Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно (7)

VII

Събудиха ги рано сутринта.

По вагоните прелетя: разтоварвай се, не си забравяй багажеца, който го има де!

Набитият мустакат кондуктор извика това за багажа и в движение намигна на братята:

— Ето, гащници, стигнахме до Кавказ, можете да слезете и да го огледате — яде ли се, пие ли се!

Затича се към вратата, увитите на тръбичка флагчета стърчаха от ботуша му.

Кузминчетата се спогледаха, после извиха очи към прозореца.

Композицията беше спряла край някакви ниски и пустинни хълмове — нито гара, нито чакалня. Изгорели са при неотдавнашните боеве.

Името на гарата — „Кавказки бани“, беше написано с тебешир на Парче шперплат, заковано накриво на един телеграфен стълб.

Вдясно от коловозите чак до хоризонта сред утринната мъглица се бе ширнала просторна долина, насечена на квадратни зелени нивя с върволици дървета покрай невидими оттук шосета и бели, инкрустирани в зеленото къщички, а може би цели селца.

Оттатък долината, в едва различимата далечина, като неравни буци се надигаха кафеникави хълмове, нашарени от рижавите петна на горички, а вече зад тях, сякаш изникнали направо от въздуха, искряха ледените остриета на най-високите кавказки върхове.

Още преди няколко дена на някаква спирка техният кондуктор Иля, сочейки с флагчетата си нагоре, надълго и нашироко бе обяснил на Кузминчетата как се казват тези върхове, кой е Казбек, кой Елбрус — с две глави и едно тяло, тоест и те били близнаци.

Веднага си спомниха цигарената кутия в ръцете на красивия полковник — със зигзаговидно начупените върхове, които никак не приличаха на тези.

Те се виждаха още от пътя сякаш през тензух, реални, но не дотолкова, че да почувствуваш реалността им.

Тази ясна сутрин можеха да се различат всички гънки на клисурите по сивите склонове, както и ледените браздулици, спускащи се като криви щрихи надолу.

Върховете бяха съвсем наблизо. Дори сякаш по-наблизо от рижавите гористи хълмове, над които бяха надвиснали.

Но вече ставаше ясно, че рижавите хълмове отвъд долината са далече, дори много далече, а пък върховете, рейнали се над тях в небесата — още по-далече.

Вляво от коловозите, от несъществуващата сега гара, досами релсите се издигаха полегати и плешиви хълмчета, опърлени от слънцето до жълто. На едно от тях се белееха колони на ротонда, кой знае как оцеляла през войната.

Именно към тази ротонда поведоха децата, строени в колона, по пет в редица. Но веднага се разбра, че никой не умее, пък и не иска да се движи под строй, затова закрачиха на групички, по домове, и така напомняха някакви бежанци при отстъпление.

Докато едните навлизаха подир директора в тази просторна клисура, задните още се пипкаха около вагоните и не можеха и не можеха да се откъснат от тях.

След като преминаха по утъпканата пътека между ниските хълмчета гърбици, децата изведнъж се озоваха на обширна площадка, която хълмчетата бяха скривали от гарата.

Тук се белееха развалините на някогашния санаториум и буквално сред тухлите и боклуците на земята всички видяха някакви странни квадратни бетонни ямички, пълни с вода. Водата в тях набъбваше на мехури и кипеше, лека пара се рееше над площадката и наоколо миришеше на развалени яйца.

— Пфу, как са осмърдели! — подвикна някой. И всички заповтаряха тези думи, закикотиха се, за да облекчат напрежението от първите тежки минути на непознатата земя.

Дотича запъхтеният Пьотър Анисимович, който досега сновеше като совалка назад-напред покрай колоната, размаха чантата и каза да спрат.

Но всички и без това бяха спрели, понеже не знаеха накъде да продължават. Оказа се, че са пристигнали.

Пьотър Анисимович посочи ямичките и каза:

— Сярна вода! Не сте ли чували? Е, това е… Значи, дори е полезна, ако някой иска да се изкъпе…

Децата мълчаха. Прииждащите отзад още шумяха и нали не бяха чули нищо, бутаха предните и питаха: „Какво, това ли е нашият дом? Пристигнахме, така ли?“

— Трябва, такова… Трябва да нагазим… Да се съблечем и да се окъпем, да махнем мръсотията от пътуването — добави малко по-високо директорът и недоверчиво погледна към ямичките. Беше ясно, че и той не знае как трябва да се къпе в тях.

— Ти влизай! — високо се обади някой от тълпата. — Ние да не сме луди! За супа ли ни докарахте тука?

— За супа ли? — не разбра Пьотър Анисимович. — Защо за супа? — Завзира се в детските лица, сякаш диреше подкрепата поне на един. Но лицата, всички без изключение, бяха присмехулни, любопитни, в краен случай недоверчиви или уплашени.

— Вече не знам какво става! — каза той и си избърса челото. — Защо за супа? А?

— Защото ще се сварим като раци! — каза някой, без да се крие. — Че това е вряла вода! Я как кипи!

— Аха! — измънка директорът. — Сярна вода… Никога не сте виждали… Всъщност естествено е…

Пьотър Анисимович погледна ямичките, пристъпи от крак на крак и тръгна към най-близката.

Вече без да поглежда към децата, дори сякаш забравил за тях, той бавно започна да се съблича. Свали си сакото, сгъна го надве, с хастара навън, а под него, като някаква скъпоценност, скри чантата. Смъкна си панталона, ризата, фланелката и кой знае защо най-накрая обущата.

Само по гащета, сатенени, тъмни, дълги до коленете, той бавно, пъшкайки и въздишайки, отиде до ямичката. Опита водата с крак, пипна я и с ръка, все не се решаваше да се топне. Като царя от „Конче вихрогонче“ пред кипящия казан, в който после ще се свари!

Изведнъж Пьотър Анисимович изохка и се хлъзна по наклона право във водата, която опръска близките камъни.

По тълпата, плътно скупчена около този цирк, плъзна смях. Гръмнаха гласове, кикот, шеги.

Вече не знам какво става! — произнесе някой с тона на директора.

— Дори ччудессно се знае! Ей сега ще имаме бульон с мръвки!

— Тлъстичък ще бъде!

— Супа, по директорски!

— Ами дали не трябва вече да го спасяваме, братлета: диванета като вас много, а директорът ни е един!

— Хвърлете му чантата! Ще се удави без чантата си!

Дечурлигата заподвикваха какво ли не, а Пьотър Анисимович се плискаше и не обръщаше никакво внимание нито на тях, нито на репликите им.

Пръхтеше, почесваше се под мишниците, потапяше си главата и после изплюваше водата на фонтанче — целият му вид говореше колко е приятно да се гмуркаш във вмирисаната ямичка.

Закачките постепенно стихнаха. Недоверието отстъпваше място на любопитството. Най-нахаканите се приближиха до ямичките и хихикайки, започнаха да опитват водата. И веднага отскочиха. А най-любопитния, който се бе зазяпал на ръба, го блъснаха, както си беше с дрехите. Той вече не се опита да излезе, а взе да си плува, докато тълпата се кикотеше и окуражаващо подвикваше.

Тогава във водата влязоха още няколко деца, заахкаха и заохкаха, уж уплашени от вонящата вода, но си личеше, че никак не се страхуват, защото веднага се разлудуваха: запръскаха се един друг, заплискаха се, заизбликваха цели фонтани…

И вече всички се отпуснаха. Най-сетне разбраха, че няма страшно и няма да станат на супа, че това е баня, и то много весела баня, с една дума, развлечение.

С рев, с викове „ура“ се втурнаха да заемат по-скоро ямичките, а те вече не достигаха, стана цяло меле, разхвърчаха се пръски.

Само момичетата се свиваха настрана, боязливо и любопитно наблюдаваха битката.

Но ето, че дойде Регина Петровна и поведе нанякъде момичетата.

Зад развалините на санаториума, в края на поляната, димеше голям квадратен басейн. Кой знае защо не бяха го забелязали в началото. Регина Петровна заведе момичетата при него. Бързо разсъблече две набити, мълчаливи и сериозни момченца по на три и четири годинки и едно по едно ги пусна в басейна. Момичетата, пищейки по навик, ги последваха.

Погледната отстрани, картината сигурно беше странна.

Около петстотин деца — сега по-ясно пролича, че са деца, — най-обикновени деца, беснееха сред развалините, веднъж докопали се до банята. Хвърляха се в своите и в чуждите ямички, пръскаха се, изплискваха топлата вода върху тухлите. Само Пьотър Анисимович, вече облечен и вчесал рядката си побеляваща коса, седеше настрана, притиснал чантата до коленете си, и е опасение поглеждаше към разлудувалите се деца.

До него клечеше и с независим вид пушеше саморъчно свитата си цигара възрастният машинист с бялата подстригана глава. Именно той бе показал на директора необикновената баня. Види се, не беше тук за пръв път.

С доста усилия заизмъкваха плувците от ямите, за да ги строят отново в колона.

Някои вече се обличаха, а други продължаваха да се плискат във водата, нямаше сила, която да ги измъкне оттам. И Колка, и Сашка отначало не искаха да влязат във водата, прекалено отвратително миришеше. Просто им се повдигаше. Но после им хареса, пък и успяха да си заемат малка, но удобна ямичка, облицована с небесносини плочки.

Братята си изтъркаха гърбовете, заедно се гмурнаха, за да видят как изглеждат под вода. Но нямаше за какво да се хванат, затова веднага изплуваха. После побучаха с уста във водата, вдигнаха вълни, опръскаха един, дето се мъчеше да се натика при тях от съседната ямичка, и почнаха да се обличат. Времето им стигна, пък и Сашка, който беше позаслабнал от боледуването, не можеше дълго да стои във водата.

С мокрите дрехи, както и мнозина други, братята стояха по средата на колоната и гледаха върховете, онези бляскавите, високите. Разбра се, че те се виждат отвсякъде и можеш да ги гледаш колкото си щеш. И не ти омръзва.

Без да обръща внимание на онези, които още седяха в ямичките, Пьотър Анисимович провери всички по списъка.

Стана ясно, че по пътя са изгубили седем души, някои бяха изостанали, а други може и да бяха избягали.

По същата пътека се върнаха, отминаха гарата (сега вече разбраха защо това място се казва „Кавказки бани“, макар че сигурно трябваше да го нарекат „Вонящи бани“) и заслизаха към долината.

Крачеха, проточили се по широкия прашен път между зелени нивя. Кузминчетата се мъчеха да запомнят къде какво расте, за всеки случай, разбира се, не им се вярваше, че може да им послужи, нали не знаеха накъде и колко още ще вървят.

С една почивка — през почивката се втурнаха да берат каквото им паднеше, но вече мързеливо, бяха се позаситили из пътя — те вървяха, докато се показаха някакви бели къщички сред зеленина.

По бялата, мека от прахта и странно пуста улица колоната прекоси от край до край станицата, която се казваше Березовска, макар че тук не растяха никакви брези.

Отвъд станицата се простираше поле със стърчащи от земята каменни стълбове, малко по-високи от Кузминчетата, бяха много, сиви на цвят, приличаха на противотанковите заграждения, поставени край Москва за отбрана от фашистките танкове. Очевидно и тук са се отбранявали, помислиха си братята — я колко камъни са набучили! Но сега погледите им бяха устремени напред, към пътя, който явно свършваше.

На около три километра след станицата спряха. Пред тях, в подножието на някакви зелени хълмове зад дърветата се виждаха няколко сгради: едната бяла, другите две — по на един етаж, но дълги, напомнящи бараки.

На едно стълбче край входа зад зелената бодлива ограда бе окачена табелка: СИЛКОЗТЕКНЮКОМ^[1].

Тази дума бе зачертана накръст с тебешир, а долу нечия припряна ръка бе добавила: „За преселници от Мос. обл. 500 ч. Безпризорни.“

Пьотър Анисимович угрижено огледа приближаващата колона. Притиснал чантата до гърдите си, прочете надписа на стълбчето, поклати глава и се обърна към децата.

— Ето, пристигнахме — каза и отри потта от челото си. — Значи, тук ще живеем. Дисциплина, значи, и тъй нататък, нали си знаете. Без лудории. Не се отдалечавайте много, няма кой да ви търси. Ще се изпогубите.

През това време някъде оттатък хълмовете нещо изтрещя и се разля в протяжен тътен. Децата вдигнаха глави, но нямаше и помен от облаци.

И Пьотър Анисимович погледна нагоре, понечи да каже своето: вече не знам какво става… но каза друго:

— Взривяват мините… Дето са останали от фашистите. Добре де. — и отново изтри челото си с длан. — Значи, сега ще ви покажат къде е спалното помещение, къде е столовата, тоалетната… Свободни сте.

По всичко личеше, че това е един вид встъпителна реч в чест на пристигането им.

Този объркан човек, ръководил доскоро някакъв склад, не умееше да говори другояче. Пък и нямаше какво да каже, самият той за пръв път се бе озовал в такова положение. Бяха му наредили да докара децата, докара ги.

По-рано бе превозвал картофи в ОРС^[2] бе превозвал сапун, бидони с олио. Й това беше основното, което умееше да прави. В района се славеше като добър стопанин.

В чантата, както навремето фактурите, се намираха някакви документи за децата. Тепърва трябваше да ги прегледа. Разбира се, ако намереше време.

Щом каза „свободни сте“, Пьотър Анисимович махна с ръка към сградите, като смяташе, че веднъж пристигнали, децата тутакси ще се втурнат да заемат своите железни кревати. Но сгреши. Колоната не се помръдна. Всички гледаха сградите и нещо чакаха.

Директорът вече бе забелязал, че в различни условия тази неразбираема, неуправляема маса се държи непредвидимо и същевременно, без да се наговарят, всичките петстотин души вършат едно и също.

И сега тълпата приличаше на голям бодлив таралеж. Не се чу нито шега, нито кискане — никакъв звук.

Смътната тревога, зародила се по време на продължителния преход пеша от гарата, не изчезна, не се стопи с пристигането, а дори се усили.

Че и тези непрестанни взривове, и те притесняваха децата, напомняха им за нещо, което вече беше време да забравят. Бяха дошли да се заселят тук за мирен живот и благословеният планински край трябваше да ги посрещне с мир. Със златното слънце от края на лятото, с обилните плодове по дърветата, с тихата птича песен в зори.

 

 

Спомням си тревожното чувство, което ни обзе по пътя от гарата насам, към подножието на гористите хълмове.

С влака, с вагона, че и с пътуването бяхме свикнали, те бяха наша стихия. Чувствувахме се в относителна безопасност сред гари, пазари, спекуланти, бежанци, по шумни перони и във влакове.

Цяла Русия беше в движение, цяла Русия пътуваше нанякъде и ние бяхме вътре в този поток, плът от плътта й нейните деца.

Сега ни водеха по корав, дълбоко напукан път, където цъфтяха необрани от никого цветя, където зрееха ябълки и се зъбеха, втренчени в слънцето, черни, наполовина изронили Се слънчогледи. И нямаше нито един човек. Нито един…

През целия си многочасов път не срещнахме, не задминахме ни талига, ни камион, ни случаен пътник, Наоколо беше пусто.

Нивята доузряваха. Някой ги бе засявал, плевил, бе прибирал реколти. Кой?…

В дългия си път преминахме покрай някакво село, сигурно някой живееше в него…

Но защо толкова пустинно и глухо ни посрещна тази красива земя? Защо дори зданието на техникума с набързо надрасканата неграмотна табелка, напомняща ни за нас, за нашата самота, беше пусто, без жива душа?

А и ние наистина приличахме на животинки, захвърлени в пустиня за някакъв невероятен експеримент: „500 ч. Безпризорни.“ Така беше определена нашата порода. Само че какво ли значеше „ч.“? Чечмеки^[3], чумаци^[4], чешити? А може би чужди хора?

Зад нас в планините нещо отново гръмовно избухна и едно момиченце, точно в средата на колоната, каза — чухме го — „искам да си ида в къщи“. И се разплака.

Всички се размърдаха, започнаха да се извръщат, за да чуят как ще я успокоят.

Говореха й:

— И таз добра! От какво се изплаши, виж я ти! Ето го нашия дом! Виждаш ли? Сега тук всичко е наше, и домът, и реката, и планините… Дойдохме тук, за да живеем!

В планините за кой ли път отекна тътен. Бяхме спрели пред входа на новия си живот и не бързахме да влезем.

Мисля, че всички се вълнувахме и се чувствувахме еднакво. А мислите ни бяха страшно хлъзгави, неясни, но ни най-малко не ни говореха, че сме пристигнали в свой дом и че сега тук всичко е наше…

Наши — тук — бяхме единствено самите ние. Ние и краката ни, които винаги бяха готови да хукнат в бяг, щом се наложи. А също и душите ни, за които разправят, че не съществували, душите де…

Но защо ли в този момент — спомням си, прекрасно си спомням — нещо в мен, а сигурно и не само в мен, страшно ме болеше?

Може би поради ужасната догадка, че на новото място не ни очаква никакво щастие. Впрочем дори не знаехме какво е това. Ние просто искахме да живеем.