Уолтър Скот
Айвънхоу (10)

ГЛАВА VII

С оръженосци идат рицарите смели,

в одежди яркоцветни те са заблестели.

Един им връзва шлема, друг им дава щит,

а трети копието носи с важен вид.

Жребецът бърз пръхти, дълбай пръстта с копита,

юздата златна той захапва ядовито.

Навред ковачи, оръжейници сноват,

с пила и чук в ръка си те пробиват път,

тук стягат щит, там с гвоздей копие коват.

Край друма се редят наконтени селяци

и със тояги бързат млади здравеняци.

„ЛАЛИМОН И АРСАЯТ“^[1]

Положението на английския народ по онова време беше твърде окаяно. Крал Ричард беше в плен на коварния и жесток австрийски херцог. Не бе известно дори със сигурност къде е затворен и повечето му поданици, които междувременно пъшкаха под подтисничеството на неговите подчинени, твърде малко знаеха за съдбата му.

Принц Джон в съюз със смъртния враг на Лъвското сърце, Филип Французки, се мъчеше всячески да повлияе на австрийския херцог да продължи пленничеството на брат му Ричард, комуто той бе толкова задължен. В същото време той засилваше своята партия в страната и възнамеряваше, в случай че кралят умре, да оспорва престолонаследието на законния наследник, по-големия си брат Артър, херцог на Бретан. Както е известно, по-късно той успя да си присвои вместо него престола. По природа лекомислен, разпуснат и коварен, Джон лесно привличаше към себе си не само всички ония, които имаха причина да се боят от гнева на Ричард заради престъпленията си, извършени в негово отсъствие, но и многобройните „необуздани смелчаци“, върнали се в родината си след кръстоносните походи, обеднели, закоравели и усъвършенствани във всички пороци на Ориента и очакващи печалба само от вътрешни междуособици.

Към всички тези причини за общонародни неволи и страхове трябва да се прибавят и многото обявени извън законите разбойници, които, докарани до отчаяние от гнета на феодалите и жестоките закони за защита на горите, се събираха на чети, настаняваха се в горите и пустите места и нехаеха за правосъдието и управлението на страната. Самите феодали, всеки един укрепен в замъка си като малък суверен в кралството си, стояха начело на банди, не по-малко необуздани, отколкото четите на признатите разбойници. За да поддържат тези наемници и великолепието и разкоша, към който ги тикаше гордостта им, феодалите вземаха назаем пари от евреите с безбожна лихва, която като неизлечима язва разяждаше състоянието им, ако обстоятелствата случайно не им дадяха възможност с някакво жестоко насилие да се освободят от кредиторите си.

Английският народ пъшкаше сега под разнообразните тегоби, наложени от бедственото положение на страната, а за бъдещето можеше да мисли само с още по-голям страх и ужас. За да утежни още повече участта му, в страната върлуваше някаква опасна заразна болест. Благоприятствана от нечистотията, слабата храна и мизерните жилища на по-низшите слоеве, тя покосяваше живота на мнозина, а останалите живи се изкушаваха да завиждат на умрелите, че са се отървали от злините, които ги очакват.

Но въпреки всички тези беди, когато ставаше турнир — най-блестящото зрелище за онази епоха, — и бедни и богати, и знатни и прости се интересуваха от него, тъй както гладуващите жители на Мадрид, които нямат и петак, за да купят хляб за семейството си, се интересуват от изхода на борбата с бикове. Турнирът (кръстосването на оръжия — както се наричаше тогава), обявен да се състои в Ашби в графството Лестър, привличаше всеобщ интерес, тъй като в него в присъствието на принц Джон щяха да участвуват най-славните бойци и затова на определената — утрин огромни пълчища от хора от всякакъв ранг бързо се стичаха към мястото на борбата.

Мястото на турнира бе необикновено романтично. Край една гора, на разстояние около миля от град Ашби, се простираше широка поляна, обрасла с прекрасна гъста трева. От едната й страна бе гората, а от другата — отделни дъбови дървета, някои от които достигаха огромни размери. Теренът, като че ли нарочно пригоден за военното зрелище, се спускаше от всички страни към едно равно място в средата, заградено за турнира със здрав стобор, дълъг около половин миля и широк около 1/8 миля. Така се образуваше един продълговат правоъгълник със закръглени ъгли за улеснение на зрителите. На северния и южния край на игрището имаше вход за участниците в борбата — здрави дървени порти, достатъчно широки, за да минат редом двама конници. При всяка порта стояха по двама херолди, шестима тръбачи, шестима ординарци и група войници, които поддържаха реда и установяваха самоличността на рицарите, изявили желание да участвуват във военните игри.

Зад южния вход, на едно издигнато място на терена, бяха опънати пет великолепни шатри, украсени с кафявочервени и черни знамена — цветове, избрани от петте рицари — организатори на турнира. От същия цвят бяха и въжетата на шатрите. Пред всяка шатра бе окачен щитът на рицаря, комуто принадлежеше тя, а до него стоеше оръженосецът му, предрешен като горянин или в друго някое фантастично облекло според вкуса на господаря си и ролята, която си бе избрал в игрите^[2]. Централната шатра, като най-почетното място, бе отредена за Брайън де Боа Жилбер, чиято слава във всички рицарски игри и връзките му с рицарите, организатори на турнира, бе причината той с готовност да бъде приет като един от организаторите и дори да бъде избран за техен вожд и главатар, макар че бе така отскоро между тях. От едната страна на неговата шатра бяха шатрите на Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, а от другата на Хю де Гранменил, благороден барон от околността, чийто баща бил управител на двореца по времето на Завоевателя и на сина му Уйлиъм Руфъс. Ралф де Випон, рицар от ордена Сент-Джон в Йерусалим, който имаше древни владения в Хедър близо до Ашби-де-ла-Зуш, заемаше петата шатра. Леко наклонен, широк десетина метра път водеше от входа на игрището към издигнатото място, дето бяха разположени шатрите. Пътят, както и площадката, пред шатрите, беше заграден-със здрава ограда и пазен от войници.

На северния край на арената минаваше друг път, широк тридесетина стъпки, който водеше към обширно оградено място за рицарите, желаещи да се бият срещу организаторите. Отвъд него бяха опънати за тях шатри с всякакви закуски, а-оръжейници, ковачи и други слуги бяха готови, когато е необходимо, да им предложат услугите си.

Вън от игрището бяха построени временни — галерии, покрити с драперии и килими. По килимите бяха наслагани възглавници за дамите и благородниците, които се очакваха за турнира. Едно тясно пространство между галерията и игрището, подобно на партер в театър, бе отредено за свободните селяни и други по-високопоставени зрители. Пъстрата тълпа се настаняваше по големи седалки от чим, направени за случая, които заедно с естествения наклон на терена им даваха възможност да виждат добре и галерията, и арената. Освен тази публика имаше и стотици други зрители, накацали по клоните на дърветата около поляната. Дори островърхата кула на една близка селска черква бе отрупана със зрители.

За да завършим описанието на общия вид на арената, трябва да отбележим само още, че една галерия в самия център на източната страна на игрището, точно срещу мястото, където щеше да стане главното сблъскване между бойците, бе издигната по-високо от другите, по-богато украсена, с трон и балдахин, на който бе изобразен кралският герб. Оръженосци, пажове и гвардейци в скъпи ливреи стояха на пост край това почетно място, отредено за принц Джон и свитата му. Срещу кралската галерия, на западната страна на арената, имаше друга, също толкова висока и украсена по-пъстро, макар и не тъй пищно както галерията на самия принц. Сред байрачета и знамена с изображения на наранени, пламтящи и окървавени сърца, лъкове и стрели и всички други общоприети символи на победите на Купидон един надпис осведомяваше зрителите, че това почетно място е отредено за La royen dela Beaute et des Amours^[3]. Но никой не можеше още да каже коя ще бъде кралицата на красотата и любовта при тези състезания.

Междувременно най-различни зрители се тълпяха да заемат местата си и нерядко избухваха между тях кавги за правото да седнат тук или там. Някои, спорове войниците уреждаха без много церемонии, като вместо с доводи си служеха с дръжките на бойните си алебарди и мечовете си, за да смирят по-непокорните. А спорове за правата на по-високопоставени лица се разрешаваха от херолдите или от двамата церемониалмайстори Уилиъм де Уивил и Стивън де Мартивал, които в пълно въоръжение сновяха нагоре-надолу по игрището, за да пазят реда сред публиката.

Постепенно галериите се изпълниха с рицари и празнично облечени благородници, чиито дълги мантии с тъмни и наситени цветове контрастираха с пъстрите и великолепни дрехи на дамите, не по-малко на брой от мъжете, дошли да наблюдават един спорт, който може би ние считаме за твърде кървав и опасен, за да им достави удоволствие. Местата под галериите скоро се заеха от заможни земевладелци и граждани и от някои по-дребни благородници, които от скромност, от бедност или може би от съмнение в правото си да носят титла не смееха да седнат по-горе. Именно измежду тези зрители най-често избухваха кавги за право на предимство.

— Куче невярно — викаше един старец, чиято износена дреха свидетелстваше за бедността му, както мечът, камата и златният гердан говореха за аристократичните му претенции, — изчадие на вълчица! Как смееш да блъскаш един християнин и нормански благородник от рода на Мондидие?

Тези груби думи бяха отправени към нашия познайник Исак, който, скъпо и дори великолепно облечен с пелерина, украсена с дантели и подплатена с кожи, се мъчеше да намери място на първия ред под галерията за дъщеря си, хубавата Ребека. Тя беше срещнала баща си в Ашби и сега се притискаше о ръката му, доста изплашена от общото недоволство на хората наоколо, породено от неговото нахалство. Но Исак, твърде плах при други случаи, както ни е известно, добре знаеше, че тук няма от що да се бои. Никой алчен или зъл благородник не смееше да му направи нищо лошо на публично място, там, където са събрани равните нему. На такива сборища евреите бяха под закрилата на общите закони. А ако законът се окажеше безсилен да ги защити, то обикновено между присъстващите все се намираха някои барони, готови за собствените си користни интереси да ги вземат под закрилата си. В настоящия случай Исак се чувствуваше по-самоуверен от обикновено, защото знаеше, че принц Джон води преговори с йоркските евреи за голям заем срещу скъпоценности и земи. Участието на Исак в тази сделка беше значително и той знаеше, че голямото желание на принца да се сключи тя, ще му осигури неговата помощ в затруднението, в което се намираше.

Окуражен от тези съображения, евреинът настояваше на своето и блъскаше норманеца християнин, без да дава пет пари за неговия произход, ранг и вяра. Но протестите на стареца предизвикаха възмущението-на околните. Един от тях, едър як селянин, облечен в зелен ловджийски костюм с дванадесет стрели на кръста, с широк сребърен колан през рамото и сребърни еполети и лък, дълъг шест стъпки, в ръка, се обърна рязко. Лицето му, тъмно като узрял лешник от постоянното излагане на слънцето, потъмня още повече от гняв и той посъветва евреина да не забравя, че богатството му, изсмукано с кръвта на нещастните му жертви, го е надуло като паяк, който може да остане незабелязан, ако стои свит в някой ъгъл, но веднага ще бъде смачкан, щом се покаже на светло. Тези думи, изречени на нормано-английски с твърд глас и строго изражение, накараха евреина да се дръпне назад. И той може би щеше съвсем да се оттегли от това опасно място, ако вниманието на всички не беше привлечено от внезапното появяване на принц Джон, който в момента влизаше в игрището, придружен от голяма пъстра свита, състояща се отчасти от светски лица, отчасти от духовници, чието облекло бе също тъй просто и държането им весело като на миряните. Сред тях бе и абатът на Жорво, нагизден дотолкова, доколкото можеше да си позволи един черковен сановник. Дрехите му бяха богато украсени с кожи и злато, а носовете на ботушите му, надминавайки най-смешната тогавашна мода, бяха извити нагоре дотолкова, че стигаха не до колената му, а до самия му пояс и му пречеха да сложи крак в стремената. Това обаче не представляваше голямо неудобство за абата, който дори може би се радваше на тази възможност да покаже изкуството си на ездач пред толкова много зрители, особено от нежния пол, като язди без тази необходима за боязливия конник подкрепа. Останалата свита на принц Джон се състоеше от любимите му командири на наемни войски, неколцина грабители-барони и развратни придворни и неколцина рицари-тамплиери и рицари от ордена „Сент-Джон“.

Тук можем да отбележим, че рицарите от тези два ордена се смятаха врагове на крал Ричард, защото бяха взели страната на Филип Французки в многобройните спорове, възникнали в Палестина между този монарх и безстрашния като лъв английски крал. Добре известно е, че вследствие на тези разногласия неколкократните победи на Ричард останаха безрезултатни, романтичните му опити да обсади Йерусалим не успяха и плодовете на цялата му слава бяха сведени до едно несигурно примирие със султан Саладин. Следвайки политиката на своите братя в светите земи, тамплиери-те и хоспиталиерите в Англия и Нормандия, които нямаха причина да желаят завръщането на Ричард в Англия, нито пък възкачването на престола на законния му наследник Артър, се присъединиха към кликата на принц Джон. Принц Джон пък от своя страна мразеше и презираше малкото останали влиятелни саксонски семейства в страната и не пропускаше случай да ги дразни и обижда, тъй като съзнаваше, че той самият и претенциите му за власт не бяха популярни сред тях и сред болшинството от народа, защото те се страхуваха, че монарх с разпуснатия и тираничен нрав на Джон още по-грубо ще посегне на техните права и свободи.

Придружен от блестящата си, елегантна свита, облечен великолепно в пурпур и злато, със сокол на ръката и с шапка от скъпа кожа, украсена с кръг от скъпоценни камъни, под която дългата му накъдрена коса се спускаше до рамената, яхнал буен сив кон, принц Джон влезе в арената, като се обръщаше ту наляво, ту надясно, смееше се високо с придружаващите го и дръзко разглеждаше с царствена критичност хубавиците, които красяха високите галерии.

Дори и тези, които долавяха в лицето на принца неговата дързост на развратник, примесена с крайно високомерие и незачитане чувствата на другите, все пак не можеха да отрекат, че в това лице има нещо привлекателно. То се дължеше на откритите му, добре оформени от природата черти, върху които общоприетите правила на вежливостта бяха оставили своя отпечатък. Наред с това в лицето му се четеше и някаква прямота и честност, които сякаш му пречеха да прикрива естествените си чувства. Подобно изражение често погрешно се смята за смела прямота, докато всъщност то произхожда от безразсъдното безразличие на склонния към разврат човек, изпълнен с чувство за превъзходство поради своето положение, богатство или друго някакво предимство, съвсем несвързано с личните му качества. За тези, които не бяха склонни да се замислят така дълбоко, а те бяха деветдесет и девет на сто от присъстващите, великолепното rheno (тоест кожена шапка) на принц Джон, богатата му мантия, подплатена с най-скъпи самурени кожи, марокенените му ботуши със златни шпори и грацията, с която яздеше буйния си кон, бяха достатъчни, за да му спечелят бурните им овации.

Докато яздеше весело около арената, вниманието на принц Джон бе привлечено от нестихналото още вълнение около дръзкото настояване на Исак да заеме по-високо място сред зрителите. Бързият поглед на принца веднага разпозна евреина и се спря с още по-голям интерес върху красивата дъщеря на Сиона, която, уплашена от виковете, се притискаше до краката на стария си баща.

И наистина Ребека можеше да съперничи по хубост на най-гордите красавици на Англия дори когато я преценяваше опитното око на такъв познавач като принц Джон. Тялото й бе изящно оформено и красотата му още повече изпъкваше в ориенталската дреха, която тя носеше според модата на сънародничките си. Жълтият й копринен тюрбан подхождаше на мургавото й лице. Светещите й очи, великолепно извитите й вежди, добре оформеният й орлов нос, белите й като бисер зъби, буйните й черни коси, сресани на дълги увити букли, които падаха върху една прелестна шия и гръд (доколкото те можеха да се видят под елечето от най-скъпа коприна с пъстри цветя на лилав фон) — всичко това се съчетаваше в една прелест, която не отстъпваше пред красотата на най-очарователните девици наоколо й. Трите най-горни украсени с перли златни копчета, които придържаха корсажа й от кръста до шията бяха разкопчани поради горещината и даваха възможност да се видят по-добре прелестите, за които споменахме по-горе, както и една диамантена огърлица от баснословно скъпи камъни. Щраусово перо, прикрепено на тюрбана с елмазена брошка, беше друг отличителен белег на красивата еврейка, на който гордите дами, седнали горе, гледаха уж с презрение и насмешка, а в същност с тайна завист.

— В името на голата глава на Аврама! — каза принц Джон. — Тази еврейка трябва да е образ и подобие на онази съвършена красота, която с очарованието си подлудила най-мъдрия от всички крале. Какво ще кажеш, абате Еймър? Кълна се в храма на онзи мъдър крал, който нашият още по-мъдър брат Ричард не успя да освободи, че тя е самата невеста от соломоновите песни.

— Саронски нарцис и долински крин — отвърна игуменът с превзет носов глас. — Но ваша светлост не бива да забравя, че е еврейка.

— Да — прибави принц Джон, без да го слуша, — а ето и моя Мамон^[4] на нечестивите, маркиза на жълтиците и барона на сребърниците, комуто оспорват мястото някакви си мизерни кучета, дето нямат счупена пара в джоба на изтърканите си дрехи, колкото да не влезе дяволът в тях. Кълна се в мощите на свети Марко, моят принц доставчик и прекрасната еврейка ще седнат в галерията! Каква ти е тя, Исак? Жена ли ти е или дъщеря тази ориенталска чародейка, която държиш тъй здраво под ръка, сякаш е ковчежето ти със скъпоценности?

— Дъщеря ми Ребека, ваша светлост — отвърна Исак с нисък поклон, без да се смущава от поздрава на принца, в който имаше поне толкова подигравка, колкото и любезност.

— Умен мъж си ти — каза Джон и се разсмя гръмогласно, последван раболепно от веселата си свита. — Но дъщеря или жена, тя ще заеме място, достойно за красотата й и заслугите й. Кой седи там горе? — продължи той, вдигайки очи към галерията. — Саксонски простаци някакви са се излегнали, мързеливците! Хайде! Да се сместят и да сторят място за моя принц на лихварите и за прелестната му щерка. Ще накарам тези селяци да разберат, че те трябва да делят челните места в синагогата с онези, на които тя по право принадлежи.

Седналите в галерията, към които бяха отправени тези обидни и невежливи думи, бяха семействата на Седрик Саксонеца и на неговия роднина Ателстън от Кънингзбърг — лице, което поради произхода си от последните саксонски монарси се ползваше с най-голямо уважение от страна на всички саксонски жители на Северна Англия. Но заедно с кръвта на този древен кралски род Ателстън бе наследил и много от неговите слабости. Той имаше хубаво лице, едра и яка фигура и бе в разцвета на годините си. Но беше бездушен, с тъпи очи и намръщено чело, с бавни и флегматични движения и така нерешителен, че му бяха прикачили прякора на един от прадедите му и мнозина го наричаха Ателстън Мудния. Приятелите му, а такива той имаше много, които като Седрик бяха горещо привързани към него, твърдяха, че неговата мудност се дължи не на липса на смелостта на липса на решителност; други пък заявяваха, че наследственото му пиянство бе помрачило не особено острия му ум и че пасивната му смелост и кротко добродушие са само жалки останки от един характер, който би могъл да бъде достоен за възхищение, ако всичките му ценни качества не бяха разпилени през дълги години на животинско невъздържание.

Към него именно (такъв, какъвто го описахме) принцът отправи властното си нареждане да стори място на Исак и Ребека. Ателстън, съвсем смаян от една тъй дълбоко оскърбителна за нравите и чувствата на онова време заповед, не желаейки да се подчини, но не знаейки още как да се съпротивлява, противопостави на волята на Джон само своя vis inertiae^[5]; и без да мръдне или да покаже с какъвто и да е жест, че се подчинява, ококори големите си сиви очи и ги впери в принца с изненада, в която имаше нещо извънредно комично. Но нетърпеливият Джон съвсем не бе склонен да вижда нещата в такава светлина.

— Този саксонски шопар или спи, или не ми обръща внимание. Бодни го с копието си, де Брейси — обърна се той към яздещия близо до него рицар, командир на чета Свободни другари или кондотиери-наемници, които не принадлежат към никой народ и служат временно на всеки принц, който им плаща. Дори сред свитата на принц Джон се чу ропот, но де Брейси, чиято професия го освобождаваше от всякакви скрупули, протегна дългото си копие над пространството, което делеше галерията от арената, и щеше да изпълни заповедта на принца, преди Ателстън Мудния да се съвземе достатъчно, за да избегне оръжието, ако Седрик, толкова чевръст, колкото другарят му бе бавен, не бе извадил бързо като светкавица късия си меч и с един удар не бе отделил върха на копието от дръжката му. Кръвта нахлу в лицето на принц Джон. Той изрече една от най-мръсните си ругатни и тъкмо щеше да прибави към нея някоя също така остра заплаха, когато бе възпрян отчасти от придружителите си, които се струпаха около него, молейки го да се сдържа, отчасти от вика на тълпата, която високо акламираше смелата постъпка на Седрик. Принцът завъртя гневно очи, сякаш търсеше лека и безопасна жертва, и срещайки твърдия поглед на стрелеца, когото вече описахме и който сега продължаваше да акламира Седрик въпреки намръщения поглед на принца, поиска да узнае защо вика.

— Аз винаги приветствам — каза селянинът, — когато видя добра стрелба или смел удар.

— Така ли? — отвърна принцът. — Тогава сигурно и ти умееш добре да улучваш целта.

— Улучвам прицел като горянин, и то от голямо разстояние.

— Дори прицела на Уот Тиръл^[6] от сто ярда — добави един глас изотзад, но чий беше той, не се разбра.

Този намек за съдбата на дядо му Уилиъм Руфъс не само раздразни, но и уплаши принц Джон. Но той се задоволи само да посочи селянина на войниците, които пазеха игрището, и да им заповяда да не изпускат от очи този самохвалко.

— В името на света Гризелда — прибави той, — ще видим и твоето изкуство, щом толкова се възхищаваш от подвизите на другите.

— Няма да избягам — каза селянинът с характерното си спокойствие.

— А сега станете, саксонски простаци! — каза буйният принц. — Кълна се в небето, че щом един път сам казал, евреинът трябва да седне между вас.

— В никакъв случай, ваша светлост! Не подобава на хора като нас да седят редом с господарите на земята — рече евреинът, който в стремежа си за предно място бе готов да спори със западналия и обеднял потомък на рода Мондидие, но съвсем не желаеше да се натрапва на богатите саксонци.

— Върви горе, невярно куче, щом ти заповядам — извика принц Джон, — или ще наредя да ти одерат черната кожа и да я ощавят за конски хамути.

При тази покана евреинът започна да се изкачва по стръмните тесни стълби към галерията.

— Да видя кой ще посмее да го спре! — рече принцът, втренчвайки поглед в Седрик, чиято поза показваше, че възнамерява да блъсне евреина с главата надолу.

Тази беда бе предотвратена от шута Уомба, който скочи между господаря си и Исак и като извика в отговор на предизвикателните думи на принца: — Ето на, аз ще го сторя — бутна пред брадата на евреина парче свинско месо, което измъкна изпод пелерината си и което без съмнение бе скрил там, опасявайки се, че турнирът ще трае по-дълго, отколкото може да издържи стомахът му. Като видя под носа си това, от което неговото племе така силно се отвращава, и дървената сабя, която шутът в същото време размаха над главата му, евреинът се дръпна назад, подхлъзна се и се търкулна надолу по стъпалата — весело зрелище за околните, които избухнаха в гръмогласен смях заедно с принц Джон и свитата му.

— Дай ми заслужената награда, братовчеде принц. Аз повалих честно врага си със сабя и щит — каза Уомба и размаха в едната си ръка месото, а в другата дървения меч.

— Кой си ти и какъв си, благородни рицарю? — запита принц Джон, като все още се заливаше в смях.

— Глупец по наследствено право — отвърна шутът. — Аз съм Уомба, син на Безумния, който пък бе син на Вятърничавия, а той пък бе син на градския съветник.

— Сторете място на евреина на първия ред — каза принц Джон, който охотно се възползува от случая да се откаже от първоначалното си намерение. — Законите на хералдиката не позволяват да се сложи победеният наравно с победителя.

— Още по-лошо е да се сложи мошеник до глупак — отвърна шутът, — а най-лошо от всичко — евреин до сланина.

— Благодаря, момчето ми — извика принц Джон, — ти ми харесваш. Хей, Исак, дай ми назаем една шепа жълтици.

Докато евреинът, смаян от тази молба, която не смееше да отхвърли, а и не желаеше да изпълни, ровеше в кожената кесия, която бе извадил от пояса си, мъчейки се може би да реши колко жълтици най-малко могат да минат за една шепа, принцът се наведе от коня си и сложи край на колебанията му, като грабна кесията от ръцете му. И хвърляйки на Уомба две жълтици, извадени от нея, препусна наново из игрището, оставяйки евреина на подигравките на околните, а сам обсипан с овации от зрителите, сякаш бе извършил честно и благородно дело.