Уолтър Скот
Айвънхоу (35)

ГЛАВА XXXII

Повярвай ми, държава без закони няма,

с едикти кралството живей, градът — със харти

и даже дивият разбойник в лесовете

следа от някакъв порядък е запазил.

Откак Адам с листо зелено се прикривал,

човек с човеците в съюз живей — законът

създаден е тази дружба да крепи.

СТАРИННА ПИЕСА

Зората вече бе заляла горските поляни. Бисерни капчици роса блестяха по зелените клони. Кошутата извеждаше малките си от закритието сред високата папрат към по-откритите горски пътеки и никакъв ловец не дебнеше да пресрещне гордия елен, който крачеше начело на рогатото стадо.

Всички разбойници бяха събрани край сборищното дърво в Хартхил Уок, дето бяха прекарали нощта, възстановявайки силите си след уморителната битка кой с вино, кой със сън, мнозина пък с разговори за събитията през изминалия ден и в пресмятане на плячката, която победата бе дала на разположение на водача им.

И наистина плячката бе много голяма, защото, макар че много нещо бе унищожено от огъня, голямо количество скъпи съдове, доспехи и великолепни дрехи бяха спасени благодарение на усилията на неустрашимите разбойници, които не се спираха пред никакви опасности, когато ги очакваше такава богата награда. Но законите на техния отряд бяха толкова строги, че никой не се осмеляваше да си присвои каквато и да било част от плячката, която бяха струпали накуп, за да я разпредели вождът им.

Сборището им бе край един стар дъб, но не същият, при който Локсли по-рано бе довел Гърт и Уомба, а друг, разположен в средата на нещо като амфитеатър в гората на около половин миля от разрушения замък Торкилстън. Тук бе заел Локсли мястото си — един трон от чим под преплетените клони на огромния дъб. Неговите горяни бяха насядали наоколо му, а на Черния рицар той бе отредил място от дясната си страна, на Седрик пък — от лявата.

— Простете ми, че си позволявам тази свобода, благородни господа — рече той, — но в тези горски поляни аз съм монарх. Тук е моето царство и моите непокорни поданици биха си съставили лошо мнение за величието ми, ако тук, в собствените си владения, отстъпя мястото си на кой и да е друг смъртен. Сега, господа, виждал ли е някой нашия капелан? Къде е нашият монах-веселяк? На християни подобава да започнат утринната си работа с молитва.

Но никой не беше виждал отшелника от Копмънхърст.

— Недай боже! — рече главатарят на разбойниците. — Да не би нашият весел поп да се е позабавил по-дълго, отколкото трябва при бъчвите с вино? Видя ли го някой при превземането на замъка?

— Аз — рече воденичарят, — аз го видях до вратата на една изба и го чух да се кълне във всички светии от календара, че ще опита гасконското вино на Фрон де Бьоф.

— Дано всички светии да са го закриляли — рече вождът, — да не е пийнал повечко от бъчвите и да е загинал под развалините на замъка! Върви, воденичарю! Вземи достатъчно хора, потърси го там, където си го видял за последен път, заливай с вода нажежените развалини, камък по камък ще накарам да ги обърнат, ала няма да позволя да се загуби моят монах-веселяк.

Големият брой доброволци, които се заеха с изпълнението на тази задача, когато предстоеше тъй много интересуващото ги разпределение на плячката, показваше колко присърце имаха всички разбойници безопасността на своя духовен баща.

— Междувременно, нека се заловим за работа — каза Локсли, — защото, щом се разчуе нашия смел подвиг, бандите на де Брейси, на Малвоазен и на другите съюзници на Фрон де Бьоф ще настъпят срещу нас. Затова ще бъде по-безопасно да се оттеглим от тези места. Благородни Седрик — обърна се той към Саксонеца, — плячката е разделена на две части. Избери си, каквото ти харесва, за да възнаградиш хората си, които участваха заедно с нас в това начинание.

— Добри ми селянино — рече Седрик, — мъка подтиска сърцето ми. Благородният Ателстън от Кънингзбърг, последната издънка на рода на светия Изповедник^[1], го няма вече! С него рухнаха надежди, които нищо не може да възкреси. С неговата кръв бе угасена една искра, която човешкият дъх не може вече да разпали! Моите хора, освен малцината, които са сега при мене, ме чакат, за да пренесем тленните му останки до последното им жилище. Лейди Роуина желае да се върне в Ръдъруд и тя има нужда от добра охрана по пътя. Затова аз трябваше още по-рано да си тръгна оттук, но чаках, не за да взема частта си от плячката — защото кълна се в бога и в свети Уитоулд, че нито аз, нито някой от хората ми ще се докосне до нея, — чаках, за да изкажа благодарността си на тебе и храбрите ти стрелци за живота и честта, които спасихте.

— Но ние свършихме най-много половината от работата — възрази главатарят на разбойниците. — Вземи от плячката, за да възнаградиш своите хора и съседите си.

— Аз съм достатъчно богат, за да ги възнаградя сам — отвърна Седрик.

— А пък някои — намеси се Уомба — бяха достатъчно хитри сами да се възнаградят. Те не си отиват съвсем с празни ръце. Всички не носим шутовски дрехи я!

— Нищо — рече Локсли, — нашите закони не обвързват никого освен самите нас.

— Но тебе, бедни мой слуга — рече Седрик, като се обърна и прегърна шута си, — как ще възнаградя тебе, който не се побоя да изложиш тялото си на вериги и смърт заради мене! Всички ме изоставиха, а; бедният смешник ми остана верен!

Докато говореше, в очите на коравия тан имаше сълзи — те говореха за чувство, което дори смъртта на Ателстън не бе успяла да заглуши. В полуинстинктивната привързаност на шута имаше нещо, което го трогна по-дълбоко от самата смърт.

— Недей — рече шутът, като се измъкна от обятията на господаря си. — Ако ми се отплащаш за службата с водата на очите си, и шутът ще трябва да заплаче за компания и тогаз какво ще стане със занаята му? Но, чичо, ако наистина искаш да ми доставиш радост, моля ти се, прости на моя другар в игрите, Гърт, който си открадна една седмица от службата при теб, за да служи на сина ти.

— Да му простя ли? — извика Седрик. — Не само ще му простя, но и ще го възнаградя! Коленичи, Гърт!

Свинарят моментално коленичи пред краката на господаря си.

— Ти вече не си крепостник и роб — рече Седрик, като го докосна с една вейка. — Ти вече си свободен и неприкосновен и в града, и вън от града, и в гората, и в полето. От мое име и от името на моя род давам на тебе и на твоя род во веки веков парче земя от владенията си в Уолбрум. И нека божието проклятие падне на всеки, който се осмели да ти го оспори!

Не вече крепостник, а свободен човек и земевладелец, Гърт скочи на крака и рипна два пъти почти колкото боя си от земята.

— Дайте ми бързо ковач и пила — викна той — да махна този гердан от шията на един свободен мъж! Благородни господарю! Твоят дар удвоява силите ми и аз двойно посмело ще се боря за теб! В гърдите ми живее свободен дух — аз вече не съм същият човек, ни за себе си, ни за околните. Хей, Фангз — обърна се той към вярното си псе, което, виждайки радостта на господаря си, започна да скача наоколо му, за да изрази и своята радост, — познаваш ли още господаря си?

— Да — каза Уомба, — Фангз и аз още те познаваме, Гърт, макар че трябва да си останем с герданите. Само че ти може би ще се забравиш и ще забравиш и нас.

— Наистина трябва да забравя себе си, за да забравя тебе, верни ми друже — рече Гърт, — и ако свободата ти подхождаше, Уомба, господарят ни сигурно щеше да ти я дари.

— Не — каза Уомба, — хич не мисли, че ти завиждам, братко Гърт. Крепостникът си седи край огъня в замъка, когато свободният отива на полесражението. А както е казал Алдхелм от Мамзбъри — по-добре глупец на пиршество, отколкото мъдрец на война.

В този миг се чу конски тропот и се показа лейди Роуина, заобиколена от неколцина ездачи и голяма група пеши войници, които весело размахваха пики и дрънчаха с алебарди, за да изразят радостта си от нейното освобождение. Самата тя, скъпо облечена и яхнала дорест жребец, си бе възвърнала всичката царственост, и само необикновената й бледост показваше страданията, които бе преживяла. Прекрасното й лице, макар и тъжно, носеше вече белега на зараждащата се надежда за бъдещето и на дълбока признателност за спасението. Тя знаеше, че Айвънхоу е в безопасност, знаеше също, че Ателстън е мъртъв. Първото я изпълваше с най-искрена радост, а ако не изпитваше истинска радост от смъртта на Ателстън, можем да й простим чувството на облекчение при мисълта, че няма повече да я тормози единственият въпрос, по който настойникът й Седрик досега й бе противоречил.

Когато Роуина поведе коня си към мястото, дето седеше Локсли, този смел селянин, и всичките му хора с някакво вродено чувство за вежливост станаха да я посрещнат. Кръвта нахлу в страните й, когато тя любезно махна с ръка и като се поклони така ниско, че хубавите й разпуснати коси за миг се смесиха с буйната грива на коня, с малко, но добре подбрани думи изрази своята признателност и благодарност на Локсли и другите си спасители.

— Да ви благослови бог, храбри юнаци — завърши тя. — Бог и дева Мария да ви благословят и да ви възнаградят, задето тъй смело рискувахте живота си, за да помогнете на подтиснатите! Ако някога някой от вас е гладен, помнете, че Роуина има храна, ако някой е жаден — тя има много бъчви с вино и тъмна бира. Ако пък норманите ви подгонят от тези места, Роуина има гори, където храбрите й спасители могат да скитат напълно свободно и никой горски пазач не ще се интересува чия стрела е повалила елена.

— Благодаря, благородна лейди — каза Локсли, — благодаря от името на момците ми и от мое име. Но стига ни тази награда, че те избавихме. Ние, които скитаме по тези гори, вършим много неразумни дела и нека спасението на лейди Роуина ни служи за изкупление на греховете.

Като се поклони още веднъж от коня си, Роуина се обърна да си върви. Но докато чакаше Седрик, който щеше да я придружи и който също се сбогуваше, тя неочаквано се озова близо до пленения де Брейси. Той стоеше дълбоко замислен под едно дърво със скръстени на гърдите ръце и Роуина се надяваше, че ще мине, без да я забележи. Но той вдигна очи и като я видя, красивото му лице стана тъмночервено от срам. За момент се поколеба, после направи крачка напред, хвана поводите на коня й и коленичи пред нея.

— Ще благоволи ли лейди Роуина да хвърли поглед върху един пленен рицар, върху един опозорен рицар?

— Господин рицарю — отвърна Роуина, — в начинания като вашето истинският позор е в успеха, а не в поражението.

— Победата, лейди, би трябвало да смекчи сърцето ви — отговори де Брейси. — Но само, ако знам, че лейди Роуина прощава насилието, което бе плод на една злощастна страст, тя скоро ще разбере, че де Брейси умее да й служи и по-благородно.

— Прощавам ви, господин рицарю — рече Роуина. — Прощавам ви като християнка.

— Което ще рече — рече Уомба, — че съвсем не му прощава.

— Но аз никога не мога да ви простя страданията и опустошенията, които причинихте с вашата лудост — продължи Роуина.

— Пусни поводите на дамата — каза Седрик, като се приближи. — Кълна се в светлото слънце над нас, че ако не беше срамота, щях да те закова на земята с копието си. Но да знаеш, Морис де Брейси, че скъпо ще платиш за своя дял от това низко дело.

— Безопасно е да се заканва човек на един пленник — каза де Брейси. — Но кога ли саксонецът е знаел що е вежливост.

И като се дръпна назад, той пусна дамата да мине.

Преди да си отиде, Седрик изрази особената си благодарност на Черния рицар и настойчиво го покани да го придружи в Ръдъруд.

— Знам — рече той, — че вие, странстващите рицари, обичате да носите съдбата си на върха на копието си и пет пари не давате за земя и имот. Но войната е невярна любовница и един дом е хубаво нещо дори за воин, чийто занаят е странстването. Ти си спечели дом в замъците на Ръдъруд, благородни рицарю. Седрик е достатъчно богат да възнагради пострадалия от съдбата и всичко, което притежава, принадлежи на неговия спасител. Затова ела в Ръдъруд не като гост, а като син или брат.

— Седрик вече богато ме възнагради — отвърна рицарят, — като ме научи да ценя саксонските добродетели. Ще дойда в Ръдъруд, храбри саксонецо, и то скоро, но сега важни и неотложни работи ме викат далеч от твоя замък. Но може би, когато дойда, ще ти поискам дар, който ще постави на изпитание дори твоята щедрост.

— Давам ти го, преди да го назовеш — рече Седрик, стискайки с готовност облечената в ръкавица десница на Черния рицар. — Давам ти го, та макар и да е половината ми състояние.

— Не залагай думата си така леко — каза рицарят на букаите. — Все пак аз се надявам да получа това, което ще поискам. Засега, довиждане!

— Искам само да ти кажа — прибави Саксонеца — че през време на погребалните тържества за благородния Ателстън, аз ще пребивавам в неговия замък в Кънингзбърг. Вратите му ще бъдат отворени за всички, които желаят да участвуват в погребалното пиршество. И аз казвам от името на благородната Едит, майката на загиналия принц, че те никога няма да бъдат затворени за този, който се би така храбро, макар и безуспешно, за да спаси Ателстън от нормански вериги и норманска стомана.

— Да, да — намеси се Уомба, който бе заел мястото си до своя господар, — хубаво хапване ще падне. Жалко, че благородният Ателстън не може да пирува на собственото си погребение. Но той — продължи шутът, вдигайки тържествено очи към небето, — той сега вечеря в рая и сигурно добре си похапва.

— Млъкни и върви — сопна му се Седрик, но сдържа гнева си от тази неуместна шега заради неотдавнашните заслуги на Уомба. Роуина махна грациозно ръка за сбогом на рицаря на букаите, Саксонеца му каза сбогом и те отминаха по широката поляна.

Те едва се бяха отдалечили, когато неочаквано иззад зелените дървета се показа процесия, която бавно зави по склона и пое същата посока, по която бяха тръгнали Роуина и нейните хора. Монасите от един близък манастир, в очакване на богатите дарове за бог да прости, за които Седрик бе споменал, придружаваха носилката с тялото на Ателстън и пееха химни, докато васалите на Ателстън тъжно и тържествено носеха на раменете си носилката към замъка Кънингзбърг, дето щяха да го положат в гроба на Хенгист, от когото покойният водеше потеклото си. Много от васалите се бяха сбрали при вестта за неговата смърт и придружаваха ковчега привидно унили и скръбни. Разбойниците пак станаха на крака и оказаха същата проста и непресторена почит към смъртта, каквато преди малко бяха оказали към красотата. Бавният напев и тъжните крачки на монасите им напомняха за техните другари, паднали във вчерашните сражения. Но такива спомени не занимават дълго хора, които водят деен и пълен с опасности живот, и преди още вятърът да бе отнесъл звуците на траурния марш, горяните вече се върнаха към подялбата на своята плячка.

— Смели рицарю — рече Локсли на Черния боец, — без твоето добро сърце и мощна ръка нашето начинание щеше да бъде обречено на провал. Ще благоволиш ли да си избереш от този куп трофеи туй, което най-много ще те радва и ще ти напомня за нашето сборищно дърво?

— Приемам предложението ти — каза рицарят — също тъй искрено, както ти го правиш, и моля да ми разрешите да постъпя с Морис де Брейси, както аз намеря за добре.

— Той е твой — отвърна Локсли — за негов късмет! Иначе този тиранин щеше да украси най-високия клон на нашия дъб заедно с всички негови наемници, които можем да съберем и да накачим като жълъди наоколо му. Но той е твой пленник и затова е в безопасност, макар че е убил и баща ми!

— Де Брейси — каза рицарят, — ти си свободен. Върви си! Този, чийто пленник си, не се унижава да си отмъщава подло за миналото. Но внимавай в бъдеще, че може да те сполети нещо по-лошо. Морис де Брейси, казвам ти — внимавай!

Де Брейси мълчаливо направи нисък поклон и се канеше да се оттегли, когато разбойниците го обсипаха с клетви и подигравателни подвиквания. Гордият рицар изведнъж се спря, обърна се, скръсти ръце, изправи се с целия си ръст и извика:

— Я да мълчите, псета такива! Сега лаете, а когато гонеха елена, не смеехте да отворите уста! Де Брейси презира вашите ругатни, както би презирал и овациите ви. Приберете се във вашите гъсталаци и хралупи, бандити такива! И си трайте, когато дори на миля разстояние от бърлогите ви се говори за рицарски и благородни дела.

Тази неуместна самонадеяност щеше да спечели на де Брейси един залп от стрели, ако не се бе намесил бързо и властно Локсли. В това време рицарят грабна поводите на един от конете, които бяха доведени от конюшните на Фрон де Бьоф и стояха наблизо, готови оседлани като ценна част от плячката. Той се метни на седлото и препусна през гората.

Когато стихна суматохата, главатарят сне от шията си скъпия рог и пояс, който неотдавна бе спечелил на състезанието по стрелба в Ашби.

— Благородни рицарю — обърна се той към Черния рицар, — ако не считаш, че е под достойнството ти да приемеш рог, който някога е носил един английски селянин, ще те помоля да задържиш този за спомен за смелостта си. И ако някога имаш работа насам и както често се случва на достойните рицари, си здраво притиснат от врага в коя и да е гора между реките Трент и Рииз, изсвири тези три mots^[2] ей така: „Уоса — хоу!“ и твърде е възможно да ти дойдат помощници и спасители.

Той наду рога и няколко пъти изсвири зова, докато рицарят запомни нотите.

— Покорно благодаря за този дар, храбри селянино — каза рицарят. — Никога, даже и в най-голяма беда, няма да ми трябват по-добри помощници от тебе и твоите горяни.

После и той на свой ред наду рога, та гората екна.

— Добре и ясно го изсвири — рече селянинът. — Да пукна, ако ти не си така опитен в горското изкуство, както във военното! Кълна се, че някога и ти си стрелял по елени. Другари, запомнете тези три mots — това е зовът на рицаря на букаите и ако някой от вас го чуе и не му се притече на помощ, ще накарам да го изгонят от нашия отряд, като го нашибат със собствения му лък.

— Да живее Локсли! — провикнаха се селяните. — Да живее Черния рицар на букаите! Дано скоро да има нужда от нашата помощ, та да види как охотно ще му я дадем!

Сега Локсли се зае с подялбата на плячката, която извърши с най-похвално безпристрастие. Една десета част бе отделена за църквата и за други богоугодни дела. После бе отделена една част за нещо като обществен фонд. Друга част бе отделена за вдовиците и децата на загиналите или за молитви за душите на онези, които нямаха семейства. Остатъкът бе поделен между стрелците според ранга и заслугите им, като вождът им преценяваше всички спорни въпроси разумно и всички напълно се подчиняваха на решението му. Черния рицар бе не малко изненадан да види, че хора, които живеят извън законите, се управляват помежду си тъй справедливо и редно и всичко, което наблюдаваше, потвърди впечатлението му за ума и способностите на техния водач.

Когато всеки си взе своя дял от плячката, а ковчежникът заедно с четирима едри селяни пренасяше онова, което бе отредено за обществен фонд в сигурно скривалище, остана без стопанин делът, който бе определен за църквата.

— Много ми се ще да узнаем нещо за нашия веселяк капелан — каза водачът. — Той няма обичай да отсъства, когато се благославя трапеза или се дели плячка. Пък и негов дълг е да се погрижи за този десетък от нашето предприятие. Може би неговата служба е изкупила някои от прегрешенията му като монах. Освен туй аз имам тук наблизо един пленник — негов събрат духовник — и ми се ще отецът да ми помогне да уредя и неговия въпрос както подобава. Много ме е страх, че нещо лошо се е случило на нашия грубоват калугер.

— Много бих съжалявал, ако е така — каза рицарят на букаите, — защото съм му задължен за гостоприемството му през една весела нощ, прекарана в килията му. Хайде да се върнем в развалините на замъка — там може би ще узнаем нещо за него.

Докато говореха, селяните със силен вик известиха за пристигането на този, за чиято съдба се тревожеха. Същото потвърди и гръмовният глас на самия отец още преди да съзрат едрата му фигура.

— Сторете място, веселяци! — викаше той. — Сторете място за духовния си баща и неговия пленник. Викнете още един път добре дошъл! Аз идвам, благородни вожде, като орел с плячка в ноктите си!

Пробивайки си път сред окръжилите го, които се заливаха от смях, той се яви величествен и тържествуващ, като размахваше в едната си ръка алебардата, а с другата дърпаше един оглавник, единият край на който бе вързан около шията на нещастния Исак от Йорк. Превит от мъка и ужас, Исак се влачеше подир победоносния калугер, който викаше високо:

— Къде е Алън-а-Дейл, да ме възпее в балада или поне в песенчица? Кълна се в свети Хърмангилд, този некадърен странстващ певец винаги се запилява някъде, когато му се представя случай да възпее храбростта!

— Отче стрелецо — рече войводата, — ти май си полял литургията тази сутрин, макар че е още раничко. В името на свети Никола, кого ни водиш?

— Пленник на моя меч и на моето копие, благородни предводителю — отвърна отшелникът от Копмънхърст, — или по-скоро на моя лък и на моята алебарда. Но със своето богословие аз го спасих от много по-черно робство. Говори, евреино, не те ли откупих аз от сатаната? Не те ли научих да казваш „Веруюто“ и „Отче наш“, и „Аве Мария“? Не прекарах ли цяла нощ да пия за твое здраве й да ти обяснявам тайните на вярата?

— За бога! — извика бедният евреин. — Няма ли кой да ме избави от този луд… искам да кажа — от този свет човек?

— Каква е тази работа, евреино? — запита отшелникът заплашително. — Да не се отмяташ пак от вярата, евреино? Да знаеш — ако се върнеш пак към неверието си, макар че не си крехък като прасе-сукалче — де да имаше сега едничко да си закуся с него, — не си чак толкова жилав, че да не ставаш за печене. Успокой се, Исак, и повтаряй след мене! Аве Мария!…

— Хайде, без богохулства, щури калугерю! — рече Локсли. — Я по-добре ни разкажи къде намери своя пленник?

— Кълна се в свети Дънстън — рече отецът, — намерих го там, където търсех нещо по-хубавичко! Мръднах до избата да видя какво може да се спаси там. Защото, макар че една чаша горещо вино с подправки е достойно за императорска вечеря, рекох си, че ще бъде жалко толкова много вино да се сгрее изведнъж. Таман бях докопал едно буренце мадейра и се канех да викам на помощ някои от тези ленивци, дето никога не може да ги намери човек, кога има да се върши добро дело, и забелязах една тежка обкована врата. „Аха! — рекох си аз. — В това тайно подземие е сигурно най-хубавото вино и този бандит, икономът, като са го обезпокоили в работата му, е оставил ключа на вратата.“ Влязох аз вътре и нищо не намерих освен куп ръждясали вериги и туй еврейско псе, което веднага безусловно ми се предаде в плен. Аз само се подкрепих след уморителния труд с една чашка от винцето, от което ушите ми бръмват, и се канех да отведа пленника си, когато с гръм и трясък се срутиха стените на една външна кула (да им изсъхнат ръцете на тия, дето не са я построили по-здраво!) и ни пресякоха пътя. С грохот падаха кула след кула и аз току се простих с живота! И като считах, че е позор за човек с моето призвание да си отиде от тоя свят в компанията на един евреин, вдигнах алебардата да му избия мозъка. Ама се смилих над белите му коси и реших, че е по-добре да сложа алебардата и да поема духовното оръжие за спасение на душата му. И — да ме благослови свети Дънстън — семето падна на добра почва. Само че, кое от приказки цяла нощ за тайните на вярата, кое от пост (защото няколкото глътки мадейра, с които си бях поизострил мозъка, бяха дребна работа), главата ми е май замаяна. Съвсем се бях изтощил. Жилбер и Уибълд знаят на какво дередже бях, когато ме намериха — съвсем бях капнал.

— Можем да бъдем свидетели — каза Жилбер. — Когато разчистихме развалините и с помощта на свети Дънстън попаднахме на стълбата към тъмницата, намерихме буренцето с мадейра полуизпразнено, евреинът полумъртъв и отеца повече от полу… изтощен, както казва той.

— Негодници недни! Лъжци такива! — обиди се отецът. — Вие и вашите лакоми другари изпихте мадейрата за утринна почерпка. Наречете ме езичник, ако не я пазех да я опита нашият главатар. Но какво значение има това? Евреинът е покръстен и разбира всичко, което му разказах, почти така добре, както самият аз.

— Вярно ли е това, евреино? — запита Локсли. — Наистина ли се отричаш от неверието си?

— Имайте милост към мене — замоли се евреинът, — та аз не разбрах нито дума от това, що преподобният свещеник ми разправя през тази страшна нощ! Уви! Аз бях тъй объркан от терзания, страх и скръб, че дори нашият свет отец Аврам да бе дошъл да ми проповядва, щеше да намери един глух слушател.

— Лъжеш, евреино, сам знаеш, че лъжеш! — каза калугерът. — Аз ще ти напомня само една дума от нашия разговор — ти обеща да подариш цялото си имущество на светия ни орден.

— Бог да ми е на помощ, справедливи господа — възкликна Исак, още по-уплашен от преди. — Такава дума никога не е излизала от устата ми! Уви! Аз съм стар и опропастен човек — боя се, че и дете нямам вече, — имайте милост към мене, пуснете ме да си ходя!

— Не — каза монахът, — ако се отмяташ от обещаното в полза на светата църква, ти трябва да платиш за това.

И той вдигна алебардата си и здравата щеше да стовари дръжката й върху раменете на евреина, ако Черния рицар не бе спрял удара му, привличайки по този начин гнева на светия отец върху себе си.

— Кълна се в свети Тома от Кент — рече той, — ако река, господин Лениви любовнико, ще те науча аз тебе да си гледаш работата, макар че си в железен калъф!

— Недей се сърди — рече рицарят, — ти знаеш, че съм ти заклет другар и приятел.

— Не знам аз нищо подобно — отвърна монахът — и ти казвам, че си перчо, който обича да се меси в чужди работи.

— Ама нима забрави — продължи рицарят, комуто сякаш правеше удоволствие да дразни някогашния си домакин, — че заради мене (аз няма да споменавам нищо за изкушението, което представляваше шишето и баницата), — заради мене ти наруши обета си за пост и бдение?

— Ей, приятелю — каза монахът и сви грамадния си юмрук, — ама аз наистина ще ти стоваря един!

— Не приемам такива дарове — рече рицарят, — съгласен съм само да приема удара ти назаем, но ще ти го върна с такава лихва, каквато твоят пленник тука никога не е вземал в търговията си.^[3]

— Ей, сега ще видим — каза монахът.

— Хей — извика Локсли, — каква е тази работа, луди отче? Какви са тези кавги под сборищното ни дърво?

— Никакви кавги — отговори рицарят, — това е само приятелска размяна на любезности. Хайде, отче, удряй, ако смееш, аз ще изтърпя удара ти, ако ти си съгласен да изтърпиш моя.

— Ти имаш преимущество с тази желязна тенджера на главата — каза духовникът. — Но хайде! Ей сега ще паднеш, па макар да си Голиат от Гат^[4] с месингов шлем.

Калугерът оголи мускулестата си ръка до лакътя и с все сила нанесе на рицаря удар, който можеше да повали вол. Но противникът му остана твърд като скала. Силен вик се изтръгна от всички селяни наоколо, защото ударът на отеца беше пословичен сред тях и малцина бяха тези, които на шега или наистина не бяха имали случай да изпитат силата му.

— Сега, отче — каза рицарят, като свали желязната си ръкавица, — аз имах преимущество на главата си, но не ща да имам и на ръката. Дръж се мъжки!

— Cenam mean dedi vapulatori — подавам бузата си, за да я ударят — каза духовникът, — ако можеш да ме поместиш от мястото ми, друже, драговолно ти отстъпвам откупа на евреина.

Тъй рече здравенякът калугер и зае предизвикателна и самонадеяна поза. Но кой може да избегне съдбата си? Ударът на рицаря бе нанесен с такава сила и охота, че монахът се преметна презглава на поляната за голяма изненада на всички зрители. Но като стана, той не бе нито ядосан, нито клюмнал.

— Братко — обърна се той към рицаря, — трябваше по-предпазливо да използваш силата си. Ако ми беше строшил ченето, едва щях да мога да мотолевя литургията, защото лошо свири свирачът, ако няма долна челюст. Въпреки това ето ръката ми в приятелско уверение на това, че няма вече да си разменям удари с тебе, след като веднъж съм загубил от такава размяна. Сега край на всички нелюбезности. Нека искаме откуп от евреина, защото вълкът козината си не мени и той ще си остане евреин.

— Свещеникът — обади се Клемънт — май не вярва вече толкоз много В покръстването на евреина, откак получи този удар по главата.

— Я млъкни, негоднико! Какво ми дрънкаш за покръстване? Каква е тази работа! Та няма ли тук уважение? Всички станали господари! Слушай да ти кажа, приятелю — аз бях още малко замаян, когато смелият рицар ме удари, иначе щях да удържа! Ама ако още се надсмиваш, ще узнаеш, че мога не само да получавам удари, ами и да ги нанасям!

— Стига вече! — намеси се Локсли. — А ти, евреино, помисли за откупа си. Няма защо да ти казваме, че твоето племе е прокълнато от всички християни. Вярвай ми, че дълго няма да те търпим между нас. Помисли си тогаз какво ще ни предложиш, а пък аз в това време ще се занимая с един по-друг пленник.

— Колцина от хората на Фрон де Бьоф бяха взети в плен? — запита Черния рицар.

— Никой, за когото заслужаваше да се иска откуп — отговори смелият стрелец. — Бяха неколцина жалки слуги, които пуснахме да си търсят друг господар. Достатъчна ни беше мъстта и печалбата — те всичките не струваха пет пари. Пленникът, за когото става дума, е по-хубава плячка. Той е един монах-веселяк, който отивал да посети любовницата си, доколкото мога да съдя по облеклото му и по такъмите на коня му. Ето го и достойният прелат — наперен като пуяк!

И двама селяни доведоха пред трона на разбойническия главатар нашия стар познайник абата Еймър от Жорво.