Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (1)

I

Тази дума изникна от само себе си, както в полето се ражда вятър.

Роди се, прошумоля, преброди близките и далечните кътчета на интерната: „Кавказ! Кавказ!“ Какъв Кавказ? Откъде се взе? Ами да, никой не можеше да ти обясни като хората.

Пък и чие ли беше това шантаво хрумване да говори в нашето кално и прашно Подмосковие за някакъв Кавказ, дето сирашката пасмина го знаеше само от четенето на глас в училище (нали нямаше учебници!), че съществува, по-точно, съществувал е през някакви далечни, мъгляви времена, когато чернобрадият щурав планинец Хаджи Мурат пушкал враговете си, когато предводителят на мюридите, имамът Шамил, се отбранявал в обсадената крепост, а руските войници Жилин и Костилин страдали в дълбоката яма.

Имало и един Печорин, излишен човек, и той се разкарвал из Кавказ.

А и цигари има такива! Едното от Кузминчетата ги зърна у някакъв ранен подполковник от санитарния влак, дето стоя сума време на гарата в Томилино.

На фона на снежнобели планински зъбери препуска ли, препуска конник с черно наметало, на див кон. Какво ти препуска, направо лети във въздуха. А под него с разкривен, бодлив шрифт пише „КАЗБЕК“.

Мустакатият подполковник с превързаната глава, млад хубавец, попоглеждаше напетата медицинска сестричка, която бе изскочила да разгледа гарата, и многозначително почукваше с нокът по картонената цигарена кутия, без да забелязва, че до него, зяпнал от почуда и стаил дъх, е вперил очи в скъпоценната кутия мъничкият дрипльо Колка.

Беше търсил около ранените коричка хляб, а видя: „КАЗБЕК“!

Добре де, какво общо има Кавказ? Мълвата за него?

Нищо.

Да се чуди човек как се пръкна тази островърха, заискрила с блестящия си леден скат думичка там, където беше невъзможно да се пръкне: сред приютските делници, без дръвце за печката, вечно гладни. Целият напрегнат живот на децата се въртеше около някое замръзнало картофче, около две картофени обелки и — като връх на желанията и мечтите — около коричката хляб, за да просъществуваш, да си жив поне още един военен ден.

Най-заветната, пък и неосъществима мечта на всеки от тях беше поне веднъж да проникне в светая светих на интерната: ХЛЕБОРЕЗАЧНИЦАТА — ей с такива букви трябва да го напишем, защото тази думичка стоеше пред очите на децата по-високо и по-недостижимо от някакъв си КАЗБЕК!

А за там определяха, както сигурно бог определя, да речем, хората за рая! Най-избраните, най-късметлиите, а може да се каже и така: най-щастливите на земята!

Кузминчетата не бяха от тях.

И през ум не им минаваше, че някой ден може да влязат там. Нареждаха се шайкаджиите, онези, дето, избягали от милицията, царуваха по онова време в интерната, та и в цялото селище.

Да проникнеш в хлеборезачницата, но не като онези, избраните — като стопанин, а като мишле, за секундичка, за миг само — ето каква бе мечтата! С едно оченце, наяве да погледаш цялото огромно богатство на този свят във вид на струпани върху масата грапави самуни.

И — да вдишаш, не с гърди, с корем да вдишаш опияняващия, зашеметяващия аромат на хляб…

И толкоз! Нищо повече!

За никакви трошици, които не може да не остават след струпаните, след хрупкаво отъркалите грапавите си хълбоци самунчета — не мечтаеха. Нека ги излапат избраните, да им е сладко! Принадлежат им по право!

Но както и да се лепяха по обкованите с ламарина врати на хлеборезачницата, това не можеше да замени на братя Кузмини фантасмагоричната картина, която се пораждаше в главите им — ароматът не проникваше през ламарината.

А да се озоват зад тази врата по редовния път нямаха ни капчица надежда. Това бе абстрактна фантастика, а братята бяха реалисти. Впрочем и конкретната мечта не им беше чужда.

И ето до какво докара тази мечта Колка и Сашка през зимата на четирийсет и четвърта година: да влязат в хлеборезачницата, в царството на хляба, по какъвто и да е начин… По какъвто и да е.

През тези особено безрадостни месеци, когато беше невъзможно да се намери измръзнал картоф, за троха хляб пък да не говорим, те просто нямаха сили да минават покрай къщичката, покрай железните врати. Да минеш и да знаеш, почти живописно да си представиш как там, зад сивите стени, зад мътния, но също осигурен с решетка прозорец действуват избраните, с ножа и везните. И кълцат, режат, мачкат клисавия недопечен хлебец, изсипват с шепа в устата си топлите възсолени трохи, а по-едрите късчета запазват за главатаря.

Слюнки кипваха в устата. Присвиваше те коремът. Главата ти се размътваше. Дощяваше ти се да завиеш, да закрещиш и да блъскаш, да блъскаш по тази желязна врата, да отключат, да отворят, да разберат най-сетне: нали и ние искаме! Пък после, ако щат, в карцера да те пратят, където щат… Да те накажат, да те набият, да те убият… Ама първо да ти покажат, поне от вратата, как той, хлябът, е струпан като планина, като връх, като Казбек върху изпокълцаната от ножовете маса… Как мирише!

Тогава вече ще може да се живее. Тогава ще има вяра. Щом хлебецът е цяла планина, значи светът съществува… И може да се търпи, и да се мълчи, и още да се живее.

А от мъничката дажбица, дори с добавката, забучена на нея с клечка, гладът не намаляваше. Усилваше се.

Веднъж една глупава учителка захвана да чете на глас откъс от Толстой, в тоя откъс остаряващият Кутузов през войната яде пиле, яде с досада, почти, с отвращение дъвче коравото крилце…

Тази сцена вече се видя на децата прекалено фантастична! Ама че измишльотини! Крилце не му се ядяло! Че те за едно оглозгано кокалче от това крилце биха хукнали през девет земи в десета! След това четене на висок глас още повече ги присвиха стомасите и те завинаги загубиха вяра в писателите: щом пишат, че някой не ще да яде пиле, значи така са се ояли, та са загубили всякаква мярка!

Откак изгониха от интерната най-големия бандит, Кукумявката, много и най-различни едри и дребни разбойници минаха през Томилино и тук, далеч от любимата милиция, свиваха за през зимата свое временно бандитско гнездо.

Неизменно оставаше едно: силните излапваха всичко и оставяха на слабите трохи, мечти за трохи, като стягаха дечурлигата в сигурните мрежи на робството.

За една коричка те се продаваха в робство за месец, за два.

Предната коричка, дето е по-препечена, по-черна, по-дебела, по-сладка, струваше два месеца, на самун тя би се казвала горна, но нали тук говорим за дажбата, за миниатюрната филийка, която, поставена на масата, изглежда като прозрачно листче; задната пък — по-бледичката, по-хилавката, по-тънката — един месец.

А кой ли не помнеше как Васка Пумпалката, връстник на Кузминчетата, и той на единайсет, преди да си дойде неговият роднина от фронта, веднъж за една задна коричка слугува половин година. Даваше си всички чорби, а ядеше пъпките на дърветата, та да не се гътне.

През тежките времена се продаваха и Кузминчетата. Но се продаваха винаги заедно.

Наистина, ако двете Кузминчета можеха да се съберат в едно, тогава в целия Томилински интернат сигурно нямаше да имат равни по възраст, а може би и по сила.

Но Кузминчетата и така си знаеха предимството.

С четири ръце по-лесно се мъкне, отколкото с две; с четири крака се бяга по-бързо. За четирите очи пък да не говорим, къде-къде са по-зорки, когато трябва да се грабне нещо, оставено без надзор!

Докато двете очи са заети с това, другите две пазят и за двамата. Освен това успяват да следят някой да не чопне нещо тяхно — дреха, тюфлека изпод другия, докато спи и сънува картинки из живота на хлеборезачницата! Щото и такава приказка имаха: какво, вика, си раззинал хлеборезачницата, като те обират!

А комбинациите от двете Кузминчета бяха безброй! Пипнат, да речем, някого от двамата на пазара, повлекат го към пандиза. Единият хленчи, пищи, белким трогне някого, а другият привлича вниманието. Дорде погледнат втория, първият хоп — изчезнал. И вторият — подире му! И двамата братя са бързи и хлъзгави като змиорки, изпуснеш ли ги веднъж, после върви ги гони.

 

 

Очите виждат, ръцете грабват, краката отнасят надалеч…

Но нали нечие пипе трябва предварително да измъдри всичко… Без стабилен план: как, къде и какво да се чопне — трудно се преживява!

Двете глави на Кузминчетата измъдряха различно.

Сашка, като човек съзерцателен, спокоен, кротък, беше спец по идеите. Как, по какъв начин се раждаха те в него, и той не знаеше.

Колка, пъргав, сръчен, практичен, с мълниеносна скорост прещракваше как тези идеи да се превърнат в реалност. Тоест в доходи. Или още по-точно: да се набара лапачка.

Ако Сашка например кажеше, почесвайки русолявото си теме, защо, да речем, не полетим за луната, там е пълно с кюспе. Колка не би отвърнал веднага: „Не.“ Първо би обмислил хубавичко тая идейка за луната, с какъв дирижабъл ще трябва да отлетят за там, а после би попитал: „Че защо? Можем да задигнем и по-наблизо…“

Но се случваше Сашка само мечтателно да погледне Колка и оня като по радио да улови от ефира мисълта му. И веднага да чатне как ще се осъществи.

Златна глава имаше Сашка, не глава, ами Дворец на съветите! Братята го бяха виждали на картинка. Разните американски небостъргачи на сто етажа се свиват под него. Щото ние сме най-първите, най-високите!

А Кузминчетата бяха първи в друго. Те първи разбраха как да преживеят зимата на четирийсет и четвърта и да не изпукат.

Когато се е правила революцията в Питер, сигурно освен пощата, телеграфа и гарата нашите не са забравили да завземат с атака и хлеборезачницата!

Вървяха си покрай хлеборезачницата двамата братя, не за пръв път, между другото. Но тоя ден пък вече хич не се издържаше! Нищо че такива разходки само усилваха мъченията им.

„Ох, страшно съм гладен… Вратата ще заръфам! Иде ми да се налапам със замръзналата пръст под прага!“ — ей тези думи сами се изплъзнаха от езика. От езика на Сашка… и внезапно го осени идеята. Защо да я яде, като може… Може… Да, да! Именно! Като тя може да се изкопае!

Ще копаят! Ама, разбира се, ще копаят!

Не го произнесе, само погледна Колка. А Колка моментално прие сигнала, врътна глава, всичко оцени и прехвърли вариантите. Но и той не произнесе нищо гласно, само очите му хищно блеснаха.

Който го е изпитал, ще повярва: на света няма по-изобретателен и но-целеустремен от гладния човек, още повече, ако е приютско дете, през войната тренирало мозъка си къде и какво може да се докопа.

Без изобщо да си продумат (тук е гладник до гладника, ще чуят, ще се разбъбрят и тогава край на всяка, дори на най-гениалната идея на Сашка!), братята поеха направо към най-близката барачка, на стотина метра от сградата, а от хлеборезачницата — на двайсетина. Намираше се тъкмо на гърба на хлеборезачницата.

В бараката братята се огледаха. Едновременно впериха очи в най-отдалечения ъгъл, където зад купчината нахвърлени железарии, зад натрошените тухли, се намираше скривалището на Васка Пумпалката. Навремето, когато в бараката държаха дървата за горене, единствени Кузминчетата бяха научили: тук се криеше чичо Андрей, войникът, дето му задигнали оръжието.

Сашка попита шепнешком:

— Не е ли далече?

— Че има ли къде по-отблизо? — попитала свой ред Колка.

И двамата разбираха къде е по-отблизо.

Доста по-лесна работа беше да се счупи катинарът. Хем по-малко труд, хем по-бързо. Защото силиците им бяха на свършване. Но други вече бяха опитвали да трошат катинара на хлеборезачницата, не само на Кузминчетата беше хрумвала тази велика идея. И дирекцията окачи огромен кофар! Тежък десетина кила!

Само с граната можеше да се разбие. Такъв да го окачиш отпред на танка — нито един вражески снаряд няма да засегне този танк.

А след оная несполука на прозорчето сложиха решетка, хем от такива дебели пръти, че ни секач, ни лост ги лови — само оксижен, ако имаше!

Колка беше премислил и тая работа с оксижена, на едно място беше хвърлил око на карбид. Ама можеш ли го пренесе, че и да го запалиш, очи наоколо колкото щеш.

Само под земята няма чужди очи!

А другият вариант — изобщо, да се откажат от хлеборезачницата — никак не задоволяваше Кузминчетата.

Нито магазинът, нито пазарът, камо ли пък частните къщи — сега нищо не ставаше за сдобиване с храна. Вярно, и такива варианти се рояха в главата на Сашка. Лошото беше, че Колка не виждаше начин за реалното им изпълнение.

В магазинчето цяла нощ има пазач, един дръпнат дядка. Не пие, не спи, стига му и денят. Не пазач, ами зло куче.

В къщите наоколо — пълно с бежанци. А с храната — тъкмо обратното. И те се чудят откъде да чопнат нещо.

Кузминчетата си бяха набелязали една къщичка, ама още по времето на Кукумявката по-големите я бяха пребарали.

Вярно, не пипнаха нищо свястно: само парцали и шевна машина. После тук, в тая барака, гаменорията въртя поред машината, докато не й падна ръчката, накрая и цялата стана на парчета.

Не беше въпросът за машината. За хлеборезачницата беше. В нея не везните, не теглилките — а само хлябът, единствено той хвърляше в трескав размисъл главите на двамата братя.

И излизаше следното: „В наше време всички пътища водят към хлеборезачницата.“

Крепост, а не хлеборезачница. Ала знайно е, че няма крепост, тоест хлеборезачница, която едно гладно приютско дете да не може да превземе.

Когато настъпи дълбока зима, когато цялата тайфа, останала без надежди да намери на гарата или на пазара каквото и да било за ядене, зъзнеше около зиданите печки, отривайки о тях задник, гръб, тил, попивайки десетинките от градуса и уж сгрявайки се — мазилката беше изтрита чак до тухлите, — Кузминчетата пристъпиха тсъм реализацията на своя невероятен план. Именно в невероятността му се криеше залогът за успех.

Те започнаха нулевия цикъл, както би нарекъл работата им опитен строител, с помощта на крив лост и парче шперплат от скривалището в ъгъла на бараката.

Вкопчени в лоста (ето я ползата от четирите ръце!), те го вдигаха и го блъскаха с тъп звук в замръзналата пръст. Първите сантиметри бяха най-тежките. Земята тътнеше.

Върху парчето шперплат отнасяха пръстта в другия край на бараката, докато там се образува цяло хълмче.

Сега ходеха на училище поред и поред копаеха: единия ден Колка чоплеше пръстта, другия ден — Сашка.

Онзи, чийто ред беше да учи, седеше два часа за себе си (Кузмин? Кой Кузмин си ти? Николай ли? Ами къде е другият, къде е Александър?), а после се представяше за брат си. Излизаше, че двамата са били на училище, поне половината часове. Пък и никой не настояваше да стоят в клас през цялото време! Няма ли да им дойде множко! Важното беше да не ги оставят без обед в дома!

Виж, там, на обед или на вечеря, не дават да ядеш на смени, чакалите ти го грабват моментално, и следа не остава. Тъй че зарязваха копаенето и тръгваха заедно към стола като в атака.

Никой не пита, никой не се интересува: Сашка ли лапа или Колка. Тук са едно: Кузминчетата. Ако случайно някой е сам, все едно че е половинка. Но поотделно ги виждаха рядко, може да се каже, изобщо не ги виждаха!

Заедно ходят, заедно ядат, заедно лягат да спят.

А бият ли ги, бият и двамата, първо оня, който им падне по-рано в тази проклета минута.