Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 37 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980


По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монаха Тък
Черният рицар и монаха Тък
Автор Уолтър Скот
Първо издание 1819 г.
Великобритания
Издателство Archibald Constable and Co.
Оригинален език английски
Жанр рицарски роман, исторически роман
Вид роман
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически рицарски роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард, без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд."Ив. Г. Игнатовъ & Синове", 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд."Народна култура", 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд."Отечество", 1980 г., библиотека "Световна класика за деца и юноши", 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд."Отечество", 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд."Прозорец", 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд."Прозорец", 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд."Труд", 2009 г., библиотека "Златна колекция ХІХ век", 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд."Труд", 2011 г., библиотека "Златни детски книги" № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Аnthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм,1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ПРЕДГОВОР

До този момент авторът на романите „Уейвърли“[1] се бе радвал на нестихваща популярност и би могъл да бъде наречен в своята специална литературна област, L’enfant gate[2] на успеха. Явно бе обаче, че многобройните издания в края на краищата ще дотегнат на читателската публика, ако не се намери начин да се внесе нещо ново в следващите му творби. Досега основата, върху която той бе градил въздействието на своите разкази, бяха шотландският бит, шотландският диалект и забележителните шотландски характери, тъй като те именно му бяха най-близки и познати. Твърде очевидно бе обаче, че интересът към тях рано или късно ще се изроди до известна степен в повторение и еднообразие, ако те останат единственият му източник, и че читателят сигурно най-после ще каже като Едуин от Парнеловата[3] „Приказка“:

Млъкни! Тоз разказ прекрати!

Не ни досаждай вече ти

със залъгалки празни…

Няма нищо по-опасно за репутацията на един професор по изящните изкуства от това, да позволи (ако по някакъв начин може да го избегне) да му се прикачи прозвището художник-маниерист или да допусне хората да мислят, че може да твори успешно само в един специален и ограничен стил. Общо взето, читателската публика е твърде склонна да счита, че този, който й е харесал с даден вид съчинения, поради таланта си в тази именно област е неспособен да се впусне в други теми. Това отрицателно отношение на читателите към творците на техните наслади ясно личи в порицанията, отправяни често от непосветени критици към актьори или художници, които се опитват да внесат нещо ново в своето творчество и по този начин да разширят и обогатят обсега на изкуството си.

В това мнение, както във всяко мнение, добило широко разпространение, има известна доза истина. Често се случва например актьор, който притежава в най-висша степен външните качества, необходими за пресъздаване на комични характери, да бъде лишен от правото да се стреми към постижения в областта на трагичното. В областта на живописта или литературата художникът или поетът може да владее само такива мисли и изразни средства, които го ограничават в кръга на един-единствен тип сюжети. Много по-често обаче същата тази дарба, която спечелва на твореца популярност в една област, ще му донесе успех и в друга. Това важи повече в областта на литературното творчество, отколкото в актьорското майсторство или в живописта, защото този, който работи в тази област, не е ограничен като актьора от чертите на лицето си или от фигурата си в избора на ролите, нито пък като художника от механическия навик да си служи с молива при избора на сюжетите си.

Тези разсъждения може да са правилни или не, но авторът на тези редове разбира, че като се ограничава в чисто шотландски теми, не само ще досади на читателите си, но и в голяма степен ще намали собствените си способности да им създава наслада. В една високо културна страна, където толкова много таланти ежемесечно творят удоволствия за публиката една нова тема, каквато той бе имал щастието да открие, е като новооткрит извор в пустинята:

Щастливи, хората зоват го благодат.

Но когато коне, хора, добитък и всякакви камили са вече размътили бистрия извор, той става противен на тези, които отначало с радост са пили от него. И ако човекът, който има заслугата за неговото откриване, иска да запази доброто си име сред племето, той трябва да докаже дарбите си, като открива все нови и чисти извори.

Ако авторът, виждайки се ограничен в един-единствен вид сюжети, се опита да поддържа репутацията си, като внася нещо ново в същите теми, които някога са му спечелили успех, след известно време той непременно, по твърде явни причини ще се провали. Ако подражава отблизо на разказите, които по-рано са имали успех, той е обречен „да се чуди защо вече не се харесват“. Ако пък се помъчи да третира същите теми от друга гледна точка, скоро ще открие, че всичко, което в тях е очевидно, красиво и естествено, отдавна е изчерпано, и за да постигне необходимия чар на свежестта, се принуждава да прибегне към карикатура и за да не бъде банален, става екстравагантен.

Може би не е необходимо да се изброяват многобройните причини, поради които авторът на „Шотландски романи“, както тогава почти всички ги наричаха, имаше желание да опита силите си в чисто английски сюжет. Същевременно той целеше да представи на читателската публика този свой опит като творба на един нов кандидат за нейното благоволение, защото не искаше този нов труд на автора на „Уейвърли“ да бъде посрещнат с никакво предубеждение — било то благоприятно или не. Поради причини, които ще споменем по-късно, това намерение впоследствие бе изоставено.

Епохата, избрана за настоящия разказ, е царуването на Ричард I, епоха, която не само изобилства с герои, чиито имена сигурно ще привлекат всеобщото внимание, но и предлага ярък контраст между саксонците, които обработвали земята, и норманите, които все още я владеели като победители и не искали да общуват с победените и да признаят родството си с тях. Идеята за този контраст е взета от трагедията „Рънамид“ на талантливия и нещастен Логан, в която настоящият автор видя на сцената саксонци и нормански барони, изправени едни срещу други. Той не си спомня в тази пиеса да се прави опит за противопоставяне на бита и чувствата на двата народа. Явно е дори, че историческата правда е насилена с въвеждането на саксонците като все още съществуваща горда и войнствена раса от благородници.

Те обаче останали да съществуват като народ и някои от старите саксонски фамилии притежавали богатство и власт, макар че били изключения сред общото унизено положение на народа. На автора му се струваше, че съществуването на тези две племена в една и съща страна — от една страна, победените със своите прости, прями и грубовати обноски и свободолюбив дух, внедрен у тях от старите им закони и институции, и победителите с гордостта на тяхната военна слава и лични постижения и с всички други качества, които отличават цвета на рицарството, наред с други някои герои от същата епоха и област, — би могло да заинтересува читателя, ако авторът съумее да се справи със задачата си.

Обаче напоследък действието на тъй наречените исторически романи се бе развивало така изключително в Шотландия, че до известна степен се наложи написването на встъпителното писмо на г-н Лорънс Темпълтън. Затова насочваме вниманието на читателя към него, като към израз на намеренията и мислите на автора при предприемане на този род съчинения, като считаме за необходимо да отбележим, че той далеч не се ласкае от мисълта, че е постигнал това, що е целил.

Едва ли е необходимо да прибавим, че нямахме ни мисъл, ни желание да представим предполагаемия г-н Темпълтън като действително лице. Но напоследък един непознат бе правил опит да продължи „Разказите на моя ханджия“[4] и сметнахме, че това Писмо-посвещение може би ще мине като подражание от подобен вид и заблуждавайки интересуващите се, ще ги накара да помислят, че имат пред себе си творба на някой нов кандидат за тяхното благоволение.

След като бе написана и отпечатана значителна част от романа, издателите, мислейки, че той съдържа елементи на популярност, енергично протестираха срещу това той да излезе съвсем анонимно и настояваха да стане достояние на читателите като творба на автора на „Уейвърли“. Авторът не се противи твърде много, тъй като бе започнал да споделя мнението на д-р Уийлър от прекрасния разказ на г-ца Еджуърт[5] „Маневри“, че „премногото трикове“ могат да злоупотребят с търпението на благоразположената читателска публика, която ще почне да счита, че авторът си играе с нея.

Затова книгата излезе открито като продължение на романите „Уейвърли“ и бих се показал неблагодарен, ако не призная, че тя бе посрещната също тъй благоприятно, както предшествениците си.

Прибавени са някои бележки, необходими, за да разбере читателят образите на евреина, на тамплиера, на началника на наемниците или „Свободни другари“, както ги наричали тогава, и други типични за епохата лица. Не сме се впускали в големи подробности, тъй като по всички тези въпроси в общата история се намират достатъчно данни.

Един епизод в разказа, който има щастието да се хареса на мнозина читатели, е зает направо от съкровищницата на стари романси, а именно срещата на краля с монаха Тък в килията на този левент-отшелник. Подобни разкази се срещат в общи линии сред всички класи и народи, които се надпреварват да описват странстванията на някой предрешен монарх. Търсейки знания или просто забавление, той отива сред по-низшите слоеве на народа и преживява приключения, забавни за читателя или слушателя поради противоречието между външния вид на монарха и истинския му ранг. Ориенталският разказвач ни занимава със среднощните странствания на предрешения Харун ал Рашид и верните му слуги Месрур и Джафар из улиците на Багдад, а шотландските предания се спират на подобни подвизи на Джеймз V, който използвал при тези свои пътувания прозвището Господинът от Балънгих, също както властелинът на правоверните, когато искал да бъде инкогнито, носел името Ил Бондокани. Френските певци също не са оставили тази тъй популярна тема. Сигурно е съществувал нормански оригинал на шотландския романс в стихове „Роф Колзиар“, в който Карл Велики се явява като непознатия гост на един въглищар. Изглежда, че от този оригинал са произлезли и други подобни поеми.

В хубавата стара Англия е имало безброй балади на тази тема. Стихотворението „Джон икономът“, споменато от епископ Пърси,[6] в неговия сборник „Старинна английска поезия“, изглежда, е имало за основа подобна случка. Освен това имаме и „Кралят и кожарят от Тамуърт“, „Кралят и воденичарят от Мансфийлд“ и други на подобни теми. Но разказът, на който авторът на „Айвънхоу“ дължи благодарност, е с цели два века по-стар от всички споменати по-горе.

За пръв път той станал достояние на читателите чрез любопитната хроника на старата литература, събрана благодарение на общите усилия на сър Еджъртън Бриджиз и г-н Хейзълуд в периодическото издание, озаглавено „Британски библиограф“. Оттам преподобният Чарлз Хенри Хартсхорн го пренася в един твърде любопитен том, озаглавен „Древни разкази в мерена реч, препечатани главно от оригинални източници“ (1829 г.), чийто редактор е самият той. Г-н Хартсхорн не посочва други данни за настоящия откъс освен статията в „Библиографа“, където той е озаглавен „Кралят и отшелникът“. Едно кратко резюме на съдържанието му ще ни покаже приликата между този разказ и срещата на крал Ричард с монаха Тък.

Крал Едуард (не се казва за кой монарх с това име става дума, но ако съдим по характера и навиците му, можем да предположим, че е бил Едуард IV) тръгва със свитата си на блестящ лов в Шеруудската гора. Както обикновено става с кралете в романсите, той попада на следите на един необикновено голям и бърз елен, преследва го, докато остави далеч зад себе си цялата си свита и изтощи и коня, и хрътките си, и най-после се намира съвсем сам сред мрака на обширна гора, над която вече се спуска нощ. Обзет от естествените за такова неприятно положение страхове, кралят си спомня, че е чувал как бедняците, за да избягнат опасността да прекарат тежка нощ, се молят на свети Юлиан, който става закрилник на всички самотни пътници, щом му отдадат нужната почит. Едуард казва съответно молитвите си и воден без съмнение от добрия светец, стига до една пътека, която го отвежда до един параклис в гората с отшелническа килия близо до него. Кралят чува набожния човек да чете молитвите си вътре заедно с някакъв другар по самота и смирено го моли за подслон за през нощта. „Нямам подходящо място за лорд като вас — каза пустинникът. — Тук в тази пустош аз живея с корени и кори от дървета и не мога да приема в жилището си дори и най-бедния нещастник, освен ако трябва да му спася живота.“ Кралят го пита за пътя към най-близкия град и като разбира, че трудно ще се оправи даже и под закрилата на дневната светлина, заявява, че с или без съгласието на отшелника е решен да му гостува тази нощ. Тогава го пускат да влезе, но отшелникът подхвърля, че ако не бил облечен в свещеническо расо, пет пари не би давал на заплахите му за насилие и че самият той отстъпвал не от страх, ами просто, за да се избегне скандалът.

Кралят влиза в килията. Дават му две торби сено за постеля и той се утешава, че вече е под подслон

Нощта ще мине скоро…

Но не само постеля му е нужна. Гостът иска вечеря, като казва:

Знай — ден такъв не съм видял,

що би отровил със печал

насладите в нощта…

Но този намек, че обича хубаво ядене, както и съобщението, че е от кралската свита и се е загубил през време на големия лов, не са в състояние да накарат скъперника-отшелник да му поднесе нещо по-вкусно от хляб и сирене. Те не са твърде по вкуса на госта, още по-малко пък поднесеното му „тънко питие“. Най-сетне кралят настоятелно пита домакина си по един въпрос, който вече няколкократно е засегнал, без да получи задоволителен отговор:

Попита кралят пак: „Не си ли ти ловджия?

Не ти повярвах аз, не крия.

В юнашки край си ти роден.

 

Когато лесничеят легне да подреме

за лов ти имаш много време,

да гониш бързия елен.

Ако лъка опъваш и стрелата мяташ,

не бива туй за грях да смяташ,

макар че си монах смирен.“

Отшелникът на свой ред изразява опасенията си, че гостът му възнамерява да изтръгне от него признание за нарушение на ловните закони, което може да му струва живота, ако узнае за него кралят. Едуард наново го уверява, че ще пази всичко в тайна и настоява да му даде месо от дивеч. В отговор отшелникът пак му напомня задълженията си като духовно лице и продължава да твърди, че е чист от всякакви прегрешения спрямо реда и законността:

Много дни съм тук живял,

месна гозба не съм ял,

само мляко пия.

Ти погрей се на жарта,

с мойто рухо през нощта

аз ще те завия.

Изглежда, че на това място ръкописът е непълен, защото не узнаваме причините, които най-сетне принуждават монаха да даде на краля по-добра храна. Но в края-на краищата, заявявайки, че рядко трапезата му е била удостоявана от такъв „добряк“, светият човек поднася най-хубавото, което има в килията си. Слагат на масата две свещи и нареждат под светлината им бял хляб и баници и различни меса от дивеч пресни и солени, от които всеки си избира, каквото парче му харесва. „Тъй щях да си ям сух хляб — казва кралят, — ако не бях те попритиснал за стрелбата. Ама сега мога да кажа, че съм се наял царски — ако имахме и достатъчно пиене.“

Гостоприемният отшелник изпълнява и това му желание, като изпраща един свой помощник да измъкне от едно скрито кътче до леглото голяма делва, и тогаз тримата се залавят здравата да пият. Монахът ръководи веселбата, като кара всеки пияч, преди да пие, да повтаря като рефрен известни безсмислени думи — шеговит начин да разпределят правилно чашките си, подобен на тостовете, въведени в по-късни времена. Единият пияч казва: „Жадни другари“, а другият е длъжен да отговори: „Отвори бутилката“. Монахът пуска безброй шеги по адрес на слабата памет на краля, който понякога забравя думите, и така нощта минава във веселие. На другата сутрин, преди да си отиде, кралят поканва преподобния си домакин да го посети в двореца, обещава да се отплати за гостоприемството му и изразява задоволството си от приема. Най-после веселякът-отшелник се съгласява да отиде там и да потърси Джек Флетчер — името, с което му се е представил кралят. Последният си отива и намира свитата си. Тъй като баладата е недовършена, не узнаваме как се разкрива тайната на краля, но вероятно това става по обикновения начин, възприет и в други подобни разкази — домакинът се страхува, че ще бъде наказан със смърт, задето не е оказал нужната почит на краля, докато е бил инкогнито, но вместо това бива приятно изненадан с почести и награди.

В сбирката на г-н Хартсхорн има един друг романс на подобна тема, озаглавен „Крал Едуард и овчарят“[7], който е още по-интересен като отражение на тогавашния бит от „Кралят и отшелникът“, но той няма връзка с това, което ни интересува тук. В току-що разказаната балада читателят ще види първоначалния източник на случката, дадена в нашия роман, а да се отъждестви пустинникът-нарушител на закона с монаха Тък от историята за Робин Худ, беше твърде лесно.

Името на Айвънхоу ми хрумна от една стара песенчица. Всички автори на романи понякога са пожелавали като Фалстаф да открият някъде съкровищница от подходящи имена. При такъв един случай авторът случайно си припомни една песенчица, в която се споменават три имена на имения, изгубени от прадядото на прославения Хемпден затуй, че ударил Черния принц с ракетата си, когато играели на тенис:

Отнеха му земя и къща

във Тринг и Уйнг[8], в Айвънхоу също.

Щастлив бе Хемпден от това —

със малко той се отърва.

Това име отговаряше на целта на автора по две важни съображения — първо, то напомня староанглийска дума и, второ — с нищо не загатва за естеството на разказа. Авторът си позволява да счита второто съображение за твърде важно. Това, което наричаме заинтригуващо заглавие, служи на преките интереси на книжаря или издателя, които благодарение на него могат да продадат цяло издание, докато е още под печат. Но ако авторът допусне творбата му да привлече прекомерно голямо внимание, преди още да е излязла, той се поставя в неудобното положение на човек, от когото се очаква твърде много и ако не успее да задоволи очакванията, тази грешка може да бъде съдбоносна за славата му като литератор. Освен това, когато види заглавие като „Барутният заговор“[9] или нещо друго, свързано с общата история, всеки читател, още преди да види книгата, си съставя известна представа как трябва да се развие разказът и каква наслада ще извлече от него. А твърде вероятно е да бъде разочарован в това отношение и тогава съвсем естествено насочва неприятното си чувство към автора или съчинението. В такъв случай литературният творец бива критикуван не за това, че не е улучил поставената от самия него цел, а за това, че не е целил в посока, която никога не е имал пред вид.

Тъй като авторът не иска да скрива нищо от читателя, нека прибавим тук и незначителното обстоятелство, че той е открил страшното име Фрон де Бьоф в един списък на нормански воини, даден в Охинлекския ръкопис.

„Айвънхоу“ има голям успех при появяването си и може да се каже, че развърза ръцете на автора си, който оттогава насам се чувствува напълно свободен да опитва силите си като романист както с английски, така и с шотландски теми.

Образът на красивата еврейка бе така благоприятно приет от някои читателки от нежния пол, че авторът бе упрекван, задето при определяне съдбата на героите си не е отредил ръката на Уилфред на Ребека вместо на по-малко интересната Роуина. Но независимо от това, че предразсъдъците на онази епоха биха направили подобен брак почти невъзможен, авторът би могъл мимоходом да отбележи и следното — той смята, че един тъй добродетелен и възвишен образ по-скоро ще загуби от благородството си, ако се опитаме да възнаградим добродетелите му със земно благополучие. Не такава награда отрежда Провидението за страдащата добродетел. Опасно и съдбоносно е да се учат младите хора, най-страстните читатели на романи, че честните постъпки и принципи са естествено свързани със задоволяването на нашите страсти или постигането на желанията ни, че това е именно награда за добродетелта. С една дума, ако един добродетелен и себеотрицателен герой накрая получи земни богатства, високи отличия и ранг или пък задоволена такава безразсъдна и неправилно нарочена любов като тази на Ребека към Айвънхоу, читателят е склонен да каже: „Наистина добродетелта получи своята награда.“ Но един поглед към широката картина на живота ще ни покаже, че себеотрицанието и пожертването на любовта в името на дълга рядко биват възнаграждавани по този начин и че вътрешното съзнание за благородно изпълнен дълг е много по-подходяща награда, тъй като ражда онова душевно спокойствие, което светът нито може да ни даде, нито може да ни отнеме.

Абътсфорд, 1 септември 1830 година.

Бележки

[1] Под това име са известни романите на Уолтър Скот със сюжети от шотландската история. — Б. пр.

[2] Галено дете (фр.).

[3] Томас Парнел, 1679–1718, ирландски поет, приятел на Джонатан Суифт. — Б. пр.

[4] Серия романи от Уолтър Скот. — Б. пр.

[5] Мария Еджуърт, 1767–1849, английска романистка, съвременница и приятелка на Уолтър Скот. — Б. пр.

[6] Томас Пърси, 1729–1811, издал сборник от балади, исторически песни и романси, с който събудил интерес към английската и шотландската народна поезия. — Б. пр.

[7] Подобно на отшелника, овчарят също унищожава кралския дивеч, но не с лък, а с прашка. Като него и той си има свои тостове при пиене, но те са „Подавай“ и „Давай, другарю!“. Човек се чуди какъв хумор са намирали прадедите ни в подобни безсмислици, но те сигурно са били предлог да си пийнат. — Б. а.

[8] Така наричали най-големия син на крал Едуард III (1330–1376), може би защото носел черни доспехи. — Б. пр.

[9] Несполучлив католически заговор да се хвърли във въздуха английския парламент в 1605 г. — Б. пр.