Уолтър Скот
Айвънхоу (28)

ГЛАВА XXV

Най-дивото и проклето послание, що

някога съм виждал.

Принизена, тя побеждава^[1]

Когато тамплиерът влезе в залата на замъка, той намери де Брейси вече там.

— Предполагам — каза де Брейси, — че твоите любовни обяснения са били прекъснати също както моите от този натрапчив зов. Но ти идваш по-късно и по-неохотно и затова предполагам, че вашият разговор е бил по-приятен от моя.

— Нима твоето предложение към саксонската принцеса не се увенча с успех? — запита тамплиерът.

— Кълна се в мощите на Томас Бекет — отговори де Брейси, — лейди Роуина сигурно е чула, че аз не мога да понасям женски сълзи.

— И таз хубава! — рече тамплиерът. — Ти си вожд на свободен отряд, а се трогваш от женски сълзи! Няколко капки върху факела на любовта го карат да пламне още по-буйно.

— Покорно благодаря за тези няколко капки — отвърна де Брейси. — Девойката проля толкова сълзи, че можеше да угаси даже светлината на фар. Никога не е виждал човек такова кършене на ръце и такъв порой от сълзи от времето на света Ниоба насам, за която ни разказа абатът Еймър^[2]. Сигурно някой воден дух се бе вселил в лейди Роуина.

— Легион от дяволи са се вселили в гърдите на еврейката — отвърна тамплиерът, — защото струва ми се, че един от тях, та дори и да беше самият Аполион^[3], не би могъл да й вдъхне такава несъкрушима гордост и решителност. Но къде е Фрон де Бьоф? Звукът на рога се разнася все по-силно и по-силно.

— Предполагам, че води преговори с евреина — отвърна де Брейси хладнокръвно. — Може би виковете на Исак са заглушили звука на рога. Ти сигурно знаеш от опит, сър Брайън, че когато един евреин се разделя с богатството си при такива условия, каквито вероятно нашият приятел Фрон де Бьоф му предлага, той надава вой, който може да заглуши двадесет рога и още толкова тръби. Но ние ще накараме слугите да го повикат.

Скоро при тях дойде и Фрон де Бьоф, чиято деспотична жестокост бе прекъсната, както вече е известно на читателя, и който се беше забавил само колкото да даде някои необходими нареждания.

— Хайде да видим каква е причината за този проклет шум — каза Фрон де Бьоф. — Ето едно писмо. Ако не съм сбъркал, то е написано на саксонски.

Той го огледа, като го обърна наопаки, сякаш наистина се надяваше по този начин да проумее съдържанието му, после го подаде на де Брейси.

— Може да съдържа и магически заклинания — отде да знам! — каза де Брейси, който имаше пълен дял от невежеството, характерно за тогавашните рицари. — Нашият капелан се помъчи да ме научи да пиша, но всичките ми букви имаха форма на глави на стрели и острия на копия, така че подстриганият старец^[4] се отказа от тази задача.

— Дай го на мен — каза тамплиерът. — Ние поне дотолкова сме свещеници, доколкото, освен храбростта си, имаме и известни познания.

— Нека тогава се възползуваме от свещеническите ти познания — каза де Брейси. — Какво пише в посланието?

— Това е официална покана за бой — отговори тамплиерът. — Но кълна се в светата витлеемска майка, ако това не е някаква глупава шега, то никога по-необикновено послание не е изпращано през моста на един баронски замък.

— Шега ли? — рече Фрон де Бьоф. — Бих искал да знам кой се осмелява да се шегува с мене по такъв въпрос. Прочети го, сър Брайън.

И тамплиерът прочете следното:

— „Аз, Уомба, синът на Безумния, шут на благородния свободен мъж Седрик от Ръдъруд, наречен Саксонеца, и аз, Гърт, синът на Беоулф, свинар…“

— Ти си луд — прекъсна го Фрон де Бьоф.

— Кълна се в свети Лука — отвърна тамплиерът, — така пише! — После той продължи: — „Аз, Гърт, син на Беоулф, свинар на гореспоменатия Седрик, с помощта на нашите съюзници и приятели, които се присъединяват към нас в тази наша борба, а именно смелият рицар, наречен засега Le Noir Faineant, и храбрият свободен селянин Роберт Локсли, познат под прякора «Разцепипръчката», осведомяваме вас, Реджиналд Фрон де Бьоф, и каквито съюзници и съучастници имате, че тъй като вие без повод и без открита вражда неправилно и насилствено пленихте особата на нашия лорд и господар гореспоменатия Седрик и благородната свободна девица лейди Роуина от Харгътстанди, и благородния свободен мъж Ателстън от Кънингзбърг, както и неколцина свободни мъже, техни слуги, както и неколцина техни крепостници, както и един евреин, на име Исак, от Йорк, заедно с дъщеря му, еврейка, и няколко коне и мулета, които благородни лица, заедно със слугите и крепостниците им, с конете и мулетата и гореспоменатия евреин и еврейка, са верни поданици на негово величество и мирно пътуваха по царския път, затова ние искаме и настояваме гореспоменатите благородни лица, а именно Седрик от Ръдъруд, Роуина от Харгътстанди, Ателстън от Кънингзбърг, с техните слуги, крепостници и прислужници, и с конете и мулетата им, и с гореспоменатия евреин и еврейка, заедно с цялото принадлежащо им имущество, да бъдат предадени един час след получаването на настоящото на нас или на тези, които ще определим, и то без да е нанесена каквато и да е вреда на тях или на имуществото им. Ако не сторите това, ние ви заявяваме, че ще ви считаме за разбойници и предатели и че залагаме нашите тела срещу вашите в битка, обсада или по какъвто и да е друг начин, и че ще направим всичко, за да ви увредим и унищожим. Затова нека бог ви закриля. Подписано от нас в навечерието на празника на свети Уитоулд, под големия дъб в Хартхил Уок. Горното бе написано от светия човек, служител на бога, света дева Мария и свети Дънстън, в параклиса на Копмънхърст.“

На края на този документ бе надраскана най-напред груба рисунка на петльова глава с гребен, над която имаше надпис, че този йероглиф стои вместо саморъчния подпис на Уомба, син на Безумния. Под тази почетна емблема имаше кръст — белегът на Гърт, син на Беоулф. После бяха изписани с едри смели букви думите Le Noir Faineant. И като заключение на всичко се мъдреше хубаво изрисувана стрела — емблемата на свободния селянин Локсли.

Рицарите изслушаха прочитането на този необикновен документ от край до край и после се спогледаха безмълвни и смаяни, сякаш съвсем недоумяваха какво може да значи всичко това. Де Брейси пръв наруши мълчанието, като избухна в неудържим смях, към който се присъедини, макар и по-сдържано, тамплиерът. Фрон де Бьоф, напротив, изглеждаше раздразнен от неуместното им весело настроение.

— Предупреждавам ви, драги господа — каза той, — че е по-добре да си помислите как да се държите при тези обстоятелства, отколкото да давате воля на такъв неуместен смях.

— Фрон де Бьоф още не се е успокоил след последното си падане — каза де Брейси на тамплиера. — Самата мисъл за покана за бой го плаши, па макар и да иде от шут и свинар.

— Кълна се в свети Архангел Михаил — отговори Фрон де Бьоф, — ще ми се да можеше ти сам да сърбаш попарата на това приключение, де Брейси. Тези типове нямаше да посмеят да действат с такова нечувано нахалство, ако не ги поддържат някои силни чети. В тази гора има достатъчно разбойници, на които не се нрави, че аз пазя сърните. Само за това, че хванах един-единствен от тях на местопрестъплението и го вързах за рогата на един див елен, който за пет минути го разкъса, по мене се изстреляха толкова стрели, колкото на състезанията в Ашби. Ей, слушай — обърна се той към един от прислужниците си, — изпрати ли да проверят каква сила стои зад тази знаменита покана за бой?

— В гората има събрани поне двеста души — отвърна един от присъстващите оръженосци.

— Сега я наредихме! — каза Фрон де Бьоф. — Ето какво спечелих, като ви услужих със замъка си, щом не умеете да свършите работата си тихичко, ами ми навлякохте тези оси на главата!

— Ами, оси! — рече де Брейси. — Търтеи без жило, тълпа безделници, дето са поели гората, защото ги мързи да си изкарват с труд прехраната, и предпочитат да унищожават дивеча.

— Без жило, а? — отвърна Фрон де Бьоф. — Раздвоените стрели, дълги цял аршин, които улучват цел не по-широка от френска жълтица, са дип хубаво жило!

— Засрами се, рицарю! — каза тамплиерът. — Да съберем хората си и да излезем насреща им. Един рицар, един войник даже стига за двадесет такива селяндури.

— Стига я, даже им е много! — додаде де Брейси. — Аз дори бих се срамувал да извадя копието си срещу им.

— Вярно — отвърна Фрон де Бьоф, — само че ако бяха черни турци или маври, господин тамплиере, или страхливи френски селяни, предоблестни де Брейси. Но те са свободни английски селяни, срещу които нямаме друго предимство освен оръжието и конете си, а от тях много полза няма да имаме в горските дъбрави. Да излезем насреща им, а? Та ние едва ли имаме достатъчно хора да защищаваме замъка! Най-добрите ми хора са в Йорк, където е и целият твой отряд, де Брейси. Тук имаме най-много двадесет души и шепата хора, които извършиха тази лудория.

— Ти какво, боиш ли се — попита тамплиерът, — че те могат да съберат достатъчно хора, за да се опитат да нападнат и превземат замъка?

— Не, сър Брайън — отвърна Фрон де Бьоф. — Тези разбойници наистина имат смел главатар, но без стенобитни машини, стълби и опитни водачи моят замък ще може да им устои.

— Изпрати пратеници при съседите си — каза тамплиерът. — Нека те съберат хората си и да дойдат да избавят трима рицари, обсадени от един шут и един свинар в баронския замък на Реджиналд Фрон де Бьоф!

— Ти се шегуваш, господин рицарю — отговори баронът. — Но при кого да изпратя? Малвоазен вече трябва да е в Йорк със своите наемници, там са и другите ми съюзници. И аз щях да бъда там, ако не беше тази дяволска история.

— Изпрати тогава в Йорк — каза де Брейси — и извикай нашите хора да се върнат тук. И ако онези там издържат при вида на моето развято знаме и на свободния ми отряд, ще ги призная за най-смелите разбойници, които някога са носили лък в гората.

— Ами кой ще занесе това съобщение? — запита Фрон де Бьоф. — Те сигурно са завардили всички пътеки и ще изтръгнат от гърдите на пратеника всичко, което знае. А, сетих се! — прибави той след минутна пауза. — Сър тамплиер, ти знаеш да четеш и пишеш. Ако можем да намерим писмените принадлежности на моя капелан, дето умря преди година, както си гуляеше на Коледа…

— Ако благоволите — каза оръженосецът, който още беше тук, — мисля, че стара ги Ърфрид ги пази някъде от любов към изповедника. Разправят, че той бил последният човек, който някога й е говорил слова, каквито един вежлив мъж може да отправи към жена или мома.

— Върви тогава и ги намери, Енгелред — заповяда Фрон де Бьоф. — После, сър тамплиер, ти ще напишеш отговор на това дръзко предизвикателство.

— Бих предпочел да отговоря с меч вместо с перо — каза Боа Жилбер. — Но нека бъде волята ти.

И той седна и написа следното послание на френски:

„Сър Реджиналд Фрон де Бьоф със своите благородни и войнствени съюзници и приятели не приема покани за бой от роби, крепостници и бегълци. Ако лицето, което се нарича Черния рицар, има наистина претенции за рицарство, то трябва да знае, че сегашните му съюзници са позор за него и затова няма право да иска сметка от доблестни мъже с благородна кръв. Що се отнася до нашите пленници, ние ви молим от християнско състрадание да изпратите някой духовник да изслуша последната им изповед и да им измоли божията милост, защото ние сме твърдо решени да ги екзекутираме тази сутрин преди пладне, така че главите им, които ще сложим на бойниците, да покажат на всички колко малко държим на тези, които са се заели с тяхното избавление. Затова, повтаряме, изпратете някой свещеник да ги изповяда с което ще им направите последната услуга на този свят.“

След като сгънаха писмото, предадоха го на оръженосеца и чрез него на чакащия вън пратеник като отговор на посланието, което той бе донесъл.

След като свободният селянин изпълни своята мисия, той се върна в главната квартира на съюзниците, която засега бе установена под един стар дъб на разстояние около три изстрела със стрела от замъка. Тук Уомба и Гърт със своите съюзници Черния рицар и Локсли и веселият отшелник с нетърпение очакваха отговора на посланието си. Около тях се бяха разположили много свободни селяни, чиито дрехи и загрубелите им от вятъра и слънцето лица свидетелстваха за обикновените им занимания. Имаше повече от двеста души и бързо прииждаха нови. Водачите им се отличаваха от останалите само по едно перо, затъкнато в шапката — във всяко друго отношение облеклото, оръжието и снаряжението им бяха еднакви.

Освен тези чети беше се събрала и друга, не така стегната и добре въоръжена войска, която се състоеше от саксонските жители на близкото градче и от многобройни крепостници и слуги от обширното имение на Седрик, дошли да помогнат за неговото избавление. Малцина от тях имаха друго оръжие освен обикновените селски съоръжения — копия за лов на глигани, коси, бухалки и пр., — които по необходимост някога използваха и за войнствени цели. Защото норманите като всички завоеватели не обичаха да разрешават на поробените саксонци да притежават и използуват мечове и копия. По тази причина помощта на саксонците далеч не бе тъй опасна за обсадените, както би могла да бъде, като се има пред вид силата и големият брой на хората и вдъхновението им от една справедлива кауза. Именно на водачите на тази пъстра армия бе предадено писмото на тамплиера.

Най-напред се обърнаха към капелана да им изложи съдържанието му.

— Кълна се в гегата на свети Дънстън — възкликна достопочтеният духовник, — която е довела повече заблудени овци в лоното на църквата, отколкото кой и да е друг светия в рая, че не мога да ви предам този жаргон — френски ли е или арабски, хич не разбирам.

И той подаде писмото на Гърт, който поклати глава намусен и го предаде на Уомба. Шутът огледа четирите ъгъла на хартията, като се хилеше с израз на престорена дълбокомисленост, като маймуна при подобни обстоятелства, после подскочи и даде писмото на Локсли.

— Ако дългите букви бяха лъкове, а късите букви — широки стрели — рече храбрият селянин, — щях да разбера за какво се отнася. Но при сегашното положение на нещата толкова има опасност да открия смисъла на писмото, колкото да улуча елен на дванадесет мили разстояние.

— Тогава ще трябва аз да играя ролята на секретар — рече Черният рицар, пое посланието от Локсли, най-напред го прочете за себе си и после предаде съдържанието му на саксонски на своите съюзници.

— Да екзекутират благородния Седрик! — възкликна Уомба. — Кълна се в светия кръст, господин рицарю, сигурно имаш грешка!

— Не, добри ми приятелю — отвърна рицарят. — Предадох ви думите тъй, както са написани.

— Щом е така — рече Гърт, — кълна се в свети Томас Кентърберийски, че ще превземем замъка, макар и да трябва да го сринем с голите си ръце.

— Ами че то няма и с какво друго да го сринем — отвърна Уомба. — Само че моите ръце едва ли са годни да превръщат камъни и хоросан на прах.

— Това е само начин да спечелят време — каза Локсли. — Те не ще се осмелят да извършат дело, за което аз мога да ги накарам скъпо да платят.

— Добре щеше да бъде — рече Черният рицар, — ако можеше някой от нас да проникне в замъка и да разбере в какво положение се намират обсадените. Чини ми се, че щом като искат изповедник, този свят отшелник може хем да изпълни религиозния си дълг, хем да ни достави нужните сведения.

— Чума да те вземе и тебе, и съветите ти! — рече набожния отшелник. — Да знаеш, господин Мързеливи рицарю, че веднъж снема ли монашеското си расо, с него снемам и попството си, и светостта си, дори и латинския си. Щом облека зелената си дреха, по-лесно мога да утрепя дванадесет сърни, отколкото да изповядам един християнин.

— Боя се, твърде много се боя — продължи Черния рицар, — че тук няма герой, който да може да поеме засега ролята на отец-изповедник.

Всички се спогледаха и замълчаха.

— Виждам — каза Уомба след кратка пауза, — че глупецът си остава глупец и затова трябва да си сложи главата в торбата, щом мъдрите не щат. Трябва да знаете, скъпи ми братовчеди и земляци, че преди да сложа пъстрата шутовска дреха, аз носех расо и се готвех за монах, но ме хвана мозъчна треска и след нея ми остана само толкоз мозък, колкото стига за шут. Вярвам, че с помощта на расото на добрия ни отшелник и със светостта и знанията, зашити в качулката му, ще ме сметнат за подходящ да дам земна и небесна утеха на добрия ни господар и на другарите му по нещастие.

— Как мислиш, а? Дали му стига дотам умът? — обърна се Черният рицар към Гърт.

— Не знам — рече Гърт, — но ако не му стига, това ще бъде първият случай, когато не е успял да използува глупостта си.

— Слагай тогава расото, приятелю — рече рицарят — и нека твоят господар ни изпрати по тебе сведения за положението в замъка. Те сигурно са малцина и шансовете са пет към едно, и може би ще можем да го превземем с внезапна и смела атака. Времето напредва — върви.

— Междувременно — каза Локсли — ние така ще обградим замъка, че дори и муха да не може да изнесе вест оттам. Така че, добри приятелю — продължи той, като се обърна към Уомба, — ти можеш да увериш тези тирани, че ако упражнят, каквото и да е насилие над пленниците си, ще си го върнем стократно над техните хора.

— Pax vobiscum^[5] — рече Уомба, който вече се бе увил в монашеската си дреха.

И той тръгна да изпълни поръчението си с тържествена и внушителна походка на истински монах.