Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (4)

IV

Влакът се люшна й спря.

— Кво е туй? Воронеж ли?

— Воронеж — ако го догониш! — отвърна друг глас долу.

Братята се събудиха като по команда, втренчиха се в прозореца. На сивкавата фасада с кафява блажна боя беше изписано: „ВОРОНЕЖ“.

Кузминчетата бяха чували, че ще минат през такъв град.

Но не градът ги интересуваше, а пазарът край гарата.

Двамата се свлякоха от наровете върху главите на дечурлигата, които се блъскаха долу и зяпаха през прозореца. Братята се промъкнаха до платформата и се натъкнаха на мустакат късокрак кондуктор в мръсносиня военна железничарска униформа. В кончова на ботуша му стърчаха две флагчета. Вече мъкнеше нещо в чувал, мустаците му чак изпотени от напрежение, очите опулени.

— Чичко-о, дълъг ли ще е престоят?

Кондукторът ги изтика с гърди до дъното на платформата, хвърли чувала и той тежко изтропа. Обърна се, разкърши рамене. Погледна ги.

— Вие кво искате?

— Пазара търсим — каза Колка. Попита с надежда, кондукторът не току-тъй беше довлякъл чувала. С картофи беше пълен, веднага го определи. Между другото, не бива да изпускат от очи този чувал.

— Ха! Амче пазарът е зад гарата — промърмори кондукторът и махна към изхода. — Ама да не закъснеете! Влакът няма да стои много тук! Щом свирне свирката, гърчете… А втория път — вече таквоз… тръгваме.

Кузминчетата се спогледаха.

И двамата си помислиха: добре че влакът няма да стои много. Хич не им трябваше да стои много. Колкото по-бързо тръгне, толкова по-добре. Нали предварително бяха обмислили всичко и за себе си, и за влака.

Зад дългия зид, който завършваше с полуразрушеното здание на гарата — изглежда, жестоки битки се бяха водили тук, — се откриваше площад, пълен с народ. Като прескачаха купчини натрошени тухли, окопи, пълни с вода, братята, а и десетки други хлапаци, хукнаха с всички сили към пазара.

Врязаха се в него засилени, както кинжал се забива в жертвата си.

На входа, както винаги, бяха торбите със семки и метличките. А по-нататък следваха зеленчуците: картофи, цвекло, ряпа, краставици… Зеленчуците май бяха повече, отколкото в Подмосковието, и млякото беше повече, изложено направо в чаши с румено каймаче отгоре. Казват му варенец. Провлечени викове: „Ва-ре-нец! Хайде на ва-ре-не-ца!“ Една лелка се разкрещя подире им. Викаше ги, защото от джоба на Колка стърчеше червената трийсетачка. А зад трийсетачката надничаха и някакви сини хартишки… Ако не беше трийсетачката, лелката хич нямаше да ги забележи, а тъй дори милички ги нарече, Тук се въртят какви ли не гаменории!

Тъкмо тази беше идеята на Сашка, целият пазар да вижда щръкналата от джоба скъпоценна трийсетачка, а до нея бяха наслагали парчета от разрязана цигарена кутия „Беломорканал“… Иди, че ги огледай в движение, пачка като пачка, колегите мошеници като нищо може да я чопнат! Но и това беше предвидено. Колка пристъпва като богаташ, демонстрира трийсетачката, а Сашка пази отзад, не откъсва очи от нея, тръгне ли някой да приближава, избутва го настрана.

Наоколо вдигаше врява тълпата. Чоплеха семки. Цялата земя беше поръсена с люспи.

Наблизо се чу писък: гепили са някого, бият го.

Тази картина не бе нещо ново за братята, и тях са ги хващали, и те са пищели, като че ги колят, току-виж, някой се застъпил. А ако мълчиш и търпиш, може и главата да ти откъснат заради личната си собственост, хич няма да им мигне окото.

Може някой от техния ешелон да пищеше, но братята бързо свърнаха в друга посока. Много са бдителни тук търговците!

Направиха петдесетина крачки и спряха: ей го! Това е, което търсеха!

На плоска дъсчена сергия, не в центъра, откъдето не можеш се измъкна, а открая бе подреден на месалче ръжен домашен хляб, грижливо нарязан на равни заоблени комати. А до тях нещо съвсем странно, бяло и продълговато: като го видя, Колка просто се препъна на равното. Втренчи се в нещото като омагьосан.

Сашка лекичко го смушка в хълбока:

— Кво се звериш като овен в нова порта… Франзела! Бял хляб, на кино съм виждал…

Прошепна тези думи, но и в неговото гърло сякаш заседна буца глина, ни да я глътнеш, ни да я изплюеш. Заради тая дяволска франзела, дето се навираше в очите им.

Сашка беше видял такава в един предвоенен филм: хлебарница, някакъв човек просто влиза и си купува това бялото… И казва: „Ето, купих франзела!“ Дали не е било наужким? Хем без купони! Хем тъй, цяла!

Озърнаха се братята, дано не ги изпревари някой. Да не би купувачи да се нахвърлят на това пазарно чудо. Но не. Никой не се блъска, не подава пари… Погледнат, направят си сметката, па се дръпнат. Май скъпо дават хлебеца, затова си стои непипнат, очаква богати хора, грее, та света огрява със златната си коричка, закъдрена отгоре като неравно тегелче.

А как мирише! От сто метра биха подушили братята този аромат, може би тъкмо той доведе тук гладните им стомаси, като пчелички, привлечени от аромата на сладкото!

Братята се помолиха наум. Ето какво се помолиха: „Господи! Не го давай на никого, опази го, докато дойде нашият час! Отведи настрана, господи, онези с издутите кесии, дето могат преди нас да пипнат това бяло чудо… Нали виждаш, господи, че трябва да продължим с влака, а ако сега го изтървем… Пък и глад ни мъчи, господи! Ти си нахранил с хлябовете си хиляди (едни бабички разправяха), дай съвсем мъничко за още двама!“

Може и да не бяха точно същите думи, но за смисъла гарантирам, за искреността на молитвите — да не говорим.

Сега братята си разделиха работата така: единият се обърна с лице към влака, другият — към франзелата и хляба, а до тях имаше и късове от пити мед…

Ето къде им трябваха четирите очи! И всичко това го измисли на гладен стомах лудата глава на Сашка! Гръб до гръб, хем няма да им чопнат трийсетачката, хем всичко наоколо се вижда, а ако потрябва сигнал, едно ръгване с лакът стига.

Сашка чу как изсвири локомотивът. Дрезгаво, провлачено, сякаш ги извика: „По-тег-ляяям!“

Тъкмо той беше сигналът за действие. Като тръба на архангел, призоваваща братята да започнат своето право дело.

Сега напред! Само напред! Към франзелата — чудото невиждано, — към заоблените ръжени комати, към парчетата мед, около които се роят нахални оси… Но първо към златния, мил хлебец! По-бързо, Колка! По-бързо!

Сашка ръгна брат си с остър лакът в реброто. „Давай“ — прошепна.

А Колка измъкна по-нагоре хартишките и трийсетачката, да се виждат по-добре, и право към сергията. Знаеше: имат на разположение минута-две, не повече. Примъкна се плътно до сергията, повъртя се, та да се видят паричките, попита:

— Ами тука кво? — Именно с този небрежен тон, който показва, че тук няма нищо свястно, като за него. Боклуци разни.

Млада селянка със сини изпъкнали очи, същински копчета, вперила ги е в небето. Израсла повече нашироко, отколкото нависоко. Сега Сашка би намерил какво да каже: „По-широка от сергията си.“ Глей я как се е разплула, сигур с пазарски стоки са я охранили, та е станала такава свиня!

До нея дребен селяк, плюнка в сравнение с жена си, премачкала го е сигур, нали е над стоте.

Всичко това префуча през главата на Колка като лек ветрец, докато оглеждаше неохотно, с недоволна физиономия хляба.

— Носят тука разни… — процеди и хвърли поглед напред, тоест ей сега ще продължи нататък. — Не виждам нищо свястно.

Дебеланата люпи семки и равнодушно плюва настрани. Като че работа върши, цък-цък, същинска картечница. Обаче се засегна.

— Разни ли? — попита, дори една люспа увисна на долна та й устна. — На това ли му викаш разни?… — тупна тя франзелата под носа на Колка.

Колка уж щеше да си тръгва, ама поспря, взе франзелата и от пружиниращата коричка, от замайващия аромат чак му се повдигна.

— Сигур е от трици, а? — попита и се навъси. Веднага си пролича, че не обича да му пробутват разни гадости от трици.

— Ти си от трици! — пламна здравенячката. — Пшеничена франзела! Що не си отваряш очите!

А Колка наистина беше затворил очи, аха-аха да си избълва червата. Почне ли да повръща тука, пред очите на тая охранена селянка, край на всичките им планове. Ха сега де! Уж всичко премислиха, предварително пресметнаха всяко движение, а гаденето от глад, спазмите в червата забравиха, не ги предвидиха.

Колка врътна глава, вдиша по-дълбоко, после пак. А за пред ония — ръката пред устата, уж се прозява. Дори много естествено излезе, прозява се хлапакът, скучно му е тук, да гледа някаква си жалка франзела, дето го премятат, че уж не била от трици.

— Е, за колко я даваш? — попита и небрежно избута франзелата към бабанката. Но не толкова далече, че да не може да я вземе пак.

— Сто и педесе.

— По-малко не може ли?

— Кво по-малко? Я виж! Чиста пшеница!

— Сто — измуча Колка и махна с ръка. Ех, знаем я ние твоята чиста пшеница. Грош не струва.

— Сто и четирсе — каза оная. И пак си захвана семките.

— Сто и двайсе — подхвърли Колка и се накани да тръгне. Вече направи една крачка настрани, без да поглежда нито продавачката, нито франзелата й. Не го интересува.

— Сто и трийсе — викна подире му бабанката. Ветрило люспи излетя от устата й.

— Айде добре — благоволи Колка, върна се и се потупа по джоба, та да се видят парите. — Минавам се, да знаеш!

Взе франзелата и я натъпка в същия джоб, дето са парите.

А за да не остави дебелата търговка да се опомни, веднага бучна пръст в хляба:

— А тва колко му искаш?

— Комата — трийсетачка! И меда — трийсетачка! — Дебеланата раздвижи устни, люспи се разхвърчаха на всички страни.

— Ще ги взема! Макар че ме дереш жив! — дрьзко произнесе Колка и внезапно развеселен, напъха наведнъж два комата в същия джоб, където вече се намираше франзелата. И докато оная не се бе освестила, натика и две парчета мед в пазвата си. — Ех, кога ли не сме се минавали ние… От всичко вземам! От всичко!

Дебеланата май нещо започна да се усеща, заряза семките, впери очи-копчета в Колка.

А селячето до нея, което до този момент дремеше, се сепна от вика на жена си, огледа се. Пред очите му национализират продуктите, а той лапа мухи.

Ето го втория, критичния момент! Когато всичко е взето и трябва красиво да си плюят на петите. Както биха казали в сведение на Информбюро: обкръжаването на вражеската групировка край Сталинград приключи. Време е да нанесем последния удар.

Тъкмо затова в засада е оставен Сашка. Като отряда на Дмитрий Боброк на Куликово поле срещу Мамай… В училище го учиха. То се знае, Мамай е дебелогъзата пшеничена бабанка…

Монголо-татарите занастъпваха към руснаците: търговката пък изкряска:

— Плащай! — и сграби Колка за ръкава. — Айде плащай!

Точно тогава волинският войвода Дмитрий Боброк нареди на полка от засада да влезе в битката и да нанесе на фашистите решаващия танков удар.

Като дявол изневиделица сред мелето изскочи Сашка.

— По-бързо! По-бързо! — развика се той, та по-силно да слиса търговката. — Влакът тръгва!

Колка врътна глава и дебеланата неволно погледна в същата посока: влакът им, техният влак, бавно потегляше.

Колелата проскърцваха, сякаш човек разкършваше схванатия си крак. Дечурлига крещяха край вратите, натикваха се вътре.

— Бегом! — още по-силно, за да всее паника, кресна Сашка. — После… После ще платим!

Търговката веднага се съвзе. Вкопчи се с мъртва хватка в ръкава на Сашка.

— Кога после? Плащай сега! — И писна: — Па-ри-те!

— Дай й парите, де! — развика се Сашка. — Че ще останем!

— Ами те са под франзелата!

— Дай тука франзелата!

Грабна Сашка франзелата, ама и хлябът пречи. Колка започна да търси под хляба, дръпна си ръката, тъй де, да го пусне, как се търси така.

Селянката му пусна ръката, че като хукна оня ми ти Колка! А Сашка с франзелата отдавна вече бе запрашил към влака.

Ето ви картината: пръв Сашка с франзелата, после Колка, а по петите му житарията и мъжът й.

Дебеланата така се беше нажежила, че Колка усещаше топлината й в гърба си.

Не му беше до смях, тая здравенячка, макар че беше повече широка, отколкото висока, пердашеше така, че не изоставаше — страшен момент. Настигнат ли го, ще го убият. Точно тия със сигурност няма да му простят. И други търговци се емнаха, за тях гонитбата на крадец е развлечение. А пипнат ли го, ще го бият на воля…

Целият пазар се разкрещя:

— Дръъж! Крадеец!

Целият ешелон беше по прозорците. Зрелище не, ами цял театър.

 

Краймосковските момчета

са крадци пропаднали:

дядка возил ги на гюбрето,

те му го откраднали!

 

От всичките петнайсет вагона, от стоте прозорчета — петстотин подигравателни муцунки, петстотин злобни гърла. Викове, смях, рев, писък, закачки. Кой за каквото го бива.

— Ей, Воронеж, нна — ще го догониш!

— И да го догониш — нна, ще му го вземеш!

— Ей, мъжа си загуби, ма!

— Не жена, ами цял локомотив! Изпусни си парата, че ще гръмнеш, ей!

— Що не я турим зад влака — да тика вагоните?

— Глей кви буфери вади!

Някой закрещя модерна песничка, други подзеха: „Влакът грака от Тамбовско, право към Москва, аз на нарчето си кютя, ужким, начи, спя… Пари-ра-ра! Крадеца дръж, ура!“

От прозорците заваляха огризки, бутилки, кутии, именно те позабавиха вражеското придвижване на фашистко-мамаевските орди. Както става винаги в историята, изходът на сражението в крайна сметка бе решен от народа.

Сашка пръв стигна до техния вагон, хвана се за дръжката, огледа се.

Колка се подхлъзна, изтърва един комат, дето го държеше в ръка. Наведе се, но изтърва втория.

А търговката, заканвайки се към прозорците с юмрук, аха-аха да стигне Колка. А отзад — селянчето. Един пък юначага от доброволците си бие шеги с него. И други, и други наближават…

— Хвърли го! — развика се Сашка с цяло гърло. Със сетни сили, цял Воронеж го чу — Хвърляй! Хвърляй! Хвърляй!

Колка се стъписа, но вече усети дишане над главата си! Не дишане, ами нещо като съскане, скърцане и тракане: като че танк го навалите!

Кажи-речи, на колене, по ръце и крака се втурна, вкопчи се в стъпалото, а оная го гепи за краката.

Сашка и кондукторът сграбиха Колка за ръцете, задърпаха го, а оная и тя дърпа, разтегнаха го като хармоника. Реве, пищи като прасе, кога го колят! И оня юначага — вече до нея…

Дръпнаха горкия Колка, така го дръпнаха, че в ръцете на бабанката остана единият му крачол.

А оня, юначагата, дето довтаса и вече протягаше ръце, кондукторът го фрасна с флагчетата и ботуша си по муцуната:

— Не се навирай! — кресна му. — Мошеници не пускаме! Ха! Спекуланти със спекуланти! Мен-тар-джии!

И пак ги забомбардираха от прозорците с кутии и шишета, някой пък понечи да се изпикае в движение…

Сред дюдюкане, сред подигравки влакът набираше скорост.

„Пари-ра-ра! Крадеца дръж, ура!“