Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (6)

VI

Мустакатият кондуктор само тежко въздишаше, когато надничаше в клозета.

Всичко беше оплескано, чинията, подът около чинията, чешмата, мивката под чешмата, поличката за сапуна, дори стените бяха опръскани, кажи-речи, до тавана.

Вече бяха стигнали и до платформите между вагоните, а някой се бе изхитрил да напълни печката.

На честите сега спирки тумбите дечурлига тичаха не към полето за плячка, а под насипа, за да се облекчат.

Но вече нямаха сили и да се отдалечават, клякаха начаса, до вагона или под вагона, Някои, по-слабичките, имаха сили само да се наврат под вагона, навън ги измъкваха другите.

Машинистът, цял осажден, с черна омазнена роба, дребничък, сбръчкан, сега, преди да потегли, лично притичваше покрай цялата композиция, навеждаше се и молеше:

— Дечица! Милички! Ама как ще тръгна, като сте ми седнали на колелата! Пази боже да не сгазя някого, мале мила! Обслужвал съм фронта, карал съм композиции с войска за Сталинград по релси, наредени по земята… Нощем! И нямам нито една катастрофа, кажи го! А сега…

Поклащаше прошарената си ниско подстригана глава и викаше на помощ директора.

Идваше нервозният Пьотър Анисимович, тичаше от вагон до вагон и притиснал до гърдите си чантата, се навеждаше, викаше:

— Излизайте! Трябва да поемаме! Влакът чака! Така никога няма да тръгнем, разбирате ли?

Децата не отговаряха, не помръдваха. Само голите, строени в редица задничета издаваха в отговор на думите на директора гръмки звуци.

Директорът се изправяше и ококорен срещу машиниста, разперваше ръце:

— Вече не знам какво става!

— Абе то ясно, ясно — мърмореше машинистът. — Ама какво ще правим?

На най-близката гара, а гарата се казваше Кубан, спряха за три денонощия. Временният мост през планинската река, построен от сапьори по време на настъплението, беше отнесен от разбушувалата се стихия, а новият още не беше пуснат в експлоатация.

Откараха композицията в глухата линия.

Разтовариха децата, настаниха ги в съседния товарен влак, на сеното: по-рано с този влак бяха превозвали коне.

Сашка, по-нетърпеливият от двамата, бе лапал два пъти повече, бе се тъпкал със зеленчуци, семки, зелени дини, патладжани и какво ли не още. И пръв се тръшна от корем. Час по час тичаше с другите до платформата.

Той дори се беше изхитрил така да се намества сред дрънчащите железа в прохода между вагоните, че да пуска фонтанчето си право през дупката.

После вече и фонтанчето секна. Минаха зелените води, жълтите, дори нещо черно. Появи се слуз със съсиреци кръв.

Привечер с директора дойдоха двама с бели престилки: мъж и жена. Прегледаха всички. И Сашка. Опипаха корема, погледнаха му езика.

Сашка лежеше на постилка от сено, блед и мълчалив.

Как ли не се мъчи Колка да го развесели, разказва му за гарата, която се казваше станица, че в овощните градини расте жълтият плод афъзка. Виси право над улицата, бери и яж до пръсване. А край насипа има и друг един плод, и той безплатен: казва се трънка. И от него има колкото щеш.

А пък край насипа се търкалят толкова костилки от разните плодове, че земята не се вижда. Хлапетиите, всички чакали, дето ги държат краката, слагат тези костилки на релсите и ги трошат с камъни. Цялата тара е гръмнала от това трошене!

— Чувам — опита се да каже Сашка и дори се усмихна с безкръвните си устни. Сякаш всичко беше изстискано от него. Колка се видя в чудо.

Но за едно нещо, което видя на тази гара, си премълча. За странните вагони на един отдалечен коловоз зад водната помпа. При тези вагони се озова случайно, когато береше трънки по насипа, чу как от един вагон, от прозорче с решетка, някой го вика. Вдигна глава и видя две очи, отначало само очи: момиче ли беше, момче ли? Черни лъскави очи, а после уста, език и устни. Тази уста се подаваше навън и произнасяше само един звук: „Хи.“ Колка се учуди и посочи дланта си, пълна с възрозови корави плодове: „Това ли?“ Защото беше ясно, че му искат нещо. А какво друго ще му искат, като нямаше нищо освен трънките.

— Хи! Хи! — викна гласът и изведнъж дървената вътрешност на вагона оживя. В решетката се впиха детски ръце, други очи, други уста, сменяха се, сякаш се блъскаха едни други и същевременно странното бучене от гласове се засилваше, като че гъргореше слонска утроба.

Колка отскочи, замалко не падна. И тогава кой знае откъде изникна един въоръжен войник. Трясна с юмрук по дървената стена на вагона, не много силно, но гласовете веднага замлъкнаха и настъпи мъртва тишина. И ръцете изчезнаха. Останаха само очите, изпълнени със страх. И сега всички те бяха вперени във войника.

А той вирна глава, закани им се с юмрук като по навик, каза:

— Млъквай! Поганци! На кого казвам! Ти-хо!

Пристъпи към още стъписания Колка, чевръсто го обърна към гарата, сякаш знаеше откъде се бе взел, и го тласна отзад.

— Върви си, върви си оттук! Това не ти е цирк, няма нищо за гледане!

Колка препуска чак до гарата, стиснал в шепа тия глупави трънки. Ако Сашка не беше в толкова тежко състояние, веднага щеше да му изтърси новината и да го попита за думата „поганци“… Може би означаваше гамени или безпризорни, или мошеници, или бандити?… Знаеше тези думи. А това беше нещо ново, умна глава трябваше да го смели. Но Сашка беше зле. По всичко личеше, че Сашка загива.

А бялата жена, оная с престилката, донесе още хапчета и някаква горчилка в шишенце. Колка от съжаление към брат си излапа половината хапове (ей, че отрова!), и шишето изгълта. Разбираше, че самичък Сашка няма да оцелее от такова лечение. Дори термометъра подържа вместо Сашка, но точно тогава го пипнаха.

Зорки очи имаше бялата лекарка, раздели братята и нареди на Колка известно време да поживее в другия вагон.

Колка се съпротивлява доста, не искаше да тръгне, дори се опита да я трогне, с рев, но напразно. Лекарката излезе коравосърдечна. Кажи-речи, насила, с помощта на белия мъж, изхвърли Колка и му забрани да се мярка при Сашка. Дори го заплаши, че ще го откарат на друго място.

Колка се сети какво трябва да направи, пъхна се под вагона и оттам през пода се опита да разговаря с брат си. Когато нямаше лекари, Сашка сподавено отговаряше. С ухо, допряно до дървото, се разбираше какво казва.

Тогава Колка натрупа между релсите трева и репеи, направи си леговище и спеше под мястото, където беше Сашка. А за да знае, че е винаги при него, Колка почукваше по дъното на вагона с камъче. Сашка му отговаряше.

Така изминаха две денонощия.

Някогашният техен ешелон, спрян на съседен коловоз, бе подложен на основно чистене. Изстъргаха го, измиха го, овониха го с вар и карболова киселина. Тъй че първите, които понечиха да се преселят в него, не можеха да дишат, сълзи им течаха от очите. Затова изчакаха още едно денонощие, докато тия безобразия изветреят от вагоните.

През това денонощие Колка още веднъж се промъкна при странния влак. Не го домързя да избиколи през бодливите храсти, и то само поради долния навик, присъщ на всеки чакал: да се върти нахално като оса тъкмо там, откъдето го пъдят! То се знае, на такова място все ще изкяриш нещо. Ако не за устата, за очите… У нас вземат пари и за едно поглеждане! А сред интернатските чакали зоркото око се тачи като втора дажба.

Но колкото и да се взираше Колка, клекнал в храстите край насипа, колкото и да се ослушваше, нито видя, нито чу нещо. Зърна войник, не оня, дето го беше пропъдил, а друг, по-висок и по-едър, крачеше покрай ешелона и все гледаше да се свре ат жежкото слънце в тясната сянка от вагона.

През доста дългия си живот, неговия и на Сашка, те бяха виждали много и най-различни влакове да минават покрай Томилино: санитарни с червени, кръстове, военни с танкове, покрити с брезент, с бежанци, с трудоваци, дори със затворници… Веднъж видяха как карат пленени фашисти, и те бяха в товарни вагони, а генералите им — в отделен луксозен вагон… После ги прекараха в колона през Москва. Обаче този вагон, Колка би могъл да се закълне, не беше нито фашистки, нито бежански. Приличаше по-скоро на техния безпризорен влак: и тези тук май не ги хранеха. Но нали чакалите и сами можеха да си намерят лапачка — от малки си знаят как! Да, ама как ще намериш, ако си заключен!?

Колка знаеше колко е лошо да си заключен, със Сашка неведнъж ги бяха вкарвали в дранголника, последния път за една отмъкната от пазара кисела краставица. Докато ги влачеха, те излапаха краставицата, а после цялата нощ седяха и реваха, такава жажда ги мъчеше! Е, Кузминчетата ги бяха затваряли заради киселата краставица или за други работи, ами тези?… Дали не са очистили директора си? Или са завзели вкупом хлеборезачницата?

Докато Колка разсъждаваше, оня влак изсвири и потегли. Войникът за последен път огледа композицията от край до край, скочи на стъпалото и тогава отново отекнаха гласове.

Този път не от един, а от всички вагони. Закрещяха, запищяха, заплакаха…

Влакът пое в посоката, откъдето братята току-що бяха пристигнали, но — странно — звуците и гласовете от товарните вагони още дълго витаха из въздуха над гарата, докато се стопиха в топлия здрач.

Но това, разбира се, бяха фантазиите на Колка, защото излезе, че никой освен него не бе чул нито викове, нито плач. И машинистът на техния влак спокойно обикаляше вагоните и почукваше с чукче по колелата, и чакалите се мотаеха около влака, и хората на гарата спокойно си гледаха работата, а радиото лееше бурните звуци на марш в изпълнение на духов оркестър: „Широка страна моя родная…“

А после и ние потеглихме към незнайния Кавказ.

Отвъд река Кубан, която сега се беше разляла нашироко и я прекосихме бавничко, много бавничко, по паянтовия, клатушкащ се временен мост, построен неотдавна от сапьорите, пред нас се ширнаха наводнени овощни градини, а после на хоризонта се замяркаха и далечните планини. Ние ликувахме, сякаш бяхме направили най-великото откритие в живота си: „Планини! Вижте, ей това са планини! Истински планини.“

Те изглеждаха като редки облачета, накацали в края на небето, и се разбра, че до тях има да пътуваме още доста денонощия! Дъхът секваше от искрящите върхове, същевременно наистина ни се струваше, че всичките ни чакалски мечти за изобилие, за сит и невероятно радостен невоенен живот непременно ще се сбъднат.

И се забрави, изтри се от съзнанието срещата на гара Кубан с ешелона, от който към нас протягаха ръце наши връстници: „Хи! Хи!“

Влаковете ни бяха стояли един до друг като два близнака, които не се бяха познали, и се разминаха навеки, и нямаше никакво значение, че едните пътуваха на север, другите — на юг.

Свързваше ни обща съдба.