Уолтър Скот
Айвънхоу (16)

ГЛАВА XIII

„Смелчаците напред!“ — провикна се Атридът —

Във оня кръг широк пред шатрите да идат

безстрашните момци, що жадни са за чест,

що с ловкост, сила, ум, ще се преборят днес.

Аз давам тоя бик — награда пребогата —

на тоз, що най-далеч стрелата ще изпрати.

„ИЛИАДА“

Едва-що бе изречено името на Айвънхоу, и то се разнесе от уста на уста с бързина, с която живият интерес можеше да го предава, а любопитството да го приема. То твърде скоро стигна до групата на принц Джон, чието чело се помрачи, щом чу новината. Като се огледа обаче с видимо презрение, той каза:

— Господа, особено вие, отче игумене, какво е вашето мнение за теорията, която ни разправят учените, за вродени симпатии и антипатии? Струва ми се, че почувствувах присъствието на любимеца на брат ми, дори когато нямах никаква представа кого покриват онези доспехи.

— Фрон де Бьоф трябва да се приготви да върне феодалното имение на Айвънхоу — каза де Брейси, който, след като се бе проявил с чест в турнира, бе оставил настрана щита и шлема си и отново бе заел мястото си сред свитата на принца.

— Да — поде Уолдемар Фицърс, — твърде е вероятно този храбрец да изяви претенции за замъка и имението, което Ричард му даде и което ваша светлост в последствие щедро дарихте на Фрон де Бьоф.

— Фрон де Бьоф — отвърна Джон — е човек, който по-охотно би глътнал три имение като тези на Айвънхоу, отколкото да върне едно от тях. Впрочем, господа, надявам се, че тук няма човек, който да ми оспори правото да раздавам кралските имения на верните си хора, които са около мен, готови да изпълняват обикновената военна служба, вместо на онези, които странстват из чужди земи и не могат да ми оказват почест, нито да Ми служат като воини, когато изискваме това от тях.

Обкръжаващите го бяха твърде много заинтересовани от този въпрос, за да не се съгласят, че никой, не може да се усъмни в правото, което принцът си бе присвоил. „Какъв щедър принц! Истински благороден господар е онзи, който по този начин поема грижата да възнагради верните си последователи!“

Такива възклицания се чуха сред хората от свитата му, които очакваха подобни дарения за сметка на привържениците и любимците на крал Ричард, ако вече не бяха ги получили. Абат Еймър също одобри общото становище, като забеляза обаче, че „свещеният Йерусалим не може да се нарече чужда страна. Йерусалим е наша communis mater — майка на всички християни.“

— Но не виждам — заяви той — как рицарят Айвънхоу може да търси облаги от пътуването си там, когато, доколкото ми е известно, кръстоносците, водени от Ричард, въобще не се стигнали по-далеч от Аскалон, а всички знаят, че Аскалон е град на филистимляните следователно не може да се ползува с привилегиите на свещения град.

Точно тогава при тях се върна Уолдемар, който, подтикнат от любопитство, бе отишъл до мястото, където Айвънхоу бе паднал.

— Струва ми се — каза той, — че този юнак няма да създаде много главоболия на ваше височество и ще остави Фрон де Бьоф спокойно да се радва на печалбите си, защото е тежко ранен.

— Каквото и да стане с него — отвърна принц Джон, — той е победителят в днешните игри. Дори да беше наш десеторно по-голям враг или предан приятел на брат ми, което може би е равносилно, раните му трябва да се лекуват. Нашият собствен лекар ще се погрижи за него.

Докато говореше, устните на принца се извиха в строга усмивка. Уолдемар Фицърс побърза да отговори, че Айвънхоу вече е вдигнат от арената и е под грижите на приятелите си.

— Дожаля ми — каза той, — като видях скръбта на кралицата на любовта и красотата, чието еднодневно царуване бе помрачено от това събитие. Не съм човек, който лесно се трогва от мъката на една жена по нейния любим, но лейди Роуина потисна скръбта си с такова достойнство, че тя пролича само от сключените й ръце и от сухите й очи, които трепнаха, когато ги впери в проснатото пред нея безжизнено тяло.

— Коя е тази лейди Роуина, за която толкова се говори? — попита принц Джон.

— Саксонска наследница с големи имения — отвърна игуменът Еймър, — прелестен нарцис, бисер сред драгоценности. Най-хубавата измежду хиляди, смирнова китка и лаврово клонче.

— Ние ще разсеем мъката й — каза принц Джон — и ще подобрим рода й, като я омъжим за норманец. Тя, изглежда, не е пълнолетна, следователно трябва да бъде на наше кралско разположение, когато се жени. Какво ще кажеш, де Брейси? Нрави ли ти се мисълта да придобиеш хубави имения чрез женитба със саксонка, по обичая на последователите на Уилиям Завоевателя?

— Ако ми се понравят земите — отговори де Брейси, — няма много да придирям каква е невестата. Ще се чувствам много задължен към ваше височество за едно добро дело, с което ще изпълните всички обещания, дадени на вашия васал и слуга.

— Не ще забравя — рече принц Джон — и за да подхванем работата още сега, заповядай на нашия домоуправител веднага да заповяда на лейди Роуина и нейната група, тоест на онзи простак, настойника й, и на онова саксонско говедо, когото Черния рицар повали в турнира, да дойдат на пиршеството довечера. Де Биго — обърна се той към сенешала^[1], — ще имаш грижата да съчиниш тази наша втора покана достатъчно учтиво, за да се удовлетвори гордостта на тези саксонци, така че да не могат пак да откажат. Макар че, кълна се в мощите на свети Бекет, да проявиш учтивост пред такива като тях, значи да хвърлиш бисери на свинете.

Принц Джон даде нарежданията си и тъкмо се канеше да даде знак всички да напуснат арената, когато мушнаха една бележка в ръката му.

— Откъде е? — запита принц Джон, поглеждайки човека, който му я предаде.

— От чужбина, милорде, но откъде точно, не зная — отвърна прислужникът. — Донесе я един французин, който каза, че бил яздил денонощно, за да връчи тази бележка на ваше височество.

Принцът разгледа най-внимателно надслова, после печата, който крепеше копринените конци, с които бе вързана бележката, и носеше емблемата три лилии. Джон отвори писмото с явно вълнение, което още повече се засили, когато прочете съдържанието. А то гласеше:

„Пазете се, защото Дяволът е пуснат на свобода!“

Принцът стана смъртно блед, първо погледна надолу, после нагоре към небето като човек, комуто са известили смъртна присъда. Като се окопити от първата си изненада, той дръпна настрана Уолдемар Фицърс и де Брейси и подаде бележката първо на единия, после на другия.

— Това значи — добави той с разтреперан глас, — че брат ми Ричард е пуснат на свобода.

— Може да е лъжлива тревога или подправено писмо — рече де Брейси.

— Написано е собственоръчно от френския крал и носи неговия печат — отвърна принц Джон.

— В такъв случай е време да струпаме силите си в Йорк или в някое друго централно място — каза Фицърс. — Още няколко дни и ще бъде вече късно. Ваше височество трябва да прекъсне тези игри.

— Не бива да разпускаме свободните селяни и простолюдието незадоволени, без да са взели участие в игрите, както им се полага — рече де Брейси.

— Още е доста рано — рече Уолдемар — Стрелците да изкарат няколко тура пред прицела и да се даде наградата. Така принцът напълно ще е изпълнил обещанията си към това стадо от саксонски крепостници.

— Благодаря ти, Уолдемар — каза принцът. — С това ми напомняш също, че имам да си отплащам на онзи нахален селяк, който вчера ни обиди. Пиршеството ни също така ще се състои, както бях наредил. Дори това да е последният час от моето властване, следва този час да е посветен на отмъщение и удоволствия. Нека новите грижи дойдат с новия ден.

Фанфарите скоро върнаха обратно онези зрители, които вече бяха започнали да напускат арената. Сетне бе оповестено, че поради внезапно възникнали важни и неотложни обществени задължения принц Джон се видял принуден да спре игрите за утрешното тържество, но че въпреки това той не желаел толкова много добри свободни селяни да се разотидат, без да проявят умението си и затова благоволил да нареди определеното за утрешния ден състезание по стрелба с лъкове да се състои сега, преди зрителите да са запуснали игрището. На най-добрия стрелец бе отредена награда, състояща се от рог, украсен със сребро, и копринен пояс за през рамо с художествено изработен медальон на свети Хюбърт, покровителя на горския спорт.

Отпървом над тридесет свободни селяни се представиха за състезатели, някои от които бяха горски пазачи и помощник-пазачи в кралските гори Нийудз и Чарнудз. Обаче щом разбраха с кого ще се състезават, повече от двадесет стрелци се оттеглиха, защото не искаха да се изложат на позора на едно почти сигурно поражение. По онова време умението на всеки известен стрелец бе добре познато надлъж и на шир в неговия край, както качествата на кон, трениран в Нюмаркет, са добре известни на всички посетители на тези прочути конни състезания.

Намаленият списък на състезателите наброяваше все пак осем души. Принц Джон слезе от кралското си кресло, за да огледа по-отблизо тези подбрани свободни селяни, неколцина от които носеха кралски ливреи. Като задоволи любопитството си, той потърси с очи селянина, на когото имаше зъб от вчерашния ден, и го видя застанал на същото място, със същия спокоен израз на лицето както и предния ден.

— По дръзките ти приказки познах, че не си истински любител на големия лък и сега виждам, че не смееш да си премериш силите с добряци като ония, дето са застанали там — му каза принц Джон.

— С ваше разрешение, сър — отвърна селянинът — освен че се страхувам от поражение и позор, имам и друга причина да не участвам в стрелбата.

— А каква е другата причина? — попита принц Джон който, без самият да знае защо, изпитваше някакво болезнено любопитство по отношение на този човек.

— Защото не знам дали тези селяни са свикнали да стрелят по същите мишени, по които стрелям аз. А пък и не зная как един човек, който неволно си е спечелил вашето неразположение, ще се понрави на ваша светлост, ако спечели трета награда.

Принц Джон се изчерви, сетне попита.

— Как се казваш, селяко?

— Локсли — отвърна той.

— Тогава, Локсли — каза принц Джон, — ти ще стреляш, когато ти дойде редът, след като тези селяни покажат умението си. Ако спечелиш наградата, ще притуря към нея двадесет нобли^[2]; но ако не я спечелиш, ще смъкнем зелената ти униформа и ще бъдеш изпъден от арената с удари на лък, като дързък, приказлив самохвалко.

— Ами ако откажа да стрелям при такива условия? — попита селянинът. — За ваша светлост, който държите властта и имате на разположение толкова войници, какво по-лесно наистина от това да ме съблечете и да ме набиете. Но не можете да ме накарате да опъна лъка си.

— Ако откажеш моето справедливо предложение — каза принцът, — пазителят на реда ще среже тетивата ти, ще счупи лъка и стрелите ти и ще те изпъди като най-голям страхливец.

— Не ми давате справедливи условия, горди принце — рече селянинът. — Вие ме заставяте да се изложа на опасност срещу най-добрите стрелци на Лестър и Стафордшир и ако те ме надстрелят, заплашвате ме с такова позорно наказание. Все пак ще се подчиня на желанието ви.

— Войници, следете го внимателно — каза принц Джон, — той губи кураж. Боя се, че ще се опита да се измъкне от това изпитание. А вие, добри хора, стреляйте смело! В онази там шатра ви чакат един елен и едно буре вино, за да се подкрепите, когато спечелите наградата.

На горния край на южната алея, която водеше към арената, бе поставена мишена. Стрелците-състезатели поред заставаха на долния край на южния вход. Оттам до мишената имаше предостатъчно разстояние за далечна стрелба. След като стрелците предварително определиха реда си с теглене на жребие, се реши всеки да изстреля по три стрели. Състезанието ръководеше един низш офицер, наречен провост^[3] На игрите, защото се смяташе, че би било унижение за високия чин на церемониалмайсторите на турнира, ако те благоволеха да надзирават игрите на свободните селяни.

Един по един стрелците излизаха напред и майсторски пускаха стрелите си. От двадесет и четири стрели десет се забиха в мишената, а другите толкова близо до нея, че ги сметнаха за добро постижение в стрелба с лък. От десетте стрели, улучили целта, две във вътрешния кръг бяха изстреляни от Хюбърт, лесничей на служба у Малвоазен, който бе обявен за победител.

— Хайде сега, Локсли — обърна се принц Джон със злобна усмивка към дръзкия селянин, — ще се състезаваш ли с Хюбърт, или ще предадеш лъка, колана и стрелницата на надзирателя на игрите?

— Щом само толкова е постигнал — каза Локсли, — съгласен съм да си опитам късмета при условие, че след като изстрелям две стрели в онази мишена на Хюбърт, той се задължава да изстреля една в определен от мен прицел.

— Това е съвсем справедливо — отвърна принц Джон — и ще удовлетворим искането ти. Ако победиш този самохвалко, Хюбърт, от мен имаш една тръба, напълнена със сребърни монети.

— Ще се постарая — рече Хюбърт. — Дядо ми се проявил като отличен стрелец с голям лък при Хейстингз^[4] и се надявам да не го посрамя.

Махнаха предишната мишена и на нейно място поставиха нова. Хюбърт, който като победител в първото състезание имаше правото да стреля пръв, се прицели бавно и внимателно и дълго мери с очи разстоянието, опънал вече лъка с натъкмена стрела. Накрая направи една крачка напред, вдигна лъка на разстояние колкото една опъната ръка, докато средата, където го държеше, беше почти наравно с лицето му, и дръпна тетивата чак до ухото си. Стрелата изсвистя във въздуха и се заби във вътрешния кръг на мишената, но не точно в центъра.

— Ако беше имал пред вид вятъра, Хюбърт — каза противникът му, опъвайки лъка си, — щеше да улучиш точно!

С тези думи, без дори да си даде труд да се прицели по-внимателно, Локсли отиде до определеното място и съвсем небрежно пусна стрелата, сякаш въобще не бе погледнал мишената. Той приказваше почти до момента, когато стрелата отхвръкна от тетивата, и въпреки това тя се заби в прицела два цола по-близо до бялото петно в центъра, отколкото тази на Хюбърт.

— Дявол да го вземе — викна принц Джон на Хюбърт, — ако оставиш този вагабонтин да те надвие, заслужаваш да те обесят!

Какъвто и да бе случаят, Хюбърт винаги имаше един и същ отговор:

— И да ме обесите, ваше височество — каза той, — човек прави, каквото може. Все пак моят дядо се проявил като отличен стрелец…

— Дяволите да го вземат и дядо ти, и цялото му потомство! — прекъсна го принц Джон. — Стреляй бе, човек, стреляй с всичкото си умение или лошо ти се пише!

Поощрен по този начин, Хюбърт отново зае мястото си за стрелба и помнейки забележката на противника си да не забравя за лекия ветрец, който бе задухал, нагласи както трябва стрелата и толкова умело я изстреля, че тя попадна точно в средата на мишената.

— Браво на Хюбърт! Браво на Хюбърт! — викаха зрителите, които проявяваха по-голям интерес към познат човек, отколкото към непознат. — Право в целта! Право в целта! Да живее Хюбърт!

— По-добър изстрел от този не можеш да дадеш, Локсли — рече принц Джон с презрителна усмивка.

— Сега пък аз ще направя рязка в стрелата му — отвърна Локсли.

Той пусна стрелата си малко по-внимателно от преди и тя попадна точно върху тази на съперника му и я разцепи, та нищо не остана от нея. Насъбралите се наоколо хора толкова се смаяха от чудната му ловкост, че дори не можаха да изразят изненадата си с обичайните викове. „Че той трябва да е сатаната, не човек от плът и кръв — шушнеха си селяните. — Откак има лъкове в Британия, никой не е виждал такава изкусна стрелба!“

— А сега — каза Локсли — моля ваша светлост да ми разреши да поставя мишена, каквато слагаме в нашия край на север, и да поканя всеки смел селянин, който иска да си опита късмета и да спечели усмивка от любимата си.

И той напусна арената, като добави:

— Ако държите, нека стражата ви ме придружи. Отивам само да отрежа една пръчка от близката върба.

Принц Джон направи знак да го придружат няколко слуги, за да не избяга. Но виковете „Позор! Позор!“, които се изтръгнаха от тълпата, го накараха да промени неблагородните си намерения.

Локсли се върна почти веднага със съвършено права върбова пръчка, шест фута дълга и малко по-дебела от мъжки палец. Той започна много спокойно да я бели, забелязвайки същевременно, че да поканиш един добър горски пазач да стреля срещу толкова голяма мишена, каквато бе използуване досега, значи да обидиш изкуството му.

— Ако питате мен — добави той, — мъжете в родния ми край биха предпочели да се прицелват в кръглата маса на крал Артур^[5], която събирала шестдесет рицари. Седемгодишно дете би могло да удари тази мишена с тъпа стрела. Но който удари тази пръчка на сто ярда разстояние — продължи той, като закрачи решително към другия край на арената и заби пръчката в земята, — него признавам за стрелец, достоен да носи лък и колчан пред крал, та ако ще да е пред храбрия крал Ричард.

— Дядо ми — каза Хюбърт — се проявил като отличен стрелец в битката при Хейстингз, но никога в живота си не е стрелял в такава мишена. И аз също няма да се целя. Ако този селянин успее да разцепи онази пръчка, ще се призная за победен от Дявола, който се е пъхнал под дрехата му, а не от умението на един обикновен човек. Правя, каквото мога, старая се, но аз нямам намерение да стрелям, когато знам с положителност, че не мога да улуча. Ако ще се целя в някоя блестяща бяла ивица, която едва виждам, по-добре да се прицеля в ръба на ножа на нашия свещеник или в стрък жито, или в слънчев лъч.

— Страхливо куче недно! — извика принц Джон. — Я стреляй, Локсли. Ако улучиш такава мишена, ще призная, че си първият, който е успял да го направи. Както и да е, няма да позволя само да се перчиш с голямото си изкуство.

— Ще направя, каквото мога, както каза Хюбърт — отговори Локсли. — Повече от това човек не може да направи.

Като изрече тези думи, той отново опъна своя лък, но този път се вгледа внимателно в него, смени тетивата, която му се стори не съвсем кръгла вече, защото се беше поизтъркала от предишните два изстрела. След това, докато тълпата чакаше със затаен дъх, той бавно се прицели. Стрелецът оправда високото мнение, което всички имаха за изкуството му; стрелата разцепи върбовата пръчка, в която бе насочена. Последваха бурни акламации. Дори принц Джон, захласнат в ловкостта на Локсли, за миг забрави неприязненото си чувство към него.

— Тези двадесет нобли — каза той, — както и тръбата, ти съвсем заслужено спечели. Те са твои. Ще ги направя петдесет, ако се съгласиш да носиш ливреята ми, да постъпиш на служба при мен, в конната ми гвардия, и да станеш мой приближен; не знам досега по-здрава десница да е опъвала лък, нито пък по-вярно око да е насочвало стрела.

— Прости ми, благородни княже — каза Локсли, — но съм се заклел въобще ако някога постъпя на служба, това да бъде само при брат ти, крал Ричард. Двадесетте нобли отстъпвам на Хюбърт, който днес стреля не по-зле от дядо си в Хейстингз. Ако скромността не бе му попречила да участвува в състезанието, и той щеше да улучи пръчката.

Хюбърт поклати глава, когато доста неохотно прие щедрия дар на непознатия. А Локсли, който гледаше да не привлича повече хорското внимание, се смеси с тълпата и изчезна от погледа.

Победоносният стрелец може би нямаше да се изплъзне толкова лесно от вниманието на Джон, ако принцът нямаше други по-сериозни и по-спешни въпроси, които точно тогава се натрапваха на мисълта му. Той даде знак да се оттеглят от арената и като повика шамбелана^[6] си му заповяда веднага да отиде в Ашби и да намери евреина Исак.

— Кажи на това куче — рече принцът — преди залез слънце да ми прати две хиляди крони. Той знае какви са гаранциите, но можеш да му покажеш този пръстен за доказателство, че си мой пратеник. Останалите пари трябва да се изплатят в Йорк в срок от шест дни. Ако си прави оглушки, ще искам да ми донесат главата му. Внимавай, да не се разминете по пътя, защото обрязаният роб се перчеше тук с крадените си скъпи дрехи.

С тези думи принцът отново яхна коня си и се отправи към Ашби, а след като той напусна арената, и тълпата започна да се разпръсва.