Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (22)

XXII

След като си тръгнаха от възпитателката (Колка стискаше в юмрук икономисаното бонбонче), преди лягане дълго спориха. Без кавги обаче. Така, кротичко.

И двамата искаха да избягат, по този въпрос нямаха разногласия. Но Колка настояваше да избягат веднага. И никакви стопанства! За какво им са разни крави и кози?

А Сашка смяташе, че е по-разумно да изчакат Регина Петровна. Сега тя не е добре, сама им го каза. Не може да избяга веднага. А когато оздравее, ще заминат заедно.

После, от помагаческото — така го нарече Сашка — стопанство може да имат и някаква полза! Да прибавят нещо към запасите си! На, от консервния завод нищо не очакваха, стигаше им да се наядат със сливи, а какво излезе!

Сашка е по-умен, то е ясно. Всичко е премислил предварително, всичко е преценил.

Колка въздъхна и неохотно се съгласи.

И той разбираше: никой никъде не ги чака. А влакове много. Ако не се качат на един, на друг ще се качат… Сиромах човек няма какво да губи, изгори ли едното село, в друго ще иде.

Преди да заминат, отскочиха до Березовска да видят къщата на Иля.

Всичко бе изгоряло: и къщата, и бараката, и дърветата наоколо. Зеленчуковата градина бе запустяла. Сигурно съседите бяха извадили картофите. А може и колонистите да са помогнали.

В буренака, покрит с бяла пепел като с прах, зърнаха познатата талижка със заръждавелите колела. С нея Иля си караше дърва.

Колка отиде при нея, побутна я с крак. Талижката потегли. Колка я блъсна още веднъж… После се наведе, намери въжето и я повлече.

— Зарежи я! — каза Сашка. — За какво ти е?

— Ами ако потрябва?

За какво може да потрябва?

Колка не отговори. Но закара талижката до Сунжа и я скри в храстите.

— Какво сега? Пречи ли ти нещо? — попита той Сашка.

— На мен не ми пречи! — озъби се брат му.

— И на мен не ми пречи. Да стои тука — и добави: — Не иска нито да яде, нито да пие…

Колка не умееше като Сашка всичко предварително да прецени и да го изрази. Мозъкът му беше уреден другояче. Но разбираше: когато едно нещо е изоставено, трябва де се прибере. Пък после да се мисли за какво ще потрябва.

А за Иля и за къщата им домъчня. Мошеник беше Иля Зверчето, ама весел мошеник, наш човек, кажи-речи.

Колка порови с крак пепелта и замислено каза:

— Той като че чувствуваше, че ще го подпалят!

— Ама защо? — попита Сашка. — Защо не са закачили някой друг, само него?

— Нали беше на края, та…

— Какво от това? На, камиона го взривиха в центъра на селото!.

— Може да са се сетили, че е мошеник?

— Как така?

— Много просто — каза Колка. — Ей я градината… Той не е пипвал мотика! Берял е чуждото, дето са го сели предишните хора!

— Ами другите? И тяхното не е ли чуждо?

— Те са колхозници…

— Какво значение има!

— А защо палят?

— А фашистите защо палят?

— Фашистите. Ама че ги сравни… Какви фашисти са тези!

— Ами какви са? Чу ли какво викаше оня войник за тях? Всичките, рече, са предатели на родината! Сталин казал всички да се разстрелят!

— А онова момче… Дето там, зад прозореца… И то ли е предател? — попита Колка. Сашка не отговори.

Братята така и не стигнаха до единодушно мнение.

Поразровиха пепелта, поогледаха се, но никой не се интересуваше от изгорялата къща на Иля. Сигурно всички се интересуваха само от себе си.

Братята взеха талижката и поеха към колонията.

 

 

Поеха на път рано сутринта, още дори слънцето не беше изгряло. Насред двора стоеше сиво магаренце с тъжни очи. Беше впрегнато в каручка с две колела. Натовариха каручката с бохчи, тенджери, торбички с булгур, сложиха и шише с олио.

Излезе директорът със своята неизменна чанта.

Изглеждаше недоспал, сякаш тази нощ изобщо не бе лягал.

Погледна Регина Петровна, нейните малки мъже, които хленчеха — бяха ги вдигнали много рано.

И Кузминчетата бяха тук, прозяваха се и потреперваха от студа.

— Ами тези? — попита директорът и кимна към братята. — С вас ли ще идват?

— Да — каза възпитателката. И тя погледна децата. — Това са братя Кузмини. Говорих ви за тях.

Директорът свъси чело, кой знае защо опипа чантата си.

— Кузмини… Кузмини… Откъде бяха?

— От Томилино — измънка Сашка. Трябваше да каже „от Раменское“, но Регина Петровна беше тук… Погледна Колка и разбра за какво мисли той. „Чантичката“ не току-така си ги припомни! Трябваше още навремето да си вдигнат чукалата.

А директорът вече бе отворил чантата си, порови, но нищо не намери.

— Май имаше някакво писмо… — каза той. — За какво ли беше… За някаква кухня… Не, не мога да си спомня!

— Потърсете, ние ще почакаме. Та това е прекрасно, че не са ги забравили, че пишат… — каза Регина Петровна и нежно погледна братята, които се свиваха от студа и пристъпваха от крак на крак около каручката. Те много добре знаеха за какво е това писмо! И колко си струва да го търсят. По-добре да не помнеха нищо!

Директорът пак порови в любимата си чанта, но за щастие нищо не намери.

— Ами добре… Тъкмо две гърла по-малко — каза той. И се обърна към Регина Петровна. — Ето ви документа… От колхоза. Там имало техен човек, ще ви покаже всичко… Дали ще се справите?… С тези…

— Те са добри момчета — каза Регина Петровна. — Ще ми помогнат.

Директорът погледна към небето, въздъхна:

— Ех, да бях по-свободен… И аз щях да се вдигна, та с вас! Ама къде ти! Сега отивам в завода да моля пак да ги вземат… После пък в Гудермес, за педагози… Време е да уредим училището… И продукти трябва да търся… Вече не знам какво става! — заключи той и разпери ръце.

Какво не знае „чантичката“ и децата не разбраха: за продуктите ли, за училището ли… Или за завода… Ами то е ясно като бял ден, че не бива вече да ги пускат в завода! Само на директора не му е ясно! Чакалите ще го оберат до буркан! Ще го ошушкат пак като две и две четири!

— Пък заповядайте! Щом се освободите! — отново го покани Регина Петровна и се заприготвя. — Ще ви нагостим с мляко…

— Ще пратя чакалите да оберат царевицата. А като ви стане студено, връщайте се! Всичко хубаво!

Директорът махна с ръка и тръгна към кухнята. Там вече шетаха дежурните момичета, денят започваше.

Регина Петровна настани малките мъже на каручката така, че да могат още да подремнат. Пъхна им някакви парцали под главите. Хвана магаренцето за юздата и потеглиха.

Отначало се движеха така: Регина Петровна отпред, все се страхуваше магаренцето да не откара каручката към полето, зад каручката — Кузминчетата.

Но магаренцето послушно теглеше товара си по пътя и само предеше с острите си уши, тъй че Регина Петровна скоро го остави и тръгна редом с каручката.

Понякога спираше, палеше цигара, а на братята даваше знак с ръка: вървете, аз ще ви настигна…

Но те спираха магаренцето и я изчакваха. Път е уж, но има и гъсталаци, ами ако изведнъж изскочат някои врагове!

Според братята Регина Петровна беше доста необичайно облечена за път. Мъжка светла риза със запретнати ръкави и тъмни, очевидно също мъжки шалвари. Кузминчетата не бяха виждали възпитателката си такава, но не я упрекнаха. Шофьорката Вера се обличаше къде-къде по-чудновато!

Когато се озоваха на разстояние от Регина Петровна, Колка каза на брат си:

— Онова писмо е било за нашия тунел…

— Дали наистина го е загубил?

— „Чантичката“ нищо не губи! Той носи всичко със себе си! В чантичката!

Сашка се наведе, вдигна някакво камъче от пътя и го хвърли настрана.

— Нека си го носи пък! А ние ще избягаме!

— Ами запасът? — попита Колка.

— Ще го вземем… И ще избягаме. — Той потърси с очи възпитателката и добави: — Само Регина Петровна да оздравее.

Без да бързат много, до обед пристигнаха на гарата.

В глухата линия бе спрял товарен влак, от него разтоварваха военна техника: някакви съвсем малки, боядисани в яркозелено оръдийца, „вилиси“, каруци и коне.

Братята намалиха крачка, вторачиха се в оръдийцата. Вярно, през войната бяха виждали какво ли не, пък и бяха ги водили в Москва, в парка за отдих и култура — на изложбата на немските трофейни оръжия, но кой мъж ще пропусне такова зрелище! Кой знае защо, оръжията винаги са красиви. И дори колкото са по-опасни, толкова са по-красиви. Оръдийцата си ги биваше.

До наклонените дъски стояха войници, пушеха, високо разговаряха. Щом видяха Регина Петровна, като по команда се извърнаха към нея.

Децата оглеждаха оръдията, а войниците — младата красива възпитателка.

Това не се хареса на Кузминчетата.

— Диий, какво спря! — кресна Сашка на магаренцето, и го шибна с пръчката. Тъй де, чудо голямо — военен ешелон с войници.

Каручката пое през коловозите, звънко изтропа по траверсите.

— Глей ги ти! Тия туземки, а? — чуха подире си.

Братята се спогледаха, но решиха да не отговарят. Уж войници, пък не разбират, че те с Регина Петровна не са никакви туземци! Ония ходят голи и с пера, във всяка география ги има!

По пътеката, която водеше между хълмовете, оттатък ротондата, се качиха до развалините на почивната станция и спряха да си починат.

Братята си избраха една ямичка за къпане и се съблякоха. Регина Петровна топна малките мъже, остави ги да си играят, а тя се отдалечи, влезе да се къпе в големия квадратен басейн, сама, вързала косата си с ризата.

Когато се чу нейният вик, нали не я виждаха от парата, децата помислиха, че тя просто им се обажда, и закрещяха, задюдюкаха в отговор, запретичваха от ямичка до ямичка, шумно се загмуркаха.

И изведнъж чуха тревожното:

— Момчета! Момчета! Помощ! Елате! По-бързо!

Братята нахлузиха дрехите на мокрите си тела и се спуснаха към нея. Веднага се сетиха, че възпитателката им е нападната от чеченци!

Но нямаше никакви чеченци.

До басейна беше застанал един войник и гледаше, не откъсваше очи от Регина Петровна. Регина Петровна пък се бе потопила в басейна, в най-отдалечения му край, чак до брадичката и уплашено гледаше войника.

Изглежда, беше ги последвал дотук от гарата.

Пръв дотича Сашка, беше успял да грабне и един камък. Застана между басейна и войника тъй, че войнишката тока просто святкаше право в очите му.

— Ти кво, бе! — кресна, вирнал глава. — Кво надничаш? Някой да те е канил тук?

Отстрани нападна и Колка:

— Кво търсиш тука? А? Айде чупка, че сега ще викнем командира!

Войникът се учуди, като видя пред себе си двама еднакви, кряскащи с еднакви гласове малчугани. Но се учуди някак спокойно, веднага забрави за тях и пак се вторачи във възпитателката. Подсмръкна, както подсмърчат хлапетата, въздъхна и си тръгна. Но отдалечавайки се, на няколко пъти се извърна, не към момчетата, а към жената, само нея гледаше.

— Върви! Върви! — извика подире му Сашка и дори замахна с камъка. А Колка свали красивия си колан — един моряк в някакъв филм беше направил така.

Внезапно войникът спря и братята разбраха: сега ще се върне и ще ги подбере… Не биваше да викат подир него, нали и без това си беше тръгнал.

Вярно, братята знаеха една хватка: единият се прокрадваше изотзад и се хвърляше в краката на врага, а вторият го блъсваше в гърдите… Врагът се просваше сразен! Само че с войника този номер едва ли щеше да мине!!

И друг метод има: хапане.

Бяха го опитвали. В Томилино един голям хулиган ги причакваше един по един — тогава копаеха на смени — и ги пердашеше. Веднъж в отчаянието си го нападнаха двамата и така го изпохапаха, че оня започна да бяга от братята като от бесни кучета! Щом ги видеше, избикаляше на километър разстояние!

Но войникът не се върна да ги бие. За последен път, не без съжаление, погледна Регина Петровна и пак въздъхна. А в отговор на вика на Сашка само недоумяващо сви рамене и бързо, много бързо, си вдигна чукалата.

Може би се уплаши от заканата на Колка да повикат командира?

Докато братята стояха настръхнали, Регина Петровна се измуши от водата, навлече си шалварите и побягна към малките мъже. Те нищо не бяха разбрали, играеха си край каручката.

След тази случка тя сякаш живна, стана разговорчива, все се шегуваше. Може пък и топлата вода да й бе подействувала.

Все се шегуваше със своята уплаха. Как тъй й хрумнало да пищи, че да подплаши всички.

— Много ли се уплашихте? — питаше братята.

А после каза:

— Сега вие сте моите рицари! Защитници! Закрилниците ми!

Братята се смутиха.

Чак им стана горещо.

Никога дотогава не им се бе случвало да стават защитници на други. Само на себе си. Оказа се, че е приятно.

— Ами кво искаше тоя? — заканително попита Сашка. Още не беше се успокоил. — Да не искаше да открадне нещо?

Регина Петровна погледна нататък, където изчезна войникът, и странно се усмихна.

— Не знам. Инак симпатично момче… Защо ли се разпищях, уплаших ви… Като някоя хлапачка! Че и вие май доста го стреснахте!

Братята се спогледаха и се изчервиха. Да знаеше. Регина Петровна как се уплашиха в онзи момент!

Възпитателката бръкна в една тенджерка и извади пакетче. В него имаше сандвичи, филии, намазани с масло.

— Вземете, вместо орден — каза тя засмяна. Ах, колко румена, колко красива беше станала.

Братята се нахвърлиха на хляба и макар че маслото отдавна се бе стопило, филиите го бяха попили и бяха ужасно вкусни. Дадоха и на малките мъже по половин филийка.

 

 

Няколкото километра от пътя нагоре след санаториума бяха асфалтирани, после започна обикновено шосе и накрая — бяла, изсъхнала и напукана пръст.

Планината не приличаше на онази, в чието подножие беше колонията. Беше гола, нито дървета, нито храстчета, само буренак и суха трева. Само в тесните деренца покрай ручеите се гушеше бодлива и неуютна растителност.

Децата се оглеждаха с въздишка, мислеха си, че тяхната пданина над колонията, макар и забранена, беше по-красива, по-изобилна: орехи, диви круши, афъзки. А тук — само диви маслини, ситнички и тръпчиви, да не ги хапнеш.

Регина Петровна, която се поободри и, както забелязаха братята, започна дори да пуши по малко, също се оглеждаше учудено.

На няколко пъти повтори: „Библейска планина.“ Братята не разбраха какво означават тези думи. Но се досещаха: пущинак. Сашка го обясни на Колка точно така: „Нищичко, само едното име, че и то неприлично.“

Регина Петровна се разсмя и каза, че Библията е просто една дълга, много дълга приказка… Написали са я евреите.

— Хамалите ли? — попита Колка.

— Защо хамалите?

— Хамалите, дето работят в завода! Те нали са евреи!

— Те са добри евреи — потвърди Колка.

— А защо евреите трябва да бъдат лоши? — попита с интерес Регина Петровна. И се замисли. Изведнъж каза: — Няма лоши народи, има само лоши хора.

— Ами чеченците? — възкликна Сашка. — Те убиха Вера. Регина Петровна не отговори.

Междувременно каручката направи последното завойче и пред очите на пътешествениците, а вече бяха пътували почти десет часа, се разкри равна долина между хълмовете — там се зеленееха храсти и в далечината се виждаха две бели къщички.

Вече по-късно се видя, че къщичката е една, и то мъничка, пръстена. А другата беше навес, под който можеше да се вкара каручката. И те я прибраха там.

— Пристигнахме — каза Регина Петровна и се огледа наоколо. Никой не ги посрещна. — Тук ще живеем — добави и бързо запали цигара. Сигурно се вълнуваше.

 

 

Дойде един мъж. Братята веднага познаха бившия войник, който веднъж ги бе откарал с каруцата си до гарата. Сега не беше по гимнастьорка, а само по риза и без каскет, пооплешивял и още накуцваше.

С клатушкаща се походка той се насочи към пристигналите и веднага позна колонистите. Подаде ръка на братята, представи се: Демян. На възпитателката кимна отдалече.

— Пристигнахте, значи? — попита. Обръщаше се към тях като към възрастни. Сякаш не забелязваше Регина Петровна.

— Пристигнахме — отговори Сашка като равен. — Ще работим в стопанството.

А Колка добави:

— Ще пасем добитъка.

Демян не се учуди, че децата са дошли да работят в стопанството. Не като директора. Кимна одобрително.

— Че как иначе… Нашите казваха: като ще се бием, да се бием, пиши ни в обоза! Оставям ви, значи, две крави, седем телета, три кози… Поне умеете ли да доите?

— Ще се научим — обади се Регина Петровна и се приближи с цигарата в ръка.

Демян погледна ръката й с цигарата, шалварите й, прокара ръка по загорялото си теме.

— Ще прощавате, ама… Другарко дама: това е работа… Трябва, дето казват по нашенски, да се заляга… А не да се вдига пушек.

— Значи ще залягаме — простодушно отговори Регина Петровна и се усмихна на Кузминчетата. Но угаси цигарата. И се зае с малките мъже.

— Кво така — попита братята Демян. — Работниците ли вече не стигат в колонията, та пращат женски пол?

На момчетата им беше приятно да си разговарят с него като мъже, но не можаха да изтърпят нападката срещу тяхната Регина Петровна. Пък и нали са й защитници, закрилници!

Колка се навъси, Сашка строго погледна Демян, сякаш го виждаше за пръв път.

— Регина Петровна досега беше болна… — каза той. — Когато запалиха една сграда в колонията ни… Идва си от болницата, тук трябва да дооздравее…

— А ние двамата ще работим! — намеси се и Колка. И за тежест излъга? — Директорът ни нареди да помагаме! Каза, че разчита само на нас…

Демян сякаш се попритесни. Закима често-често, заобяснява, обръщайки се и към Регина Петровна, че е накосил много сено и камъш. Най-добре е да живеят в глинената къщурка, по-топло е. Виж, ще трябва да си готвят на огнище, ще палят тезеци. Тук има ръчна мелница за царевица. По лехите има още домати, краставици — вярно, гнилак, — тикви, зеле, цвекло, картофи… Има лозе, но е занемарено, подивяло е съвсем, влачи се по земята, няма колове… Виж, той бил посадил захарна тръстика, ще я намерят… Всичко ще намерят, има време…

Привечер Демян впрегна коня, сбогува се с тях. Накрая извади кесия, сръчно, с едно движение сви дълга цигара. Подаде я на Регина Петровна, беше жест на сдобряване.

— Дръж — каза, без да я поглежда в лицето. — Макар че лично аз не понасям жени да пушат… Военна мода е тая…

— Вие няма нужда да ме понасяте — отговори усмихната Регина Петровна. — Те са принудени да ме понасят. — И посочи Кузминчетата.

— Ами ако реша да дойда пак! — весело възкликна Демян. — Какво ще кажете?

— Ще се радваме на гости — каза Регина Петровна и припали от едно въгленче цигарата, като я държеше прегъната, сякаш бе лула. Понечи да добави нещо, но се закашля.

Демян радостно се разсмя.

— Дере, а? — подвикна доволен. — Това не са ви градските глезотии! Домашно производство, „деригърло“! Аз съм си го кълцал! Ясно?

Извади от джоба си лист от вестник, откъсна половината и отсипа от кесията шепа кафеникава едро кълцана махорка.

— На, да си имаш — подаде я на възпитателката. — Да си пушиш! Когато ти доскучее!.

На сбогуване стисна ръцете на момчетата.

— Обаче вие, такова… Пеете като артисти… Да… Щях да се пръсна от смях! В клуба де, в колхоза… — И вече с друг тон, навъсено: — Но жалко за Вера.

Докуцука до каруцата, отстрани, така му беше по-удобно, приседна на крайчеца, нахлупи си каскета и подвикна на коня — той веднага потегли. Замина, без да се обърне и сякаш без да се интересува от никого и от нищо.

Лекият прахоляк дълго вися над пътя, залязващото слънце го позлатяваше.