Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 125 гласа)

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
Автор Орсън Скот Кард
Първо издание 1985 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Tor Books
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Страници 384
Поредица "Ендър Уигин"
Следваща Говорителят на мъртвите

Издателство в БГ „Роял 77“, Варна (1993)
Преводач Виолета Чушкова
ISBN ISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава десета
Армия „Дракон“

— Сега ли?

— Мисля, че да.

— Това трябва да е заповед, полковник Граф. Армиите не започват маневра, защото някой си командир казва: „Мисля, че е време за нападение.“

— Аз не съм командир. Аз съм учител на малки деца.

— Полковник, сър, признавам, че ви досаждах, признавам, че ви бях трън в очите, но това даде резултат, всичко стана така, както вие искахте. През последните няколко седмици Ендър бе дори…

— Щастлив.

— Доволен. Той се справя добре. Умът му е остър, а играта — отлична. Никога не сме имали такова малко момче, което да е така добре подготвено за командир. Обикновено стават командири, когато навършат единайсет години, но макар и само на девет и половина, той е напълно готов.

— Точно така. Когато бях на Земята, се замислих що за човек би излекувал сърдечната болка на някое дете, за да може отново да го хвърли в сражение. Една малка лична нравствена дилема. Моля да не й обръщаш внимание. Бях много изморен.

— Нали трябва да спасим света?

— Повикай го да дойде.

— Правим това, което е необходимо, полковник Граф.

— Хайде, Андерсън, ти направо умираш да видиш как Ендър ще се справи с всички онези фалшифицирани игри, които те накарах да измислиш.

— Много долно нещо е да…

— И аз самият съм долен тип. Хайде, майоре. Ние и двамата сме измет от Земята. Аз също умирам да разбера как ще се справи. В края на краищата нашият живот зависи от това, дали ще се справи наистина добре. Така ли е?

— Нали не възнамерявате да започнете да говорите на жаргона на момчето?

— Повикай го да дойде, майоре. Ще сваля постоянното наблюдение върху файловете му и ще му дам възможност да си осигури защитна система. Онова, което се каним да направим за него, не е чак толкова лошо. Ще възстановя правото му на лична свобода.

— Искате да кажете правото му на изолация.

— Самотата на властта. Иди и го повикай.

— Слушам, сър. Ще го доведа до петнайсет минути.

— Довиждане. Слушам, сър, слушсър, слусър. Надявам се, че си се зарадвал. Надявам се, че си се почувствал щастлив, Ендър. Може би да ти е за последен път в живота. Добре дошло, момченце. Скъпият ти чичко Граф е приготвил за теб специален план.

 

Ендър разбра какво става още от мига, в който му съобщиха, че го викат. Всички очакваха, че той ще стане по-рано от другите командир. Може би не толкова по-рано, но почти цели три години той непрекъснато бе оглавявал ранглистата, откъснал се със значителна преднина пред следващите, а вечерните му тренировки се бяха превърнали в най-престижното занятие в училището. Имаше някои, които дори се чудеха какво още мъдруват учителите.

Питаше се коя ли армия ще му дадат. Скоро щяха да се дипломират трима командири, в това число и Петра, но почти не бе за вярване, че ще му дадат армия „Феникс“ — никой никога не ставаше командир в същата армия, в която го бяха повишили.

Андерсън го заведе първо в новото му жилище. Това бе решаващо доказателство — само командирите имаха самостоятелни стаи. След това го заведе на проба за нови униформи и нов боен костюм. Той огледа бланките, за да открие името на армията си.

На бланката бе написано: Армия „Дракон“. Но такава армия не съществуваше.

— Никога не съм чувал за армия „Дракон“ — рече Ендър.

— Защото армия „Дракон“ не съществува от четири години. Ние я разформировахме, защото името й се свързваше с разни суеверия. В цялата история на Военното училище нито една армия „Дракон“ не е спечелила дори и една трета от битките си. Името й се бе превърнало в синоним на неуспеха.

— Добре тогава, но защо я възстановявате сега?

— Останали са ни много неизползвани униформи.

Граф седеше на писалището си и изглеждаше по-дебел и по-грохнал от последния път, когато Ендър го бе видял. Той връчи на Ендър куката му — малката кутия, която командирите използваха по време на занятията, за да стигнат до което си пожелаят място в бойната зала. Много пъти по време на вечерните тренировки на Ендър му се бе приисквало да има такава кука, вместо да трябва да се отблъсква непрекъснато, за да отиде докъдето трябва. Сега, когато бе станал майстор в маневрирането без кука, взеха, че му я дадоха.

— Куката действа — обясни Андерсън — само по време на редовните занятия, включени в програмата.

И тъй като Ендър вече замисляше провеждането на допълнителни тренировки, това означаваше, че куката няма да му е от полза през цялото време. Това обясняваше и защо толкова много командири никога не провеждаха допълнителни тренировки. Те зависеха от куката, а тя нямаше да им е от полза по време на допълнителните занятия. Щом смятаха, че куката им създава авторитет и че им дава власт над другите момчета, тогава от тях едва ли можеше да се очаква да работят без нея. Ето едно преимущество, което ще имам пред някои от противниците си, помисли си Ендър.

Официалната приветствена реч на Граф издаваше досада и рутина, придобити от често повтаряне. Едва към края сякаш прояви интерес към собствените си думи.

— С армия „Дракон“ правим една необичайна стъпка. Надявам се, че нямаш нищо против. Сформирахме нова армия, като ускорихме курса на обучение на цяла наборна група и забавихме дипломирането на немалък брой ученици от най-старшите групи. Смятам, че ще си доволен от нивото на войниците си. Надявам се да си, защото ти забраняваме да прехвърляш когото и да било в друга армия.

— И размени ли няма да има? — попита Ендър. Та нали именно по този начин, като разменяха войници, командирите успяваха да си подсилват уязвимите места.

— Няма да има. И така, ти вече три години провеждаш допълнителни тренировки. Имаш последователи. Мнозина добри войници ще окажат несправедлив натиск върху командирите си, за да ги разменят и да дойдат в твоята армия. Ние ти даваме армия, която след време може да стане конкурентоспособна. Нямаме намерение да ти подаряваме първенството.

— А какво ще стане, ако имам войник, с когото не мога да се разбирам.

— Ще се наложи да се разбереш някак си с него. — Граф притвори очи. Андерсън се изправи и разговорът приключи.

 

 

Определените за „Дракон“ цветове бяха сиво-оранжево-сиво. Ендър си облече бойния костюм и тръгна по светлинната пътека, която го отведе до спалното помещение, където бе настанена армията му. Войниците бяха вече там и се навъртаха около входа. Ендър незабавно пое ръководството.

— Леглата ще се заемат по старшинство. Ветераните в дъното на помещението, младите войници — в предната част.

Това бе обратното на модела на обичайното настаняване и Ендър знаеше това. Той знаеше също, че не иска да бъде като повечето командири, които почти никога не виждаха по-малките момчета, защото те винаги бяха в дъното на помещението.

И след като се настаниха по реда на постъпването си в училището, Ендър започна да снове по пътеката между леглата. Почти трийсет от войниците идваха направо от наборната си група, без абсолютно никакъв боен опит. Някои бяха дори под възрастовия минимум, а настанените най-близо до вратата бяха трагично дребни на ръст. Ендър си припомни, че сигурно така бе изглеждал и той в очите на Бонсо Мадрид, когато пристигна в армията му. И все пак Бонсо бе имал само един малък войник, с когото да се оправя.

Никой от ветераните не бе от елитната тренировъчна група на Ендър. Никой от тях не е бил взводен командир. Никой всъщност не бе по-голям на години от самия Ендър, което означаваше, че дори и ветераните му имаха не повече от осемнайсетмесечен опит. Някои от тях дори не бе и виждал — явно не е имало заради какво да ги е забелязвал.

Но всички те, разбира се, познаваха Ендър, тъй като той бе най-известният воин в училището. А имаше и такива, които негодуваха срещу него. Ех, направили са ми поне една услуга — никой от войниците ми не е по-голям на години от мен.

Веднага щом всеки войник получи легло, Ендър им заповяда да си облекат бойните костюми и да тръгнат на тренировка.

— Включени сме в сутрешното разписание — трябва да тренираме веднага след закуска. Между закуската и тренировката официално имате свободен час. Ще видим какво ще правим, след като установя колко ви бива.

След три минути обаче мнозина от тях все още не бяха облечени, но въпреки това той им заповяда да напуснат помещението.

— Но аз съм гол — оплака се едно момче.

— Следващия път се облечи по-бързо. Три минути от първия сигнал до излизането от помещението — това е правилото за тази седмица. За следващата седмица правилото е две минути. Тръгни. Ще ни се пусне дума, че в армия „Дракон“ са такива тъпаци, че се наложило първото им занятие да е по обличане.

Петима от момчетата бяха съвсем голи и бягаха по коридорите, грабнали в ръка бойните си костюми — малцина бяха онези, които бяха успели да се облекат както трябва. Като минаваха край отворените врати на класните помещения, събираха погледите на всички. Повече закъснения едва ли щеше да има.

По коридорите, които водеха към бойната зала, Ендър ги накара да бягат бързо напред и назад, докато облечените се поизпотиха, а голите се облякоха. После ги заведе до горната врата, онази, която се отваряше в средата на бойната зала, също като вратите в истинските игри. След това ги накара да подскачат и да се улавят за скобите на тавана, за да се отблъскват при влизане в залата.

— Сборен пункт — при отсрещната стена — рече той. — Все едно че тръгвате към вратата на противника.

По четирима наведнъж момчетата започнаха да скачат в залата. Почти никой от тях не знаеше как се тръгва по пряка линия към целта и когато накрая се добраха до отсрещната стена, много малко от новаците бяха разбрали как да контролират своите отскоци.

Последното момче, което скочи, бе дребно дете, очевидно под възрастовия минимум. Той изобщо нямаше как да стигне до скобата на тавана.

— Ако искаш, можеш да използваш страничната скоба — каза Ендър.

— Дръж си я за теб! — отвърна момчето. Той се стрелна нагоре, докосна скобата на тавана с върха на пръста си и префуча през вратата, въртейки се безпомощно едновременно в три посоки. Ендър се опитваше да реши дали да хареса дребосъка, задето бе отказал да приеме направената му отстъпка, или да се разсърди за непочтителното му поведение.

Накрая се събраха край насрещната стена. Ендър забеляза, че всички, без изключение, бяха застанали така, сякаш се намираха в коридора. Ето защо той умишлено се улови здраво за онова, което те смятаха за под, и увисна от него, явявайки се с краката нагоре по отношение на останалите.

— Защо сте с краката нагоре, войници? — попита той.

Някои от тях се опитаха да застанат като него.

— Мирно! — Те замръзнаха по местата си. — Попитах защо сте с главата надолу.

Никой не отговори. Нямаха представа какъв отговор се очаква от тях.

— Попитах защо всеки от вас е вирнал крака във въздуха, а е провесил глава към земята!

Накрая един от тях заговори:

— Сър, това е стойката, която бяхме заели при преминаването през портала.

— Какво общо има тук коридорът? Какво значение има каква е била гравитацията в коридора! В коридора ли ще се сражаваме? Тук, в залата, има ли гравитация?

— Не, сър. Няма, сър.

— Отсега нататък забравете за гравитацията, щом веднъж минете през портала. Старата гравитация я няма, изпарила се е. Ясно ли е? Независимо каква е гравитацията до пристигането ви до портала, запомнете едно — вратата на противника е надолу. Вие сте с крака насочени към противниковата врата. Нагоре е към вашата собствена врата. Север е нататък, юг е нататък, изток е тук, а запад е… накъде е запад?

Те посочиха.

— Това и очаквах. Единственият процес, който сте усвоили добре, е физиологическият и единствената причина да го усвоите добре е, че можете да тренирате в тоалетната. Какъв бе циркът, който току-що наблюдавах тук? Това ли наричате строй? Това ли наричате полет? Слушай командата: отблъскване и построяване на тавана! Готови! Тръгни!

Както и бе очаквал, доста от момчетата се отблъснаха и инстинктивно поеха, но не към стената, където се намираше порталът, а към стената, която Ендър бе определил като север, което бе нагоре по отношение на коридора. Те, разбира се, бързо осъзнаха грешката си, но много късно — трябваше да се забавят, за да променят посоката, като се отблъснат от северната стена.

Ендър междувременно мислено ги групираше на бързо схващащи и бавно схващащи. Най-малкото момче, което бе скочило последно през портала, пристигна първо до стената, посочена от Ендър, и ловко се улови за скобата. Основателно са го повишили. Той ще се справя добре. Беше наперен и непокорен и сигурно вътрешно кипеше, тъй като бе един от онези, които Ендър бе подгонил голи по коридорите.

— Ей, ти! — рече Ендър, сочейки към дребосъка. — Къде е надолу?

— Към противниковата врата. — Отговорът бе отривист. Беше донякъде и грубоват, все едно че казваше: Добре де, добре, а сега да пристъпим към по-важните неща.

— Как се казваш, момче?

— Казва се Бийн[1], сър.

— И за какво са му дали това име? Заради ръста или заради големината на мозъка му? — Някои от момчетата се позасмяха. — И така, Бийн, ти схващаш нещата точно. А сега слушай внимателно, защото това е важно. Никой не може да мине през този портал, без да се изложи на голяма опасност да го уцелят. Преди години човек разполагаше с десет-двайсет секунди, преди да скочи в залата. Сега, ако не си минал през портала преди появата на врага, смятай се за замразен. И така, какво става, когато те замразят?

— Не можеш да се движиш — отвърна едно момче.

— Да си замразен означава точно това — каза Ендър. — Но какво става с теб?

Бийн бе този, който, без да му мигне окото, отговори интелигентно:

— Продължаваш да се движиш в посоката, по която си поел при влизането. Със същата скорост, с която си се движил, когато са те замразили.

— Точно така. Правилно. Вие петимата, на опашката, тръгни!

Объркани, момчетата се спогледаха. Ендър замрази и петимата.

— Следващите петима, тръгни!

Те тръгнаха. Ендър замрази и тях, но те продължиха да се движат по посока към стените. Първите петима обаче се носеха безцелно близо до основната група.

— Погледнете тези така наречени войници — заговори Ендър. — Техният командир им нареди да тръгнат, а вижте ги сега. Не стига, че са замразени, но са и замразени точно на това място, където пречат на останалите. Докато другите, които тръгнаха, когато им бе заповядано, са пак замразени, но са там, долу — препречили са коридорите на противника и са закрили зрителното му поле. Надявам се, че поне петима от вас са разбрали поуката от тази маневра. И Бийн несъмнено е един от тях. Така ли е, Бийн?

Първоначално той не отговори. Ендър се втренчи в него, докато момчето не промълви:

— Тъй вярно, сър.

— И така, каква е поуката?

— Когато ти заповядат да тръгнеш, тръгни незабавно, така че, ако те замразят, да се изтеглиш настрани, вместо да пречиш на операциите на собствената си армия.

— Отлично. Все пак имам един войник, който може да преценява нещата.

По това, как улавят скобата ту с едната, ту с другата ръка и как се споглеждат и отвръщат поглед от Бийн, Ендър отгатна негодуванието на другите войници. Защо правя това? За да бъдеш добър командир, трябва ли да превърнеш едно момче в мишена за всички останали? Само защото са постъпвали така с мен, и аз ли трябва да постъпвам така с него? Ендър искаше да си вземе думите назад, искаше да каже на другите, че малките се нуждаят от тяхната помощ и приятелство повече от който и да е друг. Но, разбира се, не можеше да го направи. Не и от първия ден. На днешния първи ден дори и грешките му трябваше да изглеждат като част от един блестящ план.

С помощта на куката Ендър се приближи до стената и дръпна едно от момчетата настрани от останалите.

— Дръж тялото си изопнато! — нареди Ендър. Той завъртя момчето така, че краката му се насочиха към останалите. И докато момчето се въртеше, Ендър го замрази. Останалите се засмяха.

— Коя част от тялото му е удобната за теб мишена? — попита Ендър момчето, застанало точно под замразените крака на войника.

— Мога да го улуча само в ходилата.

Ендър се обърна към следващото момче:

— А ти?

— Аз виждам част от тялото му.

— А ти?

Момчето, застанало малко по-нататък, отговори:

— Виждам го целия.

— Ходилата не са големи. Не осигуряват кой знае каква защита. — Ендър отдръпна замразения войник от пътя си. После подви крака под себе си, сякаш че коленичи във въздуха, и ги замрази. Крачолите на костюма му незабавно се втвърдиха и останаха в това положение.

Ендър се изви във въздуха, така че застана коленичил над останалите момчета.

— Какво виждате? — попита той.

— Много по-малко. — отвърнаха те.

Ендър провря пистолета между краката си.

— А аз виждам добре — рече той и се зае да замразява момчетата, които се намираха точно под него. — Спрете ме! — изкрещя той. — Опитайте се да ме уцелите!

Накрая успяха да го поразят, но след като беше замразил повече от една трета от тях. Взе куката и размрази себе си, както и всички други замразени войници.

— И така — рече той. — Накъде е противниковата врата?

— Надолу!

— А в какво положение тръгваме в нападение?

Някои започнаха да обясняват с думи, но Бийн отговори, като се отблъсна от стената с крака присвити под тялото си и се насочи право към насрещната стена, стреляйки непрекъснато между краката си.

За миг на Ендър му се прииска да му изкрещи, да го накаже. После се улови, че отхвърля този невеликодушен порив. Защо трябва да се сърдя на това малко момче?

— Бийн ли е единственият, който може да го направи? — извика Ендър.

Всички войници незабавно се отблъснаха и поеха към насрещната стена, присвили колене във въздуха, като стреляха между краката си и крещяха с всичка сила.

Когато всички стигнаха до стената отсреща, Ендър им нареди да го нападнат всички заедно. Да, помисли си Ендър. Не е зле. Дадоха ми неопитна армия, без блестящи ветерани, но поне не са банда глупаци. С тях може да се работи.

Когато се събраха отново, усмихнати и ободрени, Ендър започна истинската тренировка. Накара ги да присвият крака под себе си и да ги замразят.

— И така, за какво могат да ви послужат краката в едно сражение?

За нищо, отговориха някои момчета.

— Бийн не смята така — рече Ендър.

— Те са най-доброто средство за отблъскване от стените.

— Правилно — каза Ендър.

Другите момчета започнаха да протестират, че отблъскването от стените е движение, а не сражение.

— Няма сражение без движение — отсече Ендър. Те се смълчаха и още повече намразиха Бийн. — А сега, със замразени в това положение крака, можеш ли да се отблъскваш от стените?

Никой не се осмели да отговори от страх да не сгреши.

— Бийн? — попита Ендър.

— Никога не съм опитвал, но може би, ако човек застане с лице към стената и се присвие в кръста…

— Да, но не. Погледнете ме. Аз съм с гръб към стената и краката ми са замразени. И тъй като съм присвил колене, ходилата ми са срещу стената. Обикновено, когато се отблъсква, човек трябва да се отблъсне надолу, така че да изопне тялото си като шушулка зелен боб, така ли е?

Смях.

— Но когато са ми замразени краката, аз използвам горе-долу същата сила, която отблъсква надолу ханша и бедрата ми, само че тя сега отблъсква раменете и ходилата ми назад, отхвърля ханша ми и когато се понеса, тялото ми е стегнато и прибрано. Ето вижте.

Ендър направи рязко движение с ханша напред, което го отхвърли от стената, след миг промени положението на тялото си, присви колене под себе си и се понесе към отсрещната стена. Приземи се на колене, претърколи се по гръб и с лястовичи скок се отблъсна от стената.

— Стреляйте в мен! — извика той. После се завъртя във въздуха, като пое посока, почти успоредна на строилите се в редица до отдалечената стена момчета. И тъй като непрекъснато се въртеше, те не успяха да насочат към него и да задържат по-продължително лъча.

Ендър размрази костюма си и с помощта на куката се върна при тях.

— Ето върху това работим през първия половин час на днешната си тренировка. Да направим по-силни някои мускули, които и не подозирате, че притежавате. Да се научите да използвате краката си като щит и да контролирате движенията си така, че да можете да осъществите това въртене. При близко разстояние въртенето не е от голяма полза, но при по-далечно разстояние, ако се въртите, нищо не могат да ви сторят — при това разстояние лъчът трябва да се държи в една и съща точка в продължение на няколко секунди, но въртите ли се, това не може да стане. А сега замразете краката си и да започваме.

— Няма ли да очертаете коридори? — попита едно момче.

— Не, няма да очертая коридори. Искам да се блъскате неволно един в друг и да посвикнете, защото, когато упражняваме боен строй, обикновено ще ви карам нарочно да се блъскате. А сега, тръгни!

Щом каза „тръгни“, и те наистина тръгнаха.

Ендър си тръгна последен след занятията, тъй като остана да помогне на по-мудните да усвоят някои похвати. Може да са имали и добри преподаватели, но неопитните войници, които бяха дошли направо от наборните си групи, бяха напълно безпомощни, когато се налагаше да правят по две-три неща едновременно. Беше им приятно да се упражняват в отскоците с присвити, замразени крака, не им бе трудно и да маневрират в полет, но да се отблъснат в една посока, да стрелят в друга, да се завъртят два пъти, да отскочат с лястовичи скок от стената и още с тръгването да стрелят, обърнати с лице към правилната посока — до усвояването на тези умения им предстоеше дълъг път. Упражнения, упражнения и пак упражнения. Това бе всичко, което Ендър можеше да им осигури за известно време. Познанията по стратегия и боен строй бяха полезни, но те не струваха и пукната пара, ако войниците не знаеха как да се оправят в едно сражение.

Трябваше сега да подготви армията си. Бяха го произвели преждевременно командир, а и преподавателите тъкмо сега бяха променили правилника, без да му позволяват каквито и да било размени и без да му дадат поне един ветеран от висока класа. Нямаше никаква гаранция, че ще му отпуснат и обичайните три месеца, необходими му, за да сплоти армията си, преди да я изпратят на бой.

Вечер поне щеше да е с Алей и Шен, които щяха да му помагат да обучава новите си момчета.

Намираше се все още в коридора, по който се излизаше от бойната зала, когато се озова лице в лице с малкия Бийн. Бийн изглеждаше ядосан. Ендър не искаше проблеми точно сега.

— Здрасти, Бийн.

— Здрасти, Ендър.

Мълчание.

— Сър — рече тихичко Ендър.

— Ясно ми е какви ги въртиш, Ендър, сър, и те предупреждавам.

— Предупреждаваш ли ме?

— Мога да бъда най-добрият войник в армията ти, но не си прави шегички с мен.

— Или какво?

— Или ще бъда най-лошият. Или едното, или другото.

— А какво искаш, обич и целувки ли? — Ендър вече започваше да се дразни.

— Искам взвод — отвърна Бийн, без да му трепне окото.

Ендър се върна към него, сведе очи и ги впи в неговите.

— И защо трябва да получиш взвод?

— Защото знам какво да правя с него.

— Да знаеш какво да правиш с един взвод е лесна работа — каза Ендър. — Трудното е да накараш и войниците да го направят. Защо ще му е притрябвало на някой войник да последва един пръдльо като теб?

— Научавам, че и на теб са ти викали така. Чувам, че Бонсо Мадрид все още те нарича с това име.

— Зададох ти въпрос, войнико.

— Ще заслужа уважението на другите, ако не ми попречиш.

Ендър се усмихна.

— Аз ти помагам.

— По най-дяволския начин — отвърна Бийн.

— Никой не би те забелязал освен от съжаление към малкото дете. Но аз се погрижих днес всички да те забележат. Те ще следят всяка твоя стъпка. Ако искаш да заслужиш уважението им, трябва вече да бъдеш безукорен във всичко.

— Значи нямам дори възможност да се науча, преди да ми пишат оценка.

— Горкото детенце. Никой не се отнася справедливо към него — Ендър леко притисна Бийн до стената. — Ще ти кажа как можеш да получиш взвод. Докажи ми, че знаеш какво трябва да правиш като войник. Докажи ми, че знаеш как да използваш другите войници. И след това ми докажи, че някой иска да те последва в битката. Тогава ще получиш своя взвод. Но не и преди това.

Бийн се усмихна.

— Това е справедливо. Ако си удържиш на думата, само след месец ще бъда взводен.

Ендър се пресегна, сграбчи го за платката на униформата и го блъсна в стената.

— Щом кажа, че ще направя нещо по даден начин, Бийн, аз наистина ще го направя само по този начин.

Бийн само се усмихна. Ендър го пусна и си тръгна.

Когато се прибра в стаята си, легна на леглото и се разтрепера. Какво правя? Първите ми учебни занятия, а аз, подобно на Бонсо, тормозя хората. Като Питър. Блъскам ги. Заяждам се с някое нещастно малко момче, така че другите да си имат някого, когото да мразят. Отвратително. Върша всичко онова, което най-много ненавиждах у командирите.

Дали не е някой закон на човешката природа, според който неизбежно ставаш такъв, какъвто е бил първият ти командир. Ако е така, веднага мога да се откажа от този пост.

Той отново и отново премисли нещата, които бе направил или казал на първата тренировка на своята нова армия. Защо не можеше да разговаря така, както винаги бе разговарял в групата на вечерните тренировки? Без никакво перчене. Никога не бе давал заповеди, отправял бе винаги предложения. Това обаче не би донесло успех, не и в армията. Неговата неофициална тренировъчна група нямаше за задача да постигне синхрон в действията си. Не бе нужно да се изработва и колективно чувство, изобщо не им се налагаше да се учат как да се сработват и как да разчитат един на друг при сражение. Не им се налагаше да реагират мигновено и на заповеди.

А той можеше да отиде и до другата крайност. Ако поискаше, можеше да бъде немарлив и некомпетентен като Роуз дьо Ноуз. Можеше да допуска глупави грешки, независимо с какво се занимава. Трябваше да въдвори дисциплина, а това означаваше да иска и да получава бързо и безусловно подчинение. Трябваше да има добре обучена армия, а това означаваше непрекъснати тренировки за войниците, и то след като вече си въобразяват, че са усвоили дадена хватка, докато тя не се превърне за тях в нещо толкова естествено, че изобщо да не се замислят за нея, когато я прилагат.

А какво беше това нещо с Бийн? Защо се бе нахвърлил на най-дребничкия, на най-слабия и вероятно най-умния от момчетата? Защо постъпи с Бийн така, както бяха постъпвали със самия него командирите, които най-много ненавиждаше.

После си спомни, че всичко това не бе започнало с командирите му. Преди Роуз и Бонсо да се държат така презрително с него, той бе изолиран в своята наборна група. И не беше и Бърнард, който започна всичко. Започна го Граф.

Преподавателите бяха тези, които поставиха началото. И това не бе случайно. Ендър проумя всичко едва сега. Това бе стратегия. Граф умишлено го бе възхвалявал, за да го отдели от другите момчета и да направи невъзможно сближаването му с тях. И сега той започна да се пита какви са били причините за това. Не го е правел, за да сплоти останалата част от групата — тя всъщност се раздираше от разногласия. Граф бе поставил Ендър в изолация, за да го накара да се бори. Да го накара да докаже, че не само го бива като войник, а че е много по-добър от всички останали. Само по този начин Ендър можеше да спечели уважение и приятелство. Това направи от него по-добър войник, отколкото изобщо можеше да стане. В резултат на всичко това стана самотен, боязлив, сърдит и недоверчив. И тези му качества вероятно допринесоха да стане още по-добър войник.

Ето какво правя с теб сега, Бийн. Причинявам ти болка, за да те направя по-добър войник във всяко едно отношение. Да направя ума ти по-остър. Да направя усилията ти по-напрегнати. Да те изкарам от равновесие и да не си никога сигурен какво следва да ти се случи, така че да си готов на всичко, да си готов да импровизираш, да си решен да победиш в каквото и да било начинание. А на всичко отгоре те и унижавам. Ето защо са те довели при мен, Бийн. За да станеш същия като мен. За да пораснеш и да станеш пълно мое подобие.

Ами аз? Нима аз трябва да стана като Граф? Дебел и навъсен, и безчувствен, и да манипулирам живота на малките момчета, така че от тях да стават като от матрица образцови генерали и адмирали, готови да оглавят флота в защита на отечеството. И тогава изпитваш цялото удоволствие на кукловода. Докато ти попадне някой войник, който може да постигне много повече от всички останали. Това според теб е недопустимо. То ти разваля симетрията. Трябва да го вкараш в пътя, да го пречупиш, да го изолираш, да го мачкаш, докато не влезе в пътя с останалите.

Стореното от мен днес, Бийн, е вече сторено. Но аз ще те наблюдавам с повече съчувствие, отколкото изобщо можеш да си представиш, и когато му дойде времето, ще откриеш, че аз съм ти приятел и че ти си станал войникът, който искаш да бъдеш.

Ендър не отиде на следобедните занятия. Остана да лежи в леглото си и да записва впечатленията си от всяко момче в неговата армия, нещата, които бе забелязал веднага у тях, и нещата, върху които трябваше още да поработят. Довечера на тренировката щеше да поговори с Алей и двамата щяха да набележат как да обучават малки групи, за да ги научат на нещата, които трябваше да знаят. Поне нямаше да го прави сам.

Но когато същата вечер стигна до бойната зала, докато повечето момчета все още вечеряха, там го очакваше майор Андерсън.

— Има промяна в правилника, Ендър. Отсега нататък само войници от една и съща армия могат да тренират в бойната зала през свободното си време. Ето защо бойните зали са вече на разположение само по разписание. Ще можеш да тренираш пак след четири дни.

— Никой друг не провежда извънредни тренировки.

— Вече провеждат, Ендър. Сега, откакто командваш друга армия, никой не иска момчетата му да тренират при теб. Сигурен съм, че можеш да разбереш защо. По тази причина другите командири ще провеждат свои самостоятелни тренировки.

— Но аз винаги съм бил в армия, различна от тяхната. И въпреки това те изпращаха войниците си на тренировки при мен.

— Тогава ти не беше командир.

— Дали сте ми съвсем неопитни войници, майор Андерсън, сър…

— Не са малко и ветераните.

— Те не стават за нищо.

— Тук приемаме само високо надарени деца, Ендър. Направи от тях добри войници.

— Трябват ми Алей и Шен, за да…

— Крайно време е да пораснеш и да вършиш нещата си самостоятелно, Ендър. Не ти е нужно тези, другите момчета, да те водят за ръка. Вече си командир. Така че дръж се като такъв, Ендър.

Ендър отмина Андерсън и тръгна към бойната зала. После се поспря, обърна се и попита:

— И след като вечерните тренировки ще се водят по редовна програма, означава ли това, че ще мога да използвам куката?

Усмихна ли се Андерсън? Не. Не бе възможно.

— Ще видим — отговори той.

Ендър му обърна гръб и влезе в бойната зала. Скоро пристигнаха момчетата от армията му, но никой друг — или Андерсън стоеше отвън и пресрещаше всеки, който идваше на тренировката на Ендър, или из училището се беше разчуло, че с извънредните вечерни тренировки на Ендър бе вече свършено.

Тренировката мина добре, постигнаха много, но в края Ендър се почувства уморен и самотен. До сигнала за лягане оставаше още около половин час. Не можеше да отиде в спалното помещение на армията си — отдавна бе разбрал, че най-добрите командири стоят настрана, освен ако нямат някоя особена причина да направят посещение. На момчетата трябваше да им бъде осигурено правото на спокойствие и отдих, без някой да ги подслушва, за да ги покровителства или презира, в зависимост от това, което си казват, разговарят, вършат или мислят.

Ето защо се отправи към залата за игри, където още няколко момчета използваха последния половин час преди последния звънец, за да решат облози или да подобрят собствените си резултати от предишната игра. Нито една от игрите не му се стори интересна, но все пак започна една лесна, ободряваща игра, предназначена за новобранци. Отегчен, той не обърна внимание на новите цели в играта и използва малката фигурка на играча, едно мече, за да изследва забавния пейзаж наоколо.

— Така няма никога да спечелиш.

Ендър се усмихна.

— Липсваше ми на тренировката, Алей.

— Аз бях там. Само че за твоята армия бяха определили отделно място. Май си станал важна клечка и вече не можеш да играеш с малките момчета.

— Та ти си с цял аршин по-висок от мен.

— Аршин ли! Да не би Бог да ти пошепва да построиш и корабче или нещо подобно? Какво е това смахнато архаично настроение.

— Не е смахнато, а просто тайнствено. Тайно, неуловимо, загадъчно. Вече ми липсваш, обрязано куче.

— Не знаеш ли? Ние вече сме противници. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде в сражение и ще те напердаша по задника.

Беше, както винаги закачка, но този път съдържаше и много истина. Сега, когато чу как Алей говори всичко това на шега, Ендър почувства болката от загубата на приятеля и най-гадната болка от съмнението, че Алей наистина го боли толкова малко, колкото показва, че го боли.

— Опитай само — отвърна Ендър. — Всичко, което знаеш, си го научил от мен. Но аз не съм те научил на всичко, което знам.

— Винаги съм знаел, че криеш нещо, Ендър.

Мълчание. Мечето на Ендър бе изпаднало в беда. Покатери се на едно дърво.

— Не е истина, Алей. Нищо не съм крил.

— Знам — отговори Алей. — Аз също.

— Селям, Алей.

— Уви, няма да го бъде.

— Кое?

— Мира. Ето това означава селям. Мир вам.

Тези думи събудиха у Ендър далечен спомен. Гласът на майка му, която му чете тихичко, когато бе още съвсем малък. „Не мислете, че съм дошъл, за да донеса мир на този свят. Дошъл съм да му донеса не мир, а меч.“ Ендър си представяше как майка му пронизва с окървавен кинжал Питър Ужасния и думите се бяха запечатали в съзнанието му заедно с въображаемата картина.

Сред настъпилото мълчание мечето умря. Бе сладка смърт, придружена със смешна музика. Ендър се извърна. Алей си бе отишъл. Имаше чувството, че нещо от него си е отишло, някаква вътрешна опора, на която се крепеше неговата смелост и самоувереност. В дружбата си с Алей, Ендър бе почувствал толкова силно душевно единение, че думата ние му идваше по-лесно на езика, отколкото аз.

Алей обаче му бе оставил нещо. Ендър лежеше в леглото си и както си спеше, усети устните на Алей върху бузата си и го чу да изговаря думата „мир“. Целувката, думата, мирът бяха все още с него. Аз съм само онова, което си спомням, а споменът за приятелството на Алей е толкова жив, че те не могат да ми го изтръгнат. Както и Валънтайн, от всички най-силният ми спомен.

На другия ден се разминаха с Алей в коридора и се поздравиха, докоснаха ръцете си, разговаряха, но и двамата знаеха, че между тях вече имаше стена. Тази стена можеше и да се събори в някой бъдещ ден, но засега единственият мост между тях бяха корените, пораснали надълбоко под стената, където бяха недосегаеми.

Най-ужасното нещо обаче бе страхът, че стената никога няма да може да се събори, че дълбоко в сърцето си Алей бе доволен от раздялата и че се радваше, че ще бъде противник на Ендър.

Защото сега, когато не можеха да бъдат заедно, вече ги разделяше бездна и онова, което бе сигурно и непоклатимо, бе вече крехко и незначимо. Откакто не сме заедно. Алей ми е някак си чужд, защото той води сега живот, който не е част от моя, а това означава, че когато се виждаме с него, ние вече няма да се познаваме.

Това го натъжи, но Ендър не заплака. Беше приключил със сълзите. Откакто бяха превърнали Валънтайн в чужд за него човек, откакто я бяха използвали като оръдие, за да му окажат натиск, оттогава насетне те никога повече не можеха да му причинят болка, толкова голяма, че да го накарат да заплаче. Ендър бе сигурен в това.

И събрал в себе си толкова много ярост, той реши, че е вече достатъчно силен, за да ги победи, тях, преподавателите, неговите врагове.

Бележки

[1] Бобено зърно. Б.пр.