Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (27)

XXVII

След няколко часа, когато вече се свечеряваше и слънцето клонеше на заник зад далечните планини, Колка се върна и докара за въжето каручката, същата, която бяха намерили край къщата на Иля.

Каручката си беше в храстите, близо до тяхното скривалище, — и Колка я намери веднага.

И скривалището им не беше пипнато: мармаладът, чувалите, трийсетачката и ключовете от влака — всичко си беше на мястото.

Колка измъкна двата чувала и половинлитрово бурканче мармалад. Отвори го с камък, изяде две лъжици, но веднага повърна.

Слезе до реката, изми се, топна си главата, дано му просветне пред очите.

Пътьом, теглейки каручката, свърна към царевицата, където снощи бяха оставили коня и талигата. Веднага намери мястото. Личеше следата от талигата, а до нея се търкаляше недопушената цигара на Демян.

Когато се върна в Березовска, Колка измъкна Сашка от къщата и го положи в каручката, като му постла отдолу двата чувала, та да не му убива, а под главата му намести сгънатата ватенка.

После донесе въжето, което бе намерил в ъгъла на пруста, дебело, но гнило, късаше се, та затова се наложи да го удвои. Между другото забеляза, че сребърното коланче го няма на кръста на Сашка. Беше изчезнало.

Колка прокара въжето под каручката, а после го върза на възел върху гърдите на Сашка. Гледаше да не докосва корема, за да не го заболи.

Завърза го, погледна. Лицето на Сашка беше спокойно и дори учудено, защото устата си бе останала отворена. Лежеше с глава по посока на движението, Колка си помисли, че така ще му е по-удобно да пътува.

Докато подготвяше пътуването, падна здрач. Кратък, лек, златен здрач. Планините се стопиха в топлата мъглица, само светлите им върхове сякаш догаряха като въгленчета в края на небето и скоро угаснаха.

Точно едно денонощие бе минало от момента, когато се събудиха по залез в талигата на Демян. Но сега на Колка му се стори, че това е било много отдавна. Бяха влезли в съсипания двор на колонията, бяха бягали през царевицата, а Демян бе седял на земята и с треперещи ръце се бе опитвал да запали цигара. Къде ли е сега? Всичко, всичко е разбирал той!

Глупавите са били те.

За помощното стопанство, за Регина Петровна и за малките мъже Колка не си спомняше. Те бяха извън днешния му живот. Извън чувствата, извън паметта му.

Отпочина си, стана. Хвана въжето така, че да не му убива на ръката, и подкара каручката по пътя.

Дори не разбра тежи ли му или не. Пък и каква ли мярка за тежест може да има, щом возеше брат си, с когото никога не бяха живели разделени, а само заедно, единият като част от другия, затова излизаше, че Колка вози самия себе си.

Отвъд селото стана по-просторно, по-светло, но не за дълго.

Въздухът се сгъсти, от двете страни на пътя се чернееше, сливайки се в плътна стена, царевицата.

А после вече нищо не се виждаше, Колка налучкваше пътя с крака. И май някъде напред, където храстите трябваше да се слеят, върху фона на мастиленото небе се провиждаше мъничко по-светла пролука.

Колка не се плашеше от тъмното и от смътната безконечност на пътя, по който не се виждаха нито хора, нито каруци.

Ако Колка можеше да осъзнава всичко по-реално и ако бяха го попитали как му е по-удобно да пътува с брат си, той би помолил точно за това: да няма никого на пътя им, никой да не им пречи да стигнат до гарата.

Всеки, когото би могъл да срещне сега: чеченец или друг, макар и добър човек — би се превърнал в пречка за намисленото от него.

Теглеше каручката си в нощта и разговаряше с брат си.

Говореше му: „Ето виждаш ли какво стана, аз те возя. А по-рано се возехме един друг поред. Но не мисли, че съм се уморил, ще те закарам, където трябва. Ти може би щеше да измислиш по-добър начин, сигурен съм. Ти винаги разбираше всичко по-добре от мен и главата ти работеше по-бързо. Аз бях твоите ръце и крака — така ни беше поделена силата, — а ти беше моята глава. Сега ни отсякоха главата, а ръцете и краката оставиха… Защо ли ги оставиха?“

Колка си смени ръцете. Предишната, с която бе теглил, бе изтръпнала.

Но преди да продължи, опипа Сашка и се убеди, че той лежи удобно и ватенката не се е изхлузила изпод главата му.

Само че Сашка бе започнал сякаш да изстива, да измръзва. Всичко в него се бе вкоравило, и ръцете, и краката му се бяха вдървили. Но въпреки всичко той беше Сашка, неговият брат. И като се убеди, че каручката не го е раздрусала по ровините и че пътува удобно, подкара го нататък.

По-нататък потече и разговорът им.

„Виж сега — каза Колка, — не знам защо си спомних как в томилинския дом ни докараха от един колхоз кошница френско грозде. Тогава тъкмо лежах болен. А ти се пъхна под талигата, намери едно зърно и ми го донесе… Вмъкна се под кревата ми в изолатора и прошепна: «Колка, донесох ти едно зърно френско грозде, ще оздравееш, нали?» И аз оздравях… А после на тая гара… на Кубан, когато ни пипна дриснята и ти умираше във вагона, нали тогава успя да надвиеш всичко! Нали стана, нали стигна до Кавказ!

Затова ли бихме толкова път, та тука да ни изкормят и вместо червата да ни пълнят с царевица? На ви, яжте, тъпчете се с туй, дето ние сме го сели, та чак и от устата ви да стърчи!“

В този момент Колка чу, че някъде напред трополят каруци. Когато скърцането на колелетата и мъжките гласове се приближиха, той бързо свърна в царевичната нива, спотаи се.

Както се спотаява звяр при приближаването на човек.

Но не откъсваше поглед от пътя, отваряше си очите на четири (макар че сега те имаха само две!). Разбра, че са войници. Дрънчеше оръжие, трополяха каруци, просветваха фенерчетата и насичаха тъмните канавки. Говореха си тихо, но се разбираше, че нашите обкръжили онези в планините, изпотрепали една част, а друга се промъкнала в долината и захванала клане. Местните жители, които оцелели, избягали. Сега имало такава заповед: да не щадят никого, а ако някой се скрие в къща, в градина или на полето, да го подпалват с все къщата и нивата… Когато един враг не се предава, унищожават го!

Отминаха. Светлинките се стопиха в мрака. Всичко утихна.

Колка подаде глава, ослуша се и натам, и насам: не ги ли следва някой? Изчака, убеди се, че няма никого.

Върна се за Сашка, провери опипом добре ли си лежи, пак измъкна каручката на пътя. Хвана въжето с две ръце, потътри се напред.

„Ето — заговори, — сигурно и ти чу какво казаха войниците, нашите славни храбри бойци… Отиват да избиват чеченците. И онзи, дето те е разпнал, и него ще убият. Виж, да ми падне на мен, знаеш ли, Сашка, аз няма да го убивам. Само ще го погледна в очите: звяр ли е или човек? Има ли в него нещо живо? Ако видя нещо живо, ще го попитам: защо вилнее? Защо убива всичко, каквото види? Сторили ли сме му нещо? Ще кажа: «Слушай, чеченецо, ти сляп ли си? Не виждаш ли, че ние със Сашка не се бием против тебе! Докараха ни тук да живеем и ето, живеем, а после и без туй щяхме да си заминем. А сега на какво излезе… Ти уби мене и Сашка, а войниците, дето дойдоха, ще убият тебе… Ти пък ще започнеш да убиваш войниците и всички: и ти, и те — ще загинете. Нямаше ли да е по-добре и ти да живееш, и те да живеят, и ние със Сашка да живеем? Не може ли да се направи така, че никой на никого да не пречи, а всички хора да са живи — както ние, дето сме събрани в колония, си живеем заедно?»“

Макар да беше зает с разговора, Колка чу, че гарата е наблизо. Първо я чу, а после изскочи на широката ливада и видя: в очите му блеснаха лампичките покрай линията, тъй че можа да различи ешелона, спрял на резервния коловоз. Там горяха прожектори, чуваше се цвилене и трополене на каруци; бе пристигнала още една войскова част.

Колка приближи, но не много, тъй че при необходимост да успее да се скрие. Остави каручката зад един храст.

„Пристигнахме — каза на Сашка. — Наскоро идвахме тук двамата. Мечтаехме да заминем заедно. Сега с тебе ще почакаме влака. Малко съм уморен. Пък и ти сигурно си уморен, нали? Постой тук, аз ще ида да разузная. Само да не си мислиш, че те изоставям. Ще се върна, само да видя какво е положението на гарата…“

Колка остави Сашка зад храста и се придвижи по-близо до светлините и линията.

Не видя никого освен военните. А военните бяха заети със своите си работи: суетяха се, викаха, по наклонени дъски спускаха от вагона колички, количките трополяха надолу.

Колка си направи сметката: ешелонът няма да му попречи. Когато дойде влакът, той ще закрие братята от войниците и никой няма да ги види.

Върна се при Сашка. Каза му: „Видя ли, дойдох. Там сега има войници, дошли са да убият твоя чеченец, дето те натъпка с царевица. Но когато пристигне влакът, няма да се виждахме. Нали знаеш, не съм много силен в мисленето, та доста време си блъсках главата. Но сам го измислих. Сега вече разбирам колко трудно ти е било да се бъхтиш с разни мисли. Ама как не се сети да преметнеш чеченците? Може пък, на, сега си го помислих, сам да си излязъл пред тях?… Да си повярвал, че нищо няма да ти сторят, както не убили Регина Петровна, макар че се целили в нея с пушката?“

Колка погледна иззад храста към гарата и замислено добави: „Сигурно скоро ще съмне. Да можеше влакът да дойде по тъмно… На светло ще ни е по-трудничко с тебе.“

И ето че влакът изскочи, изопна се покрай далечния хълм като изгубеното коланче на Сашка. А локомотивът му беше същинска катарама с две светещи камъчета.

Защо ли Колка се сети отново за сребърното коланче? Това изчезнало коланче мира не му даваше. Като помислиш, нали то бе последното, което бе видял, преди да се разделят. Сашка се бе спуснал към гъсталака, само коланчето му бе просветнало в здрача…

Ами ако именно това старинно чеченско коланче бе издало Сашка?

Ами ако именно то бе станало причина да го убият?

Но нали още по пътя към колонията не Сашка, а Колка се бе препасал с него! Случаят с копчето промени всичко… Влакът приближаваше. Вече се чуваше отразеното в хълмовете тежко потракване на вагоните.

Колка се сепна и хукна през ливадата, теглейки каручката с брат си. Стигнаха точно в момента, когато влакът рязко удари спирачките и спря, а под колелата му нещо засъска.

Колка остави каручката в репеите под насипа и се затича покрай вагоните. Навеждаше се и търсеше кучкарника.

Първият вагон нямаше кучкарник, и вторият нямаше, чак на третия откри железен сандък.

Опипом отвори капака и провери с ръка дали няма някакви пътници.

После изтича, докара Сашка до вагона, развърза въжето. Постла ватенката на дъното на сандъка. Подхвана Сашка под мишниците и го заизмъква, непрекъснато се молеше да не тръгне влакът. Сашка беше вдървен, не се огъваше, но му се видя по-лек от преди.

Колка запъхтян го прехвърли в сандъка с лицето нагоре, а отгоре и отстрани подпъхна чували. Да не му е студено. Все пак около него всичко е желязно!

Каручката с въжето изтика настрани, в тревата. Край вече на пътуванията им.

Но влакът не тръгваше и Колка пак се приближи до сандъка, приклекна пред него и през дупката каза на Сашка:

— Ето, заминаваш. Нали искаше да тръгнем към планините… Аз пък засега ще остана тук. Бих дошъл с тебе, но Регина Петровна остана сама с малките мъже. Не бой се. Сашка, аз ще мисля за тебе.

Колка почука с юмрук по сандъка, та Сашка да не го е страх самичък.

Когато се отдалечаваше, видя един кондуктор да изскача от вагона, той претича покрай Колка и изведнъж спря.

— Ха! Здрасти! — извика. И се захили.

Колка се вгледа: пред него беше Иля. Същият, Зверчето.

— Е, здравей — отговори му — Ама ти не изгоря ли?

Иля се засмя:

— Ха! Аз съм огнеупорен! Ясно ли е? Предварително чатнах, че тук ще стават страхотии, и духнах по влаковете. Както виждаш, пътувам. Мога да те закарам, където искаш.

— Не-е — каза Колка. — Не мога.

— Ами кой си! Колка или Сашка?

Колка помълча, после каза:

— Аз съм двамата.

През това време влакът изсвири.

Иля пак извика: „Ха! Твоя си работа! Ама тук е лошо, я ела по-добре с мен, а?“ — и затича към вагона. Скочи на стъпалото.

— По-добре ще е — кимна с въздишка Колка, Иля вече не можеше да го чуе. Влакът се заклати, тракна буфери и препусна, все по-бързо и по-бързо, към невидимите оттук планини. И Сашка замина. А Колка остана сам край черния насип.