Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 140 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ИГРАТА НА ЕНДЪР. 1993. Изд. Роял-77, Варна. Биб. Еридан. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Виолета ЧУШКОВА [Ender’s Game, Orson Scott CARD]. Печат: Абагар, Велико Търново. Страници: 432. Формат: 17 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Цена: 29.00 лв. ISBN: 954-8005-62-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на маркери (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Ез. корекции, малки промени във форматирането, акцентиране на немалко сегменти от текста - на вътрешната реч на Ендър

Статия

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
АвторОрсън Скот Кард
Първо издание1985 г.
 САЩ
ИздателствоTor Books
Оригинален езиканглийски
Видроман
Страници384
Поредица„Ендър Уигин“
СледващаГоворителят на мъртвите

Издателство в България„Роял 77“, Варна (1993)
ПреводачВиолета Чушкова
ISBNISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава петнайсета
Говорител от името на мъртвите

Езерото бе притихнало, не лъхваше ветрец. Двамата мъже седяха на столове върху понтона. Към него бе привързан малък дървен сал. Граф подпъхна крак под въжето и придърпа сала, после пак го остави да се отдалечи и отново го придърпа.

— Отслабнал си.

— Един вид стрес ти лепва килограми, друг вид ти ги отнема. Човешките същества са зависими от химическите реакции.

— Сигурно ти е било трудно.

Граф сви рамене.

— Не чак толкова. Бях сигурен, че ще ме оправдаят.

— Някои от нас не бяха толкова сигурни. По време на процеса хората бяха направо откачили. Издевателства над деца, убийства поради нехайство онези видеофилми за смъртта на Бонсо и Стилсън бяха много зловещи. Да гледаш по какъв ужасен начин постъпва едно дете с друго.

— Според мен обаче именно тези филми ме спасиха. Обвинението ги бе поизрязало, но ние показахме целия материал. Беше очевидно, че Ендър не беше започвал пръв. Обясних, че съм направил само онова, което според мен е било необходимо за опазването на човешката раса, и че то е дало добри резултати. Убедихме накрая съдиите, че обвинението трябва да докаже недвусмислено, че Ендър е могъл да спечели войната и без обучението, което е получил при нас. След това беше лесно. Неотложните нужди на войната.

— Както и да е, Граф, това за нас бе голямо облекчение. Знам, че се карахме, знам, че обвинението е използвало срещу теб записи на наши разговори, но по това време аз вече знаех, че ти си прав, и предложих да свидетелствам в твоя полза.

— Знам, Андерсън, Моите адвокати ми казаха.

— И така, какво ще правиш сега?

— Нямам представа. Все още си почивам. Събрала ми се е полагаема отпуска за цели няколко години. Мога да изкарам с нея чак до пенсия. А имам и много неполучавани заплати, които киснат някъде по банките. Мога да живея само от лихвите им. Няма да се занимавам с нищо.

— Звучи добре. Но аз не бих могъл да го направя. Предложиха ми да стана президент на три различни университета, тъй като смятат, че съм човек на просветното дело. Не ми вярват, като им казвам, че единственото нещо, за което отговарях във Военното училище, беше играта. Мисля, че ще приема другото предложение.

— Да станеш специален пълномощник ли? Сега, когато войната свърши, дойде отново време за игри. Това всъщност ще ми бъде като една ваканция. Във футболната лига са само двайсет и осем отбора. Макар че, след като години наред съм гледал онези деца да летят, футболът сега ще ми се види като игра на голи охлюви, които се блъскат помежду си.

Те се засмяха. Граф въздъхна и бутна с крак сала.

— Този сал. С него, разбира се, не може да се плава.

Граф поклати глава.

— Ендър го построи.

— Точно така. Значи тук го беше довел.

— Този имот сега е негов. Погрижих се да бъде щедро възнаграден. Той никога няма да почувства недостиг на пари.

— Ако изобщо му позволят да се върне, за да ги харчи.

— Никога няма да му позволят.

— Дори и след като Демостен агитира в негова полза и призова да го върнат у дома?

— Демостен не се появява повече по информационните мрежи.

Андерсън повдигна вежда.

— Това пък какво означава?

— Демостен се оттегли. Завинаги.

— Ти знаеш нещо, стари мошенико. Знаеш кой е Демостен.

— Кой беше Демостен.

— Хайде, кажи ми!

— Не.

— Знаеш ли, че вече не си толкова приятен. Граф.

— Никога не съм бил.

— Поне можеш да ми обясниш причината. Мнозина от нас смятаха, че един ден Демостен ще стане Хегемон.

— Никога не е съществувала подобна възможност. Не, дори и тълпата политически кретени около Демостен не успяха да убедят Хегемона да върне Ендър на Земята. Ендър е прекалено опасен.

— Та той е едва на единайсет години. Вече на дванайсет.

— Което го прави още по-опасен, защото може лесно да бъде манипулиран. В целия свят името на Ендър е име — символ. Детето-Бог, чудотворецът, който държи в ръцете си едновременно живота и смъртта. Всеки бъдещ дребен тиранин би искал да има на своя страна момчето, да го постави начело на някаква армия и да гледа как светът или ще се нареди под знамената й, или ще трепери от страх. Ако Ендър се върне на Земята, той би поискал да дойде тук, да си почине, да спаси каквото може от детството си. Но те никога няма да му позволят да си почине.

— Разбирам. И някой е обяснил това на Демостен, така ли?

Граф се усмихна.

— Демостен го обясни на един човек. Онзи човек, който би могъл да използва Ендър, за да управлява света и светът да е доволен от това.

— И кой е той?

— Лок.

— Но Лок е човекът, който привеждаше доводи в полза на това Ендър да остане на Ерос.

— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

— Това е прекалено сложно за мен. Дай ми ти на мен играта. Хубави, точни правила. Съдии. Начало и край. Победители и победени, а после всеки си отива у дома при съпругата си.

— От време на време ми запазвай билет за някой мач, става ли?

— Ти всъщност няма да останеш тук и да се пенсионираш, нали?

— Не.

— Ще постъпиш в Хегемонството, нали?

— Аз съм новият министър на колонизацията.

— Значи все пак ще я осъществяват?

— Веднага щом получим докладите за колониите на бъгерите. Искам да кажа, че тези колонии са една реалност: земите са разработени, има жилища и промишленост, а всички бъгери са вече мъртви. Много е удобно. Ще премахнем законите за ограничаване на раждаемостта.

— Които всеки ненавижда…

— И всички тези третаци, четвъртаци и петаци ще се качат на междузвездните кораби и ще се отправят към светове познати и непознати.

— Хората наистина ли ще тръгнат?

— Хората винаги тръгват. Винаги. Винаги вярват, че в новия свят ще могат да заживеят по-добре, отколкото в стария.

— И може да са прави, по дяволите.

 

 

В началото Ендър вярваше, че ще го върнат на Земята веднага щом положението се успокои. Но положението се успокои, цяла година бе все така спокойно, а на него му бе вече станало ясно, че изобщо няма да го върнат у дома, че бе много по-полезен като име и легенда, отколкото като човек от плът и кръв.

След това започна и делото на военния съд за престъпленията на полковник Граф. Адмирал Чамраджнагар се опита да попречи на Ендър да гледа процеса, но не успя. Ендър също бе произведен в чин адмирал и това бе един от редките случаи, когато отстоя привилегиите, осигурявани от ранга му. Ето така изгледа видеофилмите с двубоите със Стилсън и Бонсо, гледаше, когато показваха фотографиите на труповете им, и изслуша споровете на психолозите и адвокатите за това, дали става въпрос за предумишлено убийство, или за самозащита. Ендър си имаше свое собствено мнение, но никой не го попита за него. По време на процеса самият Ендър бе подложен на атака. Обвинението бе достатъчно умно, за да го обвини директно, но имаше и опити да бъде изкаран болен, извратен и престъпно луд.

— Няма значение — каза Мейзър Ракъм. — Политиците се страхуват от теб, но все още не могат да разрушат репутацията ти. Това ще се случи едва след трийсет години, когато попаднеш в ръцете на историците.

Ендър нехаеше за репутацията си. Той изгледа невъзмутимо видеоматериалите, но те всъщност го развеселиха. В битката убих десет милиарда бъгери, живи и умни колкото всеки човек, и тези бъгери дори не бяха започнали трето нападение срещу нас, но никой и не помисля да нарече това престъпление.

Всички тези престъпления му тежаха на съвестта и смъртта на Стилсън и Бонсо не бе нито по-тежка, нито по-лека от останалите.

И така, понесъл своя товар, той прекара в очакване празните месеци, докато светът, който бе спасил, решаваше дали Ендър може да се прибере у дома.

Приятелите му един по един го изоставяха и се връщаха у дома при семействата си, където в родните им градове ги посрещаха като герои. Ендър гледаше видеозаписите от завръщането им и се трогваше, когато те отделяха много от времето си, за да хвалят Ендър Уигин, който, както казваха те, ги бе научил на всичко и ги бе повел към победата. Но дори и да се застъпваха за него и молеха да му бъде разрешено да се върне у дома, думите им биваха цензурирани и никой не чуваше апела им.

През това време единствената работа на Ерос бе да се разчиства след кръвопролитната война на Лигата и да се получават докладите на междузвездните кораби, бившите военни кораби, които сега изследваха колониите на бъгерите.

Но сега Ерос бе по-оживен от всякога, по-многолюден от когато и да било през войната, тъй като колонистите бяха докарвани тук, за да се подготвят за своите пътешествия до обезлюдените светове на бъгерите. Ендър участваше в работата дотолкова, доколкото го допускаха, но на никого и през ум не му минаваше, че това дванайсетгодишно момче може да се окаже полезно както по време на война, така и по време на мир. Но той бе търпелив към склонността им да се правят, че не го забелязват, и се научи да прави предложенията си и да предлага плановете си посредством неколцина възрастни, които се вслушваха в думите му, като им позволяваше да ги представят като свои собствени идеи. Той се интересуваше не дали ще му се признае заслугата, а дали работата ще бъде свършена.

Единственото нещо, с което не успя да свикне, бе обожанието на колонистите. Той се научи да избягва тунелите, където те живееха, защото винаги го познаваха — светът бе запомнил лицето му, — а след това започваха да пищят и да крещят, и да го прегръщат, и да го поздравяват, и да му показват децата, наречени на негово име, и да му разказват колко бил млад, толкова млад, че това направо разбило сърцето им, и как не го обвиняват за никое от тези убийства, защото грешката не била негова, и че той просто бил само едно дете… и…

Криеше се от тях, доколкото успяваше. Имаше един колонист обаче, от когото не успя да се скрие.

 

 

Този ден не беше на Ерос. Бе отишъл със совалката до новата МЗС, където се учеше да извършва ремонтни работи по външната стена на корпуса на междузвездните кораби. Чамраджнагар му каза, че не е прилично висш офицер да се занимава с физически труд, но Ендър му отговори, че тъй като занаятът му не се търси напоследък, крайно време било да започне да усвоява някакво друго умение.

Съобщиха му по радиоприемника в шлема, че има посетител, който го чака да го види веднага щом се прибере в станцията. Ендър не можа да се досети за никого, когото би искал да види, ето защо не се разбърза. Свърши с монтирането на корабния ансибал, а след това с помощта на куки се придвижи по външната стена на кораба и влезе през шлюза.

Тя го чакаше в съблекалнята. За миг Ендър се ядоса, че са допуснали някаква колонистка да дойде и да му досажда чак тук, където идваше, за да намери усамотение, после отново я погледна и осъзна, че ако девойката беше малко момиче, той щеше да я познае.

— Валънтайн — рече той.

— Здрасти, Ендър.

— Какво правиш тук?

— Демостен се оттегли. Заминавам с първата колония.

— Дотам се стига за петдесет години…

— Само за две, ако си на борда на кораба.

— Но ако някога се върнеш, всички, които познаваш на Земята, ще са умрели…

— Точно такова е желанието ми. Надявах се обаче, че един човек, когото познавам на Ерос, може да дойде с мен.

— Не искам да отивам в свят, който сме откраднали от бъгерите. Искам само да си отида у дома.

— Ендър, ти никога няма да се върнеш на Земята. Погрижих се за това, преди да замина.

Той я погледна, без да пророни и дума.

— Казвам ти го сега, така че, ако искаш да ме намразиш можеш да го направиш още от самото начало.

Отидоха в малката кабина на Ендър на борда на МЗС и тя всичко му обясни. Питър искал Ендър да се върне на Земята, под закрилата на Съвета на Хегемона.

— Така, както стоят нещата сега, Ендър, това ще те направи напълно зависим от Питър, тъй като половината от Съвета прави точно онова, което Питър иска. Онези, които не са галените кученца на Лок, са зависими от него по други начини.

— Те имат ли представа кой в действителност е той?

— Да. Той още не е публично известен, но хората по върховете го познават. Въпросът за личността му обаче не е от значение. Той вече има достатъчно власт над тях, за да се тревожи за възрастта си. Ендър, Питър направи невероятни неща.

— Преди година забелязах, че мирният договор носи неговото име.

— Това бе големият му удар. Предложи плана чрез свои приятели от информационните мрежи за външна политика, а след това и Демостен го подкрепи. Това бе дългоочакваният момент — да използва влиянието на Демостен сред тълпата и влиянието на Лок сред интелигенцията, за да постигне нещо забележително. Неговият план наистина предотврати една ожесточена война, която можеше да продължи с десетилетия.

— И той реши да стане държавник?

— Мисля, че да. Но в едно от своите цинични откровения той ми съобщи, че ако е допуснал Лигата да се разпадне, той няма да пропусне да завладее полека-лека света. Но докато съществува Хегемонството, той може да постигне това с един замах.

Ендър кимна.

— Точно това е онзи Питър, когото познавам.

— Смешно, нали? И този Питър ще спаси живота на милиони хора!

— Докато аз избих милиарди.

— Не се канех да кажа това.

— И значи е искал да ме използва?

— Той имаше планове за теб, Ендър. Щеше публично да се разкрие точно когато пристигнеш и той те посрещне пред видеокамерите. По-големият брат на Ендър Уигин, който пък случайно е великият Лок, миротворецът. Застанал до теб, той ще изглежда напълно зрял. А физическата прилика между двама ви е по-силна от всякога. Тогава ще му е много лесно да завземе властта.

— И защо му попречи?

— Ендър, ти няма да си щастлив, ако прекараш остатъка от живота си като пионка на Питър.

— И защо не? През целия си живот досега винаги съм бил нечия пионка.

— Аз също. Но взех и показах на Питър всички доказателства, които бях събрала за него, достатъчни, за да докажат на обществеността, че той е убиец-психопат. Те включваха цветни снимки на измъчвани катерички и някои епизоди от видеоматериалите от монитора, показващи как те е малтретирал. Доста се потрудих, докато ги събера, но когато той ги видя бе съгласен да ми даде каквото поискам. Поисках само твоята свобода и моята.

— Моята представа за свобода не е да живея в къщата на хората, които съм убил.

— Стореното — сторено, Ендър. Техните светове са безлюдни сега, а нашите са пренаселени. Освен това ние ще донесем със себе си неща, които техните светове никога не са познавали — големи градове, пълни с хора, които водят свой собствен живот, които се обичат и мразят помежду си по свои собствени причини. Във всички светове на бъгерите се е повтаряла винаги една и съща история, а когато ние заживеем в тях, светът ще бъде пълен с най-различни истории и с всеки изминал ден ние ще импровизираме развръзката им. Ендър, Земята принадлежи на Питър. И ако не тръгнеш сега с мен, той ще те върне там и така безогледно ще се възползва от теб, че ще се каеш, дето си се родил. Това сега е единствената ти възможност да му се изплъзнеш.

Ендър не каза нищо.

— Знам какво си мислиш сега, Ендър. Мислиш си, че аз се опитвам да те манипулирам като Питър или Граф, или който и да било друг.

— Мина ми през ум такова нещо.

— Добре дошъл в редиците на човешката раса, Ендър. Човек няма власт над собствения си живот. Най-доброто, което можеш да направиш, е да избереш да си подвластен на добри хора, на хора, които те обичат. Не съм дошла тук, защото умирам да ставам колонист. Дойдох, защото прекарах целия си живот досега в компанията на брата, когото мразех. Сега искам възможност да опозная брата, когото обичах, и то преди да е станало твърде късно, преди да сме се сбогували с детството си.

— Вече е твърде късно за такова нещо.

— Грешиш, Ендър. Ти само си мислиш, че си пораснал, че си уморен и преситен от всичко, но в душата си ти си още дете, каквото съм и аз. Можем да пазим това в тайна от всички. Докато ти управляваш колонията, а аз пиша политическа философия, никой няма да се досети, че в мрака на нощта ние се промъкваме в стаята на другия и играем на дама или се бием с възглавници.

Ендър се засмя, но той бе забелязал една думичка, която тя бе изтървала твърде небрежно, за да е случайно.

— Да управлявам ли?

— Аз съм Демостен, Ендър. И се оттеглих с гръм и трясък. Публично оповестих, че така дълбоко вярвам в колонизирането, че заминавам с първия кораб. В същото време Министърът на колонизацията, бившият полковник на име Граф, съобщи, че пилот на колониалния кораб ще бъде великият Мейзър Ракъм, а губернатор на колонията ще е Ендър Уигин.

— Биха могли поне да ме попитат.

— Първо исках аз лично да те помоля.

— Но съобщението е вече направено.

— Не. Ще го направят утре, ако приемеш. Мейзър прие преди няколко часа на Ерос.

— И ще разкриеш пред всички, че си Демостен? Едно четиринайсетгодишно момиче?

— Ще им кажем само, че Демостен заминава с колонията. Нека през следващите петдесет години да се ровят в пасажерския списък, опитвайки се да установят кой от пътниците е великият демагог от Епохата на Лок.

Ендър се засмя и поклати глава.

— Ти всъщност се забавляваш с всичко това, нали, Вал?

— И не виждам защо да не го правя.

— Добре — каза Ендър. — Ще дойда. Дори и като губернатор, щом ти и Мейзър ще сте там да ми помагате. И без това възможностите ми напоследък не се използват пълноценно.

Тя изпищя и го прегърна, точно както би постъпило едно девойче, получило току-що подаръка, който е поискала от по-малкия си брат.

— Вал — рече той. — Искам да си изясним едно нещо. Аз не тръгвам заради теб. Не тръгвам, за да бъда губернатор или защото тук ми е скучно. Тръгвам, защото познавам бъгерите по-добре от всяко друго същество и може би, като отида там, ще успея да ги опозная още по-добре. Аз им откраднах бъдещето. Мога да започна да си изплащам дълга към тях само след като разбера какво мога да науча от миналото им.

 

 

Пътуването бе дълго. Към края му Вал бе завършила първия том от историята на войната с бъгерите и под името Демостен го бе предала чрез ансибала на Земята, а Ендър бе спечелил нещо по-ценно от възхищението на пътниците. Те вече го бяха опознали и той бе спечелил обичта и уважението им.

Той работеше усърдно за новия свят, като управляваше по-скоро по пътя на убеждението, отколкото с декрети, и работеше не по-малко от другите по задачите, свързани с изграждането на една самозадоволяваща се икономика. Но най-важната му работа бе изследването на онова, което бе останало от бъгерите, усилията да се открият в запустелите строежи, механизми и поля неща, които можеха да бъдат използвани от човешките същества и от които можеше да се научи нещо. Бъгерите не бяха оставили книги, които да се четат — те никога не бяха имали нужда от тях. Всичко, което бяха знаели, се бе съхранявало в паметта им и когато бъгерите умряха, с тях умряха и техните знания.

И все пак. От здравината на покривите, които покриваха заслоните им за животни и за хранителни продукти, Ендър разбра, че зимата ще е люта и снеговита. От сградите с насочени навън заострени колове той научи, че има хищници, които представляват опасност за реколтата и стадата. От мелниците разбра, че продълговатите, гадни на вкус плодове, които растяха в буренясалите овощни градини, се сушат и мелят за храна. А от цедилките, които бяха използвали навремето да носят децата си на полето, той разбра, че макар и бъгерите да не са големи поклонници на свободата на индивида, те наистина са обичали собствените си деца.

Животът улегна и годините минаваха. Колонията живееше в дървени къщи и използваше тунелите на бъгерите за складове и работилници. Вече се управляваха от съвет и администраторите се избираха, така че Ендър, макар и да продължаваха да го наричат губернатор, бе на практика само съдия. Редом с добротата и взаимната помощ имаше и престъпления и крамоли, имаше хора, които се обичаха, и хора, които се мразеха — беше един съвсем човешки свят. Не очакваха с голямо нетърпение поредното предаване на ансибала, популярните на Земята имена вече не ги вълнуваха кой знае колко. Единственото име, което знаеха, бе на Питър Уигин, Хегемона на Земята. Единствените новини, които стигаха до тях, бяха за мир и благоденствие, за огромни кораби, които прекосяват граничните пространства на Слънчевата система, прекосяват кометната защитна преграда и заселват световете на бъгерите. Скоро и в този свят, Света на Ендър, щяха да израснат нови колонии. Скоро щяха да имат съседи, те вече бяха изминали половината път насам, но никой не се тревожеше от това. Щяха да помогнат на новодошлите още с пристигането им, щяха да ги научат на всичко онова, което те вече знаеха. Но онова, което имаше сега значение в живота им, бе кой за кого ще се жени, кой е болен, кога започва сеитбата и защо ще трябва да му плащам, когато телето умря три седмици след като го взех от него.

— Те са вече хора, сраснали със земята — каза Валънтайн. — Никой не се интересува, че днес Демостен изпраща седмия том от историята си. И никой от тукашните хора няма да го прочете.

Ендър натисна един клавиш и писалището му показа следващата страница.

— Много проникновено, Валънтайн. Още колко тома ти остават до края?

— Само един. Историята на Ендър Уигин.

— И какво ще правиш? Ще чакаш да умра, за да я напишеш ли?

— Не. Просто ще я започна и стигна ли до днешния ден, ще спра.

— Имам по-добра идея. Напиши я до деня, в който спечелихме решителната битка. И спри дотам. Нищо от онова, което съм направил след това, не заслужава да бъде описано.

— Може да е така — рече Валънтайн. — А може и да не е.

 

 

Ансибалът им бе донесъл новината, че новият колониален кораб е само на година път от тях. Те молеха Ендър да им намери място, където да се заселят — в достатъчна близост с неговата колония, за да могат двете колонии да търгуват, но и на достатъчно разстояние, за да могат да бъдат управлявани самостоятелно. Ендър взе хеликоптера и тръгна да изследва околностите. Взе със себе си едно от децата, единайсетгодишно момче на име Абра, което при основаването на колонията е било едва тригодишно и не си спомняше никой друг свят освен този. Той и Ендър отидоха дотолкова надалече, доколкото успя да ги заведе хеликоптерът, после си направиха бивак за през нощта, а на сутринта продължиха пешком, за да добият по-непосредствена представа за земята.

 

 

На третата сутрин Ендър внезапно изпита някакво тревожно чувство, че вече е бивал из тези места. Огледа се. Беше непозната земя, която никога не бе виждал. Повика Абра.

— Здрасти, Ендър! — провикна се Абра. Той се намираше на върха на стръмна, невисока могила. — Качи се при мен!

Ендър се закатери нагоре. Чимовете трева, осеяли меката пръст, се изплъзваха изпод нозете му. Абра сочеше надолу.

— Можеш ли да повярваш на очите си? — попита той.

Могилата бе куха. По средата й се виждаше дълбока падина, наполовина пълна с вода, заобиколена от зъбери, които надвисваха застрашително над водата. В едната посока могилата се снижаваше в два дълги хребета, които образуваха У-образна долина, а в другата посока се издигаше към една бяла скала, ухилена като череп, от чиято уста бе поникнало едно дърво.

— Все едно, че тук е умрял някакъв великан — рече Абра, — а земята се е надигнала, за да покрие скелета му.

Едва сега Ендър разбра защо местността му се бе сторила позната. Трупът на Великана. Той беше играл тук толкова много пъти като дете, за да не познае това място. Но това бе невъзможно. Компютърът във Военното училище не би могъл да види това място. Погледна с бинокъла в посоката, която му бе добре известна, изпълнен със страх и надежда, че ще види онова, което бе само част от пейзажа.

Люлки и пързалки. Шведска стена. Буренясали, но формите несъмнено бяха техни.

— Някой трябва да е построил всичко това — каза Абра. — Погледни черепа. Това не е скала, виж. Това е бетон.

— Виждам — отговори Ендър. — Построили са го за мен.

— Какво?

— Познавам това място, Абра. Бъгерите са го построили за мен.

— Но всички бъгери са били вече измрели цели петдесет години преди да пристигнем тук.

— Прав си. Изглежда невъзможно, но е така. Абра, не биваше да те вземам със себе си. Може да стане опасно. Щом са ме познавали дотолкова добре, че да построят това място, може би възнамеряват да…

— Да си разчистят сметките с теб?

— Задето ги унищожих.

— Тогава не отивай, Ендър. Не прави това, което искат от теб.

— Щом искат да си отмъщават, Абра, аз нямам нищо против. Но може и да не търсят отмъщение. Това може би се доближава най-много до разговор е тях. Все едно, че са ми написали някакво съобщение.

— Но те не са умеели да четат и пишат.

Може би са се научили, преди да умрат.

— Ами най-добре ще е тогава да не се навъртаме наоколо. Тръгваш ли нанякъде, идвам с теб.

— Не. Ти си още много малък, за да поемеш риска да…

— Я стига! Ти си Ендър Уигин. Не ми разправяй на какво са способни единайсетгодишните!

Те полетяха заедно с хеликоптера над детската площадка, над гората и над кладенеца на горското сечище. А след това поеха нататък, където беше зъберът с пещерата в скалната стена и издатината, точно там, където трябваше да бъде Краят на света. И там, в далечината, точно където трябваше да се намира според мисловната игра, се извисяваше кулата на замъка.

Той остави Абра при хеликоптера.

— Не тръгвай след мен и ако не се върна до един час, се прибери у дома.

— Ще има да вземаш, Ендър, идвам с теб.

— Ти ще имаш да вземаш, Абра, или ще ти напълня устата с кал.

Абра можеше да се закълне, че въпреки шеговития си тон Ендър говореше сериозно, така че не тръгна с него.

 

 

По стените на кулата имаше вдлъбнатини и издатини, за да може да се изкатери човек по-лесно по нея. Значи са искали да се кача в стаята.

Стаята си бе все същата. Ендър си спомни и потърси змията на пода, но там имаше само килимче със змийска глава в единия ъгъл. Имитация, не копие, но за хора, които не се занимават с изкуство, се бяха справили добре. Сигурно бяха взели тези образи от съзнанието на Ендър, когато го бяха намерили през светлинните години и бяха видели най-страшните му кошмари. Но защо? За да го доведат до тази стая, разбира се. За да му оставят съобщение. Но къде бе съобщението и как щеше да го разбере?

Огледалото го очакваше на стената. Беше матов метален лист, върху който бе издълбан грубият контур на човешко лице. Опитали са се да нарисуват образа, който трябваше да видя в огледалото.

И като гледаше огледалото, той си припомни как го чупеше и смъкваше от стената, как змиите изскачаха от скривалището си и го нападаха, и как го хапеха навсякъде, където отровните им зъби успееха да се впият.

Колко добре ме познават, чудеше се Ендър. Достатъчно добре, за да знаят колко често съм си мислил за смъртта, но колко малко се страхувам от нея. Достатъчно добре, за да знаят, че дори да се страхувам от смъртта, пак ще сваля това огледало от стената.

Той отиде до огледалото, вдигна го и го свали. От празното пространство зад него не изскочи нищо. Вместо змиите в едно издълбано гнездо имаше бяла копринена топка, от която стърчаха няколко нишки. Яйце? Не. Какавидата на царицата на бъгерите, вече оплодена от ларвовидните мъжки, готова да снесе от собственото си тяло сто хиляди бъгери, включително няколко царици и мъжки екземпляри. Ендър виждаше подобните на голи охлюви мъжки екземпляри по стените на един тъмен тунел и огромните възрастни екземпляри, които носят невръстната царица към помещението за оплождане — всеки мъжки екземпляр подред оплоди ларвоподобната царица, потрепера от екстаз и умря, като падаше на пода на тунела и се съсухряше. След това новата царица се поставяше пред старата, величествено създание, покрито с меки потрепващи криле, които отдавна бяха загубили способността си да летят, но не бяха загубили своето величие. Със слаба отрова върху устните си старата царица я приспа с целувка, после я обви с нишки, които се точеха от корема й, и й заповяда да се превърне в нов град, в нов свят, да народи много царици и много светове…

Откъде знам всичко това, запита се Ендър. Как е възможно да виждам тези неща, като някакви спомени в паметта си?

Сякаш в отговор той видя първата си битка с флотилиите на бъгерите. Беше я виждал и преди на симулатора, но сега я видя така, както я бе видяла царицата на кошера чрез множество различни очи. Бъгерите образуваха своето кълбо от кораби и тогава из мрака изникнаха ужасните изтребители и „Докторчето“ ги унищожи сред ослепителна светлина. И тогава той почувства онова, което бе почувствала царицата на кошера, наблюдавайки през очите на работниците как смъртта ги връхлита, прекалено бързо, за да я предугадят. Нямаше обаче нито следа от спомен за болка или страх. Онова, което чувстваше царицата на кошера, бе тъга и примирение със съдбата. Тя не бе си помислила тези думи, когато видя, че хората идват, за да ги убият, но Ендър я разбра именно с тях. Те не са ни простили, помисли си тя. Ясно е, че ще загинем.

— Как може да бъдеш съживена? — попита той. В своя копринен пашкул царицата нямаше думи, с които да отговори, но когато той затвори очи и се опита да си спомни, вместо спомен го споходиха други образи. Да се постави пашкулът на хладно място, тъмно място, където наблизо да има вода, така че царицата да не е суха, но не просто вода, а вода, смесена със сока на определено дърво, която да бъде и непрекъснато хладка, за да могат в пашкула да протекат определени реакции. И да мине време. Дни и седмици, за да се промени вътре какавидата. И едва тогава, когато пашкулът стане пясъчнокафяв на цвят, Ендър се видя как отваря пашкула и помага на малката и нежна царица да излезе. Той се видя как я взема за предния крайник и как й помага да стигне от водата до гнездото си, меко застлано със сухи листа и пясък.

И тогава ще оживея, мина през съзнанието му. Тогава ще се събудя. И тогава ще създам моите десет хиляди деца.

— Не — рече Ендър. — Не мога.

Страдание.

— Твоите деца са все още чудовищата от нашите кошмари. Ако те събудя, само ще те убием повторно.

През съзнанието му преминаха десетки образи на човешки същества, избити от бъгерите, но заедно с това го разтърси такава силна скръб, че той просто не можа да я понесе и проля сълзи за тях.

— Ако можеш да ги накараш да почувстват мъката, която изпитах аз, тогава може и да ти простят.

Единствено аз мога да я изпитам, прозря той. Те са ме открили чрез ансибала, тръгнали са по лъча и са проникнали в съзнанието ми. В агонията на измъчените ми сънища те са ме опознали, въпреки че точно тогава се бях заел с унищожението им. Те са открили, че ме е страх от тях, но са открили и това, че аз нямам представа, че ги избивам. През няколкото седмици, с които са разполагали, те са построили това място за мен и са поставили тук и трупа на Великана, и детската площадка, и скалата на Края на света, така че да видя това място със собствените си очи. Аз съм единственият, когото те познават, и ето защо могат да разговарят само с мен и чрез мен.

Ние сме като теб, му мина през съзнанието. Ние не искахме да убиваме и когато разбрахме какво сме сторили, изобщо не се върнахме. Преди да ви срещнем, смятахме, че ние сме единствените мислещи същества във вселената, но никога не сме и сънували, че у някакви самотни животни, които не могат да сънуват еднакъв сън с ближния си, може да се породи разумна мисъл. Откъде можехме да знаем? Ние можехме да живеем с вас в мир. Повярвай ни, повярвай ни, повярвай ни.

Той бръкна във вдлъбнатината и извади пашкула. Той беше поразително лекичък, за да съдържа в себе си цялата надежда и бъдеще на една велика раса.

— Ще те нося със себе си — каза Ендър. — Ще бродя от свят на свят, докато намеря време и място, където безопасно да можеш да се събудиш. И ще разкажа историята ти на моя народ, така че вероятно след време и те ще могат да ти простят. Така, както ти прости на мен.

Той загъна пашкула на царицата в якето си и я изнесе от кулата.

— Какво намери там? — попита Абра.

— Отговора — рече Ендър.

— На какво?

— На моя въпрос. — И това бе всичко, което каза. Те продължиха още пет дни огледа си и избраха за новата колония едно отдалечено от кулата място.

 

 

Седмици по-късно той дойде при Валънтайн и я накара да прочете нещо, което бе написал. Тя набра файла, който той посочи, от корабния компютър и го прочете.

Беше написано така, сякаш говореше царицата на кошера и разказваше за всичко, което са искали да направят, и за всичко, което са направили. Ето това са нашите неуспехи, а ето и нашето величие. Ние не искахме да ви сторим зло и ви прощаваме за нашата смърт. От най-ранната им поява до великите воини, които пометоха родната им планета — Ендър разказваше историята на един дъх, сякаш тя бе някакъв древен спомен. Когато стигна до разказа за Великата майка, царицата на цариците, която първа се научила да пази и обучава новата царица, вместо да я убива или прогонва, тогава той се спря, разказвайки колко пъти тя е трябвало да унищожава детето на своето тяло, своето ново аз, което не приличало на нея, докато създала онова дете, което разбирало нейния стремеж към хармония. Това било нещо ново за света. Вместо да воюват, двете царици се обичали и си помагали и заедно били много по-силни от който и да е друг кошер. И те преуспели. Имали още дъщери, които с мир се присъединили към тях. Това било началото на мъдростта.

Ако само можехме да разговаряме с вас, каза царицата на кошера с думите на Ендър. Но тъй като това бе невъзможно, ние молим само за едно — да ни запомните не като врагове, а като трагични сестри, на които Съдбата, Бог или Еволюцията са придали отвратителна форма. Ако бяхме се целунали, това би било чудото, което би ни направило хора един за друг. Вместо това ние се избивахме. Но въпреки всичко ние ви приветстваме с добре дошли, като наши скъпи гости и приятели. Заповядайте в домовете ни, дъщери на Земята, живейте в нашите тунели, прибирайте реколтата от нашите поля. За онова, което ние не можем да направим, вие ще сте нашите ръце, които ще го направят вместо нас. Цъфтете, дървета, зрейте, нивя, стопляйте ги, слънца, давайте им плод, планети, те са нашите осиновени дъщери, които са си дошли у дома.

 

 

Книгата, която Ендър написа, не бе голяма, но в нея бе събрано всичко добро и лошо, което знаеше царицата на кошера. И той я подписа не със своето име, а с името:

ГОВОРИТЕЛ ОТ ИМЕТО НА МЪРТВИТЕ

На Земята книгата бе публикувана без много шум и без много шум се предаваше от ръка на ръка, докато едва ли остана човек, който да не беше я прочел. Повечето от хората я намираха интересна, а някои отказваха да я сложат настрана, след като вече я бяха прочели. Те заживяха с нея и когато скъпите им хора умираха, един от вярващите заставаше до гроба, за да бъде Говорител от името на мъртвия и да каже онова, което би казал мъртвият, но напълно откровено, без да прикрива някакви грешки и без да измисля добродетели. Онези, които идваха на подобни служби, ги намираха понякога болезнени и потискащи, но имаше и много, които решаваха, че въпреки грешките животът им е достоен и че когато умрат, един Говорител ще трябва да каже истината за тях.

На Земята това остана само религия сред многото други. Но за онези, които прекосяваха огромната пещера на космоса и прекарваха живота си в тунелите на царицата на кошера, и прибираха реколтата от полетата на царицата, това бе единствената религия. Нямаше колония без свой Говорител от името на мъртвите.

Никой не знаеше и никой всъщност не искаше да знае кой е бил първоначалният Говорител. А и Ендър нямаше желание да им каже.

Когато Валънтайн навърши двайсет и пет години, дописа последния том от нейната история на войните на бъгерите. В края му включи пълния текст на книжката на Ендър, без да споменава, че е написана от него.

По ансибала тя получи отговор от древния Хегемон Питър Уигин, седемдесет и седем годишен, със слабо сърце.

— Знам кой е написал тази книжка — каза той. — Щом може да говори от името на бъгерите, той сигурно би могъл да говори и от мое име.

Ендър и Питър разговаряха посредством ансибала и Питър разказа историята на своите дни и години, на своите престъпления и добри дела. И когато той умря, Ендър написа втори том, подписан отново от Говорителя от името на мъртвите. Двете му книги бяха наречени „Царицата на кошера“ и „Хегемонът“ и се превърнаха в свето писание.

 

 

— Искаш ли — рече той един ден на Валънтайн — да отлетим оттук и да живеем вечно.

— Не е възможно — отговори тя. — Има чудеса, които дори и относителността не може да отложи, Ендър.

— Трябва да заминем. Аз съм почти щастлив тук.

— Тогава остани.

— Толкова дълго живях с болката. Ако я няма, няма да знам кой съм.

И така, те се качиха на борда на един междузвезден кораб и тръгнаха да обикалят от планета на планета. Където и да спираха, той бе винаги Андрю Уигин, странстващ Говорител от името на мъртвите, а тя бе винаги Валънтайн, пътуващ историк, която записва разказите на живите, докато Ендър разказва историите на мъртвите. И Ендър винаги носеше със себе си един изсъхнал бял пашкул, и търсеше онзи свят, където царицата на кошера би могла да се събуди и да заживее на спокойствие. Той дълго търси този свят.

Край
Читателите на „Играта на Ендър“ са прочели и: