Метаданни
Данни
- Серия
- Уейвърли (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ivanhoe, 1819 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Рицарски приключенски роман
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman (2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008)
- Корекция
- NomaD (2008)
Издание:
Издателство „Отечество“, 1980
Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Айвънхоу | |
Ivanhoe | |
Черният рицар и монахът Тък | |
Автор | Уолтър Скот |
---|---|
Създаване | 1819 г. Великобритания |
Първо издание | 1819 г. Великобритания |
Издателство | Archibald Constable and Co. |
Оригинален език | английски |
Жанр | рицарски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Начало | In that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham. |
Край | With the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE. |
Айвънхоу в Общомедия |
„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.
Сюжет
Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...
Издания на български език
- „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
- „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
- „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.
Филмови екранизации
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
- Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.
Външни препратки
- „Айвънхоу“ на сайта „Моята библиотека“
- „Айвънхоу“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
ГЛАВА XXI
Уви, изминали са вече много дни,
откак край тая маса хора са седели
пред светлина на лампи и на канделабри.
И, струва ми се, чувам звук от дни далечни,
що в тая горда, мрачна пустота мълвят
под сводовете тъмни — сякаш гласове
на тези, що отдавна в гроба са заспали.
Докато се вземаха тези мерки за спасяване на Седрик и другарите му, въоръжените мъже, които ги бяха хванали, бързо водеха пленниците си към сигурното място, дето възнамеряваха да ги затворят. Но скоро настъпи мрак и изглежда, че грабителите не познаваха твърде добре горските пътеки. Няколко пъти бяха принудени да се спират за по-продължително време и веднъж-дваж да се върнат обратно по пътя, за да намерят исканата посока. Едва когато ги озариха лъчите на лятното утро, те бяха в състояние да пътуват, без да се опасяват, че са се заблудили. Светлината им възвърна увереността и конниците напредваха сега по-бързо. Междувременно двамата водачи на бандитите водеха следния разговор.
— Време е да ни оставиш, сър Морис — каза тамплиерът на де Брейси, — и да подготвиш втората част на нашето тайнствено приключение. Ти, знаеш, че сега трябва да изиграеш ролята на рицар-спасител.
— Аз обмислих този въпрос и промених намеренията си — каза де Брейси. — Няма да те напусна, докато плячката ни не се намира в безопасност в замъка на Фрон де Бьоф. Там ще се явя пред лейди Роуина в собствения си вид и надявам се, че силата на моята страст ще оправдае в нейните очи насилието, което бях принуден да извърша.
— А какво те накара да промениш плана си, де Брейси? — запита рицарят-тамплиер.
— Това не е твоя работа — отвърна другарят му.
— Все пак аз се надявам, уважаеми рицарю — продължи тамплиерът, — че тази промяна не се дължи на някакво недоверие към моите почтени намерения, каквото се опита да събуди в тебе Фицърс.
— Какво си мисля, си е моя работа — отговори де Брейси. — Казват, че дяволът се смеел, когато един крадец ограби друг. А ние знаем, че и да бълва огън и жупел, вместо да се смее, никога не би могъл да накара един тамплиер да се откаже от своите желания.
— Или пък водач на кондотиери — отвърна тамплиерът — да не се бои, че негов другар и приятел ще се отнесе към него така несправедливо, както той сам се отнася към всички.
— Тези взаимни обвинения са безполезни и опасни — отговори де Брейси. — Ще кажа само, че познавам морала на ордена на тамплиерите и че няма да ти дам възможност да ми отнемеш чрез измама прелестната плячка, която спечелих с цената на такива рискове.
— Ами, ами — рече тамплиерът. — От какво се боиш? Ти знаеш обетите на ордена ни.
— Твърде добре ги знам — каза де Брейси, — знам и как се спазват. Хайде, хайде, господин тамплиере, знам, че законите на галантността се тълкуват твърде свободно в Палестина и в настоящия случай съвсем не се уповавам на съвестта ти.
— Чуй тогава истината — отговори тамплиерът. — На мен не ми харесва твоята синеока красавица. Но между нашите пленници има една друга, която повече ми допада.
— Как! Нима би се унижил да харесаш прислужницата й! — учуди се де Брейси.
— Не, уважаеми рицарю — отвърна тамплиерът надменно, — дотам не бих се унижил. Между пленниците има друга, равна по хубост на твоята избраница.
— Кълна се в светата литургия — ти говориш за красивата еврейка! — извика де Брейси.
— И така да е — каза Боа Жилбер, — кой би посмял да ми попречи?
— Никой, когото познавам аз — отвърна де Брейси, — освен може би клетвата ти за безбрачие или някакви скрупули против любовна интрига с еврейка.
— Що се отнася до клетвата ми — рече тамплиерът, — нашият Велик магистър[1] ме е освободил от нея. А що се отнася до съвестта ми, човек, който е убил триста сарацини, няма защо да си признава всички малки греховце като някоя селска мома при първата си изповед в навечерието на велики петък.
— Ти сам най-добре знаеш правата си — отговори де Брейси, — но струва ми се, че повече те привличат торбите с жълтици на стария лихвар, отколкото черните очи на дъщеря му.
— Мога да се възхищавам и от двете — отвърна тамплиерът, — пък и освен това само половината от богатството на стария евреин се пада на мене. Принуден съм да деля плячката наполовина с Фрон де Бьоф, който не е съгласен да ни отстъпи замъка си даром. От този грабеж трябва да имам нещо, което да е само за мен, и аз съм си избрал за награда прекрасната еврейка. Сега, като знаеш намеренията ми, нали ще се върнеш към първоначалния си план? Както виждаш, няма защо да се боиш от моята намеса.
— Не — отвърна де Брейси, — аз ще си остана при плячката си. Това, което казваш може да е самата истина, но не ми се нрави много, дето Великия магистър те е освободил от клетвата ти, нито пък твоите привилегии, спечелени с клането на триста сарацини. Правото ти на опрощение е твърде добре осигурено, за да те е грижа за малки прегрешения.
Докато траеше този разговор, Седрик се мъчеше да узнае от пазачите си кои са и каква цел гонят.
— Приличате ми на англичани — каза той, — но, о, небеса! Вие грабите сънародниците си като истински нормани. Сигурно сте мои съседи и ако сте такива — мои приятели, защото кои мои съседи имат някаква причина да не ми бъдат приятели? Казвам ви, селяни, че даже и тези от вас, които са заклеймени като разбойници, са намирали закрила при мен, защото аз ги жаля за бедите им и проклинам тиранията на техните господари благородници. Тогава какво искате от мен? Каква полза можете да имате от това насилие над мен? Вашата постъпка ви поставя по-долу от дивите зверове, а вие сякаш искате още повече да приличате на тях, като се правите на неми?
Напразно Седрик увещаваше пазачите си — те имаха твърде много и твърде сериозни причини да мълчат, за да се трогнат било от гнева му, било от увещанията му. Те продължаваха да го водят много бързо напред, докато на края на една алея от огромни дървета се показа Торкилстън, внушителният стар замък на Реджиналд Фрон де Бьоф. Замъкът представляваше неголямо укрепление, състоящо се от висока четвъртита крепостна кула, заобиколена от няколко по-ниски сгради, около които имаше вътрешен двор. Около външната стена имаше ров, който се пълнеше от една близка рекичка. Фрон де Бьоф, чийто нрав му създаваше много врагове, значително бе увеличил укрепленията на замъка си, като бе построил кули на външната стена, така че да може да го пази от всички страни. Както обикновено по него време, в замъка се влизаше през сводеста външна порта, защитена с малки кулички в ъглите.
Щом Седрик видя кулите на замъка на Фрон де Бьоф да извишават сивите си, обрасли с мъх бойници и да проблясват на утринното слънце над дърветата, веднага отгатна истинската причина за своето нещастие.
— Аз бях несправедлив към разбойниците и злосторниците в тези гори — рече той, — когато предположих, че тези бандити са от техните чети. Все едно да бях сметнал лисиците от тези гъстаци за хищни френски вълци. Кажете ми, кучета проклети, живота ми ли иска господарят ви или богатството? Много ли му се вижда, че двама саксонци — аз и благородният Ателстън — все още владеят земя в страната, която са наследили от прадедите си? Убийте ни тогаз и увенчайте тиранията си, като ни отнемете живота, както ни отнехте свободата. Ако саксонецът Седрик не може да избави Англия, той е готов да умре за нея. Кажете на вашия деспот господар, че аз го моля само да освободи лейди Роуина и да запази честта и живота й. Тя е жена и той няма защо да се бои от нея; а с нас двамата ще загинат последните, които биха се осмелили да се борят за нейното дело.
Водачите останаха глухи и към тези думи както и към предишните. Вече бяха стигнали пред вратите на замъка. Де Брейси изсвири три пъти с рога си и стрелците, които бяха излезли да пазят стените при приближаването им, побързаха да спуснат подвижния мост, за да влязат. Водачите принудиха пленниците си да слязат от конете и ги заведоха в едно помещение, където им предложиха набързо ядене. Но освен на Ателстън, на никого не му се ядеше. Пък и потомъкът на Едуард Изповедника нямаше време да направи чест на предложената им хубава храна, тъй като водачите им скоро уведомиха него и Седрик, че ще бъдат затворени отделно от лейди Роуина. Всяка съпротива беше безсмислена и те бяха принудени да ги последват в една голяма стая, чийто покрив се крепеше в тежки саксонски колони и напомняше трапезариите и съборните зали, които и днес още могат да се видят в най-старите части на най-малките ни манастири.
После отделиха лейди Роуина от свитата й и я отведоха, любезно наистина, но без да се съобразяват с желанието й, в една отдалечена стая. Същото обезпокоително отличие бе оказано и на Ребека, въпреки молбите на баща й, който в крайното си отчаяние предложи дори пари само да му позволят да остане при нея.
— Мръсен невернико — отвърна един от пазачите, — като видиш леговището си, няма да искаш дъщеря ти да остане при тебе.
И без повече думи старият евреин насила бе замъкнат в друга посока. Слугите, след като бяха внимателно обискирани и обезоръжени, бяха отведени в друга част на замъка. На Роуина отказаха дори утехата да бъде придружена от своята вярна прислужница Елгита.
Помещението, в което бяха затворени саксонските вождове (защото най-напред ще се занимаем с тях), макар че сега се използваше за нещо като караулна, някога бе главната зала на замъка. Сега то се използваше за по-прости цели, защото настоящият господар покрай другите нововъведения за удобството, безопасността и красотата на баронската си резиденция бе изградил нова и по-величествена зала, чийто покрив се поддържаше от по-леки и изящни колони и се отличаваше с повече украса — по вкуса, въведен вече в архитектурата на норманите.
Седрик крачеше из стаята, изпълнен с гневни размишления за миналото и настоящето, докато другарят му, чиято апатия заместваше у него философското търпение на другите хора, проявяваше безразличие към всички други тревоги освен към неудобството на настоящия момент. Но дори и това неудобство тъй малко го смущаваше, че той само от време на време излизаше от безразличието си и отговаряше на страстните и развълнувани слова, които Седрик отправяше към него.
— Да — казваше Седрик, говорейки отчасти на себе си, отчасти на Ателстън, — в същата тази зала баща ми е пирувал с Торкил Улфгангър, когато му гостувал смелият и злочест Харолд[2], чиито войски напредвали срещу норвежците, съюзили се с въстаналия Тости. В тази именно зала Харолд отговорил тъй великодушно на пратеника на въстаналия си брат. Често съм чувал как баща ми разпалено разказваше тази история. Пуснали да влезе пратеника на Тости, а тази обширна зала едва побирала множеството благородни саксонски вождове, които пиели кървавочервено вино около своя монарх.
— Надявам се — каза Ателстън, малко оживен от този разказ на приятеля си, — надявам се, че няма да забравят да ни донесат вино и храна на обед. Почти нямахме време да си отдъхнем, преди да се нахраним, а пък на мене никога не ми понася храната, веднага след като съм яздил, макар че знахарите препоръчват тази практика.
Седрик продължи разказа си, без да обърне внимание на забележката на своя другар.
— Пратеникът на Тости — каза той — преминал през залата, без да се смущава от намръщените лица около себе си, и се поклонил пред трона на крал Харолд. „Кралю — рекъл той, — на какви условия може да разчита твоят брат Тости, ако сложи оръжие и те помоли за мир?“ — „На братската ми обич — извикал благородният Харолд — и на прекрасното графство Нортъмбърлънд“. — „Но ако Тости приеме тези условия — продължил пратеникът, — какви земи ще дадеш на верния му съюзник Хардрада, крал на Норвегия?“ — „Седем стъпки английска земя — отвърнал Харолд свирепо, — но понеже казват, че Хардрада бил гигант, може би ще му разрешим още дванадесет цола.“ Залата екнала от одобрителни викове и чаши, и рогове били напълнени и изпити с пожелание норвежецът да влезе по-скоро във владение на английската си територия.
— И аз с удоволствие бих пил за него — каза Ателстън, — защото езикът ми е залепнал за небцето.
— Слисаният пратеник — развълнувано продължи Седрик разказа си, макар че той не интересуваше събеседника му — се оттеглил, за да занесе на Тости и неговия съюзник зловещия отговор на оскърбения му брат. И тогава далечните кули на Йорк и кървавите води на Даруънт станали Свидетели на онази страшна битка, в която, след като проявили най-несъкрушима храброст, и кралят на Норвегия, и Тости паднали с десет хиляди свои смели воини. Кой би предположил, че на този славен ден, когато била спечелена тази битка, същият вятър, що развявал победоносните саксонски знамена, вече надувал платната на норманските кораби и ги тласкал към съдбоносните брегове на Съсекс? Кой би предположил, че само след няколко дни самият Харолд ще притежава също такъв дял от кралството си, какъвто в гнева си отредил за норвежкия нашественик? Кой би предположил, че вие, благородни Ателстън, кръвен потомък на Харолд, и аз, чийто баща е бил не от най-лошите защитници на саксонската корона, ще бъдем сега пленници на един мръсен норманец в същия този замък, в който прадедите ни тъй гордо са пирували?
— Тъжно е наистина — отвърна Ателстън, — но надявам се, че ще ни определят не много голям откуп. Всеки случай не вярвам да възнамеряват направо да ни уморят от глад. И все пак, макар че наближава пладне, не виждам никакви приготовления за обед. Погледнете през прозореца, благородни Седрик, и вижте дали слънцето не наближава вече към пладне?
— Може и да наближава — каза Седрик, — но аз не мога да погледна към този решетъчен прозорец с цветни стъкла, без да се събудят в мене мисли, твърде далечни от настоящия момент и неговите лишения. Когато бе строен този прозорец, благородни приятелю, нашите смели деди не са познавали изкуството да правят стъкло и да го оцветяват. Гордият баща на Улфгангър довел един майстор от Нормандия, за да разхубави замъка му с тази нова украса, която пречупва златната светлина на светия божи ден в най-фантастични краски. Чужденецът пристигнал тук, беден просяк, раболепен и жалък, готов да сваля шапка пред най-простия саксонски слуга в къщата. А се върнал в родината си разглезен и възгордян, за да разкаже на алчните си сънародници за богатството и наивността на саксонските благородници. Безумие, о, Ателстън, предвиждано и предчувствано от онези потомци на Хенгист и смелото му племе, които пазеха простотата на своя начин на живот. Ние направихме тези чужденци наши сърдечни приятели и доверени слуги. Ние приехме техните майстори и изкуството им и презряхме честния, прост и суров бит на смелите си деди. Обезсили ни норманското изкуство дълго преди да ни покори норманското оръжие. Сто пъти по-добра бе простата храна, която ядяхме в мир и свобода, отколкото скъпите лакомства, от любов към които станахме роби на чуждия завоевател.
— И най-простото ядене — отвърна Ателстън — сега би ми се видяло разкош. Чудно ми е, благородни Седрик, че можете така добре да си спомняте за минали дела, а пък да забравяте, че е вече време за обед.
— Губя си времето аз — промърмори нетърпеливо Седрик — да му говоря за каквото и да е друго освен за туй, което дразни апетита му. Духът на Хардиканют е влязъл в него и единственото му удоволствие е да се тъпче, да се налива и да иска още. Уви! — възкликна той, хвърляйки съчувствен поглед към Ателстън — жалко, че в туй хубаво тяло се крие такава безчувствена душа. Жалко, че такова велико дело като възраждането на Англия се крепи на такава несъвършена опора. Но ако се ожени за Роуина, може би все пак нейното по-благородно и великодушно сърце ще разбуди дремещите у него хубави чувства. Но как може да стане това, когато Роуина, Ателстън и самият аз сме пленници на този жесток разбойник и сме пленени може би именно защото той усеща, че ако сме на свобода, може да представляваме опасност за узурпираната от неговия народ власт?
Докато саксонецът бе потънал в мрачните си размисли, вратата на затвора им се отвори и влезе един иконом с белия си жезъл. Тази важна личност пристъпи в стаята с тържествена крачка, последван от четирима слуги, които носеха маса с ястия. Видът и ароматът им сякаш изведнъж накараха Ателстън да забрави всички преживени неприятности. Хората, които носеха трапезата, бяха с маски и мантии.
— Що за маскарад? — запита Седрик. — Да не мислите, че като се намираме в замъка на вашия господар, не знаем чии пленници сме. Кажете му — продължи той в желанието си да използува тази възможност, за да започне преговори за освобождаването си, — кажете на вашия господар Реджиналд Фрон де Бьоф, че не виждаме никаква друга причина да ни лиши от свобода, освен желанието му да се обогати за наша сметка. Кажете му, че отстъпваме пред неговата алчност, както при подобни обстоятелства бихме отстъпили пред един истински разбойник. Нека определи какъв откуп иска за освобождението ни и ние ще му пратим, стига да е по възможностите ни.
Икономът не отвърна, а само се поклони.
— Кажете още на сър Реджиналд Фрон де Бьоф — обади се Ателстън, — че го призовавам на смъртна борба на кон или в ръкопашен бой в срок до седем дни от освобождението ни на кое да е сигурно място. И ако той е истински рицар, не ще посмее при тези обстоятелства да откаже или да отложи борбата.
— Ще предам на рицаря вашата покана — отвърна икономът. — А сега седнете да се нахраните.
Ателстъновата покана за борба не бе изречена с особена грация, защото една голяма хапка, за чието сдъвкване беше нужна дейността и на двете му челюсти, и присъщата му колебливост значително намалиха ефекта от смелото предизвикателство. И все пак думите му бяха приети от Седрик като неоспоримо доказателство за пробуждащия се войнствен дух на другаря му, чието досегашно равнодушие бе започнало да изчерпва търпението му въпреки неговото уважение към високия произход на Ателстън. Сега той сърдечно му стисна ръка в знак на одобрение, но бе малко огорчен от забележката на Ателстън, че бил готов да се бие с дузина такива като Фрон де Бьоф, само и само по-скоро да се измъкне от тази тъмница, дето слагали толкова много чесън в гозбите си. Въпреки това ново доказателство за пълното му безразличие към всичко освен към ядене и пиене, Седрик седна срещу Ателстън и скоро показа, че ако бедствията на родината му бяха в състояние да прогонят всяка мисъл за храна, докато масата не бе сервирана, то щом веднъж яденето бе поднесено, апетитът му бе достоен за неговите саксонски прадеди, от които го бе наследил наред с другите си качества.
Обаче пленниците не можаха да се наслаждават на храната; зовът на рог, прозвучал пред портите на замъка, отвлече вниманието им от това тъй сериозно занимание. Този звук проехтя три пъти, и то с такава сила, сякаш излизаше от рога на приказен рицар, изпратен от съдбата да разнесе като утринна мъгла магията от някой замък заедно с кулите, крепостната стена и портите. Саксонците скочиха от масата и изтичаха към прозореца. Но любопитството им остана незадоволено, защото прозорецът гледаше към двора на замъка, а звукът идваше отвън стените. Все пак очевидно този зов вещаеше нещо важно, защото в сградата незабавно настана суетня.