Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (19)

XIX

Една неделна вечер в колона, която далеч не приличаше на поразително огромната колона, слязла преди време от влака, децата пристигнаха в березовския клуб за срещата с местните жители.

Самодейният концерт съвпадна със скандала в завода.

Но по-правилно би било да кажем, че възпитателите побързаха да го организират, за да стопят поне донякъде неприязънта в отношенията между колхозниците и колонистите. През двата месеца, преживени тук, колонистите бяха успели да направят бели навсякъде.

Клубчето се намираше в самия център на станицата — едноетажно, тухлено, с колони на фасадата. По колоните още личаха следи от шрапнели, набързо замазани и варосани.

Салонът беше просторен, с вдигащи се дървени столове, подредени в редове. На сцената нямаше завеса. Отляво и отдясно към нея водеха стълбички. По страничните стени на авансцената личаха някакви неруски надписи, бяха замазани с блажна боя и частично закрити с портретите на вождовете. Излизаше, че вождовете посрамено прикриват с гърбовете си своите собствени призиви, само че на друг, сега нежелателен език.

Отляво на авансцената, почти в края, бе поставена шперплатова трибуна, боядисана в мръсночервеникав цвят.

Колкото и да е странно, бяха дошли доста хора. Повечето преселници бяха на градус, оживени, говореха си високо, подвикваха си през няколко реда. В салона беше шумно.

Колонистите се промъкнаха до свободните места. Но мнозина от тях по стария навик на бездомниците да не се делят на чуждо място (ами ако захванат да ги бият!) си проправиха път напред и седнаха направо на пода между първия ред и сцената. А онези, за които мястото не стигна, се строиха до стената, притиснаха гръб до нея (също вид самозащита!), заеха страничните пътеки.

На сцената се качи Пьотър Анисимович с вечната си чанта и щом го видяха, някои изръкопляскаха. Той се насочи към трибуната. Както му е редът, директорът вече си имаше прякор, зад гърба му го наричаха „чантичката“. Колонистите си говореха: „Чантичката направи тараш в спалното помещение!“ Сега някой от тях обясни на глас:

— Чантичката ще докладва. За нашите постижения.

Предните чакали, които го чуха, се засмяха. Постиженията им бяха широко известни.

Директорът помълча и когато шумът и смехът утихнаха, заговори. Говореше без листче. Поздрави заселниците колхозници за първата нелека година от пребиваването им на освободената от врага земя. И им пожела успех в прибирането на реколтата и в новия им живот. Още повече че германо-фашистките поробители са разбити, бягат и скоро, много скоро, сигурно ще настъпи часът на окончателната разплата. Както го бе предсказал и вождът на световния пролетариат, „нашето дело е справедливо, врагът ще бъде разбит и победата ще бъде наша“.

Всички заръкопляскаха. То се знае, не на „чантичката“, а на вожда.

— И нашите колонисти — продължи директорът — дойдоха тук, за да усвояват тези плодородни земи и след гладния безприютен живот да започнат нов — трудов и съзидателен, както всички съветски трудещи се… Децата скоро ще започнат училище, но те ще помагат и на селските труженици в прибирането на реколтата…

— Отсега вече помагат! — извика някой от салона. Разнесе се незлобив смях.

— … А онези, които ще напуснат колонията след навършване на петнайсетгодишна възраст, ще започнат работа в колхоза или в консервния завод — продължи директорът, като се постара да не чуе репликата. — Тъй че ни предстои още дълго да живеем с вас като съседи. Мисля, че днешната среща ще ни помогне да научим повече един за друг и да се сприятелим… Ето, като начало колхозът ни задели помощно стопанство, вярно, далечко ни е… Но нищо. Нашите момчета имат млади нозе, могат да тичат… Та така… Сега имаме база за прехрана, посеви, телета и кози… И тъй нататък… Благодаря!

Публиката изръкопляска без особена радост. Думите за предстоящото дълго съседство с колонистите не предизвикаха ентусиазъм. Още повече че колхозът бе принуден да им отдели парче земя и добитък! Но всички се оживиха, когато директорът, вече слязъл от трибуната, добави, че колонистите безспорно са артистични деца и затова са подготвили за колхозниците своя пръв самодеен концерт.

На сцената излязоха певците от Митишчи, двайсетина души. Възпитателката Евгения Василиевна обяви песента за Сталин. Директорът одобрително кимна. Хорът запя с цяло гърло:

 

Лети, победна песен, стигни до Кремъл ти

и хубавей, край роден, колхозни широти,

да текне щедро жито в хамбарите безчет,

усмивката си Сталин ще ни дари в ответ…

 

Момчетата от предната редица, не щеш ли, започнаха да танцуват, уж са колхозници, да се въртят — и всички се развеселиха. Залата великодушно аплодираше, а хорът несръчно се закланя. Но тъй като аплодисментите не спираха, а в списъка не фигурираше друга тяхна песен, митишчани стояха и чакаха. После като по команда изнесоха десен крак напред и запяха: „Тум-та, тум-та, тум-та, тум-та…“

 

Във влак един седял военен, всъщност

с нормална външност… Солиден франт…

 

Директорът стана и се запромъква към изхода.

Децата, разбира се, помислиха, че „чантичката“ не иска да слуша песен, която не е одобрил. Но причината беше друга. Или — не беше само тази.

Трябваше спешно, без никой да разбере, с шофьорката Вера да отидат до колонията и да вземат участие в обиск, защото според някои предположения бурканите с мармалад, откраднати от завода, били скрити именно на тази територия.

Концертът беше удобен повод да отстранят колонистите, всички до един, от зданията на техникума, за да направят такъв обиск. Да го извършат и навреме да се върнат. Предполагаше се, че след края на концерта колхозниците в знак на приятелство ще поканят колонистите на вечеря.

Този път и Кузминчетата, както и останалите деца, нищо не заподозряха. Дори прозорливият Сашка беше безгрижен, вълнуваше се само от въпроса кога най-сетне ще ги пуснат на сцената.

Двамата се въртяха в тясното, напомнящо коридор стайче зад сцената, а възпитателката Евгения Василиевна извикваше по списъка поредните изпълнители:

— Каширчани… По-бързо! По-бързо! Люберчани, готови ли сте? Люблинчани…

— Ами ние? Кога ще пеем? — приближиха се до възпита: телката нашите Кузминчета.

— Как се казвате?

— Кузмини!

— И двамата ли?

— Какво „двамата“?

— А поотделно как ви са имената?

— Ние никога не излизаме поотделно.

— Аха… — каза възпитателката Евгения Василиевна. — Значи, семеен дует? Чакайте.

Братята се спогледаха и нищо не отговориха. Макар че ей тъй, за нищо и никакво, ги нарекоха семейни! Инак те се бяха срещали с Евгения Василиевна — Евгеша — ама, види се, тя ги беше забравила.

Веднъж бяха отишли у Регина Петровна и я завариха да пие чай с още двама, с тая Евгеша и с директора. Ония се обърнаха, загледаха ги, а Кузминчетата, като извадени на показ, стърчат насред стаята, неудобно им да си тръгнат веднага.

Регина Петровна се разсмя, посочи ги и вика, ей ги моите приятелчета, не можеш ги различи, а общо се казват Кузминчета. Няма защо да ги запомняте поотделно, и без това ще ви объркат кой кой е. Нали ще ги объркате? — попита братята. Те кимнаха. Всички весело се разсмяха, Регина Петровна също се разсмя, но не като другите, като на приятна смешка, а по роднински, като близък човек.

Но сега Кузминчетата не искаха да напомнят за онзи случай.

Само да не забравят за изпълнението им.

 

 

През това време няколко души, между които технологът от завода, директорът и един войник с минотърсач, претърсваха двора на техникума. Намираха железа, части от някакви стари машини, но онова, което търсеха, го нямаше.

Някой предложи да се върнат в спалното помещение на големите момчета, където и без това всичко вече бе преобърнато с главата надолу.

Няколко пъти обиколиха от ъгъл до ъгъл — без резултат. Наканиха се да си тръгват, но ето че в наушниците на войника се чу тихо пищене, показващо незначително присъствие на метал.

Войникът пренесе своята „тенджера“ с дълга дръжка до различни места на стаята, после свали наушниците и посочи един от отдалечените ъгли.

Донесоха лост, започнаха да откъртват дебелата дъска на пода. Тя не помръдваше.

Директорът гледаше със съмнение цялата тази процедура, хвърли поглед на часовника си. Попита войника:

— Да няма грешка? — и се обърна към другите: — Вече не знам какво става! Е, кажете как са могли да скрият нещо тук? Нямат нито инструменти… Нито нищо…

— Добре — съгласи се технологът и намести металните рамки на очилата си. — Това ще е последният ни опит. Ако не намерим нищо, приключваме. Значи, твоите юнаци са по-хитри от нас!

— Или по-честни! — каза директорът. — И нищо не са откраднали!

— Освен онези, шестнайсетте…

— Освен онези… — въздъхна директорът.

 

 

През това време хлапакът от Раменское изразително декламираше:

 

Кавказ е под мене. Стоя възхитен

над снежните преспи пред страшната бездна.

Орелът, от връх неизвестен възлезнал,

се рее без трепет наравно със мен…

 

Сашка каза на Колка:

— Това стихотворение е за другаря Сталин!

— Как тъй? — не разбра Колка. Той винаги си схващаше бавно.

Сашка се нервира, започна да му обяснява:

— Ами ето, той е застанал на върха… Сам, като паметник, разбираш ли? Нали е велик, значи е на върха и е сам… И орелът, както виждаш, не е по-високо от него, страх го е да се издигне по-високо, само е наравно! А той, значи, стои и гледа Съветския съюз, тъй че да вижда всички, ама всички! Разбра ли?

Хлапакът продължаваше да декламира.

 

…по-долу мъх бледен и тръни личат,

и вече — горички със сенки зелени.

Где птици писукат и тичат елени.

И хора, загнездени в тези места…

 

На това място в салона кой знае защо се възцари особена, дълбока тишина. Впрочем разпаленият декламатор нищо не забеляза, той гръмко извикваше всеки стих:

 

…И стадо по урви с тревица набола,

и слиза овчарят за нещо надолу,

Арагва где тича със пяна в уста,

и конникът нищ се таи в теснината…^[1]

 

По редиците премина странно шумолене. Изведнъж запрескачаха прошепнати думи, но беше трудно да се схване смисълът им. Разбираше се само едно. „Стихотворение за чечнята! За тях е! За тези гадове!“

Публиката така се развълнува, че забрави да изръкопляска. Колонистите сами си изръкопляскаха.

 

 

…Най-сетне откъртиха дъската, за последен път изскърцаха огромните пирони и пред очите на комисията се разкри яма, подземие, в чиито недра засвяткаха със златни отблясъци капачетата на бурканите. Колко бяха: стотици или хиляди — невъзможно беше да се прецени отведнъж.

Бурканите бяха подредени на отделни купчинки по земята и върху всеки личеше белязката на стопанина му: буква и цифра. За да не си ги объркат после!

Технологът с пъшкане се спусна в ямата, намести железните си рамки, огледа се, още не му се вярваше, че това е възможно. Вдигна глава, помоли директора, за лист и молив.

— Ще съставим акт! Тук са събрали повече стока, отколкото имаме в заводския склад — каза той. — Ще ги заприходим ли? А, другарю Мешков?

Внезапно пребледнял, директорът с готовност бръкна в чантата си и извади лист. И помрачнял каза:

— Вече не знам какво става…

 

 

Когато Кузминчетата излязоха на сцената, в залата цареше напрегната тишина. Братята погледнаха към първия ред, където седяха колонистите, после, вперили очи някъде в пространството, подхванаха:

 

Над дъба зелен, виж, стрелнати в простора,

два сокола ясни нещо си говорят,

всички хора всичко в миг за тях узнаха…

 

Вярно, тъжна беше песента — как соколите се сбогуват, единият умира, а другият му казва… Казва, че ние се кълнем, но няма да кривнем встрани от този път.

 

Клетвата си бойна той опазил жива,

цялата родина

днес да е щаст-ли-ва…

 

Завършиха на висока нота, дори много трогателно, а за да стане весело, запяха една бандитска. И тя излизаше хубаво на два гласа.

Представиха събитията в сценки и избягаха, изпратени от одобрителни възгласи.

На излизане братята видяха как директорът им Пьотър Анисимович, притиснал чантата до гърдите си, си проправя път през седналите на пода колонисти към своето място. От пръв поглед се виждаше, че лицето му беше не просто тъжно, а някак посърнало, сиво.

Той тежко въздъхна и седна на стола си, приготви се да слуша, понеже не знаеше, че концертът е към края си.

— Фокуси и манипулации! — обяви от сцената Евгения Василиевна, махна със списъка, който стискаше в ръката си, и извика в средата Митьок.

Митьок бе насукал на главата си чалма от някакъв парцал, намерен в гримьорната, също като източен факир, но колонистите го познаха и веднага се закискаха:

— Това е Митьок! Митьок! Дето ше ишпотил от шупата! Митьок се престори, че нищо не чува, и изобщо се преструваше на някакъв маг. Вдигна ръце нагоре, поразмаха ги във въздуха, в дланта му се появи ябълка. Митьок отхапа от ябълката, а колонистите от първия ред се обадиха:

— Чудо голямо! Ами буркан с мармалад можеш ли да извадиш?

При тези думи директорът се сепна, уплашено се озърна.

Митьок с апетит дояде ябълката, отново поразмаха ръце във въздуха, помърда с пръсти и в ръцете му блесна златна капачка, от онези, с които в цеха затваряха бурканите. После се оказа, че капачките са много, те се пръснаха по сцената, а две паднаха в залата.

— От завода ги е крал… Ей тия капачки! — каза някой високо, околните му зашьткаха.

— Не пречи да гледаме!

— Големият номер! — предупреди Митьок и погледна към салона. — От един човек сред вас, които седите в салона, ще взема по въздуха един предмет…

Публиката се оживи, всички започнаха да си проверяват джобовете.

Директорът потрепери и подплашено погледна Митьок. Може би сега съжаляваше, дето му беше разрешил да излезе на сцената.

Митьок безгрижно огледа салона, намери директора и се съсредоточи върху чантата му, дори протегна ръка към нея. Пьотър Анисимович притисна чантата до гърдите си.

Митьок мъдро се позасмя. В ръката му се появи лист.

— Ето! — викна той и размаха листа във въздуха. — Това е от чантата.

— Докажи! — развикаха се зрителите, а директорът попогледна чантата си. Тя беше здраво закопчана с двете закопчалки.

— Може ли? Да докажа ли? — попита Митьок директора.

— Може, може — уморено промърмори Пьотър Анисимович, без да изпуска от ръцете си чантата.

— Чета — каза Митьок и се втренчи в листа. — Днеш, пети октомври, беше направен обишк на територията на колонията, в чаштношт в шпалното помещение на големите момшета… Бе ижкъртен подът на шпалното помещение и открито шкривалище, а в него…

— Чакайте! — жално подвикна Пьотър Анисимович и дори се понадигна от вълнение. — Ама това е наистина мой документ!

— Чети! Чети, фокуснико! — развика се публиката.

— … Шкривалище — ясно повтори Митьок. — А в него — петштотин буркана коншервиран шливов мармалад, проижведен в жавода…

— Върнете ми документа — настоя директорът. — Сега ще ви обясня…

Но колонистите вече се промъкваха към изхода, сигурно се надяваха да спасят поне част от съкровищата си. Пък и каква ти вечер на дружбата, когато някои правят тараш зад гърба ти!

Започнаха да се надигат и колхозниците, като тихо си разменяха шеги. Виж ги ти фокусниците, по съседски, в чест на дружбата, задигнали петстотин буркана и благодаря не казват.

Сред този шум и тракане на столове с известно закъснение се чу един глас от задните редове: „Ти-хо! По-ти-хо, ви казвам!“

Хората недоумяващо замлъкваха, извръщаха се по посока на гласа: какво се е разкрещял тоя, сякаш го колят, дали не са го обрали?

В настъпващата тишина ясно, съвсем отблизо прозвуча чаткане на копита, чу се конско цвилене и гърлени викове. После нещо изтрещя, май отгоре, стените потрепериха, зарони се мазилка. Наистина се създаде впечатление, че рухва таванът. Хората машинално се приведоха, а някои се проснаха на пода.

Настъпи дълбока тишина. Всички се ослушваха, чакаха, загледани нагоре. Но нищо не се случваше. И тогава хората се размърдаха, оборавиха се и слисано се заоглеждаха. И изведнъж се втурнаха към вратите, без блъскане, без викове, изобщо без думи наизскачаха и изчезнаха, като зарязаха колонистите в полутъмния клуб.

— Новите ни приятели май си плюха на петите?! — нахално изрече някой в тишината. И тогава Пьотър Анисимович си възвърна дар словото.

— Всички колонисти да останат в клуба! — извика той и погледна към вратата. — Ще излезем организирано, когато… Когато… Когато…

— На „чантичката“ от страх му се развали плочата! — прошепна Сашка.

Колка кимна. Но и той гледаше към вратата.

От улицата нахлуха — всички потрепериха — викове.

— Те са взривили камиона! Там е нашата Вера! Там гори една къща!

— Ами хората? — дрезгаво попита директорът. Не се разбра какви хора има предвид. Онези, които бяха тук и се разбягаха, или… онези…

— Е, има ли някой там? — гласът на директора изтъня и секна.

Колонистът повтори казаното за камиона и за Вера… и за къщата, която горяла.

Директорът предпазливо отиде до вратата и погледна навън. Надникна още веднъж, вслуша се в звуците, които идваха откъм улицата. Дрезгаво се окашля и не твърде решително се обади:

— Ще такова… Значи… Навън?… Вече не знам какво става…

Колонистите се заточиха към изхода, но никой не се натискаше да е напред.

Улицата беше пуста, тъмна, по къщите не светеше нито едно прозорче. Може би вече ги бяха напуснали?

На площада зад клуба като клада пламтеше студебейкърът, същият, който караше колонистите за завода. Децата като омагьосани се взираха в огъня. Сигурно сега си мислеха за Вера.

Без да спира и сякаш без да забелязва горящия камион, директорът пристъпи напред, а всички се втурнаха след него. Нейде в покрайнините, зад дърветата, се полюшваше розов огнен език. Когато наближиха, видяха, че гори къща.

Колка едва не подскочи и каза:

— Ама това е къщата на Иля!

Сашка попита:

— Дали е там, как мислиш?

— Откъде да знам.

— Сигурно е избягал… Или… Не?

Братята се спогледаха. В очите на Сашка, който беше с лице към пожара, подскачаха алени пламъчета.

Директорът се огледа наоколо, почти истерично се развика:

— Никой… Никъде… Не приближавай! Само с мен! Ясно? И като го чуха да крещи толкова силно, толкова немъжествено, децата сякаш се свиха и съвсем се омърлушиха.

И ето ви картината. Директорът вървеше напред, издал чантата си като щит.

Походката му не беше точно нерешителна, но някак неравна, спъната, сякаш бе забравил как се ходи. Сигурно усещаше с гърба си как децата напират отзад. А и на тях им се струваше, че така, близо до него, са по-добре прикрити и защитени.

Слава богу, че никой от тях не можеше да види лицето му.

 

 

Че и този зловещ мрак, особено черен след яркия пожар!

Крачехме, скупчени в мълчалива плътна маса. Очите ни, още несвикнали с черната нощ, пазеха върху ретината си алените отблясъци на пламъка. Нали не бяхме свикнали, струваше ни се, че навсякъде от чернотата надничат огнени езици. Дори внимавахме да стъпваме тихо, да не тропаме с обуща. Бяхме затаили дъх, мъчехме се да не кашляме, да не кихаме.

Задните току се озъртаха и все гледаха да се вмъкнат в средата на колоната, там им се виждаше по-безопасно. Всичко наоколо криеше заплаха за нас: и нощта, и лепкавият тежък мрак, и непроходимият гъсталак от царевични стъбла от двете страни на пътя, изпукващ от най-лекия, недоловим за нас ветрец.

Какво знаехме ние, какво можехме да разбираме за опасността, която ни заплашваше? Нищо, нищо не можехме да разбираме и да знаем!

Само шушукане и тайни около някакви неща, за които можехме само да се досещаме, както за злополучния пожар в колонията…

Но нали бяхме лековерни, безгрижни и още не се сещахме, че и ние сме смъртни, дори не съвсем ясната опасност ни изглеждаше само игра и нищо повече.

Войната ни бе научила да се борим да съществуването си, но ни най-малко не бе ни научила да очакваме смъртта.

Чак по-късно, който оцелее, вече възрастен, наново ще изживее всичко: цвиленето на конете, чуждите гърлени гласове, взривовете, горящия сред пустата станица камион и нашия път през чуждата нощ.

Беше ни страх не от възможността да загинем. Такова чувство сигурно изпитва измъченото от преследвачи животинче, връхлетяно от незнайно механично чудовище, което не го изпуска от коридора на фаровете си! Ние, също като мънички животинки, усещахме с кожата си, че сме подгонени в тази нощ, в тази царевица, в тези взривове и пожари…

Но това са само думи. Думи, написани четирийсет години след онези есенни събития през четирийсет и четвърта година. Възможно ли е да изтръгнеш от себе си, седнал в удобния си московски апартамент, онова усещане за безнадежден ужас, който беше толкова по-силен, колкото повече бяхме ние! Той се бе умножил по страха на всеки от нас, бяхме заедно, но нали всеки изпитваше свой, личен страх! Страх, който те стиска за гърлото!

Запомнил съм само — и този спомен на кожата е най-реалното, което може да съществува — как от страх краката ни омекваха, но не можеха да не вървят, да не бягат, защото в това бягство се мержелееше нашето спасение.

Усещахме някакъв студ в корема и в гърдите, безумно желание да се денем някъде, да изчезнем, да се махнем, но заедно с другите, не сами! И, разбира се, бяхме на ръба на писъка! Мълчахме, но ако някой от нас изведнъж извикаше, ако завиеше като попаднал в обръч вълк, щяха да завият и запищят всички и тогава със сигурност всички щяхме да се побъркаме…

Във всеки случай този път през смъртоносната нощ беше нашият порив към живота, неосъзнат порив. Искахме да живеем — коремът, гърдите, краката, ръцете ни искаха…

Не всички имаха късмет.