Метаданни
Данни
- Серия
- Уейвърли (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ivanhoe, 1819 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Рицарски приключенски роман
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman (2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2008)
- Корекция
- NomaD (2008)
Издание:
Издателство „Отечество“, 1980
Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Айвънхоу | |
Ivanhoe | |
Черният рицар и монахът Тък | |
Автор | Уолтър Скот |
---|---|
Създаване | 1819 г. Великобритания |
Първо издание | 1819 г. Великобритания |
Издателство | Archibald Constable and Co. |
Оригинален език | английски |
Жанр | рицарски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Начало | In that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham. |
Край | With the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE. |
Айвънхоу в Общомедия |
„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.
Сюжет
Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...
Издания на български език
- „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
- „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
- „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.
Филмови екранизации
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
- Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.
Външни препратки
- „Айвънхоу“ на сайта „Моята библиотека“
- „Айвънхоу“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
ГЛАВА XVII
Пред рафта с книги, вечерта,
във том старинен ще чета
как в подвиг честен святост блика,
как радост чака мъченика,
И както гасне мойта свещ,
ще пея богу химн горещ.
Но кой тоз пищен земен ден
сменил би с расо като мен
и своя бурен светски дял
за мирна служба би отдал?
Въпреки предписанията на общителния отшелник, които неговият гост прие с готовност, светият отец много се затрудни, докато настрои арфата.
— Струва ми се, свети отче — обърна се към него рицарят, — че на арфата липсва една струна, а останалите са доста раздрънкани.
— Аха, значи, забеляза? — отвърна отшелникът. — Това показва, че си познавач. Всичко това иде от вино и гуляи — додаде той сериозно, поглеждайки нагоре, — от вино и гуляи! Казвах аз на Алън-ъ-Дейл, менестрела северняк, че ще повреди арфата, ако я пипне след седмата чаша, но той не разбираше от дума. Приятелю, пия за хубавата песен, която ще изпееш.
С тези думи той гаврътна чашата си с много сериозен вид, като същевременно клатеше неодобрително глава при спомена за пиянството на шотландския арфист.
Рицарят беше успял да настрои донякъде инструмента и след кратка прелюдия попита своя домакин дали иска една sirvente, на oc-ски език, или една lai на езика oui, или една virelai, или пък някоя балада на простонароден английски.[1]
— Балада, балада — викна отшелникът, — предпочитам балада пред всички французки ос и oui. Аз съм си чист англичанин, рицарю, какъвто е бил и моят покровител свети Дънстън. Той презирал ос и oui, както би презирал обрезки от копитото на сатаната. В тази килия ще се пеят само чисто английски песни.
— Тогава — рече рицарят — ще изпея балада, съчинена от един саксонски странстващ певец, когото познавах в светите места.
Твърде скоро стана ясно, че ако рицарят не бе съвършен майстор на менестрелното изкуство, то поне бе получил отлична школовка. Певческото изкуство го бе научило да смекчи недостатъците на един глас с малък регистър, по природа по-скоро рязък, отколкото мек. С една дума, той бе постигнал всичко достижимо чрез внимателна обработка, за да скрие вродените си слабости. Ето защо и по-вещи познавачи от отшелника биха счели, че изпълнението му е много прилично, особено като се има предвид, че влагаше в песента ту бойкост, ту умиление и възторг, които придаваха и сила, и енергия на изпетите от него стихове.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА РИЦАРЯ КРЪСТОНОСЕЦ
1
Венчан със бойна слава, рицар млад
от гроба божи връща се назад.
Копринен кръст краси му раменете,
разръфан цял, разкъсан в боевете.
Покриват вдлъбнатини черни щита
и всяка в кървав бой е придобита.
На свойта дама пред дома е спрял,
любовна песен в здрача е запял.
2
— Привет, любима! Твоят рицар бе
във край богат под палещо небе.
Но злато той не носи — дар достоен,
над всичко той ценеше коня боен
и шпорите, врага с които гони,
и меча, що пронизва яки брони.
Не е донесъл никакъв трофей,
за погледа на Текла той копней.
3
Привет, Любима! Твоят образ мил
за подвизи го беше вдъхновил
и той за твойта слава се потруди —
когато се сберат отбрани люде,
незнаен трубадур за теб ще пее:
„Една девица с хубост нежна грее —
онази, за която с вихрен кон
спечели той турнира в Аскалон.
4
Усмивката й меча осени,
вдовици що направи сто жени,
когато в Кония[2] султанът падна,
напразно що събрал бе мощ грамадна.
Косата й като зората грее,
врата й бял ту блясва, ту тъмнее.
За таз косица златна в боен ден
бе не един неверник повален.“
5
Привет, любима! Твои са от днес
и моите подвизи, и мойта чест!
Разкрий ти портата омразна — пада
роса, повява нощната прохлада.
Във жарка Сирия вървях под зноя,
сега студът терзай снагата моя.
Момински свян надвий с любовен жар,
на своя рицар дай прекрасен дар!
Докато рицарят пееше отшелникът се държеше досущ като съвременен всепризнат критик при изпълнението на някоя нова опера. Той се бе отпуснал на стола си с полузатворени очи: ту сключваше ръце и въртеше палци в поза на пълно съсредоточение, ту разперваше длан и с леки движения следваше такта на песента. При една-две каденци, които особено му допадаха, когато гласът на рицаря не успяваше да достигне желаната по височайшите му изисквания височина, той се намесваше с желание да му помогне. Накрая песента свърши и отшелникът безрезервно заяви, че е много хубава и добре изпълнена.
— Все пак — възрази той — струва ми се, че сънародниците ми са общували достатъчно дълго с норманите, за да възприемат тона на тъжните им песенчици. Какво е накарало този добър рицар да напусне родината си? А и какво друго би могъл да очаква при завръщането си, освен да намери своята любима благополучно сгодена за някой съперник и тя да обръща толкова внимание на неговата серенада, както я казват, колкото на мяученето на улична котка? Въпреки това, рицарю, дигам тази чаша за твое здраве и за успеха на всички верни влюбени. Ти май не си от тях — добави отшелникът, като забеляза, че рицарят, чиято глава се сгорещяваше вече от голямото количество вино, си доля чашата с вода.
— Та какво от това — каза рицарят, — ти нали ми каза, че тази вода била от аязмото на благословения ти покровител свети Дънстън?
— Така е — отвърна отшелникът — и стотици езичници е покръстил в нея, но никога не съм чувал да е пил от нея. Всичко си има предназначение на този свят. Свети Дънстън е знаел, не по-малко от всеки друг, какви са правата на един монах-веселяк.
След това той посегна към арфата и започна да забавлява госта си със следната известна песен с характерен за старите английски мелодии припев „дери-даун“[3].
ПЕСЕН НА БОСОНОГИЯ МОНАХ
1
От Византия чак до испанския бряг ти иди
и дванайсет и двайсет години без отдих броди,
не почивай ни миг, ала няма да видиш ти пак
по-щастлив, по-безгрижен човек от монаха-босяк.
2
Яхва рицарят коня, за дамата влиза във бой,
вечерта го отнасят — в гърдите пронизан е той.
Ти причастие свято набързо му даваш по мрак,
утешава нещастната дама монахът-босяк.
3
А кралете? Един ли отколе от древните дни
със монашеско расо короната златна смени?
Ала мигар до днес на земята монах е живял,
що за царска корона бедняшкото расо е дал?
4
Той потегля на път и където ще мине, навред
е за него отворен светът със богатства безчет.
Щом е морен, отдъхне — поиска ли, тръгва той пак,
че на всеки домът е и дом на монаха-босяк.
5
Щом залезе денят, го очакват пред къщния праг,
той е пръв на трапезата в дом на богат и бедняк.
За монаха-босяк е приготвен до огъня кът
и най-вкусната гозба на него тозчас ще дадат.
6
От пещта вадят млина, щом в къщата влезе по мрак,
и поднасят му вино в големия, черен кърчаг,
и жената мъжа си в нощта ще изгони навън,
но за госта най-меко легло ще постели за сън.
7
Да живеят сандалът, връвта и кърчагът голям
и страхът от рогатия дявол и папата сам!
Всички рози със тръни създал е творецът всеблаг,
невредим къса розите само монахът-босяк.
— Честна дума — възхити се рицарят, — чудесно я изпя и с такъв силен глас! И как само възхвали ордена си! Ами като става дума за дявола, свети отче, не се ли боиш, че той може да те посети тъкмо когато си се отдал на някои не твърде канонически развлечения?
— Аз да се отдавам на неканонически развлечения! — възкликна отшелникът — Отхвърлям обвинението, отхвърлям го най-категорично! Задълженията си в параклиса изпълнявам предано и както се следва. Две служби на ден, сутрин и вечер, утринни, обедни и вечерни молитви.
— Освен през лунните нощи, когато е времето за лов на елени — допълни гостът.
— Exceptis excipiendis[4] — отвърна отшелникът, — както ме научи да казвам старият игумен, ако се случи безочливи миряни да ме запитат дали спазвам педантично всички правила на ордена си.
— Така е, свети отче — продължи рицарят, — но дяволът има навика да дебне такива изключения. Нали знаеш, че той броди по земята като ревящ лъв.
— Нека да реве тука, ако му стиска — заяви монахът. — Един удар на въжения ми колан ще го накара да ревне така, както е ревал от машите на самия свети Дънстън. Никога не съм се боял нито от човек, нито пък от сатаната и дяволчетата му. С помощта на свети Дънстън, свети Дюбрик, свети Уиниболд, света Уинифред, свети Суибърт, свети Уилик, като не забравим свети Томъс от Кент и моите скромни качества — аз не признавам нито един дявол било с къса, било с дълга опашка. Но да ти кажа под строга тайна — аз приятелю, никога не говоря на подобни теми пред първите сутрешни молитви.
Сетне той заговори за друго. И двамата изпаднаха в неудържимо весело настроение и един на друг си изпяха много песни. Тяхната веселба се прекъсна обаче, когато някой силно зачука по вратата на колибата.
Причините за прекъсването можем да си обясним само като подхванем разказа за приключенията на друга група от действащите лица в нашия роман. Защото, както стария Ариосто[5], ние не претендираме да следваме непрекъснато и изключително само едно от тях.