Уолтър Скот
Айвънхоу (41)

ГЛАВА XXXVIII

Аз ръкавица хвърлям ти в лицето,

до сетен дъх аз искам да изпитам

със тебе свойта дързост в боя!

ШЕКСПИР — „РИЧАРД II“

Дори Лукъс Боманоар се трогна от вида и израза на лицето на Ребека. Той по природа не бе жесток, нито пък суров човек. Но покрай безстрастния си нрав и високото си, макар и погрешно чувство за дълг, сърцето му постепенно закоравя от аскетичния му начин на живот, от върховната власт, на която се радваше, и от самовнушеното задължение да потъпква друговерството и да изкоренява ересите. Лицето му загуби обичайния си строг израз, докато гледаше застаналата пред него прекрасна девойка, която сама, без помощта на приятели, проявяваше толкова висок дух и смелост в своята защита. Той се прекръсти два пъти, чудейки се какво бе смекчило по толкова необикновен начин едно сърце, което при други подобни случаи по твърдост приличаше на стоманения му меч. Най-после заговори.

— Девойко, — каза той, — голяма ще е вината ти, ако съжалението, което изпитвам към теб, се дължи на зли чародейни сили. Но аз по-скоро го схващам като естествено разнежване на едно сърце, което скърби, че такова красиво тяло е станало проводник на духовна гибел. Разкай се дъще, признай, че си магьосница, откажи се от лошата си вяра, приеми тази свята емблема и все още има възможност да настъпят за тебе сега и занапред по-добри дни. В някой манастир на най-строгия орден ще имаш време за молитви и подобаващо изкупление и за едно разкаяние, за което е невъзможно човек да съжалява. Стори това и ще останеш жива. Какво е направил за тебе Мойсеевият закон, че да трябва сега да умреш за него?

— Това е законът на моите деди — отвърна Ребека. — Той ми бе връчен сред бури и мълнии на планината Синай, сред огнени пламъци и мъгли. Ако сте християни, вие вярвате, че това е така. А според вас той е отменен. Но моите учители другояче са ме учили.

— Да излезе нашият свещеник — заповяда Боманоар — и да каже на тази упорита безверница…

— Простете, задето ви прекъсвам — спря го Ребека смирено, — но аз съм неука девойка и не умея да водя спорове в защита на вярата си. Но ако такава е божията воля, мога да умра за нея. Моля ви, отговорете на искането ми за защитник, който да излезе на двубой по правилата на божия съд.

— Дайте ми ръкавицата й — рече Боманоар и разглеждайки слабата тъкан и тънките пръсти, добави: — Какъв малък, деликатен залог и каква смъртоносна цел! Ето на, разбираш ли, Ребека, все едно да съпоставиш тази твоя тънка, лека ръкавица с една от нашите тежки стоманени ръкавици. По същия начин може да се съпостави твоето дело с това на Храма, защото ти предизвика на двубой нашия орден.

— Сложете на везните и невинността ми — отвърна Ребека, — и копринената ръкавица ще се окаже по-тежка от желязната.

— Значи, ти все още упорито отказваш да се признаеш за виновна и дръзваш да ни предизвикаш по този начин?

— Така е, благородни господине — бе отговорът на Ребека.

— Тогава така да бъде, в името господне — каза Великият магистър, — пък, нека бог покаже на коя страна е правото!

— Амин — заключиха прецепторите около него и тази дума дълбоко отекна в залата и бе подета от всички присъстващи.

— Братя — поде Боманоар, — вие си давате сметка, че спокойно можехме да откажем на тази жена правото да използува преимуществото на божия съд с двубой. Но макар да е еврейка и неверница, тя е същевременно беззащитна чужденка. Пазил ме господ да се каже, че тя е поискала да се ползува от привилегиите на меките ни закони и че сме й отказали. При това ние сме не само духовници, но и рицари-воини и би било позор за нас, веднъж предизвикани на борба, да откажем под какъвто и да е предлог. Върху Ребека, дъщерята на Исак от Йорк, по силата на много подозрителни обстоятелства, тежи обвинението, че тя е омагьосала един благороден рицар от нашия свят орден. Сега тя ни извика на борба, за да докаже невинността си. На кого според вас, свети братя, би следвало да предадем залога за борбата, като същевременно го определим за защитник на нашата кауза в полесражението?

— На Брайън де Боа Жилбер, когото главно засяга — предложи прецепторът на Гудалрик — и който при това знае най-добре каква е истината.

— Ами ако нашият брат Брайън е под влиянието на някаква магия? — попита Великият магистър. — Казвам го като предупреждение, защото няма друга десница на човек от ордена ни, на която по-охотно бих поверил тази или коя да е друга още по-важна кауза.

— Свети отче — отвърна прецепторът на Гудалрик, — никаква магия не може да засегне бореца, който излиза да се бие за божията присъда.

— Право казваш, брате — съгласи се Великият магистър. — Алберт Малвоазен, дай ръкавицата й на Брайън де Боа Жилбер. На тебе повелявам, брате — продължи той, обръщайки се към рицаря, — да се сражаваш храбро, без най-малкото съмнение в победата на правото дело. А ти, Ребека, запомни, че ти даваме тридневен срок, считан от днес, да си намериш защитник.

— Твърде кратък срок давате — отговори Ребека, — за да може чужденка, при това друговерка, да намери човек, готов да се бие, да заложи живота и честта си за нейната кауза, срещу рицар с име на закален воин.

— Не мога да го продължа — каза Великият магистър. — Двубоят трябва да се състои в мое присъствие, а на четвъртия ден се налага да напусна Темпълстоу поради различни важни задължения, които имам другаде.

— Да бъде волята божия! — рече Ребека. — Поверявам се на този, комуто стига един миг, за да спаси човека.

— Мъдро говориш, девойко — каза Великият магистър, — но нам ни е добре известно кой може да се представи като ангел на светлината. Остава да определим най-подходящото място за двубой и ако така се стекат обстоятелствата, за екзекуцията. Къде е прецепторът на Темпълстоу?

Алберт Малвоазен, който все още държеше ръкавицата на Ребека в ръката си, водеше тихичко много сериозен разговор с Боа Жилбер.

— Какво значи това! — възкликна Великият магистър. — Не е ли съгласен да приеме ръкавицата?

— Ще я приеме, ето, взе я, пресвети отче — отвърна Малвоазен, като мушна ръкавицата под собствената си мантия. — Що се отнася до мястото за двубоя, смятам за най-подходяща арената на свети Георги, която принадлежи на прецепторията и където се упражняваме във военно изкуство.

— Добре — съгласи се Великият магистър. — Ребека, на тази арена ти ще ни посочиш защитника си. Ако не намериш такъв, или ако защитникът ти бъде победен в божия съд, ти ще умреш като магьосница, както ти е писано. Нека това наше решение бъде протоколирано и прочетено на глас, за да не може никой да каже, че не му е известно.

Един от свещениците, които изпълняваха службата на протоколчици на съвета на ордена, незабавно вписа заповедта с подобаваща редакция в огромен том, съдържащ дневния ред на тържествените събрания на рицарите-тамплиери. Когато свърши, другият прочете на глас присъдата на Великия магистър, която, преведена от нормано-френски език на оригинала, гласеше както следва:

— „Ребека, еврейка, дъщеря на Исак от Йорк, бидейки обвинена в магьосничество, прелъстяване и други порочни деяния, насочени срещу един рицар от най-светия орден на Храма на Сион, отрича горното и твърди, че показанията, дадени днес срещу нея, били лъжливи, злонамерени и неверни; че поради законното seeoine^[1] на тялото си, бидейки в невъзможност да се бори лично, тя предлага свой защитник, който да се бори за каузата й по всички правила на рицарството с такива оръжия, каквито се предвиждат при хвърляне на ръкавицата, като риска и разноските поема тя. И тя хвърли ръкавицата си. И след като ръкавицата й бе предадена на благородния лорд и рицар Брайън де Боа Жилбер от светия орден на Храма на Сион, той бе определен да се бие в този двубой от името на ордена си и от свое име, като пострадал и понесъл вреди от деянията на въззивничката. Поради което пресветият отец и могъщ лорд Лукъс маркиз от Боманоар разреши гореказаната борба и гореспоменатата евзюпе на тялото, на въззивничката и определи третия ден на двубоя, който ще се състои на заграденото място, наречено арената на свети Георги, близо до прецепторията на Темпълстоу. И Великият магистър нареди въззивничката да се яви там посредством своя защитник под страх от смъртно наказание, като лице, осъдено за магьосничество и прелъстяване; и ако защитникът не се яви, ще бъде обявен за изменник и страхливец; гореспоменатият благороден лорд и пресвети отец нареди двубоят да се състои в негово присъствие и според всички правила, препоръчителни и от полза при такива случаи. И нека бог подпомогне справедливото дело!“

— Амин! — каза Великият магистър и всички зрители повториха тази дума. Ребека не каза нищо, но вдигна очи към небето, като скръсти ръце и остана за миг неподвижна. Сетне тя съвсем смирено напомни на Великия магистър, че би трябвало да й се даде възможност да влезе във връзка със своите близки, за да им съобщи за положението си и за да намери по възможност защитник, готов да се бори заради нея.

— Това е справедливо и законно — потвърди Великият магистър. — Избери си пратеник, на когото можеш да имаш доверие, и ще му се разреши свободен достъп при тебе в стаята, в която си затворена.

— Има ли някой тук — попита Ребека, — който, било от любов към едно добро дело или срещу щедро възнаграждение, да услужи на едно злочесто създание?

Настъпи кратко мълчание. Всеки смяташе, че е опасно в присъствието на Великия магистър да прояви интерес към наклеветената пленничка, защото може да го заподозрат в тежнения към еврейската вяра. Дори изгледите на възнаграждение, а още по-малко само чувството на състрадание, не можеха да Превъзмогнат този страх.

В продължение на няколко минути Ребека стоеше, обзета от неописуема тревога, после извика:

— Наистина ли е така? Възможно ли е в Англия да бъда лишена от единствената малка надежда, която ми остава, за да се спася, защото няма човек, готов да извърши едно милосърдно дело? На най-закоравелия престъпник не биха отказали подобно нещо!

Най-после Хиг, синът на Снел, отговори:

— Аз съм сакат човек, но само благодарение на милосърдната й помощ мога изобщо да се движа. Аз ще занеса съобщението ти — добави той, обръщайки се към Ребека, — доколкото е по силите на един сакат. Колко хубаво щеше да е, ако краката ми бяха достатъчно бързи, за да поправя злото, сторено от езика ми. Уви! Когато похвалих твоите благодеяния, съвсем не мислех, че те водя към опасност!

— Господ разполага с всички ни — отвърна Ребека. — Той може да премахне пленничеството на Юда дори и с най слабото оръжие. Охлювът не е по-малко сигурен пратеник от сокола, щом трябва да предаде божие послание. Потърси Исак от Йорк — ето ти пари за кон и ездач — и му дай това листче. Не зная дали ме вдъхновява сега дух небесен, но с пълна сигурност преценявам, че няма да умра сега и че ще се намери защитник за мен. Сбогом! Бързай, защото от бързината ти зависи дали ще живея, или ще умра.

Селянинът взе листчето, което съдържаше само няколко реда, написани на староеврейски. Мнозина го увещаваха да не пипа един толкова съмнителен документ. Но Хиг бе твърдо решен — всеотдайно да служи на своята благодетелка.

— Тя спаси тялото ми — каза той — и аз съм уверен, че няма намерение да погуби душата ми.

— Ще взема коня на моя съсед Бутън и ще бъда в Йорк във възможно най-кратко време, без да щадя нито себе си, нито коня.

Но случи се така, че не се наложи той да отиде толкова далеч, защото на четвърт миля от портата на прецепторията срещна двама ездачи, които по облеклото и грамадните жълти шапки позна, че са евреи. Като ги доближи, видя, че единият беше бившият му работодател Исак от Йорк. Другият беше равинът бен Самуел. Като чули, че Великият магистър е свикал съвета, за да съди една магьосница, и двамата бяха тръгнали насам и се бяха приближили, доколкото смятаха за благоразумно.

— Брате бен Самуел — каза Исак, — душата ми е смутена и не зная защо. Много често ни обвиняват в черна магия, за да прикрият злодеянията си към нашия народ.

— Успокой се, брате — рече лекарят. — В твои ръце е Мамонът на злото^[2], затова можеш да се справиш с назаряните и с пари да купиш своята сигурност. Парите властват над варварските умове на тези безбожници така, както казват, че печатът на могъщия Соломон е държал в подчинение злите духове. Но кой е този нещастник, който се приближава към нас на патериците си и, струва ми се, иска да говори с мен?

— Приятелю — продължи лекарят, обръщайки се към Хиг, сина на Снел. — Няма да ти откажа да те лекувам, но не съм склонен нито с грош да облекча просяците по пътищата. Какво чакаш? Ако са ти схванати краката, изкарвай си хляба с ръцете. Защото, макар и да не си годен за бързоходец или за грижлив овчар, или за войник, или за да служиш на припрян господар, все пак има занимания… Какво, брате? — каза той, като прекъсна речта си, за да; погледне Исак, който, хвърлил поглед върху подадената му от Хиг бележка, изстена дълбоко, падна от мулето си като умиращ и остана безчувствен на земята.

Равинът веднага слезе силно разтревожен от мулето си и побърза да му даде лекарства, каквито смяташе, че ще възстановят другаря му. Той дори извади от джоба си чашата и се готвеше да му пусне кръв, когато Исак внезапно се съживи, но само за да хвърли шапката от главата си и да посипе сивите си коси с прах. Лекарят отначало бе склонен да отдаде този изблик на силни чувства на временна лудост и следвайки първоначалните си намерения, започна отново да пипа чашата. Но Исак скоро го убеди, че греши.

— Дете на моята скръб — каза той, — трябвало е да се казваш Бенони вместо Ребека. Защо е необходимо твоята смърт да доведе белите ми коси до гроба и да стигна дотам, че в огорчението си да прокълна бога и да умра!

— Брате — каза равинът силно изненадан, — как може ти, израилтянски баща, да изричаш подобни слова? Надявам се, че дъщеря ти е още жива.

— Тя е жива — отвърна Исак, — но също като Данаил, когото наричали „Белтешазар“, когато е бил в ямата на лъвовете. Тя е пленница на синовете на дявола и ще изпита всичката им жестокост, защото те няма да пощадят нито младостта й, нито красотата й. О! Тя бе корона от зелени палмови чиста на беловласата ми глава. А трябва да повехне за една лош като кратунката на Йона! Дете на моята любов! Дете на моята старост! О, Ребека! Дъщеря на Рахил! Тъмната сянка на смъртта те е обгърнала.

— Но прочети бележката — настоя равинът, — може случайно да намерим начин да я спасим.

— Чети ти, брате — отвърна Исак, — очите ми са потоци от сълзи.

Лекарят прочете следните думи, написани на родния им език:

— „До Исак, сина на Адоникан, когото друговерците наричат Исак от Йорк. Нека постоянно се радваш на спокойствие и на благодат! Татко, аз съм осъдена да умра като магьосница за престъпление, чуждо на душата ми. Татко, ако може да се намери силен мъж, който да се сражава с меч и копие за делото ми, според обичая на назаряните, на арената на Темпълстоу на третия ден от днес, може случайно богът на нашите деди да му даде сила да защити невинната, да защити беззащитната. Но ако това не стане, нека девойките от нашия народ скърбят за мене като за загубена, както скърбят за ударения от ловеца елен, за покосеното от косача цвете. Ето защо виж какво можеш да направиш и дали има надежда за спасение. Един воин назарянин би могъл наистина да вдигне оръжие в моя защита, именно Уилфред, синът на Седрик, когото друговерците наричат Айвънхоу. Но той може да не е още достатъчно силен да понесе тежестта на доспехите си. Все пак прати му вест, татко, защото той е добре гледан всред силните хора на своя народ и тъй като беше мой другар в затвора, може да намери някого да се бие за мен. Кажи му — и то на него, на Уилфред, сина на Седрик, че и да живее, и да умре, Ребека е невинна. И ако бъде волята божия ти да загубиш дъщеря си, не оставай, старче, в тази страна на кръвопролития и жестокости. Иди в Кордова, където брат ти живее в безопасност под закрилата на трона, на трона на Боабдил, сарацинеца. Защото жестокостите на маврите към племето на Яков са по-малко, отколкото жестокостите на назаряните в Англия.“

Исак слушаше сравнително спокойно, докато бен Самуел четеше писмото, но после пак почна по ориенталски шумно и с ръкомахане да изразява скръбта си, раздираше дрехитеси, посипваше главата си с прах и викаше:

— Дъще моя, дъще моя! Плът от плътта ми! Кръв от кръвта ми!

— Все пак не губи кураж — успокояваше го равинът, — скръбта е безполезна. Стегни се, потърси този Уилфред, сина на Седрик. Той може да ти помогне със съвета или със силата си, този момък е добре гледан от Ричард, наречен от назаряните Лъвското сърце, а упорито се говори навред, че той се е върнал. Може Уилфред да успее да получи от него писмо, скрепено с неговия печат, с което да заповяда на тези кръвожадни хора, взели за срам и позор името си от храма господен, да не извършат намисленото от тях злодеяние.

— Ще го потърся — съгласи се Исак, — защото той е добър момък и съчувства на прокуденото еврейско племе. Но той не може да носи доспехите си, а кой друг християнин би се сражавал за подтиснатия ни народ.

— Но ти говориш като човек, който не познава друговерците — каза Равинът. — Със злато ще купиш храбростта им, също както със злато купуваш собствената си безопасност. Не губи кураж и тръгни веднага да подириш Уилфред от Айвънхоу. И аз тръгвам, защото би било голям грях да те оставя в такова тежко положение. Ще отида в Йорк, където са събрани много войници и здрави мъже, и бъди сигурен, че между тях ще намеря някого, готов да се бие за дъщеря ти, защо? то за тях златото е бог и за богатство те залагат и живота си, и земите си. Готов ли си да изплатиш парите, които ще им обещая от твое име?

— Разбира се — каза Исак. — Да бъде благословено небето, че ми даде утешител в нещастието! Но не им давай наведнъж всичко, което искат, защото ще видиш, че този проклет народ има навика винаги да иска килограми, а случва се да се задоволява с грамове. Все пак, нека бъде така, както ти кажеш, защото покрай тая работа не съм с ума си, пък каква полза бих имал от златото си, ако загине любимото ми дете.

— Сбогом — каза лекарят, — и нека всичко стане, както желаеш.

Те се прегърнаха и всеки тръгна по пътя си. Сакатият селянин остана известно време загледан след тях.

— Какви кучета са тия евреи! — каза си той. — Да не обърнат повече внимание на един свободен занаятчия, сякаш съм роб или турчин, или обрязан евреин като тях! Можеха поне да ми хвърлят някой и друг манкос^[3]. Не бях длъжен да им нося нечестивите драсканици и да рискувам да бъда омагьосан, както ми казаха толкова хора. Каква полза ще имам от жълтичката, която ми даде жената, ако пострадам, когато на Великден отида при свещеника да се изповядам, и ако трябва да му дам двойно повече, за да получа опрощение, и отгоре на всичко цял живот да ме наричат „еврейски пратеник!“. Трябва наистина да съм бил омагьосан, когато бях край това момиче. Но винаги се е случвало така с всекиго, който се доближи до нея, бил той евреин или християнин. Искаше ли тя услуга, всеки тичаше. И все пак колчем помисля за нея, бих дал и работилницата, и инструментите си, за да й спася живота.