Уолтър Скот
Айвънхоу (21)

ГЛАВА XVIII

На път! Ще минем ний през лесове, клисури,

где весело сърне ситни до свойта майка,

где исполински дъб, възправил мощни клони,

нашарва с хладка сянка сочната морава.

На път! На път! О, колко е прекрасно там,

докле на трона ведър слънцето сияе,

и колко страшно става, щом разлей луната

над мрачни лесове мъждива светлика!

ИЗ „ЕТРИК ФОРЕСГ“^[1]

Когато Седрик Саксонеца видя как синът му припадна на турнира в Ашби, първият му порив бе да даде нареждания на хората си да го вдигнат и да се погрижат за него. Но думите заседнаха в гърлото му. Той не можа да си наложи пред толкова много хора официално да признае сина, от когото се бе отказал и когото бе лишил от наследство. Все пак заповяда на Озуалд да не го изпуща из очи и му нареди с помощта на двама крепостници да пренесат Айвънхоу в Ашби, щом се разпръсне тълпата. Обаче някой бе изпреварил Озуалд в изпълнението на тази благородна задача. Зрителите действително се разотидоха, но рицарят беше безследно изчезнал.

Напразно виночерпецът на Седрик търсеше младия си господар. Той видя кървавото петно на мястото, където преди малко се бе строполил, но него самия го нямаше. Сякаш самодиви го бяха отнесли. Може би — а саксонците са много суеверно племе — Озуалд щеше да стигне до такова предположение, за да си обясни изчезването на Айвънхоу, ако внезапно не бе забелязал един човек, облечен като оръженосец, в лицето на когото позна своя съслужител Гърт. Твърде загрижен за съдбата на господаря си и отчаян от неочакваното му изчезване, свинарят-оръженосец го търсеше навсякъде. В залисията си обаче бе пропуснал да прикрие лицето си, нещо, от което зависеше собствената му безопасност. Озуалд счете за свой дълг да хване Гърт и да остави на господаря си да реши съдбата на беглеца.

Виночерпецът се помъчи отново да научи нещо за Айвънхоу, но единствените сведения, до които можа да се добере от случайни свидетели, бяха, че рицарят бил грижливо вдигнат от добре облечени слуги-коняри и поставен в носилка — собственост на една дама измежду зрителите — и че веднага бил изнесен далеч от навалицата. Щом чу тези новини, Озуалд реши да намери господаря си, за да получи от него нови инструкции, и поведе със себе си Гърт, когото считаше за един вид дезертьор от службата на Седрик.

Саксонецът бе много разтревожен за сина си, защото природата бе Надделяла у него въпреки патриотичния му — стоицизъм, който се мъчеше да се отрече от нея. Но щом се научи, че за Айвънхоу се грижат добри, навярно приятелски разположени хора, бащинската тревога, породена от неизвестната съдба на сина му, пак отстъпи пред чувството на накърнена гордост и пред огорчението му от това, което той наричаше синовно непокорство на Уилфред. „Нека си върви по пътя, който си е избрал — бяха думите му. — Нека тези, заради които получи раните си, ги лекуват. Той е по-подготвен да прави жонгльорските трикове на норманското рицарство, отколкото да поддържа славата и честта на английското си потекло с меча и алебардата, добрите стари оръжия на страната му.“

— Ако, за да поддържаш честта на рода си — каза Роуина, която беше там, — е достатъчно да си мъдър в думите и храбър в делата, да си най-смел между смелите и най-нежен между нежните, не познавам глас освен този на баща му…

— Млъкни, лейди Роуина! Само по този въпрос не мога да се вслушвам в думите ти. Приготви се за пиршеството на принца. Поканени сме с необичайни почести и вежливост, каквито надменните нормани рядко са проявявали към сънародниците ни от злощастната битка при Хейстингз насам. Аз съм с намерение да отида, ако ще да е само за да покажа на тези горди нормани колко малко се засяга един саксонец от съдбата на сина си, който съумя да победи най-храбрите им юнаци.

— Аз пък няма да отида — отвърна лейди Роуина. — И те моля да внимаваш да не би това, което схващаш като храброст и последователност, да се приеме като коравосърдечие.

— Тогава стой си в къщи, неблагодарнице — възмути се Седрик. — Кораво е твоето сърце, щом можеш да жертваш благото на един подтиснат народ за една празна и забранена любов. Ще потърся благородния Ателстън и с него ще отида на празненството на Джон Анжуйски.

Той действително отиде на угощението, главните събития на което вече описахме. Щом напуснаха замъка, саксонските танове и придружниците им се метнаха на конете си. Докато се суетяха около тях, Седрик за пръв път зърна дезертьора Гърт. Благородният саксонец, както видяхме, излезе от празненството доста раздразнен и само търсеше повод да излее гнева си върху някого.

— Белезниците! — викна той. — Дайте белезниците! Озуалд, Хундеберт! Кучета и негодници! Защо сте оставили този нехранимайко без окови?

Без да се осмелят да възроптаят, другарите на Гърт го вързаха с юлар, понеже нямаха под ръка друго въже. Той безропотно се подчини, но хвърли укоризнен поглед към господаря си и му каза:

— Така е, като обичам твоята плът и кръв повече от себе си!

— Възсядайте конете и да вървим! — заповяда Седрик.

— Крайно време е — каза благородният Ателстън, — защото, ако не избързаме, всички приготовления на достопочтения игумен Уолтиф, който ни чака за късна вечеря, ще отидат напразно.

Пътниците обаче яздиха достатъчно бързо, за да пристигат в манастира „Св. Уитолд“ навреме и да избягнат злото, от което се опасяваха. Игуменът, също от стар саксонски род, оказа на благородните си сънародници свойственото за саксонците щедро и сърдечно гостоприемство, на което се радваха до твърде късни или по-точно казано, ранни часове. С домакина се сбогуваха на следващото утро, едва след като почетоха богатата му закуска.

Когато шествието от конници напускаше манастирския двор, се случи нещо, което доста разтревожи саксонците. От всички европейци те най-суеверно вярваха в поличби и повечето поверия за поличби, които все още се срещат в старите народни предания, произлизат от тях. А норманите, като сменна раса и като по-културни за онова време, бяха се отърсили от повечето суеверни предразсъдъци, пренесени от правдите им от Скандинавия, и се гордееха със свободомислие-го си по тези въпроси.

В настоящия случай опасения за грозящо ги зло породи у тях един не малко уважаван пророк, а именно едно голямо мършаво черно куче. Изправено на задните си крака, то започна да вие най-жалостиво, когато първите ездачи минаваха през портата, а малко по-късно с бесен лай заподскача насам-натам, сякаш твърдо решено да ги придружи.

— Не ми харесва тази песен, татко Седрик — каза Ателстън. Той бе свикнал да го нарича с това почтително обръщение.

— И на мен също не ми допада, чичо — забеляза Уомба. — Ще има май да патим.

— Ако питате мен, — продължи Ателстън, който бе останал с най-добри впечатления от хубавата бира на игумена (а Бъртън вече се бе прославил с това ободрително питие), — ако питате мен, по-благоразумно ще е да се върнем и да постоим при игумена до следобед. Когато монах или заек, или виещо куче ти мине път, не е на добро да тръгнеш на път, преди да си седнал още веднъж на трапеза.

— Да вървим! — викна Седрик нетърпеливо. — Път ни чака, а времето напредва; колкото до кучето, то това е псето на беглеца Гърт, то ще ни свърши толкова работа, колкото и господарят му.

С тези думи той се изправи на стремената си, раздразнен, задето се бяха забавили, и хвърли копието си към горкия Фангз. Защото това бе не друг, а Фангз. След като бе вървял по следите на господаря си при тайното му пътуване, на това място го бе загубил и сега, простовато, по своему, издаваше радостта си, когато отново го откри. Копието нарани животното по плешката и за малко не го прикова към земята. Виейки от болка, Фангз побягна от разярения тан. Силна мъка се надигна у Гърт, защото той много повече се засегна от този преднамерен опит да убият верния му другар, отколкото от грубостта, на която бе подложен самият той. След напразни усилия да вдигне ръка към очите си, той каза на Уомба, който пред вид лошото настроение на своя господар благоразумно се бе оттеглил по-назад:

— Моля ти се, имай добрината да избършеш очите ми с полата на дрехата си. Прахът ги дразни и ме сърбят, а както ми са вързани ръцете, не мога нищо да свърша сам.

Уомба извърши поисканата услуга и двамата яздеха един до друг известно време. Мрачният Гърт нито веднъж не го заговори. Най-после той не можа повече да се сдържи.

— Приятелю, Уомба — се обърна той към него, — от всички, които са достатъчно глупави да служат на Седрик, само ти си достатъчно ловък да представиш глупостта си в приемлива за него форма. Затова те моля, иди при него и му кажи, че нищо, нито любов, нито страх, не може отсега нататък да накара Гърт да му служи. Той може главата да ми отсече, с бич да ме бие, с окови да ме отрупа, но отсега нататък никога не може да ме накара нито да го обичам, нито да му се подчинявам. Иди и му кажи, че Гърт, синът на Беоулф, отказва да му служи.

— Ами — отвърна Уомба, — ако да съм глупак, няма да изпълня глупавата ти молба. В колана си Седрик е затъкнал още едно копие и знаеш много добре, че той повечето пъти улучва целта си.

— Да се прицелва в мен, когато си ще, все ми е едно — бе отговорът на Гърт. — Вчера той остави Уилфред, младият ми господар, облян в кръв. Днес се опита пред очите ми да убие единственото друго живо същество, което се е държало дружелюбно с мен. В името на свети Едмънд, свети Дънстън, свети Уитхолд, свети Едуард Изповедника^[2] и в името на всички други саксонски светии в календара (а Седрик винаги се кълнеше само в светии от саксонски произход и цялото му семейство и слугите му само тях тачеха), никога не ще му простя!

— Според мен — рече шутът, който често играеше ролята на миротворец в семейството, — господарят ни нямаше намерение да нарани Фангз, а само да го уплаши. Защото, не знам дали забеляза, той се изправи на стремената с намерението да запрати копието отвъд целта. Така и щеше да стане, ако Фангз случайно не бе подскочил точно тогава, поради което копието леко го одраска. Но убеден съм, че раната ще заздравее, ако я намажем с катранец.

— Ако бях убеден в това — каза Гърт, — да можех само да вярвам, че е така. Но не е. Видях как добре се прицели! Чух копието как свисти във въздуха с цялата разгневена злоба на онзи, който го запрати, и след като се заби в земята, то се полюля, сякаш съжаляваше, че не е улучило целта. В името на любимата свиня на свети Антон, отказвам се от него!

И възмутеният свинар пак се намуси и замълча. Шутът напразно се мъчеше да го накара да наруши това мълчание.

Междувременно Седрик и Ателстън, водачите на кавалкадата, разговаряха върху положението в страната, върху раздора сред кралското семейство, върху кръвните вражди и кавгите сред норманските велможи и върху съществуващите възможности поробените саксонци да се освободят от норманско иго или поне, по време на гражданските размирици, които се очакваха, да получат признание като независим народ. На тази тема Седрик винаги говореше най-разпалено. Възстановяването на независимостта на саксонците бе за него кумир, за който на драго сърце бе пожертвувал семейното си щастие и интересите на сина си. Но за да се осъществи тази велика революция в полза на англичаните, се налагаше да има единство между самите тях и да действат под ръководството на един всеобщо признат вожд. Необходимостта да бъде избран такъв човек от саксонското кралско семейство бе не само очевидна истина, но бе поставена като тържествено условие от всички, на които Седрик бе поверил тайните си планове и надежди. А поне това качество Ателстън притежаваше. Макар да му липсваха до голяма степен умствените способности и дарби, които трябва да има един водач, все пак той имаше представителна външност, не беше страхлив, имаше боен опит и беше готов да слуша по-мъдри от него съветници. Главно, той минаваше за щедър, гостоприемен и добродушен човек. Но каквито и претенции да имаше Ателстън като глава на саксонската конфедерация, много негови сънародници бяха склонни да предпочетат пред неговите права тези на лейди Роуина, която бе потомка на Алфред. Понеже баща й бил известен като мъдър, храбър и великодушен вожд, поробени те му сънародници високо тачеха паметта му.

Нямаше да представлява никаква трудност за Седрик, ако имаше такива намерения, да застане начело на една трета партия, не по-малко силна от коя да е от останалите. В противовес на кралския им произход той се бе проявил като храбър, много деен и енергичен човек и главно, всеотдайно предан на делото, с което си бе спечелил прозвището Саксонеца. При това, като изключим Ателстън и Роуина, никой нямаше по-благороден произход от неговия. Но при тези качества нямаше и следа от егоизъм. И вместо още повече да разделя отслабения си народ, като образува собствена фракция, Седрик си постави за главна цел да премахне вече съществуващото разцепление, като подготви почвата за женитбата на Ателстън и Роуина. Обаче тези негови заветни мечти се сблъскаха с любовта между повереницата му и неговия син. Там се криеше и първоначалната причина за изпъждането на Уилфред от бащиния му дом.

Седрик бе прибягнал до такива крайни мерки с надеждата, че докато отсъства Уилфред, Роуина ще престане да го обича. Но надеждите му не се осъществиха. Разочарованието му отчасти се дължеше на възпитанието, което бе получила неговата повереница. Седрик, за когото името на Алфред бе като име на божество, бе отдавал на единствената издънка на рода на този велик монарх почит, каквато може би по онова време едва са отдавали на всепризната принцеса. Почти винаги думата на Роуина бе закон в неговия дом. А самият Седрик, твърдо решил нейният суверенитет да бъде напълно признат поне в този малък кръг, сякаш с известна гордост се държеше като неин пръв поданик. Научена по този начин не само да си налага волята, но и да упражнява тиранично властта си, Роуина по силата на полученото досега възпитание не само се противопоставяше, но и се ядосваше при всякакъв опит да се контролират чувствата й и да дадат ръката й без нейно съгласие. Тя държеше на своята независимост в този случай, при който дори приучени на пълно подчинение и покорство жени не рядко оспорват властта на родители или настойници. Ако беше убедена в нещо, тя смело го заявяваше. И Седрик, който не можеше да се отърси от обичайното си преклонение пред волята й, се чудеше как да упражни върху нея настойническата си власт.

Напразно се мъчеше той да я заслепи с блестящи изгледи за един въображаем трон. Роуина като много здравомислеща девойка смяташе, че проектите му, що се отнася до нея, са колкото непостижими, толкова не по вкуса й, дори да можеха да се осъществят. Без даже да се опитва да скрива явното си предпочитание към Уилфред Айвънхоу, тя заявяваше, че дори да не може да се омъжи за избраника си, тя би предпочела да се приюти в манастир, отколкото да заеме трон наред с Ателстън, когото открай време презираше и когото сега вече ненавиждаше поради всички неприятности, които й създаваше.

Въпреки това Седрик, който нямаше твърде високо мнение за женската вярност, упорито продължаваше да използува всички възможни средства, за да стане този брак, с което смяташе, че извършва важна услуга на саксонската кауза. Неочакваното и романтично появяване на сина му на турнира в Ашби той с право считаше за едва ли не смъртен удар на всичките му надежди. Бащинските му чувства наистина бяха взели за миг връх над гордостта и патриотизма му. Но и гордостта, и родолюбието му го обзеха пак с все сила и под тяхно влияние той сега възнамеряваше да направи решителен опит да ожени Ателстън за Роуина и да пристъпи към изпълнението на всички други мерки, каквито му се струваха необходими, за да ускори възстановяването на саксонската независимост.

По този именно въпрос той сега най-живо уверяваше Ателстън и доста основателно от време на време се окайваше, както Хотспър^[3], задето бе въвлякъл такъв поплювко в една толкова благородна кауза. Ателстън наистина бе доста суетен и душа даваше да го ласкаят с приказки за царския му произход и за наследственото му право да има върховната власт и да приема клетва за вярност от васалите. Но дребнавата му суетност напълно се задоволяваше, когато само най-тесният кръг от последователите му и саксонците, с които имаше досег, признаваха тези негови права. На него не му липсваше смелостта да се сблъсква с опасностите, но също така е вярно, че с голяма неохота си правеше труда да ги издирва. И той се съгласяваше с общите принципи, установени от Седрик, относно правото на саксонците да бъдат независими, но още по-лесно се убеждаваше в собственото си право да бъде техен крал след постигането на независимостта. Когато обаче дойдеше ред да се разискват начините за предявяването на тези права, той си оставаше Ателстън Колебливия — бавен, нерешителен, непредприемчив и склонен към протакане. Горещите, разпалени увещания на Седрик оказваха толкова малко въздействие върху апатичната му природа, колкото нажежени снаряди върху вода — посвистят, подимят и веднага изгаснат.

Като видеше, че да уговаря Ателстън, е почти все едно да пришпорва уморена кранта или да кове студено желязо, и се залавяше отново с повереницата си Роуина, Седрик оставаше не по-малко разочарован и от разговорите си с нея. Тъй като неговото присъствие прекъсваше разговора на Роуина и любимата й прислужничка за храбростта и съдбата на Уилфред, Елгита не изпускаше случая да си отмъсти както за господарката си, така и за себе си, като започваше да разказва как на турнира Ателстън бил свален от коня си — твърде неприятна тема за ушите на Седрик. Ето защо пътуването този ден бе за здравия саксонец цял низ от всякакви неприятности и ядове. Така той неведнаж в себе си прокле и турнира, и този, който го бе обявил, както и собствената си глупост, че въобще се бе решил да ходи там.

Около пладне, по предложение на Ателстън, пътниците се спряха на сенчесто място в гората до едно изворче, за да си отдъхнат конете, а те самите да похапнат от провизиите, с които гостоприемният игумен бе натоварил едно муле. Закуската им продължи доста дълго. Забавени от тези почивки, те не можеха да се надяват да стигнат в Ръдъруд навреме, ако не пътуват цяла нощ, което ги и накара да продължат пътя си при по-ускорен ход от досегашния.