Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (31)

XXXI

Хванаха ги на склона, близо до долината, където бяха заспали прегърнати в храстите. Случайно ги зърна едно войниче, свърнало от пътя по нужда.

Когато се опитаха да ги разделят, и двамата закрещяха. Алхузур започна да хапе, а Колка се замята с всички сили и заврещя нещо нечленоразделно.

Войниците от обоза ги вързаха, а после ги развързаха и им дадоха да ядат.

Те ядяха с ръце от паницата и никого не поглеждаха. Гледаха се само един друг и си казваха по нещо с жестове и мучене. Не можаха да отговорят на нито един въпрос.

Пристигналата лекарка констатира, че двете момчета са в състояние на дистрофия и сега не може да се каже дали изобщо ще оживеят. Освен изтощението у двамата се забелязват нарушения на психиката.

Децата не позволиха да ги разделят и надаваха страхотни крясъци, ако отвеждаха единия на медицински преглед.

А след месец и десет дни от детската клиника номер шестнайсет в град Грозни прехвърлиха децата в детския приемателен пункт, където временно живееха уловени и събрани безпризорни преди изпращането им в различни колонии и интернати.

 

 

Запомнил съм този дом, който се намираше на тиха уличка в краен квартал и заемаше дървеното здание на бивше училище.

Тук нищо не се учеше, но в стаите имаше чинове и тъй като липсваха маси, на тези чинове ни хранеха, даваха ни познатата трахана: брашно с вода и лук, а в някои редки щастливи дни — измръзнало черно картофче… Към сутрешния чай имаше по две фурми или по десет стафидки, вечер — парченце вмирисана сельодка и пак чай. Понякога каша — в празник или в неделя.

В нашата спалня живееха деца от различни националности.

Веселият, пъпчив, тромаво дългунест татарин Муса. Той обичаше да разиграва всички, но ядосаше ли се, беше способен и да заколи някого, пребледняваше и скърцаше със зъби. Муса помнеше своя Крим, кирпичената, измазана с глина къщурка встрани от морето, на планинския склон, и майка си и баща си, които се занимавали с лозарство.

Балбек беше ногаец. Никой от нас, пък и самият Балбек, не знаеше къде се намира неговата родина, Ногая. Беше нисък, скулест, честен. Веднъж те с Муса опитаха да разговарят всеки на своя език и май донякъде се разбираха. Двамата умееха да играят на ашици. Балбек ни учеше да псуваме на ногайски…

Лида Грос, която бе попаднала в момчешката спалня, защото беше единственото момиче, а нямаше как да живее сама в другата студена спалня, искаше да я наричаме по руски: Гросова. Тя знаеше всички лекарства, беше много спретнато момиче и застилаше леглата на всички. И пода метеше. За миналото си помнеше само, че е живяла край някаква голяма река, но една нощ дошли хора, които им наредили да заминат другаде. Майка й плакала от страх. А после във влака на майка й станало зле, изнесли я, слязла и Лида; намерили я вече умираща в някакво чуждо градче, на гарата…

В нашата стая живееха и двама братя, Кузмини, ние им казвахме Кузминчета. Впрочем те не си приличаха, ама никак: единият беше светъл, чипонос, русоляв, а другият черен, късо подстриган и черноок, и по руски говореше едва-едва…. Но Кузминчетата под път и над път повтаряха, макар никой да не ги питаше, че са родни братя!

В съседната стая живееха арменци, казахи, евреи, молдовани и двама българи. А в по-следващата живееха слепите.

Слепите деца живееха тук отдавна, личеше си по това как сами намираха пътя до столовата и спалнята, знаеха местата си на масата и дори можеха да се разхождат по улицата, все покрай оградата.

Успяхме да се запознаем с един от слепите, казваше се Антоша. Беше дребничък, лицето му бе осеяно с черни точици като сачмички. Антон ни разказа, че намерил една граната и се опитал да я разглоби. При това ни показа ръцете си, липсваха три пръста от лявата и два от дясната му ръка.

Антон донесе някаква странна книга с малки пъпчици и като прокарваше пръст по тях, ни прочете няколко реда.

— Когато порасна, ще си намеря папагал и ще продавам късметчета на пазара — каза той. — Много от нашите са гледачи на пазара. Ако ти кажа колко пари бичат, луд ще станеш.

Кузминчетата спяха заедно, на един креват, беше декември, нямаше сняг, но много духаше и в спалнята беше адски студено.

И те като всички нас очакваха новата си съдба.

В детските приемателни пунктове съдбите кривваха по различни пътища: едни деца ги изпращаха в разпределители и колонии, други в детски домове, а някой — във фабрично-заводски и занаятчийски училища, ако бяха на подходяща възраст.

Но ставаха и чудеса: някои ги откриваха родителите им или някакви роднини, или пък чужди хора, които имаха жилища и можеха да хранят и обличат дете, вземаха да отглеждат някой наш.

За случаи като тези се разправяха много слухове и легенди. Как да е другояче! Живееш като заек, изложен на пазара в кошница: ще те купят ли, няма ли? И току-виж, появил се вълшебникът и те отвел. Къде — няма значение. Важното е, че те взема оттук. И то завинаги. Фантазьорства ли? Но нали и безродните трябва да си имат приказка? Как ще живеят, ако не вярват в някоя приказка?

Веднъж в разпределителя дойде някаква жена и извикаха Колка при управителката. Всички някак се оживиха и все гледаха да се въртят край кабинета. Представете си, че и тях ги извикат! Никой не се съмняваше, че тази жена иска да осинови Колка.

Алхузур не изоставаше дори на крачка от Колка, но в кабинета не го пуснаха. Колкото и да крещя и да бесня, затвориха вратата и той остана сам.

Впрочем Колка успя да му прошепне:

— Не бой се, няма да замина без тебе!

Управителка на детския приемник беше една дебела възрастна жена, Олга Христофоровна. Фамилното й име беше Мюлер. До нея — Колка видя още от вратата — седеше Регина Петровна, отслабнала, но красива. Върху косата й беше метнат шал, в ръката си държеше цигара.

Олга Христофоровна каза:

— Кузмин ли си? Ето, тук… питат за тебе!

Колка застана насред стаята — имаше бюро, накапано с мастило, шкафче и три еднакви стола — и заби поглед в земята.

— Доколкото разбирам, вие се познавате? — попита управителката.

Колка мълчеше.

Олга Христофоровна хвърли поглед към Регина Петровна и добави:

— Можете да си поговорите тук…

Надигна се тежко и излезе. От коридора се опита да се измъкне Алхузур; той закрещя през вратата: „Аз съм тук! Тук съм!“

Някой отвън плътно затвори вратата.

— Е, здравей — каза Регина Петровна и се усмихна. Угаси цигарата, стана и тръгна към Колка. Но Колка не помръдна, изобщо сякаш не беше тук. Лицето му изразяваше тъпо безразличие.

Регина Петровна спря, поколеба се и все пак отиде до Колка, сложи ръка на рамото му. Той потрепери и се дръпна назад. Чуждата ръка му пречеше.

— Ама какво ти е? Коля? Не ме ли позна?

— Не — каза той.

— Не ме познаваш? — повтори тя със застинала усмивка.

— Не.

Тя пресилено се разсмя.

— Не ме баламосвай… Между другото, ху из ху… Наистина ли си Колка?

— Не.

— Значи си Сашка, така ли?

— Не.

— А къде е… другият?

Колка погледна в краката на Регина Петровна и въздъхна.

— Добре, седни! Седни! — каза Регина Петровна и също седна. Колка се закрепи на крайчеца на един стол. Но приседна така, че ако се наложи, да скочи и да избяга.

— А аз ви търсих! — Регина Петровна извади цигара и се помъчи да я запали. Ръцете й трепереха. Колка ги погледна и извърна очи.

— Тогава ме откара Демян… Иванич — продължи Регина Петровна и дръпна дълбоко от цигарата. — Дойде с талигата и каза, децата изчезнаха. А ние, рече, трябва да бягаме, чеченците нахлуха в долината. Сложихме малките мъже на талигата, и двамата бяха болни след рождения ден, и — към гарата… На влака… А после се опомних, исках да се върна, но Демян Иванич не ме пусна. Там се водят боеве, така каза. Там отдавна няма никого… И не щеш ли, намерили те… Между другото, кое е това момче отвън? — попита Регина Петровна и кимна към вратата. — Нов твой приятел ли е? Струва ми се, че съм го виждала някъде…

— Не знам — каза Колка.

Регина Петровна се намръщи. Лицето й помрачня.

— Все така ли ще разговаряш с мене? А?

Точно тогава се върна Олга Христофоровна. Бавно приближи до бюрото си и тежко дишайки, попита:

— Е? Поговорихте ли си?

— Да, благодаря ви — побърза да каже Регина Петровна. — Може ли пак да дойда някой път?

— Не протакайте много — каза управителката и погледна Колка.

— Защо? Разпределят ли ги вече?

Управителката избъбра нещо неопределено. После се наведе до ухото на Регина Петровна и й пошепна нещо.

Регина Петровна учудено попита:

— А той откъде е?

Управителката сви рамене.

— Ще дойдат оттам и тогава ще решат. Затова ги държат и не ги пращат никъде.

— Добре — каза Регина Петровна. — Тия дни ще дойда пак… Е, довиждане. Коля?

Колка вдигна глава. За пръв път я погледна в очите. Така я погледна, че тя не издържа, отстъпи назад. А той бавно се извърна тръгна към вратата.

Вече на излизане чу как управителката каза:

— Това е нищо… Да бяхте видели другите!