Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (23)

XXIII

Регина Петровна се настани в къщичката с малките мъже. Изхитриха се някак и тримата да спят на един креват. На Кузминчетата постлаха на пода, но те отказаха. Вътре им беше тясно и задушно. Нахвърлиха трошлив ароматен камъш в ъгъла под навеса и така си подредиха постеля. Стените на навеса бяха изплетени от същия този камъш, само че сух. Нощем той поскърцваше.

Първата им работа беше да намерят тръстиката, която плешивият Демян беше нарекъл захарна. Нагостиха всички, и Регина Петровна, и малките мъже. Ядоха, докато тя изведнъж се свърши. Вкусна тръстика са измислили тия селяни, дъвчи и плюй, това се казва живот.

Намериха и лозето. То се стелеше по земята и под листата, ако ги повдигнеш, можеха да се намерят кафеникави гроздове, оплескани със засъхнала кал.

Сашка откъсна едно зърно, опита, лицето, му се сгърчи.

— Да си изкълчиш челюстите! Киселяк!

Но Регина Петровна беше на друго мнение. Тя помоли да наберат повечко грозде, колкото побере кошницата.

И веднага, пред очите на децата, изсипа чепките в легена, изми ги и започна да ги мачка с камък. Потече мътен сок. Братята го опитаха с пръст: хваща те скомина.

Регина Петровна изсипа сока в една дамаджанка, запуши я и я прибра в мазенцето.

— Ще имаме вино за празника — каза на момчетата.

— Ами какъв ще е този празник? — заинтересуваха се братята.

— Не знам — каза тя. — Ще измислим някакъв!

— Че то празниците измислят ли се? — попита Сашка. — Досега знаех, че си идват сами.

— Понякога идват… А понякога…

Възпитателката втренчено погледна братята и попита:

— Вие кога сте родени?

— Кво? — едновременно запитаха те. Не разбраха въпроса.

— Кога е рожденият ви ден?

Братята се спогледаха и пак се вторачиха във възпитателката.

— Ден ли? Защо ден? Ами ако сме се родили през нощта? Или рано сутринта?

— Ама, разбира се — каза тя усмихната. — Всички, всички на този свят — дори кравите, телетата и козите — имат дата, на която са се родили, месец, година… И вие имате… Само че сте го забравили, нали така?

Колка въздъхна и погледна Сашка. Той е по-силен в мисленето. Той да си спомни.

Ако го бяха попитали например колко буркана мармалад има в скривалището им, Колка щеше да каже веднага. Но това…

Но и Сашка мълчеше.

— Тогава ние сами ще измислим дата — каза Ретина Петровна. — И ще си направим празник! Е?

Колка тъпо попита:

— Кога, значи?

Регина Петровна пресметна нещо наум, устните й мърдаха.

— Ами, да речем, след една седмица. На седемнайсети октомври. Харесва ли ви?

— Не знам — каза Колка. И Сашка каза: „Не знам.“

— А кога ще заминем? — попита Колка.

— Къде? Ще заминаваме ли?

— За някъде.

— Ами тук не ви ли харесва? — попита Регина Петровна, като този път се обърна към Сашка.

Той смутено премълча.

Помисли си: тук ни харесва… Там — не ни харесва…

Представи си какво би било, ако Чантичката ги остави тук завинаги. Няма нужда да ходят на училище, ще се научат да свиват цигари като Демян, да кълцат махорка, да косят трева, да ядат тръстика.

А после някой от тях ще се ожени за Регина Петровна и ще храни малките мъже с каша. Впрочем не, сигурно и малките мъже ще пораснат. Те ще пасат стадото.

— Добре де каза Регина Петровна. — Ще отпразнуваме рождения ви ден, пък после ще видим. Съгласни ли сте?

Гласът й, нейната топла гальовност успокоиха братята. Те се съгласиха да почакат. До празника. А какво значи празник, знаеха от опит: викат ги в столовата, дават им по едно сухарче и шепа семки. И хайде чупка… Да те няма!

Ако братята бяха поисквали да си измислят празник, сами щяха да си го измислят. На, главата на Сашка сече здравата, той може да ти измъдри колкото щеш празници! И няма нужда да им прикачват някакви рождени дни.

А може би това са само приказки — че безродниците, колонистите и приютските деца се раждат? Може пък да се завъждат от само себе си като бълхите, да речем, като въшките или дървениците в занемарена къща. Уж ги няма, няма, а по някое време гледаш — появили се в някой ъгъл! Пъплят, гадинките недни, повгледаш се в немитите им муцунки, в ония особени грабливи движения: я! Че то това е нашето безпризорно племе, изпълзяло е да види и то бял свят! От него, разправят, идели всички зарази, носели и молци, и мор, и краста… И без това в страната продуктите не достигат, а престъпността расте ли, расте. Време е вече да ги морим тия душички с пермазол и унитокс, и с газ — като хлебарки! Онези пък, дето са най-лакоми — къш, на Кавказ, хем и релсите след влака им да напръскаме с деказол и флайтокс, та и следа да не остане. И ето, не остана. И всички са спокойни. Не ги гризе съвестта. От нищото излязоха, в нищото изчезнаха. Какво ти раждане! Господи!

Какво ли не са патили братята през живота си. И тоя рожден ден ще изтърпят някак. И по-лошо са видели! Пък и много време има дотогава!

Но странно, времето бе текло бавно само в колонията. Там се разтакаваха и само чакаха кога ще пи нахранят. А тук дните хвърчаха като влак, който не спира на твоята гара.

И то защото Кузминчетата се заловиха за работа.

Ходеха поред до едно изворче на високото, носеха вода за домакинството. Там можеха и да се умият. Но братята никак не обичаха миенето. Пък и вредно е да се миеш със студена вода. Кожата ти се протрива, дрехите се измокрят.

И изобщо: за какво им е.

Тяхна грижа беше и да извеждат стадото на ливадата. Виж, да доят кравите, Регина Петровна не им разреши. Опитаха тайно, нищо не излезе. Кравата като срита ведрото… пак добре, че не ги фрасна по главите!

Кравите се казваха Зорка и Машка. Така ги нарекъл Демян.

Зорка беше едра, кафява, добричка. Тъкмо нея се опитаха да издоят. А Машка — мършава, на черни и бели петна, нервозна и капризна. Не дава да я доближиш. После посвикна, започна да пуска възпитателката, Сашка, дори малките мъже, но все някак предпазливо, плахо. Само Колка не понасяше. Щом го зърнеше отдалече, изопваше врат, извръщаше мокрия си нос към него и започваше да души. Опиташе ли той да се приближи, започваше да рови с предното копито, навеждаше рога и замучаваше. Тоест караше му се.

Колка много се обиждаше, заканваше се на Машка отдалече с юмрук. И се махаше.

Братята се опитваха да избудалкат кравата, да се преобличат и да се представят всеки за другия. Но се оказа, че е невъзможно да измамят кравата, също както леля Зина навремето.

С двата мелнични камъка, кръгли, поставени един върху друг, братята мелеха царевица. Въртиш горния, а през дупчицата пускаш зърна. А от цепнатинката между камъните се сипе бял прах. Претръскаш го през ситото — ето ти и брашно, и зрънца за каша. С една дума, лапачка.

Ако щеш, печи чуреки, едни такива груби питки, ако щеш, вари качамак. Всичко това, вариантите за ядене, братята го усвоиха бързо. Само дето не обичаха да въртят камъните.

Отначало ги въртяха поред. После само Сашка. Колка заяви, че не му търпи търпилото.

Затова пък на драго сърце събираше дърва и тезек. А Сашка не можеше да понася тезеците. Предпочиташе сто пъти да завърти камъните, отколкото да вдигне един тезек.

Те може да им викат тезеци, заяви той, ама на човешки това си се казва л… Ако знаел в колонията, щял да докара колкото си щат от онова, дето остава от колонистите край стобора! Щели да си имат гориво за сто години напред!

Варяха си ориз с мляко, докато имаше ориз, а после — тиква.

Отначало, когато дотъркаляха от градината тиква, едра колкото единия малък мъж, братята дълго се въртяха около нея. Докато Регина Петровна не я разсече с брадвата на жълти парчета. Братята начаса грабнаха по едно. Отхапаха по веднъж-дваж и ги хвърлиха. Бяха очаквали, че е като диня, а то излезе същински кръмни моркови; отвън изглеждаше свястна, а вкусът й дървен!

Заявиха на възпитателката си: няма да ядем тая дунда.

— Не е дунда, а тиква — поправи ги тя.

— Няма значение. Да я плюскат Зорка и Мишка или телетата. Те са глупави, няма да й разберат вкуса.

Регина Петровна се разсмя, закани им се:

— И допълнително ще поискате!

— Няма да поискаме! — запънаха се братята. — Защо ли такива дунди заемат място в градината! Голяма, пък… глупачка, натъпкана със семки!

А Регина Петровна наслага парчетата в тавичка и я пъхна в печката, върху въглените. Пече, въртя се около печивото си като магьосница и хитро си мълчеше.

На обед им сложи по едно малко парченце: опитайте! Стига с вашите капризи!

Братята помислиха малко, взеха си. И пак си взеха. Всяко парче се бе зачервило, набъбнало, бе станало ароматно и сладко. По коричката бе избила лепкава мед… Ех, да си оближеш пръстите!

Изядоха ги братята, погледнаха към тавичката: колко остават? Регина Петровна заклати пръст, но им даде допълнително. Горди бяха братята, сами нямаше да си поискат. Е, това се казваше празник: лапачка на корем!

Колка си облиза пръстите и заяви:

— Хубаво е, че на Кавказ расте такава дунда!

Така похвали Кавказ. А същевременно и тиквата. Сашка премълча. Но наум си каза: с тая работа сгрешиха. Изложиха се. От млякото Регина Петровна правеше сметана, окачваше извара в парче тензух да се изцежда. Наливаше и на тях. Но млечната храна не се хареса на братята. Пиеха и се мръщеха. Гледаха да се измъкнат от масата.

— Глупачета такива — уговаряше ги Регина Петровна, като им наливаше в канчетата прясно издоено мляко. — Не разбирате колко сте щастливи! Та това е най-хубавото нещо, което е измислила природата за вас!

— Ние нямаме нужда от природата — инатеше се Колка. И Сашка кимаше. — Ние и така си живеем.

— Но нали вие самите сте природа… И то каква природа: цяла стихия! — смееше се Регина Петровна и сядаше да пие мляко. А чурека чупеше по парче на всеки. — Кажете ми, моля ви се, защо, когато сте много, сте такива неуправляеми? Като прашна буря сте: човек не може да ви удържи, да ви усмири… А когато сте двамата — и им даде по още едно парченце чурек, — сте други, по-добри. Не съвсем, разбира се. Но сте по-добри, по-добри сте…

— Без чакалите е хубаво — обясни Сашка. — Обаче ако дойдат, всичко ще разграбят. И тиквите, и млякото, и чуреките…

— Ами вие? — попита Регина Петровна. — И избърса белите си устни и белите носове на малките мъже. Те лочеха млякото като котета, с език от чинийките.

— Какво… ние?

— Сякаш не знаете! — каза Регина Петровна.

Сашка понечи да каже, че не знае, но засече. Вчера си бяха направили запас с Колка. Сложиха в скривалището три чурека, мислеха, че възпитателката няма да забележи. И напълниха едно шише с брашно.

Регина Петровна почистваше масата от трохите, но си личеше, че чака отговор от братята. С огромно нетърпение. Черните й вежди бяха присвити, значи беше ядосана. Приседна намръщена, подпря бузи на ръцете си, загледа се някъде в пространството и заговори, че тя мислела да живеят като едно семейство и всичко да им е общо, и всичко — свое… А някой тук се държи като чакал, тоест краде от самия себе си. Гепи, май така му казват чакалите. И тя, Регина Петровна, дорде е жива, никога няма да разбере това. Как е възможно да крадеш от собствената си трапеза?

Братята нищо не продумаха, станаха и излязоха. Отначало на ливадата, да се посъветват, после при скривалището.

Върнаха се и оставиха всичко, тоест чуреките и брашното, на масата.

Никой повече не си спомни за този случай.

 

 

Вечерта преди рождения ден Регина Петровна приготви тесто за млин. И помоли да дотъркалят от градината някоя по-жълта тиква. И да наглеждат стадото. И малките мъже.

А тя впрегна магаренцето и замина за гарата. Доста се бави и като се върна, сложи на масата две кутии с консервирано месо. Взела ги срещу мляко от пътници от минаващия влак.

А по-точно: кутията с месо беше една, а в другата, овална, с ключе за отваряне, имало американски консервиран салам.

Братята вече знаеха, пъхваш ключето в ухото, въртиш и капакът се разпаря по шева, а под капака… Мале мила, и това ако не е празник! Заради такива кутийки братята са готови всеки ден да изтърпяват своето раждане!

Кузминчетата не мръдваха нито крачка от масата, само се взираха в кутиите, душеха ги, галеха лъскавите им студени хълбоци. Опитваха се да ги ближат, но вкусът на тенекията си беше чисто тенекиен, само щипеше на езика и толкоз.

Не щеш ли, с талигата си пристигна Демян, макар че никой, не бе го канил. Разбира се, той дори не бе подозирал за рождения ден, но им донесе парче сланина и буркан мармалад: измолил го от работниците в завода.

Регина Петровна посрещна Демян сдържано, но се зарадва на мармалада: ще стане истински сладък млин!

Виж, братята се отнесоха пренебрежително към мармалада. Тях не можеш ги изненада с такива буркани. Виж, да можеха да прибавят към запасите си консервираното месо или салама, в овалната кутийка с ключето! Защото сега ще ги излапат като едното нищо, и Демян ще помогне. Глей го ти какъв нюх има — дойде точно за месото.

А Демян, макар че уж беше дошъл по работа, все се въртеше около кухнята. Пречеше на Регина Петровна. Разказваше й нещо за своето домакинство, как прибрал картофите, как мариновал дините, а за тукашните ябълки разправяше, че не стрували, хвалеше някакви други, антоновки, дето растели по неговите родни места.

— Аз съм сръчен, полезен човек, само дето жена си нямам — бъбреше той, загледан в гърба на Регина Петровна. — Бива ме и за женска, и за мъжка работа, но една къща няма ли стопанка, все едно да няма печка. Всичко има, ама топлина няма. Пък и на вас, гледам, с тия, мъничките, не ви е леко… А?

Регина Петровна не се обръщаше, вършеше си работата край запалената печка, край огнището и нищо не му отговаряше.

Но по едно време помоли за цигара:

— Направете ми една… от вашите…

Ръцете й бяха изпоцапани с тесто, затова Демян, като сви цигарата, й я пъхна в устата и й поднесе горящ стрък камъш. При това въпросително се вгледа в очите й.

Регина Петровна духна дим, хвърли поглед на Кузминчетата, които пазеха наблизо.

— Аз съм съпруга на летец… Знаете ли какво е това? Това е професия… — каза тя. — В нашето градче преди войната казваха точно така: нейната професия е „съпруга на летец“. Да го изпращаш… Да чакаш. А после пак да го изпращаш… Когато се събирахме, ние, жените на летците, си приличахме по нещо: другите жени си говорят за моди, за украшения, а ние — за самолети и за полети. На тази мъжът й отлетял на Север, на друга — за Америка… Тогава беше модерно. И винаги — за войната. Защото тези самолети превозваха бомби — точно така се казват, бомбовози, и макар че това беше военна тайна, ние знаехме всичко за самолетите: колко бомби побират, каква скорост имат и накъде ще полетят при нужда.

А после, когато се започна, веднага ги пратиха край Ленинград и те тръгнаха да бомбардират Берлин. Оттам беше по-близо. Той се върна от първия си полет, посрещнах го. Моите малки мъже тогава бяха съвсем мънички. А при семействата на онези, които не се връщаха, трябваше да ходим ние, жените на завърналите се. Такъв беше обичаят. Не мога да ви опиша колко е страшно да влезеш в къща, където още нищо не знаят. И да се преструваш, че си се отбила случайно.

А после излетяха за втори път; лично Сталин им нареди. За по-ефектно. А там вече се били приготвили, само първия път фашистите не можели да предположат, че ще посмеем да летим към тях… И тогава жените на другите летци дойдоха при мен…

Нашето авиационно селище се пребазира в тила, германците настъпваха, а аз вече нямаше защо да заминавам с летците. Вдовица, че и с тези две опашки…

Регина Петровна изплю фаса и го стъпка.

— Отидох да работя в интернат, където чуждите, там и моите, по-лесно се издържаше. Че и гладът! А после реших да дойда тук… Помислих, че ще е по-леко.

Нещо засъска, тенджерата беше изкипяла, Регина Петровна изохка:

— Изкипя! На какво става от много бъбрене…

Скочи, спусна се към печката, и Демян подире й, опита да й помогне.

— Дай да я държа! Дай! — засуети се той около стопанката. — Много ме бива! Каквото искаш, мога да ти сготвя? Не гледай, че такова…

Регина Петровна отмести тенджерата, избърса челото си с опаката страна на ръката и попита:

— Ами можете ли да белите картофи, Демян Иванич?

И на плешивия Демян Иванич тутакси бе възложено беленето на картофите, а Кузминчетата, които ревниво следяха с очи кутиите с месо на масата, но и суетящия се тук гостенин, бяха пратени за гориво. Да събират съчки и тезеци. Днес, трябваха много.

— Глей го ти — каза Колка, озъртайки се, когато се поотдалечиха, чак оттатък зеленчуковата градина, — мярна месото и веднага се лепна за кухнята… Сръчен съм! Много ме бива! То нас всички ни бива да лапаме мръвки. Чак е оплешивял от много сръчност.

— Тия, плешивите, са много нахакани — потвърди Сашка.

— Да си е нахакан у тях!

— На друго е хвърлил око той, не на консервата.

— Не на консервата ли? На тиквата ли, мислиш? — попита Колка.

— Не-е… Ние нали сме едни тикви, нищо не разбрахме! Когато започна да дрънка за домакинството си…

— Какво да му разбираме? — учуди се Колка. — Оплезен съм, вика… И нямам печка.

— Той че е оплезен, оплезен е — потвърди Сашка. — Ама като извъртя работата към печката, веднага го усетих!… Иска да се жени!

Колка тъпо се вторачи в брат си. Забрави дори да събира тезеците, дето били лайна. Така го смая откритието на Сашка.

— Ама за коя?

— За коя… Ех, че си и ти!

Колка недоверчиво се умълча. Обмисляше новината. И току изтърси:

— Ама нали е стар? Сигурно е вече на трийсет…

— Какво от това? Ами тя?

— Регина Петровна е друго нещо — каза уверено Колка. — Тя е красива. За нея ще се ожени някой генерал… Или маршал…

Колка помисли малко и се поправи:

— Всъщност за нея ще се оженим ние.

— Тя няма да ни вземе — пресече го Сашка.

— Защо пък?

— Голям глупак си, Колка! — сърдито кресна Сашка. — Как можеш да се ожениш за нея, като не си пораснал още?

— Че нали ще порасна! — избоботи упорито Колка.

— Охо, докато пораснеш!… Ще дойде някой като тоя, оплезен и умен, ще подскача около нея, ще й каже нещо за печката, за картофите… И накрая ще я отведе!

— Аз пък няма да я дам! — каза Колка. — Ще го убия!

— Кого бе, Демян ли?

— Е, ще го отровя! Ще му сложа татул в млина — упорито държеше на своето Колка. — И коня му ще отровя.

Погледна натам, където зад храстите се виеше синята струйка дим от кухнята, и с все сила закрещя:

 

Който е със крак единствен, като княз живей досущ,

и партенката е здрава, и не трябва му ботуш!

 

Оттук, от толкова далече, плешивият Демян естествено не можеше да го чуе. Пък и не им стана по-весело от песента на Колка.