Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (28)

XXVIII

Колка поседя още малко на релсите.

А когато започна да се разсъмва — бързо, сякаш някъде запалиха лампи, и жълти отблясъци плъзнаха по сивкаво-сините стоманени ивици, — той избиколи гарата и се качи на хълмчето при бялата ротонда.

Седна на стъпалата и се загледа надолу. Гледа, гледа и се разплака. Разплака се за пръв път, откак видя Сашка на онзи стобор. Плачеше и сълзите закриваха от погледа му великолепната гледка към планините и долината, която се разкриваше заедно с изгрева на слънцето.

А после се умори да плаче и заспа.

Ето какво сънува: отпред се възправят планини, също като стени, клисури се спускат към ниското. Те със Сашка вървят, Сашка приближава към пропастта, а не вижда, не вижда… И вече бавно започва да се хлъзга надолу по леда, пързаля се, а Колка се мъчи да го хване за палтото, за ръкава… Не може да го стигне! И Сашка се търколи надолу, отвесно, отдалечи се съвсем, и още, а Колка чак сърцето го заболя, задето изпусна брат си и сега той ще си изпочупи ръцете и краката, целият ще се изпотроши. Черната топчица се търкаля далече, далече… Колка се събуди от страх.

Опипа лицето си: мокро от сълзи. Значи пак беше плакал.

Погледна надолу, към долината, и внезапно си спомни стихотворението. Никога преди не си го бе спомнял, пък и не бе знаел, че го помни.

Пренощува облачето златно

на гърдите на върха скалисти,

в утринта, щом слънце се разискри,

весело отлитна безвъзвратно.

В бръчките на този връх обаче

влажни дири вечно ще останат.

И стърчи умислен великанът,

и в пустинята сиротно плаче…

Може би тъкмо този хълм е скалата, а ротондата е облачето… Колка се огледа и въздъхна. А може би облачето е влакът, който откара Сашка със себе си. Или не. Скалистият връх сега е Колка, той плаче тъкмо защото стана каменен, стар, стар като целия този Кавказ. А Сашка се превърна в облаче… Ху из ху? Облачета сме ние… Влажна следа… Бяхме и ни няма.

Колка почувствува, че отново му се приплака, и стана. Намери надписа, който бяха оставили тук на 10 септември. Потърси остро кремъче и добави отдолу: „Сашка замина. Остана Колка. 20 октомври“.

Запрати камъчето надолу, проследи го как се търкаля по склона и го последва.

После си уми лицето в една от ямичките с топла вода и пое нагоре по пътя, натам, където беше тяхното помощно стопанство. Още не знаеше какво ще каже на възпитателката Регина Петровна.

Вече наближаваше стопанството, заобиколи и последното хълмче, но така и не бе решил дали ще излъже, или ще каже истината. Не искаше да ги плаши, нея и малките мъже. Защото тук за тях не беше опасно. Пасеш си добитъка и си печеш дунди. Само че той няма да остане. Ще каже: „Сашка замина, и аз трябва да замина.“

Разбира се, ще им даде всичкия мармалад от скривалището, за себе си, за из път, ще вземе само един буркан. И трийсетачката. Тя е цялото им състояние със Сашка, нали затова в Томилино отделяха по коричка, по коричка, та да се сдобият със собствена трийсетачка! Сега на Сашка не му трябват пари. Той пътешествува безплатно…

Сега завинаги е пътник без билет.

Колка приближи до навеса, но не видя никого. Сигурно спят, помисли си той. Почука на прозорчето, надникна в къщичката. И тук нямаше никого. Леглото беше застлано грижливо, както всичко. Което правеше Регина Петровна, и всичко си беше по местата, само стопанката я нямаше.

Колка помисли, че са отишли да доят кравите. Върна се под навеса, порови из съдините, намери качамак в котлето и налапа цяла шепа. Чак сега се сети, че е гладен като вълк. Загребваше шепа след шепа и мигновено изяде всичко. Но не му стигна. Остърга котлето до шушка, после намери извара, и нея изяде. Регина Петровна ще му се скара, като се върне, но ще му прости. Той не го направи нарочно, а от глад.

Пи и вода, полегна на камъша, на тяхната постеля със Сашка. И изведнъж заспа.

Събуди се привечер, от тишината. Беше сам, единствено птиците цвъртяха на покрива. Отиде при извора, напи се и наплиска лицето си.

Кой знае защо му стана чоглаво от тази тишина и от самотата. Слезе към градината, продължи към ливадата, където пасеше стадото.

Само преди два дена стояха тук и измисляха различни имена на бичетата и теличките. А козите изядоха цяла цигара и от ноздрите им излизаше дим. Сега цялото стадо се извърна към него, и козите заблеяха, познаха го, и бичето, дето го нарекоха Чакал, се затича право към Колка… А най-странното беше, че злобната крава Машка, която по-рано, щом видеше Колка, насочваше рога, сега замуча, сякаш го викаше, и то съвсем добродушно: „Му-мууу!“ Призна го най-сетне. Ама каква полза. Виж, да можеше да му каже къде се губят Регина Петровна и малките мъже! И изведнъж си спомни: няма ги магаренцето и каручката!

Ама, разбира се, тя е тръгнала да ги прибере от колонията! Сашка веднага щеше да се сети! Сигурно е отишла до гарата и като не ги е намерила, е запрашила към колонията! А той, мързеливец, такъв, се излежава и спи тук!

Колко не му се искаше да се връща през селото до колонията! Но си представи съсипаните, изоставени сгради, а сред тях обърканата, уплашена Регина Петровна — търси него и Сашка! Нали заради тях е отишла на това гибелно място, където чеченците още обикалят с конете си, а той, Колка, още се колебае, още се тормози — да иде, или да не иде!

Кой ще я спаси сега, ако не Колка!

За последен път се огледа наоколо, дано зърне нещо. Защото много трудно преодоляваше нежеланието си, въпреки че сам се мъчеше да се успокоява. Пък и нещо го възпираше, не можеше да разбере какво.

И чак когато излезе и крачи около половин час по топлия, нагрят през деня път, се сети: искаше да види налице ли са техните красиви дрехи. Жълтите чепички, ризките и панталоните, пъстрите „тютюбейки“… Или са ги задигнали? Сега обаче, докато се търсят с Регина Петровна, вече няма как да не ги задигнат!

Здрачът вече се бе сгъстил, когато мина покрай гарата. Ешелона с военните вече го нямаше. Затова пък по пътя, имаше много следи и царевицата встрани беше изпотъпкана и изпокършена.

А по-нататък замириса на изгоряло. Колка не разбра защо мирише, виж, Сашка моментално щеше да се сети. Сашка щеше само да си помръдне мозъка и да установи: „Ей, знаеш ли, те горят реколтата! За да прогонят чеченците от гъсталаците!“

Това си помисли Колка и едва после схвана, че си го помисли той, той, а не Сашка.

Все по-силно миришеше на изгоряло, пушекът вече пълзеше над пътя като ниска виелица. Очите на Колка се просълзиха и го заболяха. Търкаше ги, а когато вече ставаше непоносимо, лягаше с лице към тревата и му олекваше.

Натъкваше се на голи, изгорени места. Встрани и особено отпред по небето играеха алени езици и дори тук, на пътя, ставаше по-светло от тези езици.

А после Колка стигна до огъня. Останките от трева тлееха, димяха стъблата на слънчогледите — алени, нажежени върлини. Тук вече въздухът беше толкова горещ, че Колка си закри лицето с ризата, за да не му обгори веждите. И ресниците му станаха лепкави, сигурно и те бяха опърлени.

Тогава легна на земята и се замисли: да иде ли в колонията или не? Ако иде, може да изгори. А ако не иде, ще излезе, че е изоставил Регина Петровна и малките мъже сами сред тези пламъци и опасности.

Полежа, отпочина си, олекна му. Реши, че трябва да иде при Регина Петровна. Не може да не иде. Сашка би отишъл.

Сега огънят просветваше от всички страни и на Колка му се гадеше от пушека. С пепелта, с миризмата някак си свикна, почти свикна, само че му беше чудно как тъй наоколо има много огън, а хора — никакви.

Друго беше, когато пътуваха със Сашка, тогава не искаше да среща хора. А сега също толкова силно искаше да срещне.

Поне веднъж.

Поне един човек.

Ех, да можеше да се случи така: върви си по пътя, а насреща му — Регина Петровна води магаренцето! Малките мъже уплашено се оглеждат в каручката, а и тя се озърта, страх я е от огъня! А Колка й вика: „Ху из ху? Не бойте се! Аз съм тук! Аз съм с вас! Заедно не е страшно! Вече знам как да минем през огъня! Сега, ей сега ще ви отведа с малките мъже до помощното стопанство, а пък там е истински рай! Сто години да живееш — никакви пожари, никакви чеченци!“

Колка се съвзе, гледа: лежи насред пътя, изглежда, се е отровил от пушека. Не помнеше как е паднал. Главата му се цепи, аха-аха ще повърне. Опита да стане, не можа. И краката му не искат да вървят. Погледна напред: господи, покриви на къщи. Березовска! Ето я! На две крачки! Ще допълзя, ако ще, и на четири крака…

А тук вече имаше градини, дървета, храсти, огънят не можеше да проникне през тях. Как бе стигнал до някакъв кладенец, Колка не помнеше. Дълго спуска веригата, а да я вдигне, не му стигнаха силите. Два пъти изважда кофата до средата, а тя се изскубва от ръцете му и пада долу.

Колка се наведе над кладенеца, взе да вдишва дълбоко. Въздухът беше влажен, студен, само да не падне. Овърза крака си с веригата и дълго лежа на ръба, главата вътре, а краката — вън.

Поолекна му. Само все още малко му се гадеше.

Отново потътри нозе. Покрай нивите, покрай гробищата — тук изведнъж му се стори, че това изобщо не са гранитни стълбчета, а редица чеченци… Неподвижната тълпа е замряла, щом е видяла Колка, сподиря го с очи… Какво му се привижда! Дали вече не се побърква? Затвори очи, прокара ръка по лицето си, пак погледна: каменни стълбчета, никакви чеченци. Но за всеки случай ускори крачка и не свали очи от тях, та, не дай си боже, да не се превърнат отново в чеченци! Огънят не беше стигнал до колонията, тук нямаше нужда нито да закрива главата си с ризата, нито да ляга на тревата. Само дето беше изчернен целият, знаеше това, макар че не можеше да се види. Ако го срещнеше някой, сигурно щеше да си помисли, че самият дявол е изскочил от преизподнята. Но онова, през което бе минал Колка, си беше наистина преизподня.

Не си спомняше как е стигнал до Сунжа. Наведе се над жълтеникавата, плитка речица, дълго лежа и често-често си потапя главата.

Лежа така, докато наоколо взе да се прояснява. И тогава се изненада: беше утро. Грееше слънчице. Чирикаха птички. Шумеше вода. От ада — направо в рая. Само че трябваше да бърза за колонията, там го очакваше Регина Петровна. Докато огънят не е стигнал дотук, по-скоро трябва да я спаси. А той какво — направи си едно приятно къпане!

Колка въздъхна и тръгна, дори не изстиска дрехите върху себе си. Сами ще изсъхнат, но не влезе в колонията през вратата, а през своята пролука в плета, така беше свикнал, пък и му се видя по-безопасно.

Тук нищо не се бе променило от деня, когато идваха със Сашка. Само насред двора видя потрошена военна каруца, килнала се на една страна, а до нея могилка. В могилката беше бучната дъсчица, а на нея бе написано с химически молив:

Пьотър Анисимович Мешков. 17.10.44 г.

Колка завря нос досами дъсчицата. Два пъти прочете буква по буква написаното, докато схвана: ама това е директорът! Това е неговият гроб! Ако бяха написали „чантичката“, по-бързо щеше да се сети. Ето, значи, какво е станало. Убили са го, значи. Може да убият и Регина Петровна…

Изправи се насред двора и силно, колкото му глас държеше, се провикна: „Ре-ги-на Пет-ров-на!“

Отговори му само ехото.

Разтича се по всички етажи, по всички помещения, запрепъва се в разхвърляни предмети, без да ги забелязва. Тичаше и отчаяно повтаряше: „Регина Петровна… Регина Петровна… Реги…“

Внезапно засече. Спря се като вкаменен. Разбра: тук я няма.

Изобщо не е идвала тук.

Стана му тъжно. Стана му самотно. Като в клопка, в която се е напъхал сам. Втурна се навън от двора, но се върна, помисли си, че няма да може отново да мине през огъня. Силите няма да му стигнат. Може би с нея, с Регина Петровна, и с малките мъже би минал… Заради тях би минал, за да ги спаси. А за себе си няма сили.

Полегна в едно ъгълче, вътре, на пода, без нищо да си постеле отдолу, макар че наблизо се търкаляше дюшек, имаше и възглавница. Сви се на клъбце и потъна в някаква забрава.

От време на време се съвземаше, тогава викаше Сашка, викаше Регина Петровна… В този живот нямаше друг човек, когото да повика.

Струваше му се, че са наблизо, но не го чуват, викаше от отчаяние, а после застана на четири крака и скимтеше като кученце.

Струваше му се, че спи, спи много дълго и все не може да се събуди. Само веднъж през нощта, без да разбира къде е, чу как някой често и тежко диша наблизо.

— Сашка! Знаех, че ще дойдеш! Аз те чаках! Чаках те! — каза той и заплака.