъде с коне, чак дъхът им секваше от този галон. Трудно им беше да отделят съня от действителността, но едно беше сигурно; в действителността не може да е имало коне!

И ето че Колка си спомни за дрехите, погледна към къта, а после-към Сашка. И Сашка се сети за дрехите.

Иля улови погледите им, бързо попита:

— Какво? Нещо да не изгубихте? — и някак странно се захили. Мустаците му зашаваха.

— Ами палтото… къде е? — попита Колка.

— И калпакът? И това… обущата? — добави Сашка.

— А, за тях ли говорите? — простодушно се учуди Иля. — Ха! Че те са далеко… Не можем ги догони вече!

— Как тъй… Не можем ги догони ли? — попита Колка и погледна Сашка, после двамата се втренчиха в Иля, който между другото продължаваше да им се усмихва. Но по едно време усмивката му изчезна, той угрижено попита:

— Ама нали ми ги подарихте… тези парцалки? Правилно ли ви разбрах снощи?

— Подарихме ли ги? — не разбра Колка и очите му се ококориха.

— Ние? Да сме ги подарили? — повтори след него Сашка.

И двамата се опулиха срещу Иля, сякаш го виждаха за пръв път.

— Ама вие какво? Не си ли спомняте как ми ги подарихте?

Но Иля и без това виждаше колко са смаяни братята. Стана, доля им чай. Отчупи им по парче чурек. Седна, покрусено поклати глава.

— Ха! Бива си ви… Ами да ви напомня тогава, а? — И тъй като братята продължаваха да мълчат, им разказа за снощи, как започнали пазарлъка, как той им предлагал да си изберат картофи, царевица или пари, а Сашка поискал сланина. А когато решили да им даде парче сланина и кофа картофи, именно Сашка изведнъж заявил: я вземай всичко даром! Утре пак ще донесем! Иля, то се знае, категорично отказвал, но тогава и Колка се присъединил към брат си и започнал да настоява, да придумва Иля в чест на братската им дружба да вземе тия глупашки дрехи, да ги маха, та да не ги гледат. А на тях нищо не им струвало пак да пребарат това складче. Където, според обясненията на Сашка, само изместили резето…

Братята изслушаха Иля, вперили очи в пода. Дори не се спогледаха. Не можеха да си спомнят нищо подобно. Но щом Иля знае и за резето… Тогава… Юнашки са профукали дрешките на пияна глава!

Иля предложи да сложи още чай, но братята забързаха да се прибират.

— Ха! Разбирам! Времето не чака! Не чака! — оживи се Иля и стана. Станаха и братята. — Винаги можете да разчитате на мен… Като на близък — бъбреше той, изпращайки децата през двора. — Само да ми свирнете, аз съм насреща! Виж, подаръци вече не вземам, да си го знаете! Измествайте резето, носете дрехи, но… Срещу суха пара! Е? Спазарихме ли се?

Колка и Сашка колебливо кимаха. Бяха потиснати. На ти сега пазарлък, хубаво се подредиха!

Вече до портичката Колка с въздишка се извърна и без да поглежда Иля в очите, попита, гласът му звучеше жално:

— Но… Може ли да ни дадеш малко сланина… Ще я вземем.

Сашка не се обади. Дори се извърна, да не гледа унижението на Колка.

Иля вече бе тръгнал да се прибира. Изненада се. Възкликна:

— Сланина ли? На вас… Сланина? — и направи пауза, втренчил се в братята от упор. — Че вие, лакомии такива, снощи цялата я излапахте, остана ми само кърпата със солта!

Братята мълчаха, бяха смазани. Не си спомняха и за сланина, освен за онова парченце, дето им го бе тикнал Иля за мезе.

— Хапвате си вие, и още как!… Лапате за четирима! — Иля въздъхна, толкова неприятно му беше да отказва на най-добрите си приятели.

Изведнъж се оживи:

— Ха! Я почакайте! Да видя, може пък…

Щедростта му просто бе неудържима. И щедростта, и широкото сърце. Та нали не можеше да пусне най-добрите си приятели с празни ръце!

Влезе в къщата, после се върна, носеше малко парче сланина, колкото половин длан. Намери листо репей, зави го. Побави се, поколеба се, веднага пролича, че дава последната си храна. Дето се вика, от сърцето си я къса!

Направо им го каза, подавайки парчето:

— Тъй да бъде, в името на нашата дружба… Аз ще преживея как да е…

Братята един през друг казаха „Благодаря“. И си тръгнаха.

Иля се загледа след тях. Изведнъж викна:

Ей, лакомии!

Кузминчетата се извърнаха. Той ги гледаше и мълчеше, сякаш се колебаеше дали да каже нещо или не, но изведнъж не много високо подвикна:

— Вземете да се чупите оттука! Истината ви казвам! Бягайте! Плюйте си на петите!