Уолтър Скот
Айвънхоу (47)

ГЛАВА XLIV

И тъй — като бабина приказка всичко

се свърши.

УЕБСТЪР^[1]

Когато попремина общата изненада, Уилфред от Айвънхоу попита Великия магистър, като съдия на двубоя, дали правилно и мъжествено бе изпълнил дълга си.

— Изпълнихте го мъжествено и по всички правила — отговори Великия магистър. — Заявявам, че девойката е свободна н невинна. Оръжието и тялото на покойния рицар са на разположение на победителя.

— Нямам намерение да му ограбя оръжието — каза Айвънхоу, — нито ще опозоря трупа му, защото той се е сражавал за християнската вяра. Не човешка ръка, а божията десница го повали днес. Нека бъде погребан скромно, както подобава на човек, загинал за несправедливо дело. А колкото до девойката…

Прекъсна го конски тропот. Безброй конници напредваха към тях и препускаха толкова бясно, че земята се тресеше. След миг Черния рицар влезе в галоп да арената, последван от много бойци и неколцина рицари в пълно въоръжение.

— Закъснял съм — рече той, като се огледа — Бях решил Боа Жилбер да падне от моя меч. Айвънхоу, биваше ли така да се нагърбваш с такова рисковано дело, когато едва се държиш на седлото?

— Господарю мой, бог избра този горделив човек за своя жертва. Не му било писано да бъде почетен със смърт, каквато вие сте му готвили — отвърна Айвънхоу.

— Нека почива в мир — каза Ричард и се загледа в трупа, — ако това е възможно. Той бе храбър рицар и загина в стоманените си доспехи, както подобава на рицар. Но да не губим време. Боугън, изпълни сега задължението си!

Един рицар измежду придружаващите го излезе напред и слагайки ръка на рамото на Алберт Малвоазен, каза:

— Арестувам те за държавна измяна.

Великия магистър, който досега стоеше силно изненадан от появяването на толкова много бойци, заговори.

— Кой се осмелява да арестува един рицар от Храма на Сион в пределите на собствената му прецептория и в присъствието на Великия магистър? И по чия заповед се извършва това насилие?

— Аз го арестувам — отвърна рицарят, — аз, Хенри Боуън граф на Есекс, главен конетабъл^[2] на Англия.

— А той арестува Малвоазен — рече кралят и вдигна началника си, — по заповед на Ричард Плантагенет, тук присъстващ. Конрад Мон-Фиче, имаш късмет, че не си се родил мой поданик. Колкото до тебе, Малвоазен, и ти, и брат ти Филип ще умрете, преди светът да е остарял с една седмица.

— Ще се противопоставя на разпоредбите ти — заяви Великия магистър.

— Не можеш, горди тамплиере — възрази му кралят. — Вдигни глава и виж как кралското знаме на Англия се развява над кулите ти вместо пряпореца на Храма! Бъди благоразумен, Боманоар, и не се съпротивлявай напразно. Ръката ти е в устата на лъва.

— Ще се оплача в Рим от тебе — отвърна Великия магистър, — задето посягаш на неприкосновеността и привилегиите на нашия орден.

— Така да бъде — рече кралят, — но ако ти е мил животът, недей ме обвинява сега в посегателство. Разтури съвета на рицарския си орден и замини с последователите си за някоя съседна прецептория, ако можеш да намериш такава, която да не е център на противодържавни заговори срещу краля и Англия. Или ако щеш, остани да се радваш на гостоприемството ни и да видиш какво е нашето правосъдие.

— Да бъда гост в дом, където би следвало да съм господар? — извика тамплиерът. — Никога! Свещеници, запейте псалма Quare fremuerunt gentes^[3]! Рицари, оръженосци и последователи на Светия храм, пригответе се да следвате знамето Le Beau Seant!

В думите на Великия магистър звучеше достойнство, което можеше да се мери дори с достойнството на самия английски крал, и той успя да вдъхне кураж сред смаяните си последователи. Те се събраха около него, като овце около овчарско куче, когато чуят да вие вълк. У тях нямаше боязливостта на изплашено стадо. Имаше предизвикателно смръщени чела, а погледите им издаваха враждебността, която не смееха да изкажат. Те се строиха в дълга редица, в която белите мантии на рицарите се открояваха от тъмното облекло на прислужниците им като черен облак с по-светли краища. Тълпата, сред която се бе надигнал вик на неодобрение, сега млъкна, мълчаливо загледа внушителния, опитен боен отряд, който тъй непредпазливо бе оскърбила, и се отдръпна назад.

Когато видя, че събраните тамплиери са се спрели, граф Есекс заби шпори в коня си и взе да препуска напред-назад, да строява последователите си, за да има кого да противопостави на един толкова страшен враг. Само Ричард като че истински се радваше на създаденото от присъствието му опасно положение. Сега той яздеше бавно пред тамплиери-те и викна с все сила:

— Какво значи това, господа! Сред толкова храбри рицари няма ли да се намери един, който ще се осмели да счупи копие срещу Ричард? Господа тамплиери, дамите ви трябва да са почернели от слънцето^[4], ако не заслужават да строшите за тях копието си!

— Братята на Храма — обясни Великия магистър, повеждайки коня си пред отряда, — не се сражават по такива празни, светски поводи. Дори с тебе, Ричард Английски, няма да допусна в мое присъствие тамплиер да кръстоса копието си. Папата и принцовете на Европа ще разрешат нашия спор и ще кажат дали добре е сторил един християнски принц, като е подкрепил каузата, която ти днес подкрепи. Ако никой не ни нападне, ще си отидем, без да нападаме никого. На твоето чувство за чест предоставяме оръжието и домашните принадлежности в прецепторията, а на съвестта ти нека легне скандалът и обидата, която ти днес нанесе на християнската вяра.

Сетне, без да дочака отговор, Великия магистър даде сигнал за тръгване. Тръбите подеха един жив марш с ориенталска мелодия, който беше обикновения сигнал за настъпление. Те промениха строя си и вместо в редица, образуваха колона и потеглиха бавно напред с най-бавния ход на конете, сякаш за да покажат, че се оттеглят в изпълнение на заповедта на Великия магистър, а не от страх пред превишаващите ги неприятелски сили.

— В името на сияйното чело на света Богородица! — извика крал Ричард. — Колко жалко, че тези тамплиери не са верни, колкото са дисциплинирани и храбри.

Като страхливо куче, което залайва едва когато вече се вижда гърбът на този, когото иска да нападне, тълпата нададе слаби викове, когато последните бойци от отряда на тамплиерите напуснаха арената.

По време на суматохата около отстъплението на тамплиерите Ребека нищо не чу и не видя. След дългия низ от променливи събития, станали около нея, в толкова кратко време, тя лежеше в прегръдките на престарелия си баща замаяна и почти безчувствена. Най-после една дума на баща й я накара да се окопити.

— Да вървим, мила дъще — каза баща й, — възвърнато мое съкровище, да вървим да се хвърлим в краката на добрия момък.

— Не — отвърна Ребека. — О, не, не, не. Не бива точно сега да се осмеля да му говоря. Уви! Бих казала повече, отколкото… Не, татко, хайде веднага да напуснем това зловещо място.

— Но дъще — възрази Исак, — как ще оставим човека, който като истински юнак излезе с копие и щит и изложи собствения си живот, за да те избави! При това принадлежиш на народ, чужд нему и на неговите близки… Такава услуга иска благодарност и признание.

— Така е, така е, признавам я с най-голяма благодарност, с най-голяма почтителност — рече Ребека, — и още по-добре ще му изкажем… Но не сега, в името на любимата ти Рахил, татко, изпълни молбата ми… не сега!

— Но разбери — все още настояваше Исак, — ще ни сметнат за по-неблагодарни от кучета!

— Нали виждаш, скъпи ми татко, че крал Ричард е тук и че…

— Вярно, моя превъзходна, моя премъдра Ребека! Да бягаме, да бягаме оттук! Както се е завърнал току-що от Палестина, а, казват, и от затвор, ще му трябват пари. Ако ли пък му липсва довод да ми ги изиска, може за такъв да послужи малката ми сделка с брат му Джон. Да бягаме оттук, да бягаме!

Карайки на свой ред дъщеря си да бърза, той я изведе от арената и с едно превозно средство, което предварително бе осигурил, благополучно я откара в къщата на равина Натан.

Когато еврейката, чиято съдба бе събуждала толкова жив интерес през целия ден, се оттегли незабелязано, вниманието на всички се прехвърли на Черния рицар. Въздухът екна от възгласи: „Да живее Ричард Лъвското сърце, долу тамплиерите узурпатори!“

— Въпреки тези устни уверения за вярност — забеляза Айвънхоу на граф Есекс — добре стана, че кралят взе предпазни мерки и те доведе тук, благородни графе, с толкова много от верните ти последователи.

Графът се усмихна и поклати глава.

— Храбри ми Айвънхоу — рече той, — толкова ли познаваш господаря ни, та допускаш, че е взел мъдри предпазни мерки! Като се научих, че принц Джон правел приготовления в Йорк, аз се отправих за там и по пътя срещнах крал Ричард, който като същински странстващ рицар в пълен галоп препускаше към Темпълстоу, за да участвува сам, без ничия помощ, в приключението на тамплиера и еврейката. Придружих го с хората си почти мимо волята му.

— А какви са новините от Йорк, храбри графе? — попита го Айвънхоу. — Там ли ще ни дочакат въстаниците?

— Колкото декемврийският сняг ще дочака юлското слънце — отвърна графът. — Те се разпръсват. И не друг, а самият принц Джон дойде да ни съобщи новината.

— Предател такъв! Неблагодарен, нахален предател! — възкликна Айвънхоу. — Ричард не му ли заповяда да се оттегли от обществения живот?

— А той го прие, като че ли се срещат след лов — отвърна графът. — После посочи мене и моите бойци и каза: „Както виждаш, брате, при мен има раздразнени мъже; най-добре иди при майка ни, предай й синовната ми обич и стой при нея, докато се успокоят духовете“.

— И нищо друго не му каза? — попита Айвънхоу. — Не би ли казал човек, че този принц с милосърдието си просто насърчава хората да стават предатели?

— Също както може да се каже, че който се залавя да се бие в двубой, преди да е напълно оздравяла тежката му рана, просто се предлага на смъртта — отговори графът.

— Нека ти бъде простена шегата, графе — каза Айвънхоу. — Но имай пред вид, че аз излагах само собствения си живот на опасност, а Ричард — добруването на царството си.

— Който се отнася небрежно към собствените си интереси, рядко се замисля много за интересите на останалите — отвърна Есекс. — Но да побързаме към замъка, защото Ричард, макар че прости на главния съзаклятник, си е наумил да накаже някои от по-маловажните заговорници.

От безпристрастните проучвания на станалите тогава събития, които са най-подробно описани в Уордърския ръкопис се научаваме, че Морис де Брейси избягал отвъд морето и постъпил на служба у Филип Французки, докато Филип де Малвоазен и брат му Алберт, прецепторът на Темпълстоу, били екзекутирани, макар Уолдемар Фицърс, душата на съзаклятието, да се отървал с изгнание; а принц Джон, в чийто интерес започнало съзаклятието, дори не бил упрекнат от добродушния си брат. Никой обаче не съжаляваше за съдбата на двамата Малвоазен, които с безброй лъжи, жестокости и насилия напълно бяха заслужили смъртта си. Наскоро след божия съд, Седрик Саксонеца бе призован в двора на Ричард, който тогава отседна в Йорк, с цел да се уталожат графствата, където амбициите на брат му бяха всели смут. Седрик дълго ахкаше и охкаше, когато получи съобщението, но не отказа да се подчини. Действително завръщането на Ричард бе потушило всяка лелеяна от него надежда за възстановяването на саксонската династия в Англия. Защото, дори да биха могли да спечелят известни успехи, ако бе избухнала гражданска война, ясно бе, че нищо не можеха да постигнат при неоспорваната власт на Ричард, твърде популярен заради личните си качества и военната си слава, макар в управлението на държавата да проявяваше своеволие и небрежност — ту прекомерно снизхождение, ту склонност към тирания.

Освен това, колкото и неохотно, Седрик не можеше да не види, че проектираното от него пълно обединение на саксонците посредством женитбата на Роуина и Ателстън бе вече окончателно провалено поради взаимното несъгласие на двете страни. Наистина, то бе събитие, което в пламенната си поддръжка на саксонската кауза той не можеше да предвиди. Дори когато нежеланието и на двамата се прояви ясно и недвусмислено, той не можеше да повярва, че е възможно двама саксонци от царско потекло поради лични причини да се откажат от толкова необходим за общото благо на нацията брак. Това обаче не променяше нещата. Роуина никога не бе скривала отвращението, което й вдъхваше Ателстън, а сега Ателстън също така ясно и недвусмислено заявяваше, че никога вече не възнамерява да ухажва лейди Роуина. Дори вродената упоритост на Седрик се преклони пред такива препятствия, когато той, застанал все още на кръстопът, имаше тежката задача да свърже ръцете на дърпащата се двойка. Той все пак предприе още едно последно енергично нападение, но видя, че Ателстън, тази възкръснала издънка на саксонското кралско семейство, бе всецяло погълнат, като всички дребни земевладелци от наши дни, в ожесточена война срещу духовенството. Изглежда, че въпреки страшните си заплахи да убие абата на св. Едмънския манастир, кое поради природната си отпуснатост и доброта и кое поради молбите на майка си Едит — твърде привързана, както повечето дами (от онези времена) към духовенството, — Ателстън в края на краищата си бе отмъстил, като задържа абата и монасите в тъмниците на Кънингзбърг три дни без почти никаква храна. Заради това му жестоко деяние абатът го заплаши с отлъчване от църквата и състави страшен списък от стомашни и чревни заболявания, от които самият той и монасите му заболели вследствие на несправедливото и тиранично задържане в тъмниците на Ателстън. Седрик намери приятеля си толкова погълнат от този пор и от мерките, които бе взел, за да парира преследване-о от страна на църквата, че не бе способен да мисли за нищо друго. А когато Седрик спомена името на Роуина, Ателстън поиска да му разреши да изпие голяма чаша вино за нейно здраве, с пожелание тя в най-скоро време да стане невеста на родственика му Уилфред. Следователно това бе наистина безнадежден случай. От Ателстън не можеше да се очаква повече или, както се изрази Уомба с думи дошли до нас още от саксонски времена, той бе петел, който отказва да се бие.

Сега между Седрик и желаното от младите влюбени разрешение имаше само две пречки — неговата упоритост и отрицателното му отношение към норманската династия. Упоритостта му постепенно отстъпи пред ласките на повереницата му и гордостта, която не можеше да не изпитва заради славата на сина си. Освен това той все пак не беше безразличен към честта да свърже собствения си род с този на Алфред при положение, че по-големите претенции на потомъка на Едуард Изповедника бяха окончателно отхвърлени. Ненавистта на Седрик към норманската династия също така бе значително разклатена — първо, защото съзнаваше, че е невъзможно Англия да се отърве от новата династия, а това съзнание допринася до голяма степен за създаване на чувство на лоялност у поданика към царстващия монарх; и второ, вследствие на личното внимание на Ричард, комуто много допадаше прямият нрав на Седрик и който, според Уордърския ръкопис, така се държал с благородния саксонец, че преди последният да бе гостувал само една седмица в двора му, той дал съгласието си за женитбата на повереницата му Роуина и сина му Уилфред от Айвънхоу.

Венчалният обред на нашия герой, след като баща му официално разреши този брак, бе извършен в най-величествения от всички храмове, внушителната Йоркска катедрала. Кралят лично присъства и чрез благосклонното си държане при този и при други случаи към злочестите и доскоро унижавани саксонци им осигури по-безопасни и по-сигурни изгледи за извоюване на законните им права, отколкото можеха да очакват от променливото щастие на една гражданска война. Църквата придаде на венчавката им всичката тържественост и цялото великолепие, които Рим толкова умее да използува, за да създаде наистина блестящо впечатление.

Гърт, изискано облечен в качеството си на оръженосец на Айвънхоу, придружаваше младия си господар, комуто бе служил толкова вярно; там бе и великодушният Уомба, издокаран в нова шутовска шапка и великолепни сребърни звънчета. Верни негови другари в опасности и неволи, те сега с пълно основание останаха край него и през дните на най-голямо благополучие.

Но освен личната му прислуга в отпразнуването на знатната сватба участваха много благородни нормани и саксонци, както и ликуващото простолюдие. Така този брак стана залог за бъдещ мир и съгласие между два народа, които оттогава насам дотолкова са се слели, че е съвсем невъзможно да се разграничат. Седрик доживя почти до пълното им сливане. Защото с течение на времето двете народности бяха започнали да общуват и да се женят помежду си и норманите взеха по-малко да проявяват презрението си, а саксонците да се пооблагородяват. Но едва през царуването на Едуард III в царския двор в Лондон започнали да говорят на смесения език, наречен сега английски, и едва тогава може да се каже, че напълно изчезнало враждебното разграничение между нормани и саксонци.

На втората сутрин след щастливата женитба прислужницата Елгита съобщи на лейди Роуина, че една девойка иска да я види и да разговаря с нея насаме. Роуина се почуди, поколеба се, обзе я любопитство и в края на краищата заповяда да доведат девойката, а на прислужничките си нареди да се оттеглят.

Влезе младо момиче с величествена осанка. Дългото бяло було, в което бе загърнато, по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше изящната му стройна фигура. Държанието му издаваше уважение, напълно лишено от страх и раболепие. Роуина винаги беше готова да се отзове на исканията и да отдаде нужното внимание на чувствата на другите. Тя стана и понечи да поведе красивата си гостенка към един стол, но непознатата погледна Елгита и още веднъж изказа желанието си да разговаря с лейди Роуина насаме. Щом Елгита — доста неохотно — се оттегли, за най-голяма изненада на лейди Айвънхоу хубавата й посетителка коленичи, притисна ръце о челото си, навеждайки глава до земята, и колкото и да се противопоставяше Роуина, целуна бродирания ръб на дрехата й.

— Какво значи това, лейди? — почуди се невестата. — Защо ми отдавате такава необикновена почит?

— Защото на вас, лейди Айвънхоу, мога по общоприетия начин и без да заслужава какъвто и да е укор, да изкажа благодарността, която дължа на Уилфред от Айвънхоу — отвърна Ребека, като се изправи с обичайното си сдържано достойнство. — Простете дързостта, с която се осмелявам да изкажа почитта на моя народ към вас, но аз съм нещастната еврейка, за която вашият съпруг изложи на опасност живота си при толкова голям риск на арената в Темпълстоу.

— Девойко — рече на свой ред Роуина, — на този ден Уилфред от Айвънхоу само отплати в малка мяра непрестанните ти грижи за него в дните на неволи, докато е бил ранен. Кажи, има ли нещо, с което той или аз можем да ти бъдем полезни?

— Няма — отговори Ребека спокойно, — само, ако обичате, му предайте моята благодарност и моето сбогом.

— Значи, напускате Англия? — попита Роуина, която още не можеше да се окопити от изненада.

— Напускам Англия, лейди, преди да настъпи новолуние. Баща ми има брат, който е много добре поставен пред Мохамед Боабдил, краля на Гренада. Там ще отидем ние и срещу откуп, какъвто мюсюлманите взимат от нашия народ, ще живеем в мир и под сигурна закрила.

— Нима в Англия нямате такава закрила? — учуди се Роуина. — Моят съпруг е близък с краля. Самият крал е справедлив и щедър.

— Не се съмнявам, че е такъв, лейди — рече Ребека. — Но англичаните са свирепи; постоянно се карат със съседите, си или помежду си, всеки миг са готови да си забият меча. Чадата на моя народ не могат да живеят тук в безопасност. Ефрем е безсърдечен гълъб; Исахар^[5] — изтощен от труд роб, приведен между два тежки товара. За израилтяните няма надежда за покой, докато са в една страна на кръвопролитни войни, обкръжени от враждебно настроени съседи, разделени от междуособици.

— Но ти, девойко — възрази Роуина, — ти положително няма от какво да се боиш. За тази, която е гледала раните на Айвънхоу — продължи тя разпалено и стана от мястото си — и е стояла до леглото му, не може да има опасност в Англия, където саксонци и нормани ще се надпреварват кой да й окаже по-голяма почит.

— Словата ви са благородни, лейди — отвърна Ребека, — а намеренията ви още по-благородни. Но това е невъзможно — цяла пропаст ни дели. Както възпитанието, така и вярата ни не позволява нито на вас, нито на мен да я прекосим. Сбогом. Но преди да си отида, изпълнете само една моя молба. Булченският ви воал закрива лицето ви. Повдигнете го, моля ви, и разрешете да видя едно толкова прославено по красотата си лице.

— Едва ли е заслужило такава слава — рече Роуина, — но при условие, че и гостенката ми стори същото, ще вдигна булото.

И тя го свали. Отчасти поради съзнанието за красотата си, отчасти от свенливост, тя се изчерви толкова силно, че цялата — чело, бузи, врат и гръд — поруменя. Ребека също се изчерви. Но това трая само миг и веднага бе обладана от по-възвишени чувства. Руменината постепенно се оттегли от лицето й, както аленият облак избледнява след заник слънце.

— Лейди — обърна се тя към Роуина, — лицето, което благоволихте да ми покажете, дълго ще остане запечатано в паметта ми. В него се чете кротост и доброта. Ако е възможно в един толкова прекрасен израз да се промъква оттенък на светска гордост и суета, как да се сърдим, когато нещо земно носи слаба окраска от първоизточника си? Дълго, дълго ще помня чертите на лицето ви и ще благославям бога, че оставям благородния си спасител, свързан с…

Тя изведнъж спря — очите й се наляха със сълзи. Ребека бързо ги избърса и на загрижените въпроси на Роуина отговори:

— Добре съм, лейди, нищо ми няма. Само се развълнувах, като си спомних за Торкилстън и арената в Темпълстоу. Сбогом. Сега остана неизпълнено само едно най-дребно задължение. Приемете това ковчеже и не се сепвайте, като видите съдържанието му.

Роуина отвори малката, обкована със сребро касетка и видя диамантен гердан и обици, които явно имаха извънредно голяма стойност.

— Невъзможно е — каза Роуина и върна ковчежето. — Не смея да приема един толкова голям подарък.

— Все пак го задръжте, лейди — настоя Ребека. — Вие имате власт, висок ранг и влияние. А ние имаме богатство, източник както на силата, така и на слабостта ни. Стойността на тези дрънкулки, увеличена десеторно, не би имала наполовина такова въздействие, каквото най-малкото ви желание. Затова за вас този подарък няма голяма стойност. А за мен това, с което се разделям, има още по-малко значение. Не ме карайте да мисля, че имате толкова лошо мнение за моя народ, както простолюдието. Да не смятате, че ценя тези блестящи каменни отломки повече от свободата си? Или че за баща ми те са по-скъпи от честта на единственото му дете? Приемете ги, лейди… за мен те нямат никаква цена. Никога вече няма да нося украшения.

— Значи, ти си нещастна! — й каза Роуина, поразена от начина, по който Ребека бе изрекла последните думи. — Ах, остани при нас. Съветът на светите отци ще те отклони от погрешните ви закони и аз ще ти бъда като сестра.

— Не, лейди — отвърна Ребека, а от мекия й глас и от красивото й лице лъхаше все същата спокойна скръб, — така не може. Аз не бива да променя вярата на дедите ми като дреха, неподходяща за климата в страната, където реша да заживея. А нещастна няма да бъда, лейди. Този, комуто ще посветя бъдещия си живот, ще ме утеши, ако следвам волята му.

— Значи, вие имате манастири и ти смяташ да се оттеглиш в някой от тях? — попита Роуина.

— Не, лейди — обясни еврейката, — но сред нашия народ, още от времето на Аврама, е имало жени, отдадени всецяло на бога, които са се занимавали с благочестиви дела — те лекуват болните, хранят гладните, утешават страдащите. Между тези жени ще се числи и Ребека. Кажи това на мъжа си, ако случайно попита какво е станало с девойката, чийто живот той спаси.

Неволен трепет прозвуча в гласа й и нежност, които издаваха може би повече, отколкото бе склонна да изрази. Тя побърза да се прости с Роуина.

— Сбогом — каза Ребека. — Нека онзи, който създаде и евреи, и християни, ви обсипе с най-голямата си благодат! Корабът, който ще ни отнесе оттук, ще бъде готов за тръгване, когато стигнем до пристанището.

Тя безшумно напусна стаята, а Роуина гледаше смаяна, сякаш край нея бе минало видение. Хубавата саксонка разправи за този необикновен разговор на мъжа си, у когото той остави дълбоко впечатление. Той живя дълго и щастливо с Роуина, защото ги свързваше обич от ранна младост. Споменът за пречките, които бяха спъвали техния брак, още повече засилваше любовта им. Все пак бихме проявили твърде голямо любопитство, ако запитаме дали споменът за хубостта и великодушието на Ребека не му идваше на ум по-често, отколкото би одобрила красивата потомка на Алфред.

Айвънхоу се отличи в служба на Ричард и бе многократно удостояван с кралското му благоволение. Той може би щеше да се издигне още повече, ако не беше преждевременната смърт на героичния Ричард Лъвското сърце пред замъка Шалуз, близо до Лимож. Със смъртта на един щедър, но безразсъден и романтичен монарх рухнаха всички планове, които той с щедрата си и амбициозна природа бе начертал. За него, с много малко промени, подхождат написаните от Джонсън^[6] стихове за Карл Шведски:

Съдбата го запрати на далечен бряг,

где в малка крепост бе сразен от малък враг.

Делата му, що виждал бе със страх светът,

поука дават и оказания красят.