Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Ночевала тучка золотая…, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (юни 2008 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (юни 2008 г.)
Издание:
Интерпринт, 1989 г.
История
- — Добавяне
XXIX
Отваряше очи и виждаше Сашка, който му тикаше в лицето тенекиено канче. Колка въртеше глава и водата се изливаше по лицето му.
Сашка, ломотейки неразбрано, настояваше: „Хи… Хи… Пие, защото умира съвсем… Трябва пие водата… Хи… Разбира, хи…“
Колка правеше по няколко глътки и заспиваше. Да можеше да каже на Сашка колко смешно произнася думата „умира“, но нямаше сили. Нямаше сили дори да си отвори очите. Не му беше сега до „хи-хи!“.
Сашка завиваше брат си с нещо топло и изчезваше, за да се появи отново с канчето си.
По едно време Колка отвори очи и видя непознато лице. По-точно, лицето му беше познато, защото и Сашка, когато му тикаше канчето до устните, изглеждаше някак странен, мургав, с широки скули… Но по-рано това, кой знае защо, не смущаваше Колка. Сашка е такава умна глава, че може да си измисли какво ли не лице.
А сега Колка само веднъж го погледна и разбра: това не е никакъв Сашка, а е чуждо момче с прогорена ватенка до голите колене — клечи пред него и нещо ломоти.
— Хи, хи — ломоти. — Бениг… Трябва яде. А не умира…
Колка затвори очи и отново си помисли, че това не е Сашка. Ами къде е тогава Сашка? И защо този чуждият, мургавият, е взел новото лице на Сашка и говори с новия ломотещ език на Сашка? Колка не можа нищо да измисли и заспа. А когато се събуди, веднага попита: — Ами къде е Сашка?
Не чу своя глас, но чу чуждия:
— Саск няма. Има Алхузур… Мене така викаш… Алхузур… Разбира?
— Не-е — каза Колка. — Ти ми извикай Сашка. Кажи му, че ми е зле без него. Защо си прави глупави шеги и не идва.
Само му се стори, че го каза. Всъщност нищо не каза, само измуча на два пъти. После отново заспа, привидя му се, че този мургав, чужд Алхузур му дава зрънце по зрънце грозде. Пъха му в устата и ядки от орех. Отначало ги сдъвква, а после ги дава на Колка.
По едно време каза:
— Аз, аз Саск… Искаш, и така вика… Бъде Саск…
И му сдъвка нова ядка… И му изстискваше по едно зърно грозде право по устните.
— Аз Саск… А ти живо… Живо… Добре бъде…
А Колка за пръв път кимна. Започваше да се съвзема.
Алхузур се обаждаше на името Сашка, то му харесваше. Колка лежеше в ъгъла на дюшек, където го бе премъкнал Алхузур и го бе покрил с друг дюшек.
Веднъж не издържа, вгледа се в лицето на Алхузур и попита:
— А Сашка наистина ли го нямаше?
Алхузур тъжно погледна болния си другар и поклати глава.
— Войник бил — каза той. — Аз тва… Со ведда… Бягал…
— Уплаши се от войника ли? От нашия?
Алхузур боязливо погледна през прозореца и не отговори. Лицето му беше скулесто, изострено, и очите му бяха с изострен поглед, блестящи.
— Ами пожарът? — попита Колка.
— Пазар? — повтори Алхузур и се вторачи в него. — Пазар? Стока?
— А, не… Исках да те питам за огъня: царевицата гори ли?
Момчето закима, посочи ватенката си, многобройните дупчици.
— Мнохо прозорец… Хачкаш гори… Не бива ходиш… В мене мнох пушек…
Колка погледна оклюмания Алхузур и се изкиска. Смешно му се видя, дето в него имало много пушек.
Алхузур се извърна, а Колка каза:
— Не се сърди, не ти се присмивам… Да ти се намира някакъв молив?
Алхузур само го погледна и не отговори.
— Или въглен… Трябва ми!
Алхузур мълчаливо излезе и се върна с парче обгоряла главничка.
Колка повъртя главничката в ръцете си.
— От сградата на директора — каза и въздъхна. — Когато хвърлиха в нея граната. Цяла нощ горя, представяш ли си…
Алхузур кимна. Сякаш можеше да знае за пожара.
Колка се учуди:
— Ама ти видял ли си го? Кажи де, наистина ли го видя?
— Аз не виждал — отсече Алхузур, извърна се и се загледа през прозореца. Нещо премълчаваше. А може би така му се стори на Колка.
Измести се към края на дюшека и се залови да рисува на пода схема: с чупливия въглен отбеляза местата на колонията, реката, гробищата. Алхузур погледна размазаните линии, посочи с пръст гробищата.
— Чурт!
— Добре де, нека е чорт — съгласи се Колка. — А ние му казваме гробища. А тук, значи, е Березовска.
Алхузур изтри Березовска, после избърса ръцете си в дрехите.
— Няма Пересовсх… Дей Чурт, така казва!
— Защо?
— Дада… Тате… Хроп тате…
— Гробът на баща ти? — сети се Колка. — Гробът на баща ти ли е тук?
Алхузур се замисли. Изглежда, си спомни за баща си.
— Не мой тате… Всички тате…
И Колка най-сетне прещрака: селото се нарича така: Гроб на бащите. Гробища е чурт, а селото се казва Дей Чурт… Затова Иля повтаряше страхливо — чорт, та чорт! И наистина прилича!
Колка се обърна към чертежа, понадигна се, за да го вижда по-добре. Отбеляза храстите край реката, а до тях драсна мястото на дупката.
— Ще я намериш ли? А? — попита тревожно.
Никога и никому не би разкрил тайната на скривалището. Все едно да предаде себе си. Но Алхузур сега беше Сашка, а Сашка знаеше къде се пазят съкровищата им. Пък и самият Колка не би могъл да се довлече до тях. Няма да му стигнат, силите.
— Ще я намериш… Донеси един буркан мармалад!
Каза това и си легна. Този дълъг разговор го измъчи.
Алхузур още веднъж погледна рисунката и изчезна. Като че вдън земя потъна. Колка започна да мисли, че нареченият негов брат вече няма да се върне. Намерил е запасите им, взел ги е и се е скрил. За какво ли му е, като си помислиш, Колка? Болен и без сили! Нали сега той забогатя! Но Колка не Искаше да мисли такива работи. Мислите за това се пораждаха въпреки волята му, а той ги пропъждаше. Но защо Алхузур ме се връщаше?…
Минаха часове… цяла вечност! Когато се чу трополенето и Алхузур нахълта, лицето му беше изкривено. Препъна се, падна, скочи, отново падна и остана да лежи така, загледан във вратата и потреперващ при всеки шумол.
Колка вдигна глава.
— Какво ти е? — попита. — Удари ли се? Лошо ли?
Но Алхузур не отговори, само се заметна с един дюшек и се сви под него.
— Ей, ти да не оглуша? — викна му сърдито Колка. Почака, после припълзя и повдигна края на дюшека: Алхузур лежеше със затворени очи, сякаш очакваше, че ще го ударят. И изведнъж се разплака. Плачеше и повтаряше: „Чурт… Чурт…“
— Е, престани де! — успокои го Колка. — Нали нищо не ти правя!
Алхузур се извъртя и легна по очи, закри с ръце главата си. Сякаш се приготви за най-лошото.
— Е, ама че си! — каза Колка и се помъчи да стане. Олюляваше се от слабост. Допълзя на четири крака до прозореца, повдигна се на лакти, парченца стъкло със звън се разсипаха по пода.
Във вечерния здрач едва различи двора и на него — група войници. Войниците се мъчеха да изтикат през вратата една каруца, на която лежаха — Колка веднага ги позна — дълги надгробни камъни. „От гробищата ли ги карат? — мярна се в главата му. — Къде? Защо?“
Каруцата, изглежда, се бе заклещила здраво.
Един от войниците махна с ръка и се огледа.
— Да имаше едно лостче… Сега ще ида да потърся.
Поогледа се пак и пое към сградата.
Колка видя това, отскочи от прозореца, но не успя да се мушне под дюшека. Така си остана седнал на пода, като глупаво птиче, паднало от гнездото.
Войникът не забеляза веднага Колка. Направи няколко крачки, оглеждайки помещението, и погледът му току спря върху Колка. Дори подскочи от изненада.
— Я! Ти какво правиш тука? — попита учудено.
Войникът беше русоляв, луничав, със сини очи. От изненада чак заподсмърча.
— Живея — дрезгаво отговори Колка.
— Живееш ли? Къде?
— Тук, в колонията…
Войникът се огледа и лицето му изведнъж просветна.
— Та, казваш, колония, значи? — той приклекна, за да види по-добре малчугана. И пак подсмръкна. — Къде са тогава другите?
— Заминаха — каза Колка.
— Ами ти защо не замина? Сам ли си? Или има и други?
Колка не отговори.
Но войникът беше наблюдателен. Отдавна бе забелязал как дюшекът върху Алхузур помръдва. И докато разговаряха, на няколко пъти погледна натам.
— А кой се крие там?
— Къде? — попита Колка.
— Ами под дюшека.
— Под дюшека ли?
Протакаше, за да измисли по-добра лъжа. Сашка веднага щеше да я измисли, но след болестта Колка съвсем беше затъпял, главата му хич не работеше.
Изтърси първото, което му хрумна.
— А-а, под дюшека ли… ами Сашка! Брат ми… Сашка се казва. Болен е. — И за по-сигурно добави: — И двамата сме болни.
— Значи са ви оставили болни! — възкликна войникът и стана. — Пък аз вчера чух нещо, май се говореше… Бях на пост… Хем знам, че наоколо няма никого… че как така са ви изоставили самички?
Отиде при Алхузур и надникна под дюшека.
— Точно така! Че той има температура! Може да е малария! Гледай как го тресе!
Повъртя се, погледа Алхузур и пак го покри с дюшека. Тръгна навън, но се обърна, подвикна на Колка:
— Сега ще дойда.
Колка се притесни. Защо ще идва пак? Да не е усетил, че Алхузур не му е никакъв брат?
Но войникът се върна е една тенекиена паничка, от онези, познатите на Колка, преправените от консервени кутии, в нея имаше просена каша, а също и комат хляб. Сложи ги на пода пред Колка.
— Ето, значи… За тебе е. Дай и на него. А ето и лекарство.
Сложи до паничката шест жълти хапчета.
— Това е хинин, разбираш ли? Мнозина от нашите ги мъчи малария, а хининът ги лекува… Ти как се казваш?
— Колка — каза Колка. Сега нямаше смисъл да си променя името. Пък и как да се нарече? Алхузур ли?
— А аз съм боецът Чернов… Василий Чернов. От Тамбов съм.
Войникът постоя до Колка, май не му се тръгваше. Подсмърчаше и нажалено гледаше болния.
На тръгване каза:
— Хем, Колка, да не изядеш всичко сам… И на брат си остави… Пък аз, значи, ще пратя санитарите… Утре. Е, хайде със здраве!
Чак когато се стъмни, Алхузур надникна през една пролука изпод дюшека. Искаше да се убеди, че войника вече го няма.
Колка му извика.
— Излизай… Няма от какво да се боиш! Я виж боецът Чернов колко ядене донесе! На тебе и на мене…
Алхузур гледаше през пролуката и мълчеше. Дюшекът помръдна върху него.
— Ще ядеш ли? — попита Колка. — Каша?
Алхузур се поизмъкна малко и поклати глава.
— Просена е! — добави апетитно Колка. — С хляб! Ти някога ял ли си просена каша?
Алхузур се поотви, погледна паничката и въздъхна.
— Хайде… Хайде… — каза Колка със заповедния тон на боеца Чернов. — Той нареди да ядем.
Алхузур се повъртя, повъздиша. Но не смееше да излезе изпод дюшека. И запълзя към Колка, както си беше, с дюшека на гърба, за да се скрие в случай на опасност. Сигурно си мислеше, че така е по-добре защитен.
Колка разчупи хляба на две и раздели хапчетата. Паднаха им се по три.
Посочи хляба и попита:
— Вие как му казвате?
— Бепиг…
Алхузур залапа хляба.
— Не бързай, яж с каша — посъветва го Колка. — С каша повече засища! А вода ще донесем после от Сунжа…
— Солжа… — поправи го Алхузур. — Дува река, тъй казваш…
— Ами две ли са? — учуди се Колка и опита кашата.
— Един, но също дува.
— Има две корита, така ли? — учуди се Колка. — Също като нас със Сашка… Както бяхме… И ние сме двама, но като един… Изобщо, Солжа!
Гребяха си каша с ръце, изядоха всичката с пръсти, та чак кутията лъсна. Да имаше коричка, но коричките ги изядоха предварително. Накрая доволни се спогледаха.
— Сега ти си ми брат — каза Колка, след като помисли малко. — С тебе сме Солжа… Утре ще дойдат да ни вземат и като те питат как се казваш, кажи, че си Кузмин… Ще запомниш ли? Инак си е Кузминче, ама… А хлябът само за мене и тебе е бепиг, а за тях си е хляб… Да не се изтървеш, ей… Сега си Сашка Кузмин, разбра ли!
— Аз Саск… — потвърди Алхузур. — Аз брат Саск…
Въздъхна и попита:
— А дуруго брат Саск каде?
— Замина — отговори Колка. — Замина с влака към планините.
— И аз замине — заяви Алхузур. — Аз бяга… От боец…
— Защо? — не го разбра Колка. — Бойците са добри… Боецът Чернов ни даде каша.
Алхузур затвори очи.
— Боец чурт събарял…
— А, гробовете ли? Ами да ги събарят, нас какво ни засяга!
Но Алхузур си знаеше своето:
— Лош, кога събарял чурт… лош…
Той извъртя очи, за да покаже о целия си вид колко е лошо това.
— Брей, какво се разхленчи! — скастри го Колка. — Лош, та лош. На гроба не може да му бъде зле! Той е мъртъв!
Алхузур източи устни на тръбичка и с тази смешна физиономия произнесе напевно:
— Камък няма, гроп-чур-няма… Няма и чечен… Няма и Алхузур… Защо аз, защо аз?
— Аз пък ти казвам — ядоса се Колка, — щом ме има мене, значи и тебе те има. Има ни и двамата. Разбираш ли? Като твоята Солжа.
Алхузур погледна небето, зачернило прозореца, посочи го с пръст, после посочи себе си:
— Алхузур при чечен — питица, така казваш. Той лети… Планина. Дада-бум! Нана-бум! Алхузур не летял планина и него… бум.
Той изразително насочи пръст, като изобразяваше пистолет.