Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (33)

Послепис към българския читател

Още през 1963 година в сборника на издателство „Народна култура“ — „Млада съветска белетристика“, бяха преведени мои разкази за трудното военно детство. Преди това те бяха печатани и в други вестници и издания, включително във вестник „Работническо дело“.

Тази повест е пряко продължение на онези разкази и на още една, засега непозната, на българските читатели повест, написана през седемдесетте години: „Войникът и момчето“.

Оказа се, че поне веднъж на десет години съм се обръщал към най-трудната за мен тема, темата на войната: в началото на шейсетте години именно чрез онези „малки разкази“, през седемдесетте — чрез „Войникът и момчето“, само че този път това бяха спомени за Кавказ, където през лятото на четиридесет и четвърта година ме бе захвърлила съдбата. С една дума, повестта е написана върху жизнен материал, не ме бива да измислям. Пък и по моите отклонения, които са нещо като ключ към събитията на Кавказ от онова време, проницателният читател ще разбере, че авторът и героите му до голяма степен съвпадат.

Разбира се, питат-ме — много често ме питат: „Вие Колка ли сте? Имал ли сте брат близнак?“

Никога не съм имал брат близнак. А на въпроса, кой съм аз в повестта, ще отговоря с думите на моя герой Колка: „Аз съм двамата.“ Нали и близнаците ми са двама, ала сякаш с една душа, тъй че, когато единият загине, трябва да загине и другият…

Разбира се, патосът на моята повест е насочен не към миналото, а към бъдещето — тя призовава към мир и дружба между народите. А това, мисля, е един от основните световни проблеми на нашето време. В трагедията, която се разигра тогава пред нашите очи — а аз не само я наблюдавах, бях и нейна жертва, — възрастните ожесточено се убиваха един друг и само любовта и братството можеха, да спасят света.

Това правят моите герои Колка и Алхузур. В страшния свят на възрастните те стават кръвни братя, както стават братя децата от грозненския разпределител, където по волята на случайността, а може би и не толкова случайно, кримският татарин, ногаецът, волжката немкиня, чеченецът и руснакът живеят като едно семейство. Всички те са жертви на Сталиновия геноцид, на едно насилие над народите, извършено по волята на Сталин през четирийсет и четвърта година. Цели народи, между които и чеченският, и ингушкият, бяха прокудени от земите си и откарани в Казахстан и Средна Азия. При преселването загинаха много хора, по някои данни — 50% от чеченцитс. И първо, естествено, най-слабите: децата и старците. През 1957 година с указ на Върховния съвет те бяха върнати по родните им места.

И макар че не можах да видя това обратно преселване на народите, все пак написах няколко реда за надгробните камъни, върнати на гробищата. А в малката глава „Банята“ се опитах да обрисувам доста конкретно образа на хората, извършили от името на великия вожд на всички народи това престъпление.

В новогодишния брой на „Литературная газета“ писах, че сега хората посещават концертните зали, за да чуят не известни естрадни певци, а писатели — както и в „Огоньок“ читателската поща е много по-интересна от похожденията на нашия любимец Мегре.

По време на една среща с читатели получих следната бележка: „Ние не идваме на вечер на въпроси и отговори. Идваме, за да се срещнем с вас, да се почувствуваме най-сетне хора.“

Сигурно е истина.

Но и ние, писателите, също ходим на такива среши, за да се почувствуваме най-сетне писатели!

Пътят на тази повест до публикуването й беше дълъг: седем години. Но не бих казал, че и тя е събирала прах по полиците като прочулите се днес филми и е очаквала своя час. Нищо подобно! През тези седем години я прочетоха над петстотин души и много от тях, като Евтушенко например, по онова още твърде опасно време ми написаха писма. Тези писма ни помогнаха да живеем — на мен и на моята повест.

И сигурно не случайно книгата, в която излиза повестта, започва с посвещението ми на тези хора: „Посвещавам тази повест на всичките й приятели, на онези, които приеха като своя собствена тази безпризорна рожба на литературата и не оставиха автора й да изпадне в отчаяние.“

В едно свое писмо ученичката Светлана Давилова от Ленинград ме пита: „«Човечност», «хуманност», «милосърдие» — нима може да има нещо по-важно от това?“

Не, не може — отговарям аз.

Именно затова написах моята повест.