Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (14)

XIV

Врявата в детските спални помещения продължи до късно. Крясъци, писъци, топуркане. Регина Петровна излезе права: нахраниха колонистите и те живнаха, то е естествено, яденето е празник, и то какъв!

Затова се разлудуваха: виеха, пищяха, блееха, джафкаха, мучаха, лаеха и какво ли не още.

На някого хрумна да запеят. Запяха — нестройно, но гръмко.

 

Ний скитахме с приятеля сами,

ний скитахме с приятеля сами,

пий скитахме с приятеля из диви планини,

из диви пла-ни-ни!

 

Отначало песента тръгна несигурно, който колкото можеше, но ето, че глас до гласа, нишка до нишка се вплетоха, строиха се, подредиха се и — гръмна, та прозорците зазвънтяха…

 

В миг камък се търкулна, охо-хо!

В миг камък се търкулна, охо-хо!

В миг камък се търкулна и приятелят падна!

Приятелят па-д-на!

 

Особено задружно излизаше това „Охо-хо!“. На тези места крещяха всички, които можеха, и вярно, и фалшиво, приятно им беше да крещят. Пък и въздух в белите дробове — колкото щеш.

 

Аз дръпнах му ръката, охо-хо!

Аз дръпнах му краката, охо-хо!

За ръката, за краката, не мърда той, уви!

Не мърда той, у-ви!

Във мутрата му плюх аз, охо-хо!

Във мутрата му плюх аз, охо-хо!

Във мутрата му плюх, а не плюй обратно той,

не плюй обратно то-й!

 

По-нататък, както му е редът, изкопават за другаря си гроб (охо-хо какъв!) и го погребват. А после пръстта се размърдва (охо-хо!) и другарят им става от гроба, и… „И в мутрата ми плю!“ С една дума, връща си го. И то — жив. Смехория! Всички избухнаха, запревиваха се от смях…

Подхванаха една затворническа: „Седя аз тъжен и си спомням, а сълзи капят от очи ми…“ Не я довършиха. Сълзите не подхождаха на настроението.

Запяваха лудешки улични, бандитски, пазарски (жални), сирашки, инвалидни, лагерни, за гари и влакове, колонистки, за сибирски заточеници, битови, одески — за крадци (жестоко сантиментални), хулигански, каторжни (отпреди революцията) и от филми… От „Големият живот“: „Прости, Маруска, уличнице моя…“

Но гласовете вече не звучаха дружно. Във всеки ъгъл групичките пееха различни песни и скоро съвсем се умириха.

Взривът изтрещя призори. Но още беше тъмно.

Кузминчетата се събудиха едновременно. И двамата помислиха, че върху тях е паднала бомба. Звукът им беше познат от първите месеци на войната.

Зад всички прозорци лумна зарево, обагри стените в трепкащо кървавочервено. Чу се как долу някакви момичета запищяха, развикаха се.

Няколко гласа едновременно закрещяха:

— Пожар! Пожар!

Братята спяха без дюшеци, затова не се събличаха, инак пружината щеше да се впие в телата им чак до ребрата. Почти без нищо да разбират, те панически хукнаха с всички към изхода. Вратите бяха изкъртени. Задните притиснаха предните, стана меле. В тъмното прегазиха нечии пръсти, на друг разбиха носа.

На Кузминчетата им провървя, само ги посмачкаха.

Изскочиха на двора и се потопиха в гласове, в тупурдия, в ярка и гореща светлина, в някаква зловещо-весела паника.

Суетня до бога, никой нищо не разбираше, всички тичаха и всички викаха. Разбра се, че гори сградата, в която се намираше складът.

Но първата мисъл на нашите братя, естествено, беше не за склада, а за Регина Петровна и нейните малки мъже… Къде е тя? Успяла ли е да изскочи?

Докато гледаха слисано и се мъчеха да разберат нещо, а след дълбокия сън се мисли бавно, видяха и възпитателката. Притиснала до себе си малките мъже, тя стоеше насред щуращите се деца, сама, вцепенена, сякаш онемяла, в огромните й очи се четеше страх.

— Регина Петровна! — развикаха се братята и се впуснаха право към нея, по пътя блъскаха някого, избутваха другиго. — Регина Петровна, ние сме тук! Тук сме!

Тя само с крайчеца на окото си мярна викащите, деца, с нищо не показа, че ги е видяла или чула, пак се втренчи в огъня, пламъците подскачаха в разширените й зеници.

Дотича Пьотър Анисимович, извика кой знае на кого:

— Къде са кофите? Носете кофи! Вече не знам какво става! — И изчезна.

Веднага дотича обратно, вече с кофа вода.

Като се бранеше с чантата си от пламъците, пое към горящото здание, но не можа да приближи много и плисна водата на земята. Тя тутакси се превърна в пара.

Сега, когато първата уплаха и чувството за опасност минаха, дечурлигата, дори момичетата, вече не крещяха от страх, а сновяха из двора радостно възбудени, смаяни от това невиждано зрелище! Този пожар вече им харесваше!

Пламъкът излиташе право нагоре като гигантска свещ и бучеше, сипейки едри искри като дъжд.

Сградата светеше отвътре, видя се скелетът й. В този миг тя изглеждаше прозрачна, сега можеше да се различи всяка нажежена гредичка.

Само няколко момичета, най-плашливите, се струпаха като около спасително островче край все така неподвижната Регина Петровна.

Пьотър Анисимович се развика срещу Регина Петровна:

— Вие видяхте ли нещо? Поне нещо не видяхте ли?

Регина Петровна не се извърна към директора, сякаш не го забеляза. Не можа да схване отведнъж, че към нея, именно към нея, е отправен въпросът.

— Какво… Видях — бавно, като че насън произнесе тя, без да откъсва очи от пламъците.

— Питам ви! — викаше Пьотър Анисимович и все така се бранеше от огъня с чантата си. — Видяхте ли как избухна? Видяхте ли или не? И после това… На конете…

— На конете ли? — промърмори Регина Петровна. — На какви коне?

— Вече не знам какво става! — развика се Пьотър Анисимович, но се сепна: едва сега разбра, че на учителката й е зле.

Дотича друга възпитателка, Евгения Василиевна, допря до носа на Регина Петровна памуче с амоняк, разтри й слепоочията, а тя изведнъж изахка и се засвлича, отметнала глава назад.

Веднага я отведоха в спалното помещение на момичетата. Още преди това бяха прибрали там малките мъже.

Като видяха всичко това, Кузминчетата се спуснаха след тях, на помощ на своята Регина Петровна, но не ги пуснаха да влязат.

— Вървете, вървете — казаха им. — Всички гасят пожара, а вие какво се шляете?

Вътре някакво момиче се разрида, другите го утешаваха:

— Е де, кой е казал, че е имало коне — сподавено се чуваше нечий глас. — Глупости… Честна дума, това са глупости… Не е имало никакви коне и никакви гранати… Е, нещо е избухнало в склада… Нали там има и газ, и олио, и какво ли не… То сега вече не може да се разбере!

Братята се спогледаха и излязоха на двора. Покривът вече се беше срутил, изригвайки към небето цял салют от алени въглени, дори главни. Искрите бавно падаха надолу и тлееха като светулки в сухата трева. Никой не се опитваше да ги гаси. Дори Пьотър Анисимович, щом разбра, че пожарът не заплашва съседните сгради, се кротна на стълбището пред столовата и така, притиснал чантата до гърдите си, остана да гледа огъня. Имаше нещо жално и безпомощно в позата му, тя сякаш говореше: „Вече не знам какво става!“

През своя четирийсетгодишен живот този човек бе преживял много катастрофи и бе оцелявал единствено благодарение на вродената си търпеливост.

Когато напусна базата на ОРС-а, а той напусна по собствено желание, защото страшно се крадеше и бе замирисало на затвор, изпратиха го в отдел „Народна просвета“ и там му пробутаха тези дечурлига. Всички вече виждаха в него свършен човек, защото знаеха, че това не са деца като деца, ами петстотин главорези, най-лоши от лошите: хората, които ги бяха пресявали, се бяха отървавали от най-отявлените. И докато той подготвяше влака, докато търсеше възпитатели и крънкаше продукти и дрехи, в очите на районното началство току се мяркаше неизречената мисъл: лош късмет извади Мешков! Изгоря Мешков! А заминава, защото знае, че по-зле от това няма да стане… Няма накъде, както се казва!

 

 

Вече пролича, че се разсъмва.

Неочаквано от колхоза довтаса водовозка с пожарна помпа.

Децата веднага си намериха работа: да помпят; по двама, а после по четирима, нагоре-надолу. Но бързо се умориха и зарязаха работата. Само Кузминчетата, вече измокрени, се мъчеха да помагат на възрастните, докато, не щеш ли, видяха по ръцете си бели мехури. Прогониха ги да спят.

На тръгване те пак опитаха да влязат при Регина Петровна, но се оказа, че вратата е заключена. Постояха, поослушаха се, но отвътре не се чуваха никакви гласове.

Не им се и спеше.

Братята се повъртяха из двора, сега съвсем опустял; странна беше гледката на димящите останки от сградата сред внезапно възникналата пустош.

Помпата си замина и се възцари тишина.

Сашка каза тихо:

— Мислиш ли, че… С граната?

— Защо с граната? — тихо попита Колка.

— Че с какво друго? Чу ли как изгърмя?

— Аз спях… — отговори Колка. — Сънувах, че нещо ме трясна по главата, а после се събудих и помислих, че е бомба.

— Ами конете?

— Какви коне?

— Нали разправят, че имало коне!

— Те може всичко да разправят…

— Значи не вярваш? — каза Сашка. И повтори: — Значи не вярваш… Хайде с мен!

— Къде?

Сашка не отговори. Хвана Колка за ръка, здраво го хвана, в него се чувствуваше някаква решителност. Поведе го покрай живия плет към тяхната тайна дупка. Пръв се промуши през тръните, дочака Колка, пак го хвана за ръка и го повлече към края на царевичната нива, долепена до тилната страна на изгорялата сграда.

Сред изпокършените царевични стъбла по меката пръст ясно личаха много следи от копита. Тук-там тревата на парчета се бе разхвърчала настрана. Фъндъци трева висяха дори по царевичните стъбла.

Колка се наведе, и вдигна една гилза. Лъскава медна гилза, не беше трудно да я забележи в тревата.

Сашка взе гилзата от брат си, повъртя я и я пъхна в джоба си. Може да потрябва.

— Ама ти как се сети? — попита Колка и пак потърси с очи по земята, но там не се търкаляше нищо друго.

— Как… Ясно, че ако са идвали изобщо, тук ще са били… Да не са луди да влизат в двора! Да се пъхат в клопка!

— Ама кои са тези „те“?

— Не знам.

— Мислиш, че тъкмо, те са стреляли ли?

— Не знам — повтори Сашка и погледна към планината. Чисто, без нито едно облаче, настъпваше новото утро.

Планините празнично блестяха във високото и грееха със снежните си върхове. Изглеждаха съвсем наблизо.

Никакъв пожар, никакви среднощни страхове не можеха да помрачат тази вечна неземна красота.

— Днес ще бъде горещо — каза Колка и се замисли. — А в Томилино сигурно са тръгнали на училище…

Братята се спогледаха и едновременно си помислиха, че в Томилино, това мръсно бунище, макар и доста нанагорно, се живееше по-простичко, по-спокойно, отколкото тук, сред тези великолепни планини.