Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (3)

Глава втора
Питър

— И така, мониторът е свален. Как е той сега?

— Живееш в нечие тяло в продължение на няколко години и свикваш с него. Сега го погледнах в лицето и не мога да кажа какво изпитва. Не съм свикнал да гледам изражението на лицето му. Свикнал съм да го усещам.

— Хайде, хайде, тук не става въпрос за психоанализа. Ние сме войници, а не знахари. Току-що видя как здравата наби водача на една банда.

— Беше много последователен. Не го наби, а просто го преби. Точно както Мейзър Ракъм на…

— Пожали ме. Значи според преценката на съвета той издържа успешно изпита.

— Почти да. Нека да видим как ще се държи с брат си сега, когато мониторът му е свален.

— С брат си! А не се ли страхуваш от онова, което брат му може да му стори?

— Ти самият каза, че в тази работа има известен риск.

— Пак прегледах някои от записите. Нищо не мога да променя. Момчето просто ми допада. Но си мисля, че ние ще го прекършим.

— Естествено, че ще го прекършим. Нали това ни е работата. Ние сме злата вещица. Обещаваме им захарни петлета, а после изяждаме горките дечица живи.

— Съжалявам, Ендър — прошепна Валънтайн. Тя не сваляше очи от лейкопласта на врата му.

Ендър докосна стената и вратата се затвори зад гърба му.

— Не ме е грижа. Радвам се, че го махнаха.

— Какво са махнали? — Питър влезе във всекидневната с уста пълна с хляб и фъстъчено масло.

Ендър не погледна Питър, за да види красивото десетгодишно момче, което възрастните виждаха — черна гъста разрешена коса и лице, което би могло да принадлежи на Александър Велики. Ендър погледна Питър само за да открие в очите му гняв или досада — онези опасни настроения, които почти винаги причиняваха болка. Сега, когато Питър зърна лейкопласта на врата му, в очите му проблесна издайнически искрицата на гнева.

Валънтайн също я забеляза.

— Сега той е като нас — рече тя, опитвайки се да успокои Питър, преди той да успее да нанесе удар.

Но Питър не се успокояваше лесно.

— Като нас ли? Държаха монитора в главата на това проклето сукалче, докато стане шестгодишно. Кога ти махнаха твоя? Когато беше на три години. Аз загубих моя, когато бях петгодишен. А той почти успя, копелето му с копеле, долен бъгер.

Така е добре, помисли си Ендър. Говори, Питър, говори. Добре е да говориш.

— Сега твоите ангели хранители вече не те наблюдават — продължи Питър. — Не следят дали изпитваш болка, не слухтят да чуят какво говоря, нито пък дебнат какво ще ти направя. И какво ще кажеш сега? Какво ще кажеш?

Ендър сви рамене.

Най-неочаквано Питър се усмихна и плесна с ръце, преструвайки се, че се радва.

— Хайде да поиграем на бъгери и астронавти — предложи той.

— Къде е мама? — попита Валънтайн.

— Излезе — отвърна Питър. — Сега аз съм старшият.

— Мисля, че трябва да повикам татко.

— Викай го, колкото искаш — каза Питър. — Знаеш, че никога не си е у дома.

— Ще играя — рече Ендър.

— Ти ще си бъгерът — каза Питър.

— Остави го поне веднъж да е астронавт — обади се Валънтайн.

— Я си гледай работата и не се бъркай в нашата, дебелано — сряза я Питър. — Да се качим горе да си избереш оръжието.

Ендър знаеше, че играта няма да е приятна. Въпросът не бе в това, кой ще победи. Когато цели пълчища деца играеха из уличките, бъгерите никога не побеждаваха, но понякога играта ставаше нечестна.

Тук обаче, в техния апартамент, играта щеше да започне нечестно и бъгерът нямаше да може да напусне битката, така както биха постъпили в едно истинско сражение бъгерите. Бъгерът щеше да участва в битката, докато астронавтът не решеше, че тя е свършила.

Питър издърпа най-долното чекмедже и извади маската на бъгер. Майка му се беше ядосала, когато Питър я бе купил, но татко му изтъкна, че войната няма да им се размине, ако крият от децата маските на бъгерите или не им позволяват да си играят с детските си лазерни пушки. По-добре е да има военни игри, за да е по-голяма вероятността да оцелеят, когато бъгерите отново дойдат.

Ако оцелея от самите игри, помисли си Ендър. Той си постави маската. Тя му прилепна като длан, притиснала плътно лицето му. Но бъгерите едва ли се чувстват така, помисли си Ендър. Те не носят това лице като маска, защото то е собственото им лице. И дали в родните си светове бъгерите си поставят човешки маски, когато си играят? И как ли ни наричат? Мазници, защото сме много меки и мазни в сравнение с тях.

— Внимавай, Мазнико! — рече Ендър.

Той едва виждаше Питър през дупките за очите.

Питър му се ухили.

— Мазник, така ли? Е, бъгер смахнат, я да видим как ще ти се смачка физиономията.

Ендър не успя да види нищо освен леко преместване на центъра на тежестта на Питър — маската пречеше на периферийното му зрение. Изведнъж усети болка и удар отстрани в главата. Той загуби равновесие и политна в същата посока.

— Май не виждаш много добре, а, бъгерче? — попита Питър.

Ендър понечи да си свали маската. Питър опря пръстите на крака си в слабините му.

— Не сваляй маската! — заповяда той.

Ендър придърпа маската обратно и свали ръце от лицето си.

Питър заби крака си в слабините му. Прониза го болка и Ендър се сви.

— Изпъни крака, бъгер такъв! Ето сега, мръснико, ще ти направим вивисекция. Най-после успяхме да пипнем един от вас жив и сега ще видим от какви чаркове сте направени.

— Питър, престани — рече Ендър.

— Питър, престани. Много добре. Значи вие, бъгерите, можете да отгатвате имената ни. Щом можете да си престорвате гласа да звучи така трогателно като гласчето на сладко детенце, ние ще ви обичаме и ще се държим добре с вас. Само че номерът няма да мине. Виждам те такъв, какъвто си в действителност. Явно, че са искали да минеш за човек, Третаче, но ти си всъщност бъгер и сега ти пролича.

Той отдръпна крака си, направи една крачка и притисна с коляното си Ендър в корема, точно под гръдната кост. Притискаше го все по-силно и по-силно. На Ендър му стана трудно да диша.

— Ето как можех да те убия — прошепна Питър. — Да натискам с коляно, докато умреш. И можех да кажа, че не съм и предполагал, че мога да ти сторя зло, че просто сме си играели. Щяха да ми повярват и всичко щеше да е наред. А ти щеше да си мъртъв. И всичко щеше да е наред.

Ендър не бе в състояние да говори, дъхът излизаше насила от дробовете му. Питър може и да говореше сериозно. Може би говореше на ужким, но имаше и вероятност да не се шегува.

— Говоря ти сериозно — рече Питър. — Всичко, което ти мине сега през главата, е самата истина. Допуснаха раждането ти само защото аз давах големи надежди. Аз обаче не се провалих. Ти просто се представи по-добре. Те те смятат за по-добрия от двама ни. Само че аз не искам по-добро братче, Ендър. Не искам някакъв си Третак.

— Ще те издам — каза Валънтайн.

— Никой няма да ти повярва.

— Ще ми повярват.

— Тогава и ти си покойница, сладка моя сестричке.

— Така ли — рече Валънтайн. — Значи ще повярват на това: „Не съм и предполагал, че това може да убие Андрю. И когато той бе вече мъртъв, изобщо и не предположих, че то може да убие също и Валънтайн.“

Натискът понамаля.

— Значи няма да е днес. Но някой ден вие двамата просто няма да сте заедно. И тогава ще има нещастен случай.

— Само си дрънкаш — рече Валънтайн. — Приказваш всичко на ужким.

— На ужким ли?

— И знаеш ли защо? — попита Валънтайн. — Защото искаш един ден да влезеш в правителството. Искаш да гласуват за теб. Но няма да те изберат, ако противниците ти успеят да изровят факта, че още съвсем невръстни, и сестра ти, и брат ти са загинали едновременно при подозрителни обстоятелства. И най-вече заради скритото в тайника ми, което ще бъде отворено, в случай че умра.

— Я не ми пробутвай тези глупости — рече Питър.

— В него пише, че не съм умряла от естествена смърт. Убита съм от Питър и ако той още не е убил и Андрю, скоро ще го направи. Не е достатъчно, за да те осъдят, но е достатъчно, за да не те изберат никога в правителството.

— Сега ти си неговият монитор — каза Питър. — Най-добре ще е да го наблюдаваш и денем, и нощем. Най-добре ще е да не го оставяш сам.

— Ние с Ендър не сме глупаци. Ние, както и ти, си правим за всичко сметката. За някои неща дори по-добре и от теб. Ние и тримата сме толкова умни деца! Ти не си най-умният, Питър, само си най-големият.

— Да, знам. Но ще дойде ден, когато ти няма да си с него, когато просто ще забравиш. И изведнъж ще си спомниш и ще хукнеш при него, и той ще бъде цял-целеничък. И следващия път няма да се тревожиш толкова, и няма да пристигнеш толкова бързо. И всеки път той ще е невредим. И ти ще си помислиш, че съм забравил. Дори и да си спомняш, че съм го казал някога, ще си мислиш, че съм забравил. И ще минат години. И най-неочаквано ще се случи ужасен нещастен случай, а аз ще открия трупа му и ще ридая безутешно над него, и ти ще си спомниш за този разговор, Вали, но ще се срамуваш, че го помниш, защото ще си сигурна, че съм се променил и че това наистина е било нещастен случай, и че е жестоко от твоя страна дори да си спомняш какво съм казал при една детска препирня. Само че всичко ще е както ти казвам сега. Аз ще запомня всичко, той ще умре, а ти няма да направиш нищо-нищичко. И ще продължиш да вярваш, че аз съм само най-големият.

— Най-големият глупак! — рече Валънтайн.

Питър скочи на крака и тръгна към нея. Тя се дръпна уплашено. Ендър успя да свали маската си. Питър се пльосна отново на леглото и започна да се смее. Гръмогласно и толкова искрено, че чак сълзи бликнаха от очите му.

— Ама вие двамата сте страшни, най-големите сукалчета на планетата Земя.

— Сега ще ни съобщи, че всичко е било само една шега — каза Валънтайн.

— Не шега, а игра. Мога да накарам и двама ви да повярвате в каквото си поискам. Мога да ви накарам да затанцувате като марионетки. — И с престорено зловещ глас продължи: — Ще ви светя маслото, ще ви накълцам на парченца и ще ви напъхам в ямата за смет. — Той отново се изсмя. — Най-големите сукалчета в Слънчевата система.

Ендър стоеше, гледаше го как се смее и си мислеше за Стилсън, мислеше си, че от схватката не получи дори и драскотина. Ето кой си заслужаваше пердаха. Ето кой трябваше да го изяде.

— Не, Ендър — прошепна Валънтайн, сякаш бе прочела мислите му.

Питър внезапно се претърколи, скочи от леглото и застана готов за бой.

— О, да, Ендър — рече той. — Винаги когато поискаш, Ендър.

Ендър вдигна десния си крак, свали обувката си и му я показа.

— Виждаш ли това тук отпред? Това е кръв, Питър.

— Олеле, олеле. Ще умра. Ще загина. Ендър е убил една стоножка и сега иска да убие и мен.

Нищо не можеше да го стресне, Питър бе убиец по душа и никой не знаеше това освен Валънтайн и Ендър.

Майка им се прибра и изказа съчувствието си на Ендър във връзка с монитора. Баща им си дойде и непрекъснато повтаряше каква чудесна изненада е станалото, какви невероятни деца имат и колко е хубаво, че правителството им бе разрешило да си имат три рожби и че сега, когато правителството вече не иска да вземе нито едно от тях, им остават и тримата, че така си запазват и Третачето…

А на Ендър му идваше да изкрещи: Знам, че съм Трети, знам и ако искате, мога да се махна, за да не притеснявам никого. Съжалявам, че изгубих монитора и че сега имате три деца, без каквото и да било приемливо обяснение. Съжалявам, че ви създавам това неудобство, наистина съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Той лежеше в леглото, взирайки се в мрака. Чуваше как в горното легло Питър се върти неспокойно. После Питър слезе по стълбичката и излезе от стаята. Ендър чу приглушения шум от сифона в тоалетната, после силуетът на Питър се появи на прага.

Той си мисли, че съм заспал. Ще ме убие.

Питър стигна до леглото и както се очакваше, не се покатери горе. Вместо това приближи и застана до главата на Ендър.

Той обаче не се пресегна за възглавница, за да удуши Ендър. Нямаше и оръжие.

— Извинявай, Ендър — зашепна той. — Прости ми. Знам какво е, извинявай. Аз съм ти брат и те обичам.

Много по-късно по равномерното дишане на Питър разбра, че е заспал. Ендър отлепи лейкопласта от врата си. И за втори път през този ден заплака.