Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монахът Тък
Черният рицар и монахът Тък
АвторУолтър Скот
Създаване1819 г.
Великобритания
Първо издание1819 г.
Великобритания
ИздателствоArchibald Constable and Co.
Оригинален езиканглийски
Жанррицарски роман, исторически роман
Видроман
НачалоIn that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham.
КрайWith the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE.
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ГЛАВА XLI

Привет на вас, велможи — прочути, знаменити!

От нас по-знатни вий сте, не сте и по-честити.

Добре дошли сте днес

във тоя весел лес,

где радости безброй разцъфват пред очите.

МЪКДОНЪЛД[1]

Новодошлите бяха Уилфред от Айвънхоу, възседнал коня на абата от манастира „Св. Ботолф“ и Гърт, който го придружаваше, яхнал бойния кон на рицаря. Айвънхоу безкрайно се изненада, когато видя господаря си цял изпръскан с кръв и шест-седем трупа, проснати тук-там из полянката, където бе станал боят. Той не бе по-малко изненадан да види Ричард, I заобиколен от толкова много горски последователи, които явно бяха разбойниците и следователно твърде опасна свита за един принц. Той се поколеба, чудейки се дали да се обърне към него като към Черния странстващ рицар, или другояче да се държи с него. Ричард схвана затруднението му.

— Не се бой, Уилфред, да ме наречеш Ричард Плантагенет — каза той, — тъй като ме виждаш заобиколен от хора с верни английски сърца, макар и да са били принудени, подтикнати от горещата си английска кръв, да се отклонят за малко от правия път.

— Сър Уилфред от Айвънхоу — приветства го храбрият главатар на разбойниците, като се доближи до него, — нямам какво да добавя към думите на нашия крал. Все пак, позволете ми да кажа не без известна гордост, че от всички мъже, които не малко са страдали, той мъчно ще намери по-верни поданици от тези, които сега са край него.

— Нямам основание да се съмнявам в това, храбрецо — рече Уилфред, — щом ти си един от тях. Но какво означават тези следи от смърт и опасности, тези убити мъже и опръсканите с кръв доспехи на моя принц?

— Предателството ни пресрещна, Айвънхоу — обясни кралят, — но благодарение на тези храбреци, то си получи заслуженото. А струва ми се, че и ти си предател — усмихна се Ричард, — много непослушен предател. Не ти ли заповядах изрично да почиваш в манастира „Свети Ботолф“, докато не ти заздравее раната?

— Заздравяла е вече — каза Айвънхоу, — дребна работа, все едно, одраскване от шило. Но защо, кажете, благородни принце, защо тревожите по такъв начин сърцата на верните си слуги, като излагате живота си на опасност с тези самотни пътешествия и безразсъдно смели приключения, сякаш той не струва повече от живота на един обикновен странстващ рицар, който не се интересува от нищо друго освен от това, на което случайно се натъкне с копието и меча си?

— Ричард Плантагенет — отвърна кралят — не търси по-голяма слава от тази, която могат да му спечелят добрият му меч и копието му. И Ричард Плантагенет се гордее повече с победа, спечелена само с помощта на собствения му здрав меч и крепка десница, отколкото, ако поведе в битка стохилядна войска.

— Но кралството ви, господарю мой — възрази му Айвънхоу, — има опасност да се разпадне кралството ви, грози го гражданска война. Какви ли не злини заплашват поданиците ви, ако загубят краля си в някоя от опасностите, на които ежедневно обичате да се излагате и на които ей сега за малко не станахте жертва.

— Хайде, хайде! Кралството ми, поданиците ми! — раздразни се Ричард. — Казвам ти, сър Уилфред, и най-добрите мои поданици на драго сърце ми връщат със същото за лудориите ми. Например моят извънредно предан слуга, Уилфред от Айвънхоу, не благоволява да изпълни изричните ми заповеди, а въпреки това мъмри краля си, задето не следва буква по буква съветите му. Кой от двамата има по-голямо основание да укорява другия? Но въпреки всичко прости ми, верни ми Уилфред. Както ти обясних в манастира „Свети Ботолф“, времето, което прекарах и ще прекарам тепърва, без да издам кой съм, ми е необходимо, за да могат приятелите ми и преданите ми благородници да съберат силите си така, че когато бъде оповестено завръщането на Ричард, той да поведе една могъща армия, която да всее страх и ужас сред враговете и по този начин да срази замисленото предателство, без дори да извади меч. Естотвил и Боуън няма да могат да съберат хората си и да се придвижат към Йорк за двадесет и четири часа. Чакам вест от Солзбъри от юг, от Бийчъм в Уоркшир и от Мълтън и Пърси от север. Канцлерът трябва да ни осигури Лондон. Ако се появя съвсем неочаквано, ще се изложа на опасности, от които нито копието, нито мечът ми биха ме спасили, макар и подкрепени от лъка на храбрия Робии или от тоягата на отец Тък, или от рога на мъдрия Уомба.

Уилфред се поклони в знак на подчинение, съзнавайки колко безсмислено бе да се бори с необуздания рицарски дух, който толкова често караше господаря му да се излага на лесно предотвратими опасности или по-скоро такива, които бе непростително от негова страна сам да търси. Ето защо младият рицар въздъхна и замълча. А Ричард, възхитен, че го бе накарал да престане със съветите си, макар вътрешно да признаваше обвиненията му за основателни, продължи разговора си с Робин Худ.

— Кралю на разбойниците — каза той, — няма ли да почерпиш своя събрат по служба? Че покрай усилието, което ми струваше да довърша тези негодници, отвори ми се голям апетит.

— Правичката да си кажа — отвърна разбойникът, — защото е под достойнството ми да излъжа ваша светлост, в склада ни има главно…

Той замълча, видимо смутен.

— Дивеч, нали? — досети се Ричард развеселен. — При нужда по-добра храна не можеш намери. Пък, което си е право, ако един крал не си стои в страната, та сам да си убива дивеча, струва ми се, че не би трябвало да вдига голяма гюрултия, ако го намери вече убит и готов за поднасяне.

— Тогава, ако ваша светлост отново почете с присъствието си едно от свърталищата на Робин Худ и хората му, ще има колкото ще дивеч, пък и някое шише бира, а може би и по някоя чашка сравнително добро вино, за да ви се услади дивечът още повече.

След това стрелецът ги поведе, последван от красивия монах, който навярно много повече се радваше на тази случайна среща с Робин Худ и горяните му, отколкото ако в качеството си на крал отново заемаше челно място сред високопоставените и разкошно облечени перове[2] и благородници. За Ричард Лъвското сърце нямаше по-голямо удоволствие в живота от това, да прави нови запознанства и да се впуща в приключения, а особено много му допадаха приключения, в които трябваше да посреща и преодолява опасности. В лицето на краля с лъвското сърце до голяма степен се превъплъти и поднови образът на блестящия, но безполезен рицар от романтичния епос. И в разпаленото си въображение той много повече ценеше личната слава, която си бе спечелил със собствените си военни подвизи, отколкото славата, с която един мъдър курс в политиката би покрил неговото управление. Ето защо неговото царуване можеше да се сравни с пътя на блестящ, бърз метеор, прелетял по небосвода и излъчил ненужна и знаменателна светлина, която всеобщият мрак мигновено поглъща. Певци и менестрели възпяваха рицарските му подвизи, но те не донесоха дълготрайни облаги на страната му — а върху такива теми историята обича да се спира по-надълго и да ги посочва за пример на грядущите поколения. Но на хората, сред които се намираше сега, Ричард се представи във възможно най-благоприятна светлина. Той беше весел, добре разположен и обичаше храбростта във всички слоеве на обществото.

Под огромен дъб набързо приготвиха трапезата, за да на-гостят английския крал, понастоящем окръжен от обявени извън законите на неговото управление мъже, които обаче сега му бяха и свита, и стража. Когато шишето няколко пъти мина от ръка на ръка, у простите горяни взе да изчезва страхопочитанието, което им вдъхваше присъствието на монарха. Заредиха се песни, разменяха се шеги, разказваха за минали подвизи, представени в най-благоприятна светлина. Така накрая почнаха да се хвалят с успешните си нарушения на закона, без някой да си спомня, че се намира пред естествения хранител на тези закони. Добре разположеният крал, който еднакво нехаеше и за високия си ранг, и с какви хора се събира, се смееше, пиеше и се шегуваше наред с веселата компания. Воден от вродения си здрав разум, Робин Худ искаше пиршеството-да се приключи, преди да се случи нещо, което да наруши преобладаващата хармония, особено като забеляза загриженото лице на Айвънхоу.

— Ние високо ценим честта, която ни оказа с присъствието си доблестният ни монарх — каза той настрана на Айвънхоу, — но не бих искал той да губи време, което може да се окаже особено ценно, като се има пред вид положението в кралството му.

— Право казваш, мъдри са думите ти, храбри Робин Худ — отвърна Уилфред. — При това, нека добавя, че онези, които се шегуват с кралската особа дори когато е в най-весело настроение, все едно, че си играят с малко лъвче, което при най-малкия повод ще те одраска и ще те захапе.

— Сега налучка точно това, от което се боя — рече стрелецът. — Моите хора са грубовати по природа и поради живота, който водят. Кралят е добродушен, но и сприхав. Мога ли да предвидя кога ще се засегне от нещо и колко рязко ще възрази. Време е да се тури край на пиршеството.

— Тогава ти ще трябва да нагласиш работата, храбри селянино — бе отговорът на Айвънхоу, — защото колкото пъти издалече съм му загатвал, той като че ли нарочно изявява желание да продължи веселбата.

— Толкова ли скоро се налага да рискувам да загубя и прошката, и благоволението на моя крал? — каза Робин Худ, като се спря за момент. — Но кълна се в свети Христофор, друг изход няма. Не бих заслужил неговото благоразположение, ако не съм готов да го загубя за негово добро. Ей, Скадлок, я се скрий там зад оня гъстак и надуй рога по нормански, и то веднага, без никакво маене, ако ти е мил животът.

Скадлок се подчини на водача си и след малко веселата дружина се стресна от звука на неговия рог.

— Зовът на Малвоазен — викна воденичарят, като скочи на крака и грабна лъка. Монахът захвърли шишето и хвана дебелата си тояга. Уомба се спря насред някаква шеговита история и хукна да взема меча и щита си. Всички останали грабнаха оръжие.

Мъже, които като тях живеят от ден за ден, много лесно се нагаждат от угощението към бойна обстановка. А за Ричард тази промяна само продължи удоволствието му. Той заповяда да донесат шлема и по-тежките части от доспехите му, които беше свалил. Докато Гърт му ги слагаше, той даде строги нареждания на Уилфред, с риск да си навлече крайното му недоволство, да не участвува в схватката, която очакваше.

— Стотици пъти си се сражавал за мен, Уилфред, и аз само съм гледал. Днес ти само ще гледаш и ще видиш как Ричард ще се бие за своя приятел и васал.

Междувременно Робин Худ бе разпратил няколко души в различни посоки, уж да разузнаят действията на врага. Когато видя, че всички се бяха разпръснали, той отиде при Ричард, който беше вече напълно въоръжен, коленичи и поиска прошка от своя крал.

— За какво, добри ми селянино? — попита го Ричард малко раздразнено. — Не съм ли ти вече опростил всички твои деяния? Думата ни да не е перо, което полюляваме насам-натам помежду си? Оттогава как си имал време пак да се провиниш?

— Там е лошото, че отново се провиних пред вас — отвърна селянинът, — ако се приеме за провинение да измамиш своя крал за негово добро. Тоз рог, дето го чухте, не бе на хората на Малвоазен. Аз дадох нареждане да го надуят, за да разтуря веселбата, която ви отнемаше времето, необходимо за по-важни ваши дела.

Сетне той се изправи, скръсти ръце на гърди и по-скоро почтително, отколкото покорно, зачака отговора на краля с пълното съзнание, че може да го е засегнал, но и уверен в правотата на подбудите си. Лицето на Ричард пламна от гняв. Но това трая само миг и чувството му за справедливост веднага взе връх.

— Кралят на Шерууд скъпи дивеча и виното си, когато черпи краля на Англия! Добре, храбри ми Робин! Но когато ти дойдеш да ме посетиш в хубавия Лондон, надявам се, че ще се проявя като по-малко стиснат домакин. Всъщност си прав. И така, да възседнем конете си и да тръгнем на път. Уилфред от един час вече проявява нетърпение. Кажи ми, юначни ми Робин, имаш ли случайно в четата си приятел, който не се задоволява да те съветва, а непременно държи да направлява действията ти и изглежда много печален, когато си позволяваш да действаш по свое усмотрение.

— Точно такъв е заместникът ми, малкият Джон, който сега е на поход чак към границите на Шотландия. Да си призная, ваше величество, понякога се дразня от твърде откровените му съвети. Но когато помисля, не мога за дълго да се сърдя на човек, който проявява толкова голяма загриженост само от желание да служи усърдно на господаря си.

— Имаш право, добри селянино — отвърна Ричард. — Ако от една страна имах Айвънхоу, който да ми дава сериозни съвети и да ги подкрепва със сериозния израз на лицето си, и от друга тебе, който ме принуждава с хитрост да правя това, що според тебе е от най-голяма полза за мен, в целия християнски и езически свят не би се намерил монарх, по-ограничен в свободата на действията си от мен. Но хайде, господа, да поемем безгрижно пътя си към Кънингзбърг и да не говорим повече за това.

Робин Худ ги увери, че е пратил една дружина свои хора напред по пътя, които непременно ще открият всякакви засади и веднага ще ги предупредят. Той бил почти уверен, че пътищата са безопасни или в противен случай, че те ще бъдат своевременно уведомени за опасността и ще могат да разчитат на голям отряд стрелци, които самият той възнамерявал да предвожда в същото направление.

Мъдрите и грижливи предпазни мерки, които Робин бе взел за неговата безопасност, трогнаха Ричард и окончателно заличиха и малкото раздразнение, което може би още изпитваше към стрелеца заради извършената спрямо него измама. Той още веднъж подаде ръка на Робин Худ, увери го, че напълно му прощава и че може за в бъдеще да разчита на благоволението му, и че е твърдо решен да ограничи тираничното приложение на правото за използуване на горите и другите потиснически закони, които тласкаха към бунт толкова много английски селяни. Но добрите намерения на Ричард към смелия разбойник бяха осуетени от ненавременната му смърт. Хартата на горите насила бе изтръгната от крал Джон, когато последният наследи героичния си брат. А останалата част от живота на Робин Худ, както и разказа за вероломното му убийство, ще намерите в онези написани с черни тлъсти букви старинни стихосбирки, които някога са се продавали на нищожна цена от половин пени —

Сега, купувани на евтина цена,

за всеки грам със злато се заплаща.

Разбойникът се оказа прав в предвижданията си. Слънцето още беше над хоризонта, когато кралят, придружен от Айвънхоу, Гърт и Уомба, без всякакви препятствия по пътя, видя пред себе си замъка Кънингзбърг.

Малко са в Англия по-красиви и величествени гледки от околностите на тази стара саксонска крепост. Спокойната тиха река Дон се вие през амфитеатрално разположени ридове, където красиво се редят нивя и гори, а на възвисяващия се над реката хълм се издига добре защитена със стени и ровове старинна сграда, саксонското име на която показва, че преди норманското нашествие е била резиденция на английските крале. Външните стени навярно са пристроени от норманите, но централната кула на замъка, изглежда, е от древни времена. Разположена е на хълма в единия край на вътрешния двор и представлява пълен кръг с диаметър може би от двадесет и пет стъпки. Стената е извънредно дебела, подпряна и защитена от шест огромни издадени навън подпори, които се издигат от всички страни на кулата, сякаш за да я подсилят и поддържат. На доста голяма височина от основите тези масивни подпори са изцяло зазидани, но към върха са кухи и завършват с малки кулички, свързани с централните части на замъка. За любителите на живописни гледки тази огромна сграда с отличителните й особености, погледната отдалече, представлява толкова голям интерес, колкото вътрешността на замъка за страстния любител на старини, която мислено го пренася в дните на Хептархията. Казват, че една могила недалеч от замъка била гробница на знаменития Хенгист. А в близкия църковен двор показват различни любопитни старинни паметници.[3]

Когато Ричард Лъвското сърце и свитата му доближиха това примитивно и все пак монументално здание, то не беше обкръжено от външни укрепления, както е сега. Саксонският архитект бе изчерпал изкуството си, като бе направил главната кула лесно защитима, около нея нямаше нищо освен висока ограда от дебели колове.

Огромно черно знаме, което се развяваше на върха на кулата, известяваше, че погребалните обреди за покойния собственик още не бяха привършени. По него нямаше никакви емблеми, защото хералдическите девизи бяха нововъведение дори сред самото норманско рицарство, а за саксонците бяха съвсем непознати. Но над портата имаше друго знаме, с доста примитивно нарисуван бял кон, който чрез добре известния символ на Хенгист и саксонските му бойци, показваше от каква народност и с какъв ранг бе покойникът.

Около замъка цареше голямо оживление, защото при, такива погребални пиршества бе прието да се проявява най-щедро гостоприемство, така че канеха не само най-далечните роднини на покойника, но и обикновени, случайни странници. Понеже покойният Ателстън бе извънредно богат и високопоставен, този обичай бе спазен до най-големи подробности.

Ето защо много хора на групи сновяха нагоре-надолу по хълма, на който бе разположен замъкът. А когато кралят и придружаващите го минаха през отворените и неохранявани врати на външната ограда, гледката, която им се представи в заграденото пространство, мъчно можеше да се свърже с повода на този сбор. На едно място готвачи с голямо усилие печаха огромни волове и тлъсти овце, на друго отваряха бъчви с пиво, с което щедро черпеха гостите. Събрани на групи, най-различни хора лакомо поглъщаха храната и пиеха напитките, предоставени им в неограничени количества. Оголелият саксонски крепостник утоляваше полугодишния си глад и жажда в един ден, отдаден на чревоугодничество и пиянство; гражданинът, и занаятчията от еснафа по свикнали да си угаждат, с охота си хапваха или пък с любопитство преценяваха колко малц има в пивото, както и умението на пивоваря. Имаше и някои от по-бедните нормански благородници, които се отличаваха с обръснатите си бради и къси плащове, а и не по-малко с това, че не се отделяха един от друг, гледаха с голямо презрение на цялото тържество, дори когато благоволяваха да си вземат от вкусете блюда, с които толкова щедро ги угощаваха.

Разбира се, имаше безброй много просяци наред със странстващи войници, завърнали се от Палестина (поне така твърдяха); амбулантни търговци излагаха стоката си; тъгуващи занаятчии търсеха работа; а странстващи поклонници, дошли от божи гроб, нередовни свещеници, саксонски менестрели и уелски певци-поети тихо шепнеха молитви и изтръгваха от арфите, цигулките и китарите си фалшиви погребални песни. Един възхваляваше Ателстън в скръбна панагерика; друг в саксонска родословна поема изброяваше чудатите неблагозвучни имена на благородните му предци. Не липсваха и шутове, и фокусници, нито пък се считаше за неподобаващо и неприлично те да упражняват професията си на погребално тържество. Нещо повече, отношението на саксонците при такива случаи беше толкова естествено, колкото и първобитно. Ако опечаленият изпитваше жажда, имаше какво да пие; ако огладнееше, имаше и храна. А налегнеше ли скръб сърцето, доставяха му се възможности да се развесели или поне да се развлече. Присъстващите далеч не считаха за нужно да презрат тези средства за утеха, макар че от време на време сякаш изведнъж се сещаха по какъв случай са се събрали и мъжете почваха да стенат единогласно, докато жените — а те бяха твърде многобройни — надигаха глас и виеха от скръб.

Такава картина се представи пред погледа на Ричард и витата му, когато влязоха в двора на замъка Кънингзбърг. Сенешалът или домоуправителят благоволяваше да обърне внимание на групите от по-маловажни гости, които непрекъснато влизаха или си отиваха, само дотолкова, доколкото бе необходимо, за да запази редът. Все пак му направи впечатление красивата външност на краля и на Айвънхоу, още повече, защото лицето на последния му се видя познато. Освен това пристигането на двама рицари, а облеклото им ги определяше като такива, бе рядко събитие на саксонско тържество и не можеше да не се сметне за чест на покойника и близките му. В черните си дрехи, с белия си жезъл в ръка — символ на длъжността му, — тази важна особа си проби път между пъстрата тълпа от гости и поведе Ричард и Айвънхоу към входа на кулата. Гърт и Уомба бързо намериха познайници в двора и не си позволиха да се натрапят, докато не бъдат повикани.

Бележки

[1] Джордж Мъкдонълд (1824–1905) — поет и романист. — Б. пр.

[2] Благородническа титла през средните векове. — Б. пр.

[3] Бележка за замъка Кънингзбърг.