Серия
Ендър Уигин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за Играта на Ендър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За филма от 2013 г. вижте Играта на Ендър (филм).

Играта на Ендър
Ender's Game
Автор Орсън Скот Кард
Първо издание 1985 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Tor Books
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Страници 384
Поредица "Ендър Уигин"
Следваща Говорителят на мъртвите

Издателство в БГ „Роял 77“, Варна (1993)
Преводач Виолета Чушкова
ISBN ISBN 954-8005-62-X
Играта на Ендър в Общомедия

„Играта на Ендър“ (на английски: Ender's Game) е един от най-известните фантастични романи на Орсън Скот Кард. Написан е през 1985 г. Разказва за едно изключително талантливо момче на име Андрю Уигин, наричан още и Ендър. Той е приет още на 6-годишна възраст във Военното училище на Международния флот, за да бъде обучен чрез игри да развие своите качества на военачалник. По-късно Ендър се оказва единствената надежда на човечеството във войната срещу извънземните нашественици.

Сюжет

Ендър е трето дете в семейството и се стреми да е по-добър от всички, за да не бъде отхвърлен. Цялото семейство е било част от военната програма, но никой не е издържал първия етап от изпита. Сестра му е била твърде добродушна за подобно нещо, а брат му Питър бил просто агресор. Той обаче е интелектуалец, който опознава врага и успява да спре всяка война в училище. Именно това кара Командира на военното училище да го иска в програмата. Един ден той го посещава в дома му и иска да поговори насаме с него. Точно оттук започва огромната манипулация и използването му като биологично оръжие. Той успява да го убеди, че е създаден за това. Приемат го в космическата база и настройват останалите срещу него, но въпреки това той успява да създаде свой кръг. Блокират комуникациите с близките му под претекст, че те не разбират методите им, но всъщност по този начин могат по-лесно да го манипулират както си поискат. Скоро бива създадена и армия „Дракон“, на която Ендър става командир. Той и армията преодоляват всяко препятствие.

Идва време за симулациите и след безсънни нощи идва време за последната такава и след нея Ендър и екипът му ще бъдат начело на войната, стига да я издържат. След жертва на целия флот и оръжията, Ендър успява да взриви цялата планета и да убие всички врагове на Земята. Когато Ендър казва „Готови сме за войната“ след края на „симулацията“ разбира, че това всъщност е била истинската война, представена им като симулация. Това го съсипва, защото той е искал да го направи с по-мирни средства. В края той открива последното яйце-царица и посвещава живота си на това да обикаля Вселената и да му намери дом, далече от безмилостния командир и земята.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава четиринайсета
Учителят на Ендър

— Всичко това ви отне доста време, Граф. Преходът не е малък, но и тримесечната отпуска май беше прекалено дълга.

— Обичам, като доставям стока, тя да е в пълна изправност.

— Някои хора почти нямат усет кога трябва да побързат. Е, добре. Става въпрос само за съдбата на света. Мен не ме пишете в сметката. Трябва да разберете нашето нетърпение. Ансибалът непрекъснато приема докладите за напредването на междузвездните ни кораби. Вече всеки ден можем да очакваме задаващата се война. Ако изобщо може да се говори за дни. А той е толкова мъничко момче.

— У него има величие. Мащабност на духа.

— А също, надявам се, и инстинкт на убиец.

— Да.

— Подготвили сме му една импровизирана учебна програма. Ще я започнем само след като я одобрите вие, разбира се.

— Ще й хвърля един поглед. Нямам претенции да познавам естеството на изучаваните предмети, адмирал Чамраджнагар. Тук съм само защото познавам добре Ендър. Така че не се опасявайте, че ще се опитвам да оспорвам качествата на вашата програма. Интересува ме само темпото.

— Какъв обем информация да заложим в програмата му?

— Не му губете времето с физика на междузвездните пътувания.

— По отношение на ансибала?

— Вече му разказах за него, както и за флотилиите. Съобщих му, че ще пристигнат на местоназначението си до пет години.

— Както изглежда, не е останало много, което ние да му съобщим.

— Можете да му разкажете за системите на въоръжението. Той трябва да знае достатъчно за тях, за да взема разумни решения.

— Аа, значи в края на краищата все пак можем да сме му полезни с нещо, колко мило. Отделихме единия от петте симулатора само за него.

— А останалите?

— Останалите симулатори ли?

— Останалите деца.

— Вие сте тук, за да се грижите само за Ендър Уигин.

— Питам от чисто любопитство. Спомнете си, по едно или друго време те всички са били мои ученици.

— А сега всички те са мои ученици. Те навлизат в тайните на флота, полковник Граф, до които вие, като войник, никога не сте имали достъп.

— Изречено от вас, това звучи като посвещаване в свещенически сан.

— То е и като бог. И като религия. Дори и онези от нас, които командват чрез ансибала, дори и те знаят колко е величествен полетът между звездите. Виждам, че моят мистицизъм не ви е приятен. Уверявам ви, че това показва само вашето невежество. Много скоро Ендър Уигин ще знае онова, което знам аз. Той ще танцува нежния призрачен танц сред звездите. И величието, което момчето носи у себе си, ще се отприщи, ще се разкрие и ще блесне пред вселената, за да могат да го видят всички. Вие имате душа от камък, полковник Граф, но аз мога да пея и на камъка със същата лекота, с която пея и на друг певец. Можете да отидете до квартирата си и да се настаните.

— Нямам какво да настанявам освен дрехите, които са на гърба ми.

— Никакви собствени вещи ли нямате?

— Внасят ми заплатата по някаква сметка на Земята. Никога не ми е трябвала. Освен за да си купя цивилни дрехи през тази ми ваканция.

— Значи пълен идеалист и пуритан. И въпреки това сте неприятно дебел. Преяждащ аскет? Ама че противоречие.

— Когато съм напрегнат, ям и пълнея. Докато вие, когато сте напрегнат, отслабвате.

— Вие ми допадате, полковник Граф. Мисля, че ще се спогодим.

— Това не ме вълнува особено, адмирал Чамраджнагар. Дойдох тук заради Ендър. А никой от нас двама ни не е дошъл тук заради вас.

 

Ендър намрази Ерос от мига, в който се качи на борда на совалката. Беше се чувствал достатъчно неудобно на Земята, където подовете бяха плоски — Ерос беше безнадежден. Той представляваше скала, която по форма наподобяваше вретено, широко само шест и половина километра в най-тясната си част. И тъй като повърхността на планетата бе изцяло предназначена да абсорбира слънчевите лъчи и да ги превръща в енергия, всички живееха в гладкостенни помещения, свързани с тунели, които браздяха вътрешността на астероида. Затвореното пространство изобщо не представляваше проблем за Ендър, притесняваше го това, че всички подове на тунелите се спускаха под явен наклон. Когато вървеше по тунелите, особено по онези, които опасваха Ерос в най-тясната му част, Ендър бе измъчван от световъртеж. Не му помагаше и това, че гравитацията бе едва половината от земната — илюзията, че си на ръба да се сгромолясаш, бе почти пълна. И с помещенията нещо не беше наред — таваните бяха прекалено ниски за ширината им, а тунелите — прекалено тесни. Ерос изобщо не беше удобно място за живеене.

Най-лошото обаче бе броят на хората. Ендър нямаше ясни спомени от големите градове на Земята. Неговата представа за приемлив брой хора бе Военното училище, където познаваше по лице всеки негов обитател. Тук обаче, в скалата, живееха десет хиляди души. Нямаше многолюдни места, по-претъпкано бе само пространството, отделено за обезпечаването на жизнените потребности и за механизмите. Това, което притесняваше Ендър, бе, че винаги бе заобиколен от непознати.

Не му позволяваха да се запознава с никого. Често срещаше други ученици от Командирското училище, но тъй като изобщо не посещаваше редовните занятия, те си оставаха за него само физиономии. От време на време посещаваше по някоя лекция, но обикновено го обучаваха индивидуално различни учители или понякога, при усвояването на даден процес му помагаше някой друг ученик, който обаче никога не идваше повторно. Хранеше се сам или с полковник Граф. Упражняваше се в гимнастическия салон, но рядко виждаше едни и същи хора по два пъти.

Разбра, че отново го изолират, само че сега не насъскваха останалите ученици да го мразят, а по-скоро не им даваха възможност да се сприятелят с него. Той и бездруго едва ли би могъл да се сближи с повечето от тях — като изключим Ендър, другите ученици бяха отдавна вече юноши.

Ето защо Ендър се отдаде изцяло на учебните си занимания, учеше добре и напредваше бързо. Астронавигацията и военната история ги попиваше като вода, абстрактната математика му бе малко по-трудна, но задаваха ли му задача, която включваше модели в пространството и времето, той откриваше, че интуицията му е много по-надеждна от изчисленията му — често виждаше веднага решението, което можеше да докаже единствено след дълги изчисления.

А за удоволствие играеше със симулатора, най-съвършената видеоигра, на която някога бе играл. Преподаватели и ученици го обучаваха стъпка по стъпка как да си служи с него. Първоначално, без да познава величавата мощ на играта, той бе играл само на тактическо ниво, водейки един-единствен изтребител в продължителните маневри, за да открие и унищожи врага. Направляваният от компютъра противник бе нечестен и могъщ и когато Ендър опитваше някаква тактика, той откриваше, че само след няколко минути компютърът я използваше срещу него.

Играта представляваше холографичен дисплей, на който неговият изтребител бе само една светлинна точица. Противникът представляваше друга светлинна точица, но с различен цвят и двете светлинки танцуваха и се въртяха, и маневрираха из един куб от пространството, чиято страна бе сигурно десетина метра. Лостовете му бяха мощни. Можеше да завърти дисплея във всяка посока, така че да наблюдава от всеки ъгъл, и можеше да мести центъра така, че или да приближава, или да отдалечава наблюдаваната схватка.

Постепенно, когато се научи как да контролира по-добре скоростта на изтребителя, посоката и движението, ориентацията и оръжието, играта стана по-сложна. Можеше вече да има и по двама противници наведнъж, както и да попада на препятствия и метеорити. Започна да се тревожи за горивото и ограничения обсег на оръжията. Компютърът вече му възлагаше конкретни задачи — да разруши или преодолее някаква цел, така че, за да успее, трябваше изцяло да се съсредоточи в заданието.

Когато усъвършенства играта с един изтребител, му позволиха да поеме ескадрила от четири изтребителя. Той даваше заповеди на симулираните пилоти на четирите изтребителя, но вместо само да изпълнява указанията на компютъра, вече можеше сам да определя тактиката, да решава коя от целите е по-важна и да дава съответните команди на ескадрилата. Винаги можеше да поеме за кратко време лично командването на единия от изтребителите и в началото го правеше много често. В тези случаи другите три изтребителя биваха не след дълго време унищожавани и тъй като играта ставаше все по-напрегната и по-напрегната, той трябваше да отделя все повече и повече време за командването на ескадрилата. И тогава побеждаваше все по-често и по-често.

И когато се навърши една година от идването му в Командирското училище, той бе усвоил управлението на симулатора на всичките му петнайсет нива — от управлението на отделен изтребител, до командването на флота. Отдавна бе осъзнал, че онова, което представляваше бойната зала за Военното училище, същото представляваше и симулаторът за Командирското училище. Учебните занятия бяха полезни, но истинското обучение бе играта. От време на време се отбиваха най-различни хора, за да го наблюдават, като играе. Нито те, нито който и да било друг го заговаряше, освен ако не трябваше да му предадат нещо много важно. Наблюдателите стояха мълчаливо, гледаха как се справя с някоя трудна симулация и щом свършеше, веднага си тръгваха. Какво правите тук, искаше му се да попита. Работата ми ли преценявате? Или преценявате дали искате да ми доверите флота? Спомнете си само, че изобщо не съм ви молил за това.

Той откри, че повечето от нещата, които бе научил във военното училище, намираха приложение и в симулатора. Обикновено преориентираше симулатора на всеки няколко минути, като го въртеше така, че да не попада в капана на ориентацията „нагоре-надолу“, и непрекъснато преценяваше позицията си от гледна точка на противника. Беше прекрасно, че най-после има пълен контрол върху сражението и че може да го проследи във всяка негова точка.

Но в същото време бе разочарован от това, че му налагаха известни ограничения, тъй като направляваните от компютъра изтребители бяха добри дотолкова, доколкото им позволяваше компютърът. Те не показваха никаква инициатива. Никакъв разум. Прииска му се да са тук взводните му командири, за да може да разчита на тях и някои от ескадрилите да могат да се справят добре и без да са непрекъснато под негов надзор.

В края на първата си година той печелеше всяка битка на симулатора и играеше играта така, сякаш машината бе естествена част от тялото му. Един ден, както се хранеше с Граф, попита:

— Това ли е всичко, което може да прави симулаторът?

— В какъв смисъл?

— Това ли са му възможностите? Играта вече е доста лесна и от известно време не е ставала по-напрегната.

— Оо!

Видимо Граф прие казаното равнодушно. Но Граф винаги и всичко приемаше равнодушно. На следващия ден нещата се промениха. Граф си отиде, а на Ендър му осигуриха нова компания.

 

 

Мъжът бе в стаята, когато сутринта Ендър се събуди. Беше стар човек, седнал на пода със скръстени крака. Ендър го погледна в очакване да заговори. Мъжът не продума нищо. Ендър стана от леглото, взе душ и се облече, съгласен да остави мъжа да си мълчи щом това му харесва. Отдавна бе научил, че когато става нещо необичайно, нещо, което бе част от нечий план, а не от негов, той можеше да получи повече информация, като изчака, отколкото, ако задава въпроси. Възрастните винаги изгубваха търпение преди Ендър.

Мъжът все още не бе проговорил, когато Ендър се приготви и отиде до вратата, за да излезе от стаята. Вратата не се отвори. Ендър се обърна с лице към човека, който седеше на пода. Той изглеждаше около шейсетгодишен и бе най-възрастният човек, когото Ендър бе виждал на Ерос. Имаше еднодневни бакенбарди, които белееха повече от ниско подстриганата му коса. Страните му бяха леко хлътнали, а около очите му се диплеха бръчки. Гледаше Ендър с изражение, което издаваше само безразличие.

Ендър повторно се обърна към вратата и отново се опита да я отвори.

— Добре — рече той, предавайки се. — Защо е заключена вратата?

Старецът продължи да го гледа безизразно.

Значи това е игра, помисли си Ендър. Е, ако искат да отида на занимания, ще отключат вратата. Ако не искат — няма да я отключат. Не ми пука.

Ендър не харесваше игри, в които нямаше установени правила, а целта бе известна само на противника. Значи нямаше да играе. Отказа и да се разсърди. Направи, едно упражнение за успокояване на нервите, като се облегна на вратата. Скоро отново си възвърна спокойствието. Старецът продължаваше да го гледа безучастно.

Това сякаш продължи цели часове. Ендър отказваше да говори, а старецът седеше като ням, който нехае за нищо. Понякога Ендър се питаше дали човекът не е душевноболен, избягал от някое болнично отделение тук, на Ерос, който изживява сега в стаята на Ендър някаква налудничава фантазия. Но колкото повече продължаваше всичко това, без никой да дойде до вратата му, без никой да го потърси, толкова повече се уверяваше, че това е нещо преднамерено, което трябваше да го накара да загуби присъствие на духа. Ендър не желаеше да отстъпи победата на стареца. За да убие времето, той започна да прави упражнения. Някои упражнения не можеха да се правят без гимнастически пособия, но други, особено от курса му за лична защита, можеше да прави и без уреди.

Правейки упражненията, той се движеше из стаята. Упражняваше подскоци и ритници. Едно движение го отведе близо до стареца и макар че се бе приближавал до него и преди, този път ръката на дъртака се стрелна и сграбчи в движение левия крак на Ендър. Това наруши равновесието му и той се пльосна на пода.

Разгневен, Ендър скочи незабавно на крака. Той обаче видя, че старецът си седи спокойно, кръстосал крака, без изобщо да е задъхан, сякаш не е и помръдвал от мястото си. Ендър зае бойна стойка, но позата на кротко седналия старец го възпираше да нападне. Какво, да откъсне с ритник главата на стареца? И след това да обяснява на Граф — ами, той ме ритна и аз нямаше как да му остана длъжен.

Отново се зае с упражненията си, старецът продължаваше да го наблюдава.

Накрая, уморен и ядосан заради пропиляния ден и принудителния арест, Ендър отиде до леглото, за да си вземе чина. Когато се наведе, за да го вземе, той усети как една ръка грубо се провря между краката му, а друга го сграбчи за косата. След миг се озова с краката нагоре. Лицето и раменете му бяха приковани о пода под коляното на стареца, гърбът му бе мъчително извит, а краката му здраво притиснати под мишницата на белокосия. Ендър не бе в състояние да размърда ръце, да присвие гръб или да измъкне краката си. За по-малко от две секунди старецът буквално срази Ендър Уигин.

— Добре — изпъшка Ендър. — Ти победи.

Коляното на стареца го притисна още по-болезнено.

— Откога — попита старецът с тих и дрезгав глас — трябва да съобщаваш на противника, че е победил?

Ендър не отговори.

— Аз те изненадах веднъж, Ендър Уигин. Защо не ме нападна веднага? Застана с гръб към мен само защото видът ми е кротък? Недопустимо. Нищо не си научил. Не си попаднал на свестен учител.

Сега Ендър се ядоса и не направи никакъв опит да овладее или прикрие гнева си.

— Имал съм достатъчно много учители, а откъде да предположа, че ти ще се окажеш един…

— Противник, Ендър Уигин — прошепна старецът. — Аз съм твой противник — първият, който излезе по-умен от теб. Няма учители, има противник. Никой друг освен противника не може да ти съобщи какво се готви да прави противникът. Никой друг освен противника няма да те научи как да сразяваш и побеждаваш. Само противникът може да ти покаже къде си уязвим. Само противникът може да ти покаже къде е силен. И единствените правила на играта се определят от онова, което можеш да му направиш, и от онова, което можеш да му попречиш да направи. От сега нататък аз съм твоят противник. От сега нататък аз съм твоят учител.

След това старецът пусна краката на Ендър. И тъй като продължаваше да притиска главата му към пода, момчето нямаше как да си опре ръцете за равновесие и краката му се удариха с трясък о пода. Усети силна болка. После старецът се изправи и позволи на Ендър да стане.

Ендър бавно присви крака и изстена от болка. За малко застана на четири крака, докато се посъвземе. После дясната му ръка се стрелна напред, за да сграбчи противника. Старецът бързо се дръпна назад и ръката на момчето остана празна, докато кракът на учителя замахна, за да улучи Ендър в брадичката.

Брадичката на Ендър обаче не беше вече там. Легнал на пода, той се търкаляше и докато единият крак на учителя бе във въздуха, двата краката на Ендър се забиха в стъпилия на пода крак на стареца. Той се строполи, но достатъчно наблизо, за да замахне и удари Ендър в лицето. Ендър не можеше да засече крак или ръка, които да оставаха неподвижни поне за миг, за да може да ги сграбчи, по гърба и ръцете му непрекъснато се сипеха удари. Ендър бе по-дребен и не можеше да се измъкне от вършеещите крака и ръце на стареца. Накрая успя да се отскубне и отстъпи бързо към вратата.

Старецът отново седеше с кръстосани крака, но от безразличието му не бе останало и следа. Той се усмихваше.

— Този път беше по-добре, момче. Но си муден. Ако действаш и с флота толкова бързо, колкото с тялото си, никой от подчинените ти няма да е в безопасност. Научи ли урока?

Ендър бавно кимна. Навсякъде го болеше.

— Добре — продължи старецът. — Тогава вече няма да ни се налага да повтаряме този двубой. Всички битки оставяме за симулатора. Сега аз ще програмирам сраженията, а не компютърът. Аз ще определям стратегията на противника ти, а ти ще се научиш как да реагираш бързо и как да откриваш какви хитрости ти е заложил врагът. Запомни, момче. От сега нататък противникът ти е по-умен от теб. От сега нататък противникът ти е по-силен от теб. От сега нататък ти винаги ще си на ръба на загубата.

Изражението на стареца отново стана сериозно.

— Винаги ще си на ръба на загубата, Ендър, но ще побеждаваш. Ще се научиш как да побеждаваш врага. Той ще те научи на това.

Учителят стана.

— В това училище програмата на практическите занятия на по-малкия ученик винаги се е съставяла от по-голям ученик. Двамата стават неразделни другари и по-голямото момче учи по-малкото на всичко онова, което вече знае. Те винаги се сражават рамо до рамо, винаги си съперничат и винаги са неразделни. Аз избрах теб.

Когато старецът тръгна към вратата, Ендър каза:

— Но ти си твърде стар, за да си ученик.

— Човек никога не е твърде стар, за да е ученик на противника. Аз съм се учил от бъгерите. А ти ще се учиш от мен.

Когато старецът постави длан в кодовото устройство и отвори вратата, Ендър скочи във въздуха и с два крака го ритна в кръста. Удари го с такава сила, че старият човек извика и се строполи на пода.

С изкривено от болка лице старецът се надигна бавно, уловил дръжката на вратата. Като че ли не можеше да помръдне, но Ендър не му вярваше. И въпреки подозренията му, светкавичната атака на стареца го завари неподготвен. За миг Ендър се озова проснат на пода в дъното на стаята, а там, където лицето му се бе ударило в леглото, носът и устната му кървяха. Обърна се с усилие и видя стареца, който стоеше на вратата, подпрял с ръце кръста си. Старецът се усмихна.

Ендър отвърна на усмивката му.

— Учителю — рече той. — Имаш ли име?

— Мейзър Ракъм — отвърна старецът. И изчезна.

 

 

Оттогава насетне Ендър бе или с Мейзър Ракъм, или сам. Старият човек рядко говореше, но беше с него и на храна, и на занятия, и при симулатора, и в стаята му нощем. Понякога Мейзър го напускаше, но винаги когато не беше с Ендър, вратата му бе заключена и никой не идваше при него до завръщането на Мейзър. Имаше цяла една седмица, през която Ендър го наричаше Мейзър Ключаря, но Мейзър отговаряше на това име така охотно, както и на своето и изобщо не показа, че се чувства с нещо засегнат. Ендър скоро се отказа да го нарича така.

Имаше обаче и компенсации. Мейзър гледаше заедно с Ендър видеофилмите от старите битки при Първото нашествие и катастрофалното поражение на МФ при Второто нашествие. Те не бяха кърпеж от различни цензурирани филми. И тъй като главните сражения са били заснемани от различни позиции, те изучаваха стратегията и тактиката на бъгерите от различни ъгли. За първи път преподавател показваше на Ендър неща, които той не бе забелязал сам. За първи път Ендър срещаше ум, на който можеше да се възхищава.

— А ти защо не си мъртъв? Как е станало така, че все още си жив? — попита го Ендър. — Ти си водил тези сражения преди седемдесет години. А изглеждаш като че ли все още нямаш шейсет.

— Чудесата на относителността — отвърна Мейзър. — След войната ме държаха тук цели двайсет години, че ги помолих да ми възложат командването на единия от междузвездните кораби, които изпратиха към планетата на бъгерите и към техните колонии. После… им се наложи да разберат някои неща за това, как войниците реагират на стреса от сражението.

— Какви неща?

— Ти не си учил достатъчно психология, за да разбереш. Но ще ти кажа едно — те проумяха, че макар и да не мога да командвам никога флота и че ще умра преди флотът изобщо да пристигне при бъгерите аз оставам все пак единственият човек, способен да разбере нещата, които бях вече разбрал за бъгерите. Те проумяха, че аз съм единственият човек, който бе разгромил бъгерите по-скоро с ум, отколкото с късмет. Трябвах им тук, за да… обучавам човека, който би поел командването на флота.

— Значи те изстреляха в космически кораб и като използваха относителната скорост…

— Ме повозиха из космоса, след което направих кръгом и се върнах тук. Много скучно пътешествие, Ендър. Петдесет години в космоса. Официално за мен са минали само осем, а ми се видяха като петстотин. Но все пак ще мога да предам на следващия командир всичко, което знам.

— В такъв случай аз ли ще съм този командир?

— Нека кажем, че засега ти си най-добрата възможност.

— Но сигурно готвят и други момчета, нали?

— Не.

— Тогава аз оставам единствената възможност, така ли?

Мейзър сви рамене.

— Освен теб. Та ти все още си жив. Защо да не бъдеш ти?

Мейзър поклати глава.

— Защо не? Ти вече си ги побеждавал.

— Аз не мога да бъда този командир по много причини, всяка една от които е важна и основателна.

— Покажи ми как си победил бъгерите, Мейзър.

Лицето на Мейзър стана непроницаемо.

— Всяка друга битка си ми показвал най-малко по седем пъти. Мисля, че съм открил начин как да бъдат победени бъгерите, но ти никога не си ми показвал как всъщност си ги победил.

— Този филм се пази в дълбока тайна, Ендър.

— Знам. Аз донякъде съм го сглобил. Ти, с твоята малка резервна флотилия, и тяхната армада, онези чудовищно огромни междузвездни кораби, от чиито търбуси излитат рояците изтребители. Ти поемаш рязко към един кораб, стреляш в него, следва експлозия. Ето точно на това място епизодът свършва. След това показват само войници, които влизат в корабите на бъгерите и ги намират вече мъртви.

Мейзър се ухили.

— Толкова по въпроса за добре пазените тайни. Хайде, ела да изгледаме филма.

Във видеозалата бяха само двамата и Ендър заключи с длан вратата.

— Добре, хайде да го изгледаме.

Видеофилмът показа точно онова, което Ендър бе сглобил преди. Самоубийственият скок на Мейзър право в сърцето на противниковата формация, експлозията и след това…

Нищо. Корабът на Мейзър продължи полета си, избегна взривната вълна и се промъкна сред останалите кораби на бъгерите. Те не откриха огън по него. Не промениха курса си. Два от корабите им се сблъскаха, разнесе се взрив… ненужно сблъскване, което всеки от двамата пилоти можеше да избегне. Никой от тях обаче не направи и най-малкото усилие за това.

Мейзър форсира атаката. Промъкна се напред.

— Чакахме цели три часа — рече той. — Никой не можеше да повярва. Тогава корабите на МФ започнаха да се приближават до корабите на бъгерите. Морските пехотинци започнаха своите операции по рязането на корпусите и завземането на корабите. Камерите показваха бъгерите вече мъртви на своя пост.

— Сега вече знаеш абсолютно всичко — каза Мейзър.

— Как стана това?

— Никой не знае. Аз, разбира се, имам свое собствено мнение. Но цял куп учени ме уверяват, че съм повече от некомпетентен, за да давам мнения.

— Но ти си човекът, който е спечелил битката.

— Аз също си мислех, че това ми дава право да имам мнение по въпроса, но знаеш как е в живота. Ксенобиолозите и ксенопсихолозите не могат да преглътнат факта, че един междузвезден пилот им води само с едно предположение. Мисля, че те всички ме мразят, защото, след като гледаха този филм, трябваше да прекарат остатъка от живота си тук, на Ерос. От съображения за сигурност. Това не ги зарадва особено.

— Разкажи ми.

— Бъгерите не разговарят. Те предават мислите си един на друг и го правят мигновено, както при филотичния ефект. Както ансибала. Но мнозина винаги са смятали, че това представлява контролирана комуникация, подобна на езика — аз ти предавам една своя мисъл, а след това ти ми отговаряш. Никога не съм вярвал в това. Реакцията им е прекалено светкавична и освен това всички реагират едновременно. Ти си гледал филмите. Те не разговарят и не решават какви действия да предприемат. Всеки кораб действа като част от един общ организъм. Той реагира така, както твоето тяло реагира по време на сражение — различните му части вършат машинално всичко, което трябва да вършат. Те не провеждат мисловни разговори между хора с индивидуални мисловни процеси. Всички те мислят заедно и мигновено.

— Една-единствена личност, от която всеки бъгер е като ръка или крак?

— Да. И аз не бях първият, който предположи това, но бях първият, който го повярва. И още нещо. Нещо толкова детинско и глуповато, че ксенобиолозите се смяха до припадък, когато им го казах след битката. Бъгерите са насекоми. Подобни на мравките и пчелите. Царицата и работничките. Може да е било преди стотина милиона години, но оттам са започнали, именно по този модел. Съвсем сигурно е, че никой от бъгерите, които видяхме, не е в състояние да произвежда малки бъгери. Така че, щом като са еволюирали в способността си да мислят като едно цяло, дали не са запазили и царицата си? И не си ли е запазила царицата мястото в центъра на групата? Защо би трябвало това да се променя?

— Значи царицата е тази, която контролира цялата група?

— Имах и доказателства. Е, разбира се, не бяха доказателства, които всеки може да види. Освен това тези доказателства не бяха налице при Първото нашествие, тъй като то е било само изследователско. Второто нашествие обаче беше колония. Трябваше да създадат нов кошер или нещо подобно.

— Значи са си водили и царицата.

— Видеофилмите от Второто нашествие, тогава, когато унищожиха нашите флотилии отвъд кометната преграда — продължи той, като върна някои кадри — показват именно кораба на царицата.

Той почти не се различаваше от другите кораби. Ендър дълго време не можа да го забележи. Всички кораби на бъгерите бяха непрекъснато в движение, не се различаваше нито флагмански кораб, нито някакъв нервен център. Но постепенно, тъй като Мейзър непрекъснато повтаряше тези кадри, Ендър започна да вижда как всички тези движения се съсредоточават и разпръскват от една-единствена точка. Тази централна точка също се местеше, но след като дълго време се взира в екрана, на него му стана ясно, че очите на флота, ядрото на флота, перспективата, от която се вземаха всички решения, бе един-единствен кораб. И той го посочи.

— Ти го виждаш. И аз го виждам. А това прави двама души от всички онези, които са гледали този филм. Но е вярно, нали?

— Те обаче са взели мерки този кораб да не се различава от останалите.

— Знаят, че това е уязвимата им точка.

— Но си прав. Това е царицата. В такъв случай човек би помислил, че когато си тръгнал към нейния кораб, те всички би трябвало да съсредоточат огъня си срещу теб. Нищо не би им струвало да те попилеят.

— Това тяхно поведение именно не мога да проумея. Не че не направиха опит да ме спрат — те стреляха по мен. Но това бе така, сякаш те наистина не можеха да повярват, докато не стана прекалено късно, че мога всъщност да убия царицата. Може би в техния свят цариците никога не ги убиват, само ги пленяват или им дават мат. Явно, че направих нещо, за което те не са и предполагали, че някой противник може да направи.

— И когато тя е загинала, останалите също са загинали.

— Не, те просто оглупяха. В първите кораби, на които се качихме, бъгерите бяха все още живи. От органична гледна точка. Но те не се движеха, изобщо не реагираха, дори и когато нашите учени направиха вивисекция на няколко от тях, за да разберат дали не можем да научим още нещо за бъгерите. Не след дълго те измряха до един. Нямаха желание да живеят. След смъртта на царицата в тези телца не остава нищо.

— Защо не ти повярваха?

— Защото не намерихме царица.

— Но експлозията явно я е разкъсала на парчета.

— Случайностите на войната. Биологията отстъпва първото място на оцеляването. Но с времето някои от тях започват да възприемат моя начин на мислене. Не можеш да живееш тук, без да забелязваш очебийните доказателства.

— Какви доказателства има на Ерос?

— Огледай се, Ендър. Това място не е издълбано от човешки същества. Ние преди всичко обичаме по-високи тавани. По време на Първото нашествие това тук е било преден пост на бъгерите. Те са издълбали тези тунели, преди още да узнаем, че са стигнали дотук. Ние живеем в кошер на бъгери. Но вече сме си платили наема. Десантчиците дадоха хиляди убити, докато прочистваха тези медни пити, килийка по килийка. Бъгерите се сражаваха за всяка педя.

Едва сега Ендър разбра защо винаги го гнетеше чувството, че нещо с тези помещения не е наред.

— Знаех си, че това не е място, създадено от човешка ръка.

— Това беше тяхното съкровище. Ако знаеха, че ние ще спечелим първата война, те сигурно никога биха го построили. Ние се научихме да си служим по-добре с гравитацията, тъй като именно тук те бяха увеличили гравитацията. Научихме се как да използваме по-пълноценно звездната енергия, тъй като те бяха затъмнили тази планета. Всъщност точно така ги открихме. В продължение на три дни Ерос постепенно изчезваше от телескопите. Изпратихме един катер да установи причината. И я установи. Бордовото видеоустройство предаваше заснетия материал, включително как бъгерите се качват и избиват екипажа. Предаваше абсолютно всичко, без да прекъсва, целия оглед на кораба, извършен от бъгерите. Едва когато го демонтираха, предаването спря. Дължим всичко на тяхната слепота — никога не им се беше налагало да предават нещо с помощта на механизъм и след като избиха екипажа, изобщо не им хрумна, че някой би могъл да ги наблюдава.

— Защо са избили екипажа?

— А защо не? За тях загубата на няколко члена от екипажа е все едно да си изрежеш ноктите. Но не и нещо, което може да те разстрои. Вероятно са си помислили, че като изключват работниците, които обслужват кораба, те чисто и просто прекъсват връзката ни. А не че убиват живи, мислещи същества с независимо генетично бъдеще. За тях убийството не е престъпление. Само убийството на царицата е истинско убийство, защото само убийството на царицата затваря една генетична пътека.

— Значи не са съзнавали какво вършат.

— Не започвай да ги оправдаваш, Ендър. Това, че не са съзнавали, че убиват човешки същества, не означава, че не са убивали човешки същества. Ние наистина имаме правото да се защитаваме всячески и единственият резултатен начин, който сме открили, е да убиваме бъгерите, преди те да убият нас. Погледни така на нещата. Във всички досегашни войни с бъгерите те са унищожили стотици хиляди живи, мислещи същества. А във всичките тези войни ние сме убили само едно.

— Ако не беше убил царицата, Мейзър, щяхме ли да загубим войната?

— Бих казал, че шансовете щяха да бъдат три към две в тяхна полза. Все още съм убеден, че хубавичко щях да поокастря флота им, преди да ни смажат. Те реагират изключително бързо и разполагат с огромна огнева мощ, но ние също имаме някои предимства. Във всеки един от нашите кораби има по едно мислещо човешко същество, което разсъждава самостоятелно. Всеки от нас е в състояние да излезе с блестящо решение на който и да е въпрос. Докато те излизат само с по едно блестящо решение. Бъгерите мислят бързо, но взети поотделно, те не са толкова умни. И дори когато някои невероятно плахи и глупави командири губеха ключови сражения при Второто нашествие, някои от техните подчинени успяваха да нанесат огромни щети на флота на бъгерите.

— А какво ще стане, когато нашите флотилии пристигнат при тях? Дали отново ще можем да се доберем до царицата?

— Бъгерите не са станали междузвездни пътешественици благодарение на глупостта си. Това е стратегия, която само веднъж може да има успех. Подозирам, че никога вече няма да можем да се доближим до царицата, освен ако не нападнем родната им планета. В края на краищата не е задължително царицата да е с тях, за да ръководи сражението. Ролята на царицата е да осигурява малки бъгерчета. Второто нашествие беше колония — царицата идваше с тях, за да насели с бъгери Земята. Но този път — не, няма да се получи така. Ще трябва да ги побеждаваме флотилия по флотилия. И тъй като те могат да черпят подкрепления от десетки звездни системи, предполагам, че във всяка битка ще имат огромно числено превъзходство над нас.

Ендър си припомни своето сражение срещу двете армии наведнъж. А пък аз тогава си помислих, че то е нечестно. Когато започне истинската война, положението всеки път ще е такова. И няма да има врата, към която да тръгна.

— Разполагаме само с две неща, които работят за нас. Не е необходимо да се целим много точно. Нашите оръжия имат голям обсег.

— Значи няма да използваме атомните ракети от Първото и Второто нашествие?

— Г-н Докторът е много по-мощен. Атомните оръжия в края на краищата не бяха дотолкова мощни и можеха да се използват на Земята. „Докторчето“ изобщо не може да се използва на никоя планета. И все пак иска ми се да бях имал едно такова „Докторче“ по време на Второто нашествие.

— Какъв е принципът му на действие?

— Нямам точна представа, поне не толкова точна, че да мога да си го направя сам. Във фокуса на два лъча това устройство поражда поле, в което молекулите се разпадат. Не може да се осъществява обмен на електрони. На сегашното ниво колко физика учиш?

— Занимаваме се повече с астрофизика, но знам достатъчно, за да схвана идеята.

— Полето се разгръща в сфера, но колкото се разстила по-настрани, толкова повече губи от интензитета си. Освен в случаите, когато прониква в по-голяма маса молекули. Тогава то отново се засилва и отново започва да се разгръща. Колкото е по-голям е корабът, с който влиза в допир, толкова е по-силно новото поле.

— Значи всеки път, когато полето се сблъсква с кораб, то излъчва нова сфера…

— А ако корабите им се намират много близо един до друг, то може да създаде и верига, която да ги унищожи до един. След което полето изчезва, молекулите отново се групират и на мястото, където е имало кораб, остава камара боклук с високо съдържание на железни молекули. Никаква радиоактивност, никакъв безпорядък. Само боклук. Може би при първото сражение ще успеем да ги подмамим да се скупчат на едно място, но те са схватливи. Веднага след това ще започнат да летят на дистанция един от друг.

— Значи „Докторчето“ не е реактивен снаряд. С него не може да се стреля от засада.

— Точно така. Ракетните снаряди тук изобщо не биха ни били от полза. Ние научихме много нещо от бъгерите при Първото нашествие, но и те научиха немалко от нас — как да изграждат екстатичния щит например.

— Да не би „Докторчето“ да прониква и през щита?

— Все едно, че изобщо го няма. Човек не може да вижда през щита, камо ли да се прицели и да насочи лъчите, но тъй като генераторът на екстатичния щит е винаги точно в центъра, не е трудно човек да го открие.

— Защо никога не са ме обучавали да си служа с това устройство?

— Напротив, непрекъснато са те обучавали. Но ние възложихме на компютъра да се погрижи за тези неща вместо теб. Твоята задача е да навлезеш в по-висша стратегическа позиция и да избереш цел. Бордовите компютри ще насочат „Докторчето“ много по-точно от теб.

— Защо са го нарекли „г-н доктора“?

— Когато изобретихме това устройство, то бе наречено Деструктуриращо молекулно устройство — устройство ДМ.

Ендър продължаваше да не разбира.

— ДМ — инициалите на Доктор по медицина — и оттук го нарекохме „г-н Доктора“ или „Докторчето“. Просто на шега. — Ендър така и не разбра какво смешно имаше в цялата тази работа.

 

 

Бяха сменили симулатора. Пак можеше да контролира перспективата и градуса на детайла, но сега командните лостове вече ги нямаше. На тяхно място имаше ново табло с лостове, апарат с наушници и малък микрофон.

Техникът, който го очакваше, набързо му обясни как да си слага наушниците.

— Но как ще управлявам сега корабите? — попита Ендър.

Мейзър му обясни. Вече нямаше да управлява корабите.

— Навлизаш в по-горна фаза на обучение. Вече имаш опит във всяко ниво на стратегията, но сега е време да се съсредоточиш в командването на целия флот. Така както си работил с взводните командири във Военното училище, така ще работиш сега с командирите на ескадрили. Дадени са ти три дузини такива командири, за да ги обучаваш. Трябва да ги научиш на тактика, трябва да разбереш какви са способностите и пределните им възможности и трябва да ги накараш да заработят като едно цяло.

— Кога ще пристигнат?

— Те са вече тук, при своите собствени симулатори. Ще разговаряш с тях по телефона с наушниците. Новите лостове на командното табло ще ти дадат възможност да виждаш нещата от зрителната точка на всеки един от командирите на ескадрили. Това напълно се доближава до условията, с които може да се сблъскаш в едно истинско сражение, където ще знаеш единствено онова, което виждат твоите кораби.

— Как мога да работя с командири на ескадрили, които няма да виждам?

— А защо ти трябва да ги виждаш?

— За да знам кои са, как разсъждават…

— Ще узнаеш кои са и как разсъждават по това, как се справят със симулатора. Мисля, че няма защо да се тревожиш. Точно в този момент те те слушат. Сложи си слушалките и ще можеш да ги чуеш.

Ендър си постави слушалките.

— Селям! — прошепна нечий глас в ухото му.

— Алей! — рече Ендър.

— И аз съм тук, джудженцето.

— Бийн!

И Петра, и Динк, Том Лудата глава, Горещата супа, Флай Моло, всички най-добри ученици, които се бяха сражавали редом с него или срещу него, всеки, на когото Ендър бе имал доверие във Военното училище.

— Нямах представа, че сте тук — каза той. — Не знаех, че ще ви доведат.

— Вече три седмици ни изтезават с този симулатор — рече Динк.

— Ще откриеш, че съм станала най-добрият тактик — обади се Петра. — Динк също се старае, но разсъждава по детински.

 

 

И така те започнаха да работят заедно, командирите на ескадрили даваха заповеди на пилотите на изтребителите, а Ендър ръководеше командирите на ескадрилите. Усвоиха много начини да се сработват, тъй като симулаторът ги принуждаваше да опитват различни ситуации. Понякога симулаторът им възлагаше командването на по-голям флот. Тогава Ендър ги разпределяше в три-четири отделения, всяко от които се състоеше от по три-четири ескадрили. Понякога симулаторът им възлагаше управлението на един-единствен междузвезден кораб с неговите дванайсет изтребителя и тогава Ендър избираше трима командири, като определяше на всеки по четири изтребителя.

Всичко това им доставяше огромно удоволствие, беше толкова забавно. Насочваният от компютър противник изобщо не се проявяваше като много умен и те винаги побеждаваха, независимо от грешките си и от лошите си свръзки. Но за трите седмици, през които тренираха заедно, Ендър ги опозна още по-добре. Динк, който стриктно изпълняваше указанията, но беше муден, за да импровизира, Бийн, който не можеше да ръководи успешно големи групи кораби, но затова пък начело на няколко кораба можеше да действа като скалпел, да реагира прекрасно на всичко, на всяко отправяно му от компютъра предизвикателство. Алей, който бе не по-лош стратег от Ендър и на когото можеше да се повери половината флот само с няколко недомлъвки вместо указания.

Колкото повече Ендър ги опознаваше, толкова по-бързо можеше да ги разгръща и толкова по-пълноценно можеше да ги използва. А симулаторът щеше да показва ситуацията на екрана. Именно в този миг Ендър за първи път разбра от какво щеше да се състои собственият му флот и как щеше да се разгръща флотът на противника. Сега му трябваха само няколко минути, за да се свърже с необходимите му командири на ескадрили, да им повери командването на отделни кораби или групи кораби и да им възложи задачите. В хода на битката можеше да се прехвърля от зрителната точка на единия командир на зрителната точка на другия, като можеше да направи предложения или понякога, ако ситуацията го изискваше, да дава и заповеди. И тъй като другите виждаха единствено перспективата на битката от своята собствена зрителна точка, той понякога им даваше заповеди, които им се струваха напълно безразсъдни, но те също се научиха да имат доверие в Ендър. Ако им наредеше да отстъпят, те отстъпваха, убедени, че или се намират в опасно положение, или че тяхното отстъпление може да подлъже противника и да го накара да заеме по-слаба позиция. Освен това знаеха, че когато не им дава заповеди, Ендър им има доверие да постъпват както намерят за добре. Ако се сражаваха в стил неподходящ за дадено сражение, Ендър не им възлагаше тази битка.

Взаимното доверие бе пълно и флотът действаше бързо и безотказно. В края на третата седмица Мейзър му показа последната им битка, само че този път заснета от зрителната точка на противника.

— Ето какво е видял той, когато сте го атакували. За какво ти напомня вашата атака? Бързината и реакциите например?

— Приличаме на бъгерите.

— Много си приличате с тях, Ендър. Бързи сте като тях. Ами тук — я погледни това.

Ендър видя как всичките му ескадрили са в полет и как всяка от тях реагира на положението, в което попада. Наистина всички действаха под общото командване на Ендър, но всяка ескадрила нападаше, импровизираше и маневрираше, проявявайки самостоятелност, каквато никоя флотилия на бъгерите не е притежавала.

— Колективният разум на кошера на бъгерите е отлично нещо, но той може да се съсредоточи едновременно само върху няколко задачи. Докато всички твои ескадрили могат да съсредоточат острия си ум върху онова, което вършат в момента, а изпълнението на възложената им задача отделно се контролира от друг голям ум. Следователно виждаш, че вие наистина имате някои преимущества. По-добра, макар и не съвършена бойна техника, равностойна скорост и интелектуално превъзходство. Ето това са ти преимуществата. Това, което е в твой ущърб, е, че противникът винаги, абсолютно винаги ще има числено превъзходство и че след всяка битка ще научава все повече от вас, как по-добре да се сражава с вас, и тези промени ще бъдат мигновено прилагани на дело.

Ендър очакваше неговия извод.

— И така, Ендър, сега започваме твоята подготовка. Програмирали сме компютъра да симулира онези положения, в които очакваме, че може да изпаднеш при сблъсъците си с врага. Използвали сме маневрените модели, които сме наблюдавали от Второто нашествие. Но вместо да повторим механично същите шаблони, аз ще направлявам симулациите на противника. В началото ще се сблъскваш с лесни положения, които очакваме, че ще спечелиш с лекота. Учи се от тях, защото аз винаги ще бъда там, една крачка пред теб, и ще програмирам все по-трудни и по-сложни модели, така че всяко следващо сражение да е по-напрегнато и да изисква от теб да използваш докрай способностите си.

— Само дотам ли?

— Времето е малко. Трябва да учиш колкото се може по-бързо. Докато скитах из космоса, тъй като това бе единственият начин да дочакам появата ти, съпругата ми и децата ми измряха, а когато се завърнах, внуците ми бяха на моя възраст. Нямахме какво да си кажем. Бях откъснат от всички, които обичах, и от всичко, което знаех, и бях принуден да живея в тази противна катакомба и да не правя нищо значимо, освен да преподавам на ученик подир ученик, всеки от които бе толкова обещаващ и всеки от които накрая се оказваше такъв слабак, истински провал. Все ги уча и уча, а никой от тях не се научава. Ти, подобно на мнозина други преди теб, също обещаваш много, но може и у теб да има семенца на неуспеха. И моята работа е да ги открия и да те унищожа, ако успея, и повярвай ми, Ендър, ако някой изобщо може да те унищожи, това съм аз.

— Значи не съм първият.

— Разбира се, че не си. Но си последният. Ако ти не се научиш, няма да има време да намерим друг. Ето защо имам известни надежди за теб, защото ти си единственият, за който все още можем да се надяваме.

— Ами другите? Моите командири на ескадрили?

— Кой от тях може да заеме мястото ти?

— Алей.

— Бъди честен.

Ендър млъкна.

— Аз не съм щастлив човек, Ендър. Човечеството не иска от нас да сме щастливи. То просто ни моли да бъдем заради него блестящи воини. Оцеляването преди всичко, а след това щастието, и то, ако дойде. Ето защо, Ендър, надявам се, че няма да ми досаждаш по време на обучението си с оплаквания, че ти липсват развлечения. Намирай каквото можеш удоволствие в интервалите между работата си, но твоята работа е на първо място, учението ти е на първо място, а печеленето на сраженията е всичко, защото без него няма да има нищо. Когато успееш да ми върнеш покойната ми съпруга, тогава можеш да ми се оплачеш какви жертви ти струва това обучение.

— Никога не съм се опитвал да се измъквам.

— Но ще се опиташ, Ендър. Защото, ако ми се отдаде случай, ще те накълцам на дребно. Ще те удрям с каквото успея да измисля и няма да имам никаква милост, защото, когато се озовеш срещу бъгерите, те ще измислят неща, за които аз не съм успял да се досетя, а за състрадание към човешките същества при тях не може да става и дума.

— Не можеш да ме смачкаш, Мейзър.

— Оо, така ли? И защо?

— Защото съм по-силен от теб.

Мейзър се усмихна.

— Ще видим дали е така, Ендър.

 

 

Мейзър го събуди преди настъпването на утрото, часовникът показваше 03:40 и Ендър се почувства безкрайно уморен, когато с тихи стъпки последва Мейзър в коридора.

— Рано щом ляга и рано щом става — започна да рецитира Мейзър, — човек ослепява и оглупява[1].

Ендър беше сънувал, че бъгерите му правят вивисекция, само че вместо да режат тялото му, те режеха спомените му, показваха ги като холографии и се опитваха да ги свържат по някакъв начин. Сънят му бе много странен и Ендър все още не можеше да се отърси от него, дори като крачеше сега из тунелите към симулаторната зала. Бъгерите го измъчваха докато спеше, а Мейзър не искаше да го остави сам, когато бе буден. Притиснат и от бъгерите, и от Мейзър, за него нямаше спокойствие. Ендър се помъчи да се разсъни. Очевидно Мейзър не бе се шегувал, когато му каза, че ще го унищожи, и това, че го заставяше да играе, когато е уморен или сънлив, бе точно онзи евтин и гаден номер, който Ендър трябваше да очаква. Да, само че днес този номер нямаше да мине.

Той отиде при симулатора и установи, че неговите командири бяха вече установили връзка и го очакваха. Противникът все още не бе се показал, ето защо той ги раздели на две армии и започна пародия на сражение, като командваше едновременно и двете страни и можеше така да контролира задачата, която всеки един от командирите му трябваше да изпълни. Започнаха вяло, но скоро станаха енергични и пъргави.

И когато полето на симулатора се опразни, корабите изчезнаха и всичко изведнъж се промени. В близкия край на полето видяха обозначените с холографна светлина силуети на три междузвездни кораба от флота на човечеството. Всеки от тях щеше да има по дванайсет изтребителя. Противникът, очевидно известен за присъствието му, бе образувал кълбо с един-единствен кораб в центъра. Ендър не се заблуждаваше — в този кораб нямаше царица. Бъгерите превъзхождаха двукратно изтребителите на Ендър, но бяха групирани много по-нагъсто, отколкото бе необходимо — „г-н Докторът“ щеше да им нанесе много повече щети, отколкото противникът очакваше.

Ендър избра един кораб, активира светлинната му точка в полето на симулатора и заговори в микрофона:

— Алей, ето този е твоят. По свое усмотрение възложи командването на изтребителите на Петра и Влад.

След това Ендър възложи командването на другите два кораба и изтребителите им, като остави по един изтребител от двата кораба за Бийн.

— Слез под тях, Бийн, но ако те погнат, за по-безопасно се насочи обратно към резервите. Ако ли не, застани на такова място, откъдето мога лесно да те повикам за светкавични действия. Алей, съсредоточи силите си за нападение в една точка от кълбото. Не стреляй, докато не ти кажа. Това е маневра и нищо повече.

— И при това лесна, Ендър — рече Алей.

— Да, лесна наистина, но защо да не внимаваме? Бих искал да я проведа, без да загубя нито един кораб.

Ендър групира резервите си в два отряда, които от безопасно разстояние осигуряваха прикритие на Алей. Бийн бе излязъл вече извън обсега на симулатора, но Ендър от време на време се прехвърляше на зрителната му точка, за да го държи под око.

Алей обаче бе онзи, който водеше трудната игра с противника. Той бе избрал за изтребителите си формация с очертание на куршум и сондираше кълбото на противника. Щом се доближеше, корабите на бъгерите се отдръпваха назад, сякаш за да го примамят да влезе навътре, към центъра на кълбото. Плъзнеше ли се настрани, корабите на бъгерите летяха редом с него, като се оттегляха, щом Алей ги приближаваше, и се завръщаха в кълбото, когато ги отминеше.

Маневра, оттегляне, плъзгане към друга точка на кълбото, отново оттегляне, отново маневра, след което Ендър нареди:

— Влез в кълбото, Алей.

Куршумът пое към средата на кълбото, докато Алей отвърна на Ендър:

— Знаеш, че ще ме пропуснат, ще ме заобиколят и жив ще ме изядат.

— Не обръщай внимание на кораба в центъра.

— Както кажеш, шефе.

Кълбото, разбира се, започна да се свива. Ендър включи в акцията и резервите, вражеските кораби се съсредоточиха така, че да се окажат по-близо до резервите.

— Атакувайте ги там, където са се струпали най-много кораби — нареди Ендър.

— Това противоречи на хилядолетната ни военна история — отвърна Алей, като насочи изтребителите си напред. — Би трябвало да ги атакуваме там, където имаме числено превъзходство.

— При тази симулация те очевидно нямат представа на какво е способно нашето оръжие. Този номер може да мине само веднъж, но нека го направим по-зрелищно. Стреляйте по ваше усмотрение.

Алей откри огън. Симулацията реагира красиво — първо един-два, след това десетина, а после повечето от вражеските кораби експлодираха с ослепителна светлина, тъй като полето превземаше един по един струпалите се нагъсто противникови кораби.

— Отдръпнете се настрани — нареди Ендър.

Корабите в отдалечения край на кълбото не пострадаха от верижната реакция, но не беше трудно да се догонят и унищожат. Бийн се грижеше за онези оцелели изтребители, които се опитваха да се измъкнат в неговия край от пространството. Битката свърши. Беше се оказала по-лесна от последните им тренировки.

Когато Ендър му каза това, Мейзър само сви рамене.

— Това е симулация на истинско нашествие. Все трябва да има едно сражение, в което те да не знаят на какво сме способни. Твоята работа тепърва започва. Постарай се да не те главозамае тази победа. Много скоро ще ти отправя истинските си предизвикателства.

Ендър тренираше по десет часа на ден с командирите си, но не с всички едновременно — следобед им даваше по няколко часа почивка. Симулирани битки под ръководството на Мейзър се провеждаха на всеки два-три дни и както Мейзър бе обещал, те никога вече не бяха така лесни. Противникът бързо се отказа от намерението си да обкръжава Ендър и никога повече не групираше силите си толкова нагъсто, че да допусне нова верижна реакция. Всеки път имаше по нещо ново, по нещо по-трудно. Понякога Ендър имаше само по един кораб и осем изтребителя, веднъж противникът се измъкна през един астероиден пояс, понякога врагът оставяше статични капани — огромни инсталации, които избухваха, ако Ендър приближеше до тях някоя от ескадрилите си, и които често засягаха или унищожаваха някой от корабите на Ендър.

— Не можеш да си позволяваш загуби! — изкрещя му Мейзър след едно сражение. — Когато водиш истинска битка, не можеш да си позволяваш лукса да разчиташ на неограничени попълнения от изтребители. Ще разчиташ единствено на онова, което си довел със себе си, и на нищо повече. Ето защо свиквай да воюваш без излишни загуби.

— Това не беше излишна загуба — отвърна Ендър. — Не мога да печеля битки, защото, ако толкова се страхувам, че ще изгубя някой кораб, никога няма да поемам рискове.

Мейзър се усмихна.

— Отлично, Ендър. Започваш да се научаваш. Но в една истинска битка ти ще имаш и по-старши офицери и, което е още по-лошо, цивилни, които ще ти крещят всичките тези работи. Ето сега, ако противниците бяха малко по-умни, щяха да те притиснат ето тук и щяха да унищожат ескадрилата на Том. — Те заедно направиха разбор на битката и на следващата тренировка Ендър щеше да покаже на командирите си онова, което Мейзър му бе показал, и ако тази трудност отново се изпречеше пред тях, те щяха да знаят как да я преодолеят.

По-рано, когато работеха безотказно като екип на тренировките, те си мислеха, че са готови. Сега обаче, когато рамо до рамо се бяха сражавали с истински предизвикателства, те започнаха да разчитат един на друг повече от всякога, а сраженията им се отразяваха ободряващо. Съобщиха на Ендър, че онези, които всъщност не играят, ще влязат в симулаторната зала, за да погледат. Ендър си представи какво би станало, ако приятелите му са там и или надават радостни викове и се смеят, или ахкат от страх — понякога си мислеше, че това би отклонило вниманието му, но понякога копнееше за присъствието им. Дори когато прекарваше дните си, излегнал се на слънце върху един сал в едно езеро, той не се бе чувствал толкова самотен. Мейзър Ракъм не се отделяше от него, но той бе негов учител, не и приятел.

Не каза нищо обаче. Мейзър го бе предупредил, че няма да има никаква милост и личното му нещастие не означаваше нищо за никого. През повечето време то не означаваше нищо дори и за самия Ендър. Умът му бе постоянно зает с играта и той непрекъснато се опитваше да научи нещо ново от сраженията.

Искаше да извлече не само практически поуки от битката, но и да проумее как биха постъпили бъгерите, ако са по-умни. Той живееше едновременно с миналите и с бъдещите битки, като лягаше и ставаше и пришпорваше командирите на ескадрили с темпо, което понякога водеше до недоволство.

— Ти си прекалено мил към нас — рече Алей един ден. — Защо не ни се разсърдиш за това, че не сме блестящи във всеки миг на всяка тренировка. Ако продължаваш все така да ни глезиш, ще си помислим, че ни харесваш.

Някои от другите се засмяха в микрофоните си. Ендър, разбира се, долови иронията и отвърна с продължително мълчание. Когато накрая заговори, той се направи, че не е чул оплакването на Алей.

— Още веднъж — рече той. — И този път без самоокайване. — Те повториха маневрата и я направиха както трябва.

Но колкото повече нарастваше доверието им към Ендър като към командир, толкова повече линееше приятелството им, съхранено още от дните във Военното училище. Сега започнаха да се сближават помежду си. Започнаха все повече да си вярват взаимно. Ендър бе техният учител и командир, но бе далеч от тях, колкото Мейзър от него, а и бе взискателен колкото Мейзър.

Това бе причината да се сражават все по-добре. А и Ендър не се отвличаше от работата си.

Не и докато беше буден. Дори и нощем, докато заспиваше, в главата му все още се въртяха мисли за симулатора. Но заспеше ли, започваше да мисли за други неща. Често си спомняше за трупа на Великана, който продължаваше да се разлага, но не си го спомняше като картинка от екрана на чина си. Виждаше го като истински и наоколо му витаеше мирисът на смъртта. Нещата бяха съвсем различни в сънищата му. Селцето, което бе израснало между ребрата на Великана, се населяваше сега от бъгери и те го поздравяваха тъжно като гладиатори, които поздравяват Цезар, преди да умрат за негово развлечение. В съня си той не мразеше бъгерите и макар да знаеше, че са скрили царицата си от него, той не се опита да я потърси. Винаги бързаше да се махне от трупа на великана и когато стигнеше до детската площадка, децата биваха винаги там, с ухилени вълчи физиономии, които му бяха познати. Понякога това бе Питър, а понякога Бонсо, понякога Стилсън и Бърнард, но често свирепите същества бяха Алей и Шен, Динк и Петра. Понякога това бе Валънтайн и в съня си той я държеше здраво под водата, докато се удави. Тя се извиваше в ръцете му, мъчеше се да се отскубне, но накрая притихваше. Той я извличаше от езерото, издърпваше я върху сала и тя оставаше там с лице, застинало в смъртна гримаса. Той пищеше й плачеше над трупа й и за кой ли път крещеше, че това е игра, само игра, и че той само си играе!…

Мейзър Ракъм го разтърси и той се събуди.

— Викаш насън — каза той.

— Извинявай — рече Ендър.

— Няма нищо. Време е за следващата битка.

Постепенно, но неотклонно темпото се усилваше. Сега на ден обичайно имаше по две битки, така че Ендър сведе тренировките до минимум. Докато другите почиваха, той използваше това време, за да прегледа записите на миналите игри, като се опитваше да открие собствените си слабости и да отгатне каква ще е следващата изненада на противника. Понякога бе напълно подготвен за нововъведенията им, но понякога не беше.

— Струва ми се, че играеш нечестно — каза един ден Ендър на Мейзър.

— Така ли?

— Ти можеш да наблюдаваш и моите тренировки. И да гледаш над какво работя. Изглежда, си подготвен за всяка моя нова стъпка.

— Повечето от нещата, които виждаш, са компютърни симулации — отговори Мейзър. — Компютърът е програмиран така, че да реагира на всяка твоя новост, но едва след като я използваш веднъж в битката.

— Тогава компютърът играе нечестно.

— Трябва да спиш повече, Ендър.

Но той не можеше да спи. Всяка нощ оставаше по̀ до късно и по̀ до късно буден и сънят му ставаше все по-неспокоен. Прекалено често се будеше през нощта. Не беше сигурен дали се буди, за да размишлява повече върху играта, или за да избяга от сънищата си. Имаше чувството, че някой го разхожда из сънищата му и го насилва да се лута из най-неприятните си спомени и да ги преживява отново, сякаш бяха истински. Нощите му вече изглеждаха толкова реални, че дните започнаха да му се струват нереални. Той започна да се тревожи, че мисълта му няма да е достатъчно ясна, а той ще е много уморен. Но започнеше ли играта, напрежението винаги го разсънваше и той се питаше дали би забелязал, ако започне неволно да греши.

А, изглежда, вече правеше неволни грешки. Вече нямаше битка, в която да не загуби поне няколко изтребителя. На няколко пъти противникът го надхитри и го накара да покаже повече слабост, отколкото му се искаше, друг път противникът успяваше да го изтощи дотолкова, че победата му накрая бе по-скоро въпрос на късмет, отколкото на стратегия. Мейзър преглеждаше записа на сражението с презрително изражение на лицето си.

— Погледни това тук — ще каже той. — Изобщо не трябваше да го правиш.

И Ендър отново започваше да тренира с командирите на ескадрилите, като се стараеше да поддържа духа им бодър, но понякога демонстрираше разочарованието си, породено от слабостите им или от това, че са допуснали грешки.

— Понякога грешим — прошепна му Петра веднъж.

Това бе вик за помощ.

— Но понякога не грешим — отвърна й Ендър. Ако ще получи помощ, то нямаше да е от него. Той ще си остане преподавател, нека си потърси приятел сред останалите.

 

 

След това започна сражение, което едва не завърши с нещастие. Петра отведе отряда си твърде далеч, попаднаха в опасност и тя откри това точно когато Ендър нямаше връзка с нея. Само за броени мигове тя изгуби всичко с изключение на два от корабите си. Едва тогава Ендър я засече, нареди й да ги изведе в безопасна посока, но тя не му отговори. Маневра не последва. Само след миг и тези два кораба щяха да бъдат загубени.

Ендър веднага разбра, че я беше натоварил с непосилна задача — заради нейните блестящи способности той я бе вкарвал в игра много по-често и при много по-тежки обстоятелства, отколкото мнозина други. Сега обаче нямаше време да се тревожи за Петра или да се чувства виновен за онова, което й бе причинил. Той се свърза с Том Лудата глава да поеме командването на двата оцелели изтребителя и продължи упорито да спасява битката. Петра бе заела ключова позиция и сега цялата стратегия на Ендър рухна. Ако противникът не бе така нетърпелив и муден при ползването на превъзходството си, Ендър щеше да загуби. Но Шен бе успял да приклещи група кораби, подредени в плътна формация, и ги бе взривил с една-единствена верижна реакция. Том Лудата глава успя да изведе двата оцелели изтребителя през пролуката и създаде смут сред врага. И макар че неговите кораби, както и корабите на Шен, бяха накрая унищожени, Флай Моло успя да прочисти терена и да затвърди победата.

В края на сражението дочу как Петра, опитвайки се да се добере до микрофон, крещеше:

— Предайте му, че съжалявам — бях толкова уморена, че не бях в състояние да мисля. Това е всичко. Предайте на Ендър, че съжалявам.

На следващите няколко тренировки тя отсъстваше, а когато се завърна, не беше нито така бърза в реакциите си както преди, нито пък толкова безстрашна. Много от онова, което я бе утвърдило като добър командир, бе загубено. Ендър не можеше да я използва вече, освен за обикновени задачи, чието изпълнение строго се следеше. Тя не беше глупава. Знаеше какво се е случило. Но знаеше и това, че Ендър нямаше друг избор, и му го каза.

Оставаше фактът, че се бе огънала, а тя съвсем не бе най-слабият от командирите на ескадрили. Това беше предупреждение — той не можеше да изисква от командирите си повече, отколкото те бяха в състояние да дадат. Сега, вместо да използва командирите си всеки път, когато му потрябваха, той трябваше да се съобразява колко често участват в сражение. Налагаше се да ги редува, което означаваше, че понякога влизаше в сражение с командири, на които имаше по-малко доверие. И като намали товара на командирите, той увеличи своя.

Една нощ се събуди от болка. По възглавницата му имаше кръв, в устата му имаше вкус на кръв. Пръстите му туптяха. Видя, че насън бе гризал собствения си юмрук. Кръвта все още се стичаше от него.

— Мейзър! — извика той.

Ракъм се събуди и незабавно повика лекар. Докато лекарят обработваше раната, Мейзър каза:

— Не ме е грижа колко ядеш, Ендър, но самоизяждането няма да те изведе от това училище.

— Направил съм го насън — отвърна Ендър. — И нямам желание да напускам Командирското училище.

— Добре.

— Другите. Онези, които не успяваха.

— За какво говориш?

— Преди мен. Другите ти ученици, които не успяваха да стигнат до края на обучението. Какво стана с тях?

— Просто не успяха. Това е. Ние не наказваме неуспелите. Те просто не продължават. Отпадат.

— Като Бонсо ли?

— Бонсо?

— Той си отиде у дома.

— Не, не като Бонсо.

— А как тогава? Какво ставаше с тях? Когато се проваляха.

— Какво значение има това, Ендър?

Ендър не отговори.

— Никой от тях не е стигал в обучението си до твоя етап, Ендър. Ти допусна грешка с Петра. Но тя ще се оправи. Петра си е Петра, а ти си ти.

— Тя е част от мен.

— Ти няма да се провалиш, Ендър. Не и на този ранен етап от обучението си. Ти преживя някои доста трудни етапи, но винаги си излизал от тях победител. Ти все още нямаш представа какви са пределите на възможностите ти, но ако вече си ги достигнал тогава си доста по-кекав, отколкото си мислех.

— Умират ли?

— Кои?

— Онези, които се провалят.

— Не, не умират. Милостиви боже, та това са само игри, момче.

— А пък аз си мисля, че Бонсо умря. Снощи го сънувах. Спомних си как изглеждаше, когато забих глава в лицето му. Мисля, че от удара носният му хрущял хлътна навътре. От очите му потече кръв. Мисля, че умря на място, още тогава.

— Най-обикновен сън.

— Мейзър, не искам да сънувам повече такива неща. Страх ме е да заспя. Непрекъснато си мисля за неща, за които не искам да си спомням. Целият ми живот минава като на видеолента, сякаш съм видеоустройство и някой друг иска да гледа най-ужасните епизоди от живота ми.

— Не можем да ти даваме приспивателни, ако това е, на което се надяваш. Съжалявам, че имаш лоши сънища. Да оставям ли нощем лампата да свети?

— Не ми се подигравай! — рече Ендър. — Страх ме е, че ще полудея.

Докторът привършваше с превръзката. Мейзър го освободи. Той си тръгна.

— Наистина ли те е страх, че ще полудееш? — попита Мейзър.

Ендър се замисли, но не можа да даде категоричен отговор.

— В сънищата си — отвърна той — изобщо не съм сигурен, че това наистина съм аз.

— Необикновените сънища са като отдушник, Ендър. Аз те попритиснах малко повече и това ти е за първи път. Организмът ти намира начини да компенсира налягането, това е всичко. Вече си голямо момче. Крайно време е да спреш да се страхуваш от такива неща.

— Добре — рече Ендър. И тогава реши, че никога няма да разказва повече на Мейзър за сънищата си.

 

 

Дните се нижеха с обичайните си сражения, докато накрая самоунищожението се превърна за Ендър в ежедневие. Получи болки в стомаха. Поставиха го на лека диета, но скоро изгуби всякакъв апетит.

— Яж! — нареждаше му Мейзър и Ендър машинално слагаше храна в устата си. Но ако никой не го караше да яде, той не хапваше нищо.

Двама от командирите му на ескадрили рухнаха като Петра. Напрежението за останалите стана още по-голямо. Вече във всяка битка противникът многократно ги превъзхождаше. Съотношението стигаше до три-четири към едно. Влошаваше ли се положението, противникът сега отстъпваше незабавно и започваше да се прегрупира, за да удължи колкото е възможно повече сражението. Имаше битки, които продължаваха цели часове, преди да унищожат и последния вражески кораб. Ендър започна да редува командирите по време на самата битка, като вкарваше свежи и отпочинали, които да сменят онези, които започваха да действат по-бавно.

— Знаеш ли — каза Бийн веднъж, когато поемаше командването на четирите оцелели изтребителя на Горещата супа, — тази игра вече не е толкова забавна.

И така, докато един ден по време на тренировка помещението притъмня и Ендър се събуди на пода. Там, където се бе ударил в командното табло, от лицето му се стичаше кръв.

Поставиха го да легне, и цели три дни бе много болен. Виждаше насън някакви физиономии, но те не бяха истински лица и съзнаваше това още в минутата, когато си мислеше, че ги вижда. Струваше му се, че понякога вижда Валънтайн, а понякога Питър, че понякога вижда приятелите си от Военното училите, а понякога как бъгерите му правят вивисекция. Веднъж му се стори, че наистина вижда как полковник Граф се навежда над него и му говори нежно, като любещ баща. Но тогава се събуди и видя до леглото си само своя противник Мейзър Ракъм.

— Буден съм — каза Ендър.

— Виждам — отвърна Ракъм. — Май доста си поспа. Днес ти предстои сражение.

И така Ендър стана, сражава се и спечели битката. Същия ден нямаше втора битка и му позволиха да си легне по-рано. Ръцете му трепереха, докато се събличаше.

През нощта му се стори, че усеща как две ръце го докосват нежно. Ръце, които излъчваха обич и доброта. Присъни му се, че чува и гласове:

Можеше и по-внимателно да се отнесеш към него.

Това не влизаше в заданието.

Колко време ще може да изкара така? Той направо се съсипва.

Ще издържи колкото трябва. Вече сме към края.

Толкова скоро?

Още няколко дни и всичко ще свърши.

Как ще издържи, щом е грохнал толкова?

Ще се справи. Дори и днес той се сражаваше по-добре от всякога.

В съня му гласовете сякаш принадлежаха на полковник Граф и Мейзър. Какво ли не ставаше насън. Случваха се и най-смахнати неща, защото му се присъни, че единият глас каза:

Не мога да гледам как се съсипва.

А другият глас отговори:

Знам. Аз също го обичам.

А след това се появиха Валънтайн и Алей, които трябваше да го погребват. Там, където го погребаха, израсна само една могила, а тялото му се съсухри и се превърна в дом на бъгерите, точно както в случая с Великана.

Сънища и пак сънища. Ако имаше за него любов и състрадание, това бе само в сънищата му.

После се събуди, води нова битка и я спечели. Пак си легна, отново спа и отново сънува, а после пак стана и отново победи, и отново спа и вече едва ли забелязваше кое бе наяве и кое насън. А едва ли го беше и грижа вече.

 

 

Следващият ден бе последният му ден в Командирското училище, макар че Ендър все още не знаеше за това. Когато се събуди, Мейзър Ракъм не беше в стаята при него. Взе душ, облече се и зачака Мейзър да дойде и да отключи вратата. Мейзър не идваше. Ендър опита вратата. Беше отключена.

Дали беше случайно това, че тази сутрин Мейзър го беше оставил свободен? Нямаше кой да го кара да яде, да му казва, че трябва да отиде на тренировка и че трябва да спи. Свобода. Бедата бе в това, че той не знаеше какво да прави. Помисли си за миг, че би могъл да се срещне с командирите на ескадрилите, да разговаря с тях лице в лице, но не ги знаеше къде са. Доколкото му бе известно, можеха да се намират и на двайсет километра оттук. И така, след като се помая из тунелите, той отиде в трапезарията и закуси в съседство с няколко десантчици. Те си разказваха мръсни вицове, които Ендър все още не бе започнал да разбира. После отиде в симулаторната зала за тренировка. Макар че бе на свобода, той не можеше да измисли да прави нищо друго.

Мейзър го очакваше. Ендър влезе бавно в залата. Походката му бе леко провлачена. Чувстваше се отпаднал и потиснат.

Мейзър се навъси.

— Разсъни ли се, Ендър?

В симулаторната зала имаше и други хора. Ендър се почуди какво търсят тук, но не си направи труда да попита. Не си заслужаваше да го прави, защото и без това никой нямаше да му каже. Отиде при командното табло на симулатора и седна, готов да започне.

— Ендър Уигин — заговори Мейзър. — Моля те да се обърнеш. Днешната игра се нуждае от известни разяснения.

Ендър се обърна.

Той огледа мъжете, събрани в дъното на помещението. Повечето от тях виждаше за пръв път. Някои носеха дори цивилни дрехи. Видя Андерсън и се запита какво ли търси тук и кой ли в негово отсъствие се грижеше сега за Военното училище? Видя Граф и си припомни езерото сред горите до Грийнсбъро и му се прииска да си отиде у дома. ІЗаведи ме у домаІ, помоли той тихичко Граф. ІВ съня ми ти каза, че ме обичаш. Заведи ме у дома.І

Но Граф само му кимна, само поздрав, не и обещание, а Андерсън се държеше така, сякаш изобщо не го познава.

— Моля те, внимавай, Ендър. Днес е зрелостният ти изпит в Командирското училище. Тези наблюдатели са тук, за да дадат оценка на наученото от теб. Ако предпочиташ да не са в залата, ще ги преместим да наблюдават друг симулатор.

— Нека останат. — Зрелостен изпит. От утре вероятно ще може да си почива.

— За да бъде този изпит една честна проверка на твоите способности, а не само повторение на онова, което си тренирал толкова много пъти, и за да се сблъскаш с предизвикателства, каквито не си срещал досега, в днешната битка има един нов елемент. Тя ще бъде проведена около планета. Това ще нанесе удар върху стратегията на противника, а теб ще те принуди да импровизираш. Моля те, съсредоточи се върху днешната игра.

Ендър направи знак на Мейзър да се приближи и тихичко го попита:

— Аз ли съм първият ученик, който е стигнал до този етап?

— Ако победиш днес, Ендър, ти ще си първият ученик, който ще го направи. Повече от това нямам право да говоря.

— Но аз имам право да го чуя.

— Утре можеш да бъдеш колкото си искаш сприхав. Днес обаче ще е добре, ако мислиш само за изпита. Нека не пропиляваме онова, което вече си постигнал. И така, как ще подходиш сега, при наличието на тази планета?

— Трябва да си осигуря подкрепа от другата й страна, защото положението иначе ще стане твърде опасно.

— Вярно.

— И гравитацията ще окаже въздействие върху нивото на горивото — по-лесно ще е да се спускаме надолу, отколкото да се издигаме нагоре.

— Точно така.

— „Г-н Докторът“ действа ли срещу планети?

Изражението върху лицето на Мейзър стана сурово.

— Ендър, при нито едно от нашествията си бъгерите не са нападали цивилното население. Ти ще решиш дали ще е разумно да се възприеме стратегия, която да включи репресии.

— Планетата ли е единственият нов елемент?

— Можеш ли да си припомниш кога за последен път съм ти предлагал сражение само с един нов елемент? Нека те уверя, Ендър, че днес няма да любезнича с теб. Нося отговорност пред флота и не мога да допусна дипломирането на някакъв второразреден ученик. Днес ще се потрудя здравата срещу теб, Ендър, и изобщо нямам намерение да те глезя. Ако се съобразяваш с всичко, което знаеш за себе си, и с всичко, което знаеш за бъгерите, ти имаш пълната възможност да постигнеш нещо.

Мейзър напусна залата.

Ендър заговори в микрофона:

— Всички ли са по местата си?

— До един — отвърна Бийн. — Тази сутрин май нещо позакъсня за тренировката, а?

Значи не бяха казали на командирите. Ендър се замисли дали да им каже колко важна е тази битка за него, но реши, че тези допълнителни грижи едва ли ще са им от полза.

— Извинете — каза той. — Успах се.

Те се засмяха. Не му повярваха. Той започна с няколко загряващи маневри. Беше му потребно малко повече от обичайното време, за да проясни ума си и да се съсредоточи върху командването, но много скоро свикна със скоростта, започна да реагира бързо и да мисли добре. Или поне си каза, че мисли, че мисли добре.

Полето на симулатора се проясни. Ендър зачака началото на играта. Какво ли ще стане, ако издържа изпита днес? Дали ще последва някое друго училище? Още година-две изтощителни тренировки, още една година изолация, още една година тормоз и мъчения, още една година други да разполагат с живота му? Опита се да си припомни на колко години е. На единайсет. Преди колко години бе навършил единайсет? Или преди колко дни? Трябва да е станало тук, в Командирското училище, но не можеше да си спомни точно деня. Може би изобщо не се е и сетил тогава. Никой не се е сетил, освен може би Валънтайн.

И докато чакаше играта да започне, направо му се прииска да я загуби, да загуби битката напълно и безвъзвратно, така че да го отстранят от тренировките, също като Бонсо, и да му позволят да си отиде у дома. Бонсо бе върнат в Картахена. Искаше му се да види командировъчна заповед с адрес Грийнсбъро. Победата днес би означавала, че всичко продължава отново. Загубата означаваше, че може да си отиде у дома.

Не, това не е истина, помисли си той. Те имат нужда от мен, а ако се проваля, може би няма да има вече дом, в който да се завърна.

Все пак не му се вярваше. Съзнанието му бе убедено, че това е вярно, но някъде, в най-отдалеченото му кътче, той се съмняваше, че имат нужда от него. Настойчивостта на Мейзър бе просто поредният му номер. Още един начин да ме накарат да върша онова, което те искат. Още един начин да му попречат да си почине. Да му попречат да не се занимава с нищо, с абсолютно нищо.

След това на екрана се показаха силите на противника и умората на Ендър прерасна в отчаяние. Противникът ги превъзхождаше хилядократно. Бойните му единици бяха групирани в десетки различни формации, които сменяха позициите си и вземаха най-различни форми, като шареха привидно напосоки из цялото поле на симулатора. Не можеше да зърне дори пролука помежду им, а даже и да имаше някоя, тя щеше мигом да се затвори и щеше да се отвори друга, а някоя формация, която изглеждаше проходима, мигновено се променяше и ставаше недостъпна. Планетата се намираше в най-отдалечения край на полето, но Ендър бе сигурен, че още толкова вражески кораби се намираха отвъд очертанията му, извън обсега на симулатора.

Що се отнасяше до собствения му флот, той се състоеше от двайсет междузвездни кораба, всеки само с по четири изтребителя. Ендър познаваше този вид кораби — те бяха старомодни и тромави, а обсегът на тяхното „Докторче“ бе наполовина на този от по-новите модели. Осемдесет изтребителя срещу най-малко пет хиляди, не, вероятно десет хиляди противникови кораба.

Дочу тежкото дишане на командирите на ескадрили, а някой от наблюдателите зад гърба му тихичко изрече проклятие. Беше приятно да знае, че поне един от възрастните е забелязал, че изпитът е нечестен. Не че това имаше някакво значение. Почтеността нямаше нищо общо с играта, това бе ясно. Дори не се правеше и опит да му се даде и най-малката възможност за успех. Какво ли не съм преживял, но те никога не са имали дори и намерение да ми дадат възможност да успея.

Мислено видя Бонсо и озверелите му приятели, които го дебнат настръхнали и го заплашват. Тогава той успя да засрами Бонсо и да го застави да се срещнат на двубой. Сега едва ли можеше да се получи същото. А способностите му едва ли щяха да изненадат врага, както стъписваха по-големите момчета от бойната зала. Освен това Мейзър познаваше най-добре способностите на Ендър.

Наблюдателите зад гърба му започнаха да се покашлюват и неспокойно да се въртят. Започваха да разбират, че Ендър не знае какво да предприеме.

Вече не ми пука, помисли си Ендър. Можете да задържите за себе си играта. След като не сте готови да ми дадете и най-малката възможност, защо ще трябва да играя?

Като последното му сражение във Военното училище, когато изпратиха срещу него две армии наведнъж.

И тъкмо когато си спомни за тази игра, Бийн очевидно си спомни също за нея, защото гласът му долетя в слушалките и каза:

— И помнете, вратата на противника е надолу!

Моло, Горещата супа, Влад, Самосвала и Том Лудата глава — всички се изсмяха. Те също си спомниха.

И Ендър се засмя.

Беше наистина смешно. От една страна, възрастните, които вземаха всичко толкова на сериозно, и от друга, децата, които все си играеха и вярваха в играта, докато най-неочаквано възрастните се увличаха, започваха да пипат грубо и децата прозираха машинациите им. Не ми пука, Мейзър. Не ми пука дали ще издържа изпита ти, не ми пука и от правилата ти. Щом ти можеш да играеш нечестно, значи мога и аз. Няма да ти позволя да ме победиш с измама — преди това аз ще те победя с измама.

В онази последна битка във Военното училище той победи, защото, без да мисли за противника и без да мисли за загубите си, бе тръгнал към противниковата врата.

А противниковата врата се намираше надолу.

Ако наруша това правило, никога повече няма да ми разрешат да бъда командир. Ще е прекалено опасно. Но никога няма да се налага да играя пак играта. А това е победа.

Той бързо прошепна нещо в микрофона. Командирите му поеха своите отряди и се групираха плътно във формата на снаряд — цилиндър, насочен към най-близкостоящата формация на противника. Противникът, без изобщо и да се опита да го отблъсне, го посрещна радушно, тъй като сега бе наистина попаднал в капана и излизане от него нямаше. Ех, Мейзър поне ще си даде сметка, че досега враговете са се научили да ме уважават, помисли си Ендър. А това ми осигурява време.

Ендър се спусна надолу, устреми се на север, после на изток и отново надолу, все едно че не следваше никакъв план, но винаги се приближаваше по мъничко към вражеската планета. Накрая противникът започна да затяга обръча около него. Тогава, най-неочаквано, формацията на Ендър сякаш се взриви. Все едно, че корабите му потънаха в хаос. Осемдесетте изтребителя сякаш не следваха никакъв предначертан план, стреляха наслуки по противниковите кораби и си проправяха, всеки за себе си, безнадежден път в капана на бъгерите.

След неколкоминутно сражение обаче Ендър още веднъж пошепна нещо на командирите си и двайсет от оцелелите изтребители неочаквано образуваха нова формация. Сега обаче те се оказаха възможно най-далеч от най-застрашителните групи на противника. С ужасни загуби бяха успели да се промъкнат и вече бяха покрили повече от половината разстояние до противниковата планета.

Сега противникът вижда, мислеше си Ендър. На Мейзър, разбира се, му е ясно какво правя. Или може би Мейзър не може да повярва, че ще го направя. Тогава още по-добре за мен.

Малобройната флотилия на Ендър пикираше ту в една, ту в друга посока, изпращаше по два-три изтребителя напред, все едно че ще атакуват, а после отново ги връщаше. Противникът пристегна още повече обръча, като събра кораби и формации, които бяха разпръснати из цялото поле, и ги доведе за финалната операция. Противниковите формации бяха струпани най-вече в тила на Ендър, така че изходът му към открития космос бе напълно отрязан. И продължаваха да се приближават към него. Отлично, помисли си Ендър. По-близо. Елате ми по-близо.

После прошепна няколко думи и корабите полетяха стремглаво към повърхността на планетата. Това бяха кораби и изтребители напълно неподготвени, за да се справят с горещината на полета в атмосферата. Но Ендър изобщо не възнамеряваше корабите му да стигнат до атмосферата. Почти от мига, в който започнаха да се спускат, те бяха насочили своите „Докторчета“ само към един обект. Към самата планета.

Един, два, четири, седем от изтребителите му бяха уцелени. Сега всичко беше заложено на една карта — дали някой от корабите му ще оцелее достатъчно дълго, за да влезе в обсега. Няма да им е необходимо много време, щом веднъж успеят да се прицелят в повърхността на планетата. Само секунда с „г-н Доктора“. Нищо повече не искам. На Ендър му хрумна, че компютърът вероятно нямаше готовност да покаже какво ще се случи с планетата, ако „Докторчето“ я порази.

Ендър отстрани ръце от командното табло и се наведе, за да наблюдава какво ще стане.

Сега, когато корабът хлътна в кладенеца на гравитацията, перспективата бе вече близо до вражеската планета. Вече сигурно е в обсег, помисли си Ендър. Трябва да е в обсег, но компютърът сигурно не може да се справи.

И тогава повърхността на планетата, която вече изпълваше половината от полето на симулатора, започна да набъбва. Експлозията изхвърли огромни късове към изтребителите на Ендър. Той се помъчи да си представи какво става във вътрешността на планетата.

За три секунди цялата планета се взриви, превръщайки се в кълбо от нажежен прах, който се пръскаше наоколо. Изтребителите на Ендър бяха сред първите, които пострадаха — перспективата им отведнъж изчезна и сега симулаторът показваше само перспективата на междузвездните кораби, които чакаха извън границите на сражението. Атаката бе осъществена толкова отблизо, колкото бе искал Ендър. Кълбото на взривената планета набъбваше с по-голяма скорост от тази, с която се движеха противниковите кораби. А и носеше със себе си „Докторчето“, което вече не беше толкова малко — полето му помиташе всеки кораб, който се изпречеше по пътя му, и преди да отмине нататък, го превръщаше в светла точица.

Едва в периферията на симулатора „г-н Докторът“ загуби от силата си. Два-три вражески кораба се отдалечаваха. Корабите на Ендър не експлодираха. Но там, където се бе намирал вражеският флот и планетата, която бе защитавал, не бе останало нищо. Огромната буца бързо нарасна, тъй като гравитацията придърпа надолу разхвърчалите се из пространството късове. Бе нажежена до червено и видимо се въртеше, освен това бе доста по-малка от света, който бе стоял на нейното място. По-голямата част от масата й се бе превърнала в облак, който продължаваше да се носи нагоре.

Ендър свали от главата си слушалките, от които бликаха радостните възгласи и смехът на командирите му, и едва тогава осъзна, че при него, в залата, бе не по-малко шумно. Униформени мъже се прегръщаха, смееха и крещяха, други плачеха. Някои бяха коленичили или лежаха проснати на пода и Ендър се досещаше, че са застинали в молитва. Той недоумяваше. Трябваше да са ядосани.

Полковник Граф се отдели от останалите и дойде при Ендър. По лицето му се стичаха сълзи, но той се усмихваше. Наведе се, протегна ръце и за изненада на Ендър го прегърна, притисна го здраво и прошепна:

— Благодаря, благодаря ти, Ендър. Хвала на бога, че те имаме, Ендър.

Скоро надойдоха и другите, стискаха ръката му, поздравяваха го. Опита се да проумее всичко това. В края на краищата беше ли издържал изпита? Това беше негова победа, не тяхна, и при това победа без никаква стойност, победа с измама, защо се държат така, сякаш бе спечелил достойно битката?

Тълпата се раздели и по пътеката пристъпи Мейзър Ракъм. Той дойде право при Ендър и протегна ръка.

— Ти направи най-трудния избор, момче. Всичко или нищо. Или те нас, или ние тях. Но бог е свидетел, че нямаше друг начин да успееш. Поздравления. Ти ги победи и всичко свърши.

Всичко свърши. Победил ги. Ендър не разбираше.

— Победих теб.

Мейзър се разсмя с гръмогласен смях, който изпълни залата.

— Ендър, ти никога не си играл срещу мен. Откакто ти станах противник, ти не си изиграл дори една игра.

Ендър не проумя шегата. Той бе изиграл толкова много игри и всички те му бяха стрували страшно много. Започна да го обзема гняв.

Мейзър пристъпи напред и го докосна по рамото, Ендър се дръпна. Мейзър стана сериозен и каза:

— Ендър, през последните няколко месеца ти беше бойният командир на нашите флотилии. Това бе Третото нашествие. Нямаше игри, сраженията бяха истински и единственият противник, срещу когото се сражаваше, бяха бъгерите. Ти победи във всички битки, а днес ги разгроми окончателно на родната им планета, където се намираше тяхната царица, всички царици от колониите им, всички до една бяха там, и ти ги унищожи завинаги. Те никога повече няма да ни нападнат. Ти успя. Ти!

Истински сражения. Не игри. Умът на Ендър бе прекалено уморен, за да смели новината. Значи това не бяха светлинни точки, а истински кораби, с които се бе сражавал, и истински кораби, които бе унищожавал. И един истински свят, който бе изпратил в забвение. Той мина през тълпата, като отбягваше техните поздрави, правеше се, че не вижда протегнатите им ръце и че не чува думите и ликуващите им възгласи. Когато се прибра в стаята си, свали дрехите си, покачи се на леглото и заспа.

 

 

Ендър се събуди, някой го разтърсваше. Трябваше му само миг, за да ги разпознае. Граф и Ракъм. Обърна им гръб: „Оставете ме да спя!“

— Ендър, трябва да поговорим — рече Граф.

Ендър се претърколи отново с лице към тях.

— Вчера цял ден и цяла нощ на Земята са предавали непрекъснато записите на битката.

— Вчера ли? — беше спал непробудно чак до следващия ден.

— Ти си герой, Ендър. Всички видяха какво извърши ти с другите момчета. Мисля, че едва ли има правителство на Земята, което да не те е наградило вече с най-високия си орден.

— Аз ги избих, нали? — попита Ендър. — Убих ги всички.

— Кои всички? — попита Граф. — Бъгерите ли? Нали такива ни бяха намеренията?

Мейзър се приведе напред.

— Нали затова водихме войната?

— Всичките им царици. Значи съм убил всичките им деца, унищожил съм всичко и всички.

— Те сами решиха това, когато ни нападнаха. Не беше твоя грешката. Именно това трябваше да се случи.

Ендър сграбчи Мейзър за униформата, увисна на нея и го придърпа надолу, така че сега бяха лице срещу лице.

— Не исках да ги избивам всичките. Никого не съм искал да убивам! Аз не съм убиец! Вие не искахте мен, копелета такива, искахте Питър, но ме накарахте аз да го направя, вие ме подмамихте. Забъркахте ме с измама във всичко това! — Той плачеше. Не можеше да се овладее.

— Разбира се, че си послужихме с измама. Точно така — рече Граф. — Трябваше да го направим, защото ти иначе нямаше да се заловиш с тази работа. Това беше и най-голямото ни затруднение. Трябваше ни командир с толкова много емпатия, че да започне да мисли като бъгерите, да ги разбира и да предвижда ходовете им. Той трябваше да е и толкова благороден, че да спечели обичта на своите подчинени и да заработи с тях като бъгерите, в идеален синхрон. Но толкова благороден човек никога не би могъл да стане убиецът, който ни трябваше. Никога нямаше да влезе в сражение, решен да го спечели на всяка цена. Ако ти знаеше, нямаше да го направиш. Ако пък беше онзи човек, който би го направил, никога нямаше да успееш да разбереш достатъчно добре бъгерите.

— А и трябваше да бъде дете, Ендър — продължи Мейзър. — Ти си по-бърз от мен. По-добър от мен. Аз бях прекалено стар и предпазлив. А и няма приличен човек, който би могъл да влезе в битка с такова въодушевление. Но ти не знаеше. И се постарахме да не узнаеш. Ти беше дързък и блестящ, и млад. Та ти си роден за това.

— На корабите ни имаше ли пилоти?

— Да.

— И аз изпратих тези пилоти на смърт. А те дори не са знаели къде отиват.

— Знаеха, Ендър, и въпреки това тръгваха. Знаеха къде отиват.

— Никога не сте ме питали! Никога не сте ми казвали истината!

— Ти трябваше да бъдеш оръжие, Ендър. Да бъдеш оръдие и като „г-н Доктора“ да действаш безотказно и точно и без да знаеш накъде си се насочил, да поразяваш. Ние те насочихме. И ние носим отговорността. Ако има нещо нередно, вината е наша.

— Ще ми разкажете по-късно — рече Ендър. Очите му се затвориха.

Мейзър Ракъм го разтърси.

— Не заспивай, Ендър — каза той. — Много е важно.

— С мен приключихте — отговори Ендър. — Сега ме оставете на мира.

— Точно затова сме тук — каза Мейзър. — Опитваме се да ти разкажем. Те още не са приключили с теб. На Земята всички са се побъркали. Ще започнат война. Американците твърдят, че страните от Варшавския договор се канят да нападнат, а те, от своя страна, твърдят същото за Хегемона. Няма още двайсет и четири часа, откакто завърши войната с бъгерите, а светът отново се кани да се бие, по-лошо не може и да бъде. И всички се безпокоят за теб. Всички те търсят. Най-великият боен командир в историята на човечеството. Искат да поведеш армиите им. Американците. Хегемонът. Всички освен Варшавския договор. Те те искат мъртъв.

— Малко ще им е трудно — каза Ендър.

— Трябва да те отведем оттук. Навсякъде из Ерос има руски десантчици, а и Полемархът е руснак. Всеки момент може да започнат кръвопролития.

Ендър отново им обърна гръб. Този път не му казаха нищо. Той обаче не спеше. Слушаше ги.

— Именно от това се страхувах, Ракъм. Ти го претовари. Някои от онези по-малки предни постове можеха да почакат и за по-късно. Можеше да му дадеш няколко дни да си почине.

— И ти ли, Граф? И ти ли се опитваш да решиш как съм могъл да постъпя по-добре? Ти нямаш представа какво щеше да се случи, ако не бях го претоварил. Никой не знае. Направих го както намерих за добре и успях. Най-важното е, че успях. Запомни това оправдание, Граф. Може и на теб да ти се наложи да го използваш.

— Извинявай.

— Сам виждам какво съм му причинил. Полковник Лики твърди, че е твърде възможно травмата да му остане за цял живот, но аз не вярвам да е така. Той е прекалено силен. Победата означаваше много за него и той победи.

— Не ми разказвай колко е силен. Детето е едва на единайсет години. Дай му малко почивка, Ракъм. Тук все още е спокойно. Можем да поставим пред вратата му пост.

— Или да го поставим пред друга врата и да се преструваме, че е неговата.

— Все едно кое от двете.

Те си тръгнаха. Ендър отново заспа.

 

 

Времето минаваше, без да докосне Ендър, освен когато за миг отваряше очи. Веднъж се събуди за няколко минути — нещо притискаше ръката му и с тъпа постоянна болка я дърпаше надолу. Пресегна се и го докосна — беше игла, която влизаше във вената му. Опита се да я издърпа, но беше залепена с лейкопласт, а и той бе прекалено слаб. Друг път се събуди в мрак и чу как някакви хора край него мърморят и проклинат. Ушите му пищяха от страхотния шум, който го беше събудил, но нямаше спомен какъв бе този шум.

— Запалете лампите! — провикна се някой. Следващия път, когато се събуди, му се стори, че наблизо някой тихичко плаче.

Може би бе минал един-единствен ден, може би седмица, а ако се съди по сънищата му, може и да са били месеци. Като че ли повтаряше целия си живот насън. Отново трябваше да мине през Питието на Великана, край децата-вълци, преживявайки най-различни видове смърт и непрекъснати убийства. В гората чу глас, който му пошепна: „За да стигнеш до Края на света, трябва да убиеш децата.“ И се опита да отговори: „Никога не съм искал да убивам някого. Никой не ме е питал дали искам да убивам някого.“ Но гората му се присмя. И когато скачаше от скалата в Края на света, ту го поемаше облак, ту самолет, който го отнасяше на удобна позиция близо до повърхността на планетата на бъгерите, за да може да наблюдава отново и отново смъртоносната експлозия, причинена от „г-н Доктора“. После го приближаваше все повече и повече, докато накрая вече виждаше как се пръсват отделни бъгери, как се превръщат в светлинно петно и се смаляват до купчинка прах. Следваше Царицата, заобиколена от малки дечица, само че Царицата бе неговата майка, а дечицата бяха Валънтайн и всички други деца, които бе познавал във Военното училище. Едно от тях имаше лицето на Бонсо — лежеше там, от очите и носа му течеше кръв, и му казваше: „Ти нямаш чест.“ Сънят винаги свършваше с огледалото или с воден басейн, или с металната повърхност на кораб, нещо, което можеше да отразява образа му. В началото лицето му бе винаги това на Питър, с окървавената уста, от която стърчеше змийската опашка. Не след дълго обаче лицето бе вече неговото — старо и тъжно, с очи, които тъгуваха за милиард милиарди убийства, но все пак бяха неговите очи и той бе доволен от това.

Това бе светът, който Ендър преброди за няколко човешки живота по време на петдневната война на Лигата.

Когато отново се събуди, лежеше в мрак. В далечината дочуваше тътените на експлозиите. Заслуша се в тях. После дочу тихи стъпки.

Той се обърна и протегна светкавично ръка, за да улови онзи, който се прокрадваше край него. И, разбира се, улови някого за дрехата и го придърпа към коленете си, готов да го убие, ако потрябва.

— Ендър, аз съм, аз съм.

Този глас му бе познат. Дойде от паметта му, сякаш бе отпреди милион години.

— Алей!

— Селям, дребосък! Какво се опитваше да ми направиш, да ме убиваш ли?

— Да. Защото си помислих, че ти се каниш да ме убиваш.

— Гледах да не те събудя. Е, поне ти е останал някакъв инстинкт за самосъхранение. Защото, ако човек слуша приказките на Мейзър, ще си помисли, че вече не живееш, а вегетираш.

— Старая се. Какъв е този тътен?

— Тук се води война. Нашият сектор е затъмнен, за да ни осигури безопасност.

Ендър направи опит да се оттласне с крака, за да седне. Не успя. Главата го болеше ужасно. Потръпна от болка.

— Не ставай, Ендър. Всичко е наред. Изглежда, че ние ще спечелим. Не всички хора от Варшавския договор последваха Полемарха. Много от тях преминаха на наша страна, когато Стратегосът им съобщи, че си останал верен на МФ.

— Спах непробудно.

— Значи е излъгал. Надявам се, че не си подготвял предателство насън. Някои от руснаците, които пристигнаха, ни разказаха, че когато Полемаркът им заповядал да те намерят и убият, те едва не убили него. Каквито и да са чувствата им към другите хора, Ендър, те те обичат. Целият свят е наблюдавал нашите битки. Денонощно са ги предавали. Гледах някои от видеофилмите. Озвучени с твоя глас. Нищо не е изрязано от цензурата. Много ги бива. Сигурно те очаква блестяща кариера във видеобизнеса.

— Едва ли — отвърна Ендър.

— Пошегувах се. Ей, не е за вярване, нали? Спечелихме войната. Толкова бързахме да пораснем, за да можем да се бием в нея, а всъщност точно ние я изнесохме на плещите си. Искам да кажа, че ние сме все още деца, Ендър. А именно ние я спечелихме. — Алей се засмя. — Искам да кажа, ти я спечели. Беше невероятен. Умът не ми стигаше как ще ни изведеш от последната ситуация. Но ни изведе. Много те биваше.

Ендър забеляза, че той говори за него в минало време. Много ме биваше.

— А сега как съм, Алей?

— Все още много те бива.

— За какво?

— За… всичко. Най-малко милион войници ще те последват до края на вселената.

— Аз не искам да ходя до края на вселената.

— Тогава къде искаш да отидеш? Пак ще те последват.

Искам да си отида у дома, рече си мислено Ендър, но не знам къде е това.

Тътенът утихна.

— Я чуй! — каза Алей.

Те се заслушаха. Вратата се отвори. Някой застана на прага. Някакъв дребосък.

— Свърши се — каза той. Беше Бийн. И сякаш, за да докажат това, лампите светнаха.

— Здрасти, Бийн — рече Ендър.

— Здрасти, Ендър.

След него влезе Петра и Динк, който я държеше за ръка. Те се приближиха до леглото на Ендър.

— Ей, героят се е събудил — рече Динк.

— Кой победи? — попита Ендър.

— Ние победихме, Ендър — отвърна Бийн. — И ти беше с нас.

— Той не е чак толкова откачил, Бийн. Имаше предвид кой победи току-що. — Петра взе ръката на Ендър в своята. — На Земята имаше временно прекратяване на огъня. Преговорите продължиха цели няколко дни. Най-сетне се споразумяха да приемат Плана Лок.

— Той не знае нищо за Плана Лок…

— Много е сложен, но накратко смисълът му е, че МФ продължава да съществува, но без участието на Варшавския договор. Ето защо десантчиците на Варшавския договор се прибират у дома. Според мен Русия е приела този план за примирие само защото там в момента има бунт на славяните-крепостници. Всеки си има неприятности. Тук загинаха около петстотин човека, но на Земята е било доста по-страшно.

— Хегемонът си е подал оставката — съобщи Динк. — На Земята направо са полудели. Да правят каквото искат.

— Ти добре ли си? — попита го Петра, като го докосна с длан по главата. — Толкова ни изплаши. Казаха, че си откачил, но ние им отговорихме, че те са откачили.

— Откачил съм — рече Ендър, — но мисля, че вече съм добре.

— Кога разбра това? — попита Алей.

— Когато си помислих, че се каниш да ме убиеш, и реших да те убия първо аз. Предполагам, че съм убиец до мозъка на костите си. Но по-скоро бих предпочел да съм жив, отколкото мъртъв.

Те се засмяха и се съгласиха с него. После Ендър заплака и прегърна Бийн и Петра, които се намираха най-близо до него.

— Липсвахте ми — каза той. — Отчаяно много исках да ви видя.

— И ни видя доста отчайващи — отвърна Петра. Тя го целуна по бузата.

— Видях ви великолепни — рече Ендър. — Най-много преуморих онези, на които разчитах най-много. Лошо планиране от моя страна.

— Сега вече всички сме добре — обади се Динк. — Не ни се е случило нищо лошо, което тези пет дни страхове в затъмнените помещения да не са успели да излекуват.

— Повече не се налага да ви бъда командир, нали? — попита Ендър. — Вече не искам да командвам никого.

— Вече не е нужно да командваш никого — рече Динк, — но ти завинаги си оставаш наш командир.

После всички помълчаха малко.

— И така, какво ще правим сега? — попита Алей. — Войната с бъгерите свърши, както и войната на Земята, а дори и тукашната война. Какво ще правим сега?

— Нали сме деца — отговори Петра. — Сигурно ще ни накарат да ходим на училище. Законът е такъв. До навършване на седемнайсетгодишна възраст трябва задължително да ходиш на училище.

При тези й думи всички се засмяха. И се смяха, докато по бузите им се затъркаляха сълзи.

Бележки

[1] Пародия на англ. поговорка „Рано щом ляга и рано щом става, човек богатее и поумнява.“ Б. пр.